Окончателна директива

10

Оставаха само няколко часа до залез-слънце, когато двамата стигнаха подножието на хълма, на който бяха построени къщурките и колибите.

Марк бе откъснал парче от ризата си и го бе завързал на носа и устата. Притисна кърпата с ръце, докато наближаваха селцето. Миризмата беше ужасяваща. Почти я усещаше на езика си — миризма на разпад, гнило, смърт. Сякаш бе глътнал нещо развалено. Борейки се с напъните да повърне, той продължи да се катери нагоре, изпълнен със страхове какво ли ще види след атаката.

Дарнел.

Марк не хранеше почти никакви надежди, бе сигурен, че приятелят му е мъртъв. Но какво е станало с Трина? С Лана? С Мъглата и Жабока? Дали са живи? Дали са се разболели от онзи гаден вирус? Той спря, когато Алек протегна ръка и го докосна по гърдите.

— Добре, чуй ме сега — рече старият воин с приглушен заради кърпата на устата глас. — Трябва да си изясним някои неща, преди да се качим горе. Не бива да позволяваме на чувствата да ни управляват. Каквото и да видим там, задача номер едно ще е да спасим колкото се може повече хора.

Марк кимна и понечи да продължи, но Алек го спря отново.

— Марк, искам да знаеш, че двамата с теб сме в една и съща лодка. — Той говореше напрегнато, като учител, който държи да внуши важна част от урока на своя ученик. — Ако се качим там и започнем да прегръщаме хората, да плачем и да вършим безполезни неща само защото сме съсипани от мъка… това няма да помогне на никого. Дори в дългосрочен план ще има обратен ефект. Разбра ли ме? А ние трябва да мислим за бъдещето. Колкото и егоистично да звучи, трябва първо да опазим себе си. Чу ли ме? Да опазим себе си. Иначе никому няма да можем да помогнем.

Марк го погледна в очите и видя там нещо твърдо като скала. Разбираше, че Алек е прав. Очевидно ставаше нещо голямо — за това говореха информацията от таблета, картата и постъпките на двамата от берга.

— Марк? — Алек щракна с пръсти, за да привлече вниманието му. — Отговори ми, приятелче.

— И какво предлагаш? — попита младежът. — Ако видим там болни хора — ако стрелите са разнесли заразата, — да стоим настрана от тях ли?

Алек отстъпи назад с изменено лице.

— Изречено по този начин, не звучи много хуманно, но иначе си прав. Не знаем какво става там — с какво си имаме работа. Повтарям ти, че трябва да сме подготвени… и ако има дори малко съмнение, че някой…

— Да ги оставим да ги изядат животните — прекъсна го хладно Марк, надявайки се да засегне някоя струна в душата му.

Старият войник бавно поклати глава.

— Не знаем какво да очакваме, момче. Хайде да се качим и да видим какво е станало. Да потърсим нашите приятели. Казвам ти само да не постъпваш глупаво. Не се приближавай до никого и никого не докосвай. Дръж кърпата завързана на устата си. Разбра ли ме?

Марк кимна. Прозвуча му разумно да стои на разстояние от хората, уцелени със стрелички. Остро заразен. Думите блеснаха в главата му като светещ предупредителен знак.

— Разбрах. Няма да постъпвам глупаво. Обещавам. Ще правя каквото ми кажеш.

На лицето на Алек се изписа състрадание — изражение, каквото Марк не бе виждал често. В очите му дори се мярна съчувствие.

— Преживяхме ужасни неща, хлапе. Но от това само заякнахме повече, нали така? Ще дадем каквото се иска от нас, за да преживеем и това премеждие. — Той погледна нагоре съм селото. — Да се надяваме, че нашите приятели са добре.

— Да се надяваме — повтори Марк и притисна с длан маската към лицето си.

Алек кимна отсечено — отново старият воин — и пое нагоре по хълма. Марк се мобилизира, опита се да прогони емоциите и го последва.

Веднага щом прехвърлиха билото, видяха източника на отвратителната смрад.

Толкова много трупове.

В покрайнините на селото имаше голям дървен заслон, предназначен за укритие при бури, докато бъдат построени по-солидните къщи. Имаше три стени и отворена фасада. Покривът бе измазан с кал, за да не пропуска влага вътре. Всички го наричаха Наклонената барака, защото, макар да бе със солидни основи, изглеждаше сякаш се е килнал надолу по склона.

Някой бе взел решение да прибере мъртвите в Наклонената барака. Марк се вцепени от ужас. Не биваше да е така — бе виждал много повече мъртъвци миналата година. Но въпреки това се стъписа.

Имаше поне двайсетина трупа, подредени на пода. Лицата на повечето от тях бяха изцапани с кръв — около носа, очите и ушите. Ако се съдеше по цвета на кожата, бяха мъртви поне от два дена. Той ги прегледа набързо, само за да се увери, че Дарнел не е сред тях. Но Марк не посмя да се поддаде на пробудилата се надежда. Притисна отново кърпата с длан и отмести поглед от масовото гробище. Поне за известно време със сигурност нямаше да може да се храни нормално.

Алек също не остана напълно невъзмутим. Оглеждаше труповете с навъсено, ядно изражение. Може би искаше да ги доближи, да ги прегледа и да разбере от какво са умрели, но си даваше сметка колко глупаво ще е това.

— Да влезем в селцето — предложи Марк. — Трябва да потърсим нашите приятели.

— Добре — отвърна лаконично Алек.

Селцето бе като призрачен град. Улиците бяха прашни, въздухът — горещ и неподвижен. Не се виждаше жив човек, но на Алек му се стори, че тревожни очи ги следят от тъмните прозорци и между цепнатините на гредите. Не познаваше всички обитатели на лагера, но все се надяваше да срещнат някой познат.

— Ей! — извика Алек. — Аз съм — Алек. Излезте и ни разкажете какво се случи, след като отлетяхме.

Някъде отпред се обади приглушен глас:

— Никой не смее да излиза от сутринта, когато дойде бергът. Тези, които помагаха на простреляните… повечето от тях се разболяха и умряха. Само дето им отне малко повече време.

— Било е заради стрелите — обясни Алек достатъчно силно, че да го чуят всички наоколо. — Те са разнасяли вируси. Успяхме да се качим в берга — катастрофира на около два дни път от тук. Открихме кутията със стрелите, с които са стреляли по нас.

Иззад прозорците се чуха тихи гласове на разговарящи хора, но никой не отговори на Алек. Войникът се обърна към Марк.

— Хубаво е, че са били достатъчно разумни да останат вътре. Ако има някакъв вирус, поне не се е разпространил като горски пожар. Кой знае? Може би вирусът е изчезнал с умрелите.

Марк обаче не беше сигурен.

— Дано да си прав — помърмори той.

Преди Алек да отговори, се чуха стъпи. И двамата се обърнаха и видяха Трина да приближава по улицата. Лицето й бе изцапано и потно, изражението — трескаво. Но очите й светнаха, когато съгледа Марк, и той знаеше, че неговите също.

Изглеждаше напълно здрава, което го изпълни с облекчение. Тя се втурна право към него и Алек бе принуден да я спре. Пристъпи между нея и Марк и вдигна двете си ръце. Момичето закова на място.

— Добре, деца — заговори Алек. — Да внимаваме малко с радостните прегръдки. След случилото се трябва да проявим предпазливост.

Марк очакваше Трина да възрази, но тя си пое уморено дъх и кимна.

— Ами да, прав си. Но толкова се зарадвах, че ви виждам. Трябва бързо да ви покажа нещо. Елате! — Тя им махна с ръка, обърна се и се затича в посоката, от която бе дошла.

Марк и Алек я последваха без колебание по пустата улица. Марк чу стенания и слаби викове от къщите, покрай които преминаваха. След няколко минути Трина спря пред малка колиба, чиято врата бе закована с три дъски.

Отвън.

Някой бе затворен вътре.

И този някой надаваше пронизителни викове.