Окончателна директива

54

Марк искаше да се обърне и да побегне, но Алек не помръдваше. Стоеше там, с насочено към мъжа оръжие.

— Нищо лошо няма да ти сторим — произнесе той внимателно. — Търсим едни наши приятели. Имали някой друг долу?

Мъжът сякаш не го чу. Продължаваше да стои, разтреперан, с капеща от дрехите му запалителна течност.

— Страх ги е от огъня — заговори. — Всеки го е страх, колкото и да е превъртял. Не смеят да слизат при мен. Заради клечките и газта.

— Трина! — извика Мак. — Лана! Долу ли сте?

Никой не отговори, а мъжът продължи да говори.

— Вие решавайте, мои нови приятели. Можете да се спуснете при мен, а аз ще запаля огъня, който ще ни обгърне в миг. А можете да продължите безгрижното си съществуване и да ме оставите да поживея още някой и друг ден.

Алек бавно поклати глава. Отдръпна се назад и побутна Марк да се върнат в стаята. Пресегна се мълчаливо и затвори вратата.

— Що за свят стана това? — изохка, вдигнал очи нагоре.

— Много гаден — каза Марк. Имаше нещо във вида на мъжа с клечката, което го бе разтърсило. — И се съмнявам, че краят ще е щастлив за нас. Остава ни само да потърсим приятелите си и да се погрижим да умрем, когато ние сметнем, че му е дошло времето.

— Добре казано, синко. Добре казано.

Двамата напуснаха тихо къщата и се насочиха към следващата. Шумотевицата се усилваше. Те прекосиха улицата, тичайки на зигзаг. Неколцина скитници ги забелязаха и размахаха ръце, но останалите не им обърнаха внимание. Марк се надяваше късметът да не им изневери поне още малко. Но блестящите оръжия не работеха в тяхна полза.

Тъкмо се бяха качили на верандата на следващата къща, когато отвътре изтичаха две малки деца. Бяха мръсни и гледаха със странен и унесен поглед. Изкискаха се и побягнаха. Отвътре изскочи едра жена, която крещеше, че са крадци, и заплашваше да им одере кожите.

В началото сякаш не забеляза непознатите, а когато погледът й падна върху тях, придоби неодобрително изражение.

— В тази къща няма побъркани — заяви тя и лицето й се зачерви от гняв. — Не искам да ми вземате децата. Те са единственото, което държи тези чудовища на разстояние.

Алек я погледна обидено.

— Вижте, госпожо, не ни интересуват децата ви и не смятаме да ги отвеждаме. Искаме само да огледаме дома ви и да се уверим, че приятелите ни не са вътре.

— Приятели? — повтори жената. — Тези чудовища са ваши приятели? Същите, които искат да изядат децата ми? — Изведнъж на лицето й се изписа ужас. — Моля ви… моля ви не ме бийте. Ще ви дам едно от тях. Само едно. Моля ви.

Алек въздъхна.

— Не познаваме никакви чудовища. Само… вижте, отдръпнете се встрани. Нямаме време.

Той пристъпи напред, напрегнат, готов да използва физическа сила, ако е необходимо, но жената се дръпна бързешком и едва не се препъна в буренаците на моравата. Марк се натъжи — беше предположил, че чудовищата са болните хора на улицата, но сега си даде сметка, че тази жена не бе с по-здрав разсъдък от нещастника с клечката и сигурно наистина вярваше, че под леглото й се крият чудовища.

Двамата влязоха вътре и се стъписаха. Все едно бяха попаднали в задната уличка на занемарен квартал в Ню Йорк. По стените имаше рисунки с тебешир и въглен. Мрачни, зловещи картини. На чудовища. Същества с дълги, извити нокти, остри зъби и страховити очи. Не бяха довършени или бяха щриховани набързо, но въпреки това въздействаха потискащо.

Двамата се спогледаха мрачно, доближиха вратата на мазето и се спуснаха долу. Тук откриха още деца — поне петнайсет, може би и повече. Бяха потънали в мръсотия. Повечето се бяха скупчили на малки групички, присвиваха се изплашено, сякаш очакваха някакво наказание от новопристигналите. Освен че бяха мръсни и дрипави, очевидно бяха и недохранени. Марк се огледа, но нямаше и следа от хората, които търсеха.

— Не можем… да ги оставим тук — каза. — За нищо на света.

Алек му заговори с нисък глас:

— Разбирам как се чувстваш, синко. Но послушай ме. Какво можем да направим за тези деца? Всички в това забравено от бога място са болни. Тук те поне… дори не зная какво да кажа.

— Оцеляват — довърши тихо Марк. — Мислех, че това е най-важното, но сега виждам, че не е така. Не можем да оставим децата тук.

Алек въздъхна.

— Погледни ме. — Марк не го послуша и тогава той щракна с пръсти. — Погледни ме!

Младежът вдигна глава.

— Да идем да намерим нашите приятели. След това ще се върнем. Ако ги изведем сега, нямаме никакви шансове. Чуваш ли ме? Абсолютно никакви.

Марк кимна. Разбираше, че старият воин е прав. Но сърцето му се късаше при вида на децата и болката бе почти осезаема. Не мислеше, че някога ще изчезне.

Той поклати глава и се помъчи да се съсредоточи върху най-главното. А то бе спасяването на Трина. И Диди.

Двамата претършуваха още няколко къщи. Постепенно всичко се сля пред очите на Марк. Колкото повече неща виждаше, толкова по-дебела ставаше стената между него и този нов свят. Във всяка къща, на всяка пресечка ставаше свидетел на сцени, които доскоро не би могъл да си представи. Видя жена да скача от покрива и да се приземява с глух удар и вик на асфалта. Видя трима мъже да чертаят кръгове в прахта и да скачат в тях с викове, като деца, играещи странна игра. Само че нещо ги плашеше, защото гласовете им се усилваха и ставаха все по-напрегнати. В една стая завариха налягали на пода двайсет, може би трийсет души. Бяха живи, но лежаха съвършено неподвижно. И не издаваха никакъв звук.

Жена ядеше котка. Мъж дъвчеше края на килим. Две деца се замеряха с камъни, макар че бяха окървавени. При това се смееха. Хора стояха в дворовете, вдигнали глави към небето. Други лежаха по очи в пръста и си говореха. Един мъж се засилваше и блъскаше глава в дънера на дърво, сякаш се надяваше, че в края на краищата ще го събори. Най-странното обаче бе, че досега никой не бе ги нападнал. Повечето хора изглеждаха изплашени до смърт от тях.

Наближаваха следващата къща, когато въздухът внезапно бе разцепен от вик, извисил се над всички останали крясъци. Пронизителен вопъл, който се понесе по улицата като живо същество. Алек застина на място и двамата погледнаха в посоката, от която идеше викът.

Пет къщи по-нататък двама мъже влачеха за краката жена с посивели коси. Главата й се удряше в земята при всяка крачка.

— Божичко мили… — прошепна Алек. — Това е Лана.