Окончателна директива

6

— Размърдай се! — кресна Алек отгоре.

Марк се канеше да потърси отново копчето, когато стигнаха дърветата. Той обгърна оръжието и с лявата си ръка и го стисна колкото можеше. Сви се на топка и затвори очи. Горните клони на дърветата се забиха в тялото му при следващото поклащане на въжето. Иглички одраскаха кожата му, щръкнали разклонения издращиха лицето му и задърпаха дрехите. Бяха като ръце на скелет, опитващи се да го сграбчат и издърпат от въжето, да го завлекат в страната на мъртвите. Всеки сантиметър от тялото му сякаш се отърка в нещо.

Но той успя да мине през тях, инерцията на берга и дърпащото го въже го изтръгнаха от клоните. Марк провеси крака и зарита безпомощно, когато се завъртя в широка дъга. Вратата на хангара бе затворена наполовина и Алек се бе надвесил от платформата, опитвайки се да го изтегли горе. Лицето му бе станало мораво от напъна. Гласът му се губеше във вятъра.

Марк усети, че стомахът му се свива болезнено. Знаеше, че има само една възможност. Той се пусна с лявата ръка и потърси пипнешком мястото, където трябваше да е зеленото копче. С периферното си зрение забеляза, че приближават към нови дървета. Бергът се бе снижил и този път нямаше шанс да се промуши през тях.

Напипа копчето и го натисна, но пръстът му се плъзна. Клоните вече бяха съвсем близо. Опита отново, притиснал пушката към тялото си за по-голяма устойчивост, и най-сетне сполучи. Чу се изщракване и тялото му полетя нагоре, миг преди да бъде обгърнато от обраслите с листа клони. Усети драскане по лицето и чу бръмченето на устройството, което го издигаше право към Алек, протегнал ръка над платформата. Черният отвор зад него бе едва метър широк.

Марк пусна пушката точно преди да се блъсне в острия ръб на повдигащата се платформа и протегна едната си ръка към Алек, а с другата понечи да се хване за ръба. Ръката му се плъзна по метала, но Алек успя да го улови и го задържа, после го затегли със себе си през стесняващия се отвор. За един кратък миг изглеждаше, че няма да успеят, че ще останат приклещени в металната челюст, но Алек действаше чевръсто. Когато платформата се затвори с металическо звънтене, двамата се озоваха зад тъмните стени на берга.

Вътре беше студено и щом тътенът утихна, единственото, което Марк чуваше, бе собственото му дишане. Мракът бе непрогледен — поне за непривикнали очи, които допреди малко са били на ярко слънце. Усещаше, че Алек е наблизо и също си поема тежко въздух. Болеше го цялото тяло, поне от няколко рани се стичаше кръв. Бергът бе замрял неподвижно, увиснал на място.

— Не мога да повярвам, че го направихме — каза Марк и гласът му прокънтя. — Но защо не заварихме тук армия от въоръжени хора, които да ни хвърлят обратно зад борда? Или да ни застрелят с техните стрели?

Алек въздъхна изтощено.

— Не зная. Може да са с малочислен екипаж, но очаквах поне един от тях да е тук.

— И точно сега да се е прицелил в тъмното към мен.

— Ба! — изсумтя Алек. — Според мен тези типове са некадърници, пратени да свършат работа за професионалисти. А може да сме избили екипажа. Всички, освен пилота.

— Или пък зад вратата ни чакат още десет от тях — промърмори Марк.

— Едно от тия ще е — съгласи се Алек. — Хайде, да вървим. — Той пое нанякъде и Марк можеше да проследи движението му само по звуците. Изглежда, пълзеше.

— Но… — понечи да отвърне Марк, ала си даде сметка, че няма какво да каже. Какво да прави, да седи и чака някой да се появи с мляко и сладкиши? Той се изправи на колене, потрепна от болката в раните и последва приятеля си. Бледа светлина се появи отпред и когато се приближиха, успяха да се ориентират малко по-добре. Изглежда, се намираха в някакъв склад, с рафтове покрай стените и окачени на вериги метални прегради, за да задържат товарите по местата им. Поне половината от рафтовете бяха празни.

Светлината идваше от блещукащ панел над широка метална врата, подсилена с болтове по края.

— Чудя се дали не са ни заключили — рече Алек и се изправи. Доближи вратата и изпробва дръжката. Както и можеше да се очаква, тя не поддаде. Марк се изправи — мускулите му се напрегнаха мъчително, докато се надигаше. Беше изминало доста време, откакто се бе подлагал на подобни физически усилия.

— Какво става всъщност? — попита той. — Защо им е притрябвало да нападат нашето малко селце? И да стрелят по нас?

— Ще ми се да знаех. — Алек натисна дръжката по-силно, но и този път без резултат. — Нещастниците падаха като мухи, когато стреличките на гадовете ги уцелваха. — Той обърна гръб на вратата и се огледа раздразнено, опрял ръце на кръста си.

— Падаха като мухи — повтори намръщено Марк. — Един от тях между другото беше Дарнел. Мислиш ли, че ще се оправи?

Алек го изгледа така, сякаш би трябвало сам да се досети за отговора. И Марк знаеше, че е прав. Сърцето му се сви. Всичко се бе случило толкова бързо, че едва сега си даде сметка за най-лошото — Дарнел вероятно е мъртъв.

— А ние защо се качихме тук? — попита той.

Алек го посочи с пръст.

— Защото това трябва да направиш, когато някой дойде в твоя дом и нападне другарите ти. Отвръщаш на удара. Няма да позволя на тия кръвожадни негодници да се измъкнат безнаказано.

Марк се замисли за Дарнел, за всички останали жертви и осъзна, че Алек е прав.

— Добре. Съгласен. Какво ще правим?

— Първо трябва да разбием тази врата. Помогни ми да потърсим нещо, с което да го направим.

Марк се зае да обикаля помещението, макар че светлината бе оскъдна.

— Защо ли в момента висим неподвижно?

— Момче, много те бива да задаваш въпроси, на които не знам отговора. Размърдай се и намери нещо, дето ще ни свърши работа.

— Добре, добре.

В началото Марк откриваше само безполезни предмети. Резервни части, инструменти, кутии с припаси — всичко от сапун до тоалетна хартия. След това видя на стената нещо, което знаеше, че ще се хареса на Алек — голям чук.

— Ей, виж там! — извика. Откачи чука от ремъците и го претегли в ръце. — Як и тежък — идеален да разбиеш метална врата, особено за човек с твоите здрави войнишки ръце.

— Е, не са толкова здрави, колкото бяха.

Старият мечок се ухили и в очите му блеснаха весели пламъчета. Той пое дървената дръжка на чука, приближи металната врата и се зае да я млати. Вратата нямаше големи шансове да издържи, но Марк предположи, че ще минат няколко минути, преди Алек да я разбие. Надяваше се само, когато това стане, отвътре да не нахлуят въоръжени до зъби типове със зелени скафандри.

Дрън. Дрън. Дрън. Алек продължаваше да удря и вдлъбнатината растеше.

Марк отново се заоглежда с надеждата да открие някакво оръжие, когато вратата бъде разбита. Алек поне имаше големия чук. Нещо в тъмния ъгъл привлече вниманието му — купчина кутии, дълги по-малко от метър и високи трийсетина сантиметра. Реши, че съдържат нещо важно. Някои бяха отворени, други — запечатани.

Той изтича при тях и се помъчи да ги разгледа в сумрака, но беше твърде тъмно, за да различи нещо. Взе една — оказа се по-лека, отколкото очакваше — и я отнесе на светло, постави я на металния под. Наведе се и я огледа.

На капака имаше предупредителен знак, от тези, които сочеха, че съдържа биологично опасен продукт. На етикета отдолу бе изписано:

Вирус VC32 1xb47

Високо заразен

24 стрели, максимална предпазливост

Марк внезапно съжали, че е докоснал това нещо.