Окончателна директива

33

Марк имаше толкова много въпроси, че не можеше да ги изрече достатъчно бързо.

— Какво искаш да кажеш? — поде той. — Кого си предал? Какво можеш да ни кажеш за това място? Ами за вируса? Знаеш ли нещо за две жени и едно момиченце, които вероятно са били заловени отвън? — Спря, за да преглътне топката, заседнала в гърлото му. — Приятелката ми се казва Трина. Има руса коса, на моята възраст е. С нея имаше още една жена и малко момиче. Знаеш ли нещо за тях?

Мъжът сведе поглед към пода и въздъхна.

— Толкова много въпроси.

Марк усети, че отчаянието надделява в него. Той приседна на леглото до непознатия и си пое дъх. Може би човекът е болен. И тогава няма никакъв смисъл да го бомбардира с въпроси. Марк вдигна очи и видя, че Алек поклаща глава. После старият воин се приближи и също седна на леглото. Той постави таблета на пода така, че да озарява лицето на непознатия.

— Какво можеш да ни кажеш? — поде той с по-мек глас. Очевидно бе стигнал до същото заключение — че непознатият е болен или на ръба на разсъдъка и не бива да го притискат.

— Какво е станало тук? Всички светлини са изгасени, няма никакви хора. Къде са останалите?

Мъжът само изпъшка, после прикри лицето си с длани.

Алек и Марк се спогледаха.

— Нека опитам аз — предложи младежът. Той се наведе напред и зае позата на непознатия с подпрени на коленете ръце. — Ей, човече, как се казваш?

Мъжът свали ръце и дори в сумрака Марк успя да различи сълзите по лицето му.

— Името ми? За него ли питаш?

— Да. Искам да знам как се казваш. Повярвай ми, нашият живот с нищо не е по-добър от твоя. Аз съм Марк, а това е моят приятел Алек. Можеш да ни имаш доверие.

Мъжът се закашля сподавено. После каза:

— Името ми е Антон. Но това няма значение.

Марк се зачуди как да продължи. Мъжът сигурно знаеше отговорите на множество измъчващи го въпроси и не му се искаше да изпусне тази възможност.

— Слушай… ние дойдохме тук от едно градче. Трима наши приятели са били заловени в каньона горе. Смятаме, че градчето ни е било нападнато от хора, дошли от този бункер. Искаме само… да разберем какво става. И да си върнем приятелите. Това е.

Усети, че Алек се готви да се намеси, и го стрелна с очи.

— Ти можеш ли да ни кажеш нещо? Като например… що за място е това? Какво става горе, защо от берговете ни обстрелват със заразени стрели? Какво правят тези хора тук? Всичко, което знаеш. — Усети, че умората започва да взема връх, и се опита да се съсредоточи, да чуе какво ще му отвърне мъжът.

Антон си пое бавно дъх и от дясното му око се търкулна сълза.

— Преди два месеца избрахме едно селище — заговори накрая той. — Като тест. Не че ужасните последствия промениха плана. Но за мен промяната дойде заради момичето. Толкова много измряха, а тя оцеля и ме накара да разбера какви противни неща вършим. Както ви казах, не исках те да я връщат днес на нейните хора. И затова смятам, че приключих тук. Официално.

Диди, осъзна Марк. Сигурно става въпрос за Диди. Но какво е станало с Трина и Лана?

— Разкажи ни какво се случи — подкани го той. Чувстваше се гузен, задето си губят времето тук, вместо да търсят приятелите си, но се нуждаеха от тази информация. — От началото.

Антон заговори с безизразен глас:

— Коалицията за спасяване на света имаше нужда от нещо, което се разпространява бързо и убива сигурно. Вирус, разработен от някакво чудовище в добрите стари дни преди слънчевите изригвания да изпепелят всичко живо. Казаха, че той „изключвал“ ума. Внезапна кома, която обездвижва тялото и предизвиква множествени кръвоизливи, помагащи за разпространението на заразата. Предаването става чрез кръвта, но също и по въздушно-капков път при подходящи условия. Удобен способ да се изтребят хора в гъсто заселени поселища.

Мъжът продължаваше да говори с равномерен глас, сякаш бе ромолящ поток. Умът на Марк бе почти парализиран от умора и едва възприемаше чутото. Знаеше, че му разказват нещо важно, но все още подробностите не се подреждаха в една стройна картина. От колко ли време не е спал? Двайсет и четири часа? Трийсет и шест? Четиридесет и осем?

— … преди да разберат каква сериозна грешка са допуснали.

Марк разтърси глава. Беше пропуснал част от разказа.

— Какво искаш да кажеш? — попита Алек. — Каква грешка?

Антон се закашля, подсмъркна и избърса нос с опакото на ръката си.

— Вирусът. Той е грешката. Държеше се странно по време на тестовете през последните два месеца, но въпреки това те задействаха плана, защото ресурсите на планетата се топели бързо. Единственото, което промениха, бе дозата в стреличките. Тези копелдаци се опитват да унищожат половината от човешкото население. Половината!

— А какво спомена за малкото момиче? — почти извика Марк. — С нея имаше ли две жени?

Антон сякаш не чуваше въпросите.

— Казаха, че ще се погрижат за нас, когато приключат с плана. Че ще ни върнат в Аляска, ще ни дадат домове, храна и ще ни осигурят защита. Нека половината човечество умре, а ние ще започнем отначало. Но всичко се обърка, нали? Малкото момиче оживя, въпреки че бе уцелено от стрела. И не само това. Вирусът не е такъв, какъвто го смятаха. Разпространява се като горски пожар. За съжаление се оказа, че има собствено мнение по въпроса. Не се шегувам.

От устните му се изтръгна звук, наподобяващ кикот, но скоро се превърна в сподавена кашлица. А след това раменете му заподскачаха от ридания. Мъжът се търкулна на една страна и се сви на кълбо.

— И аз съм заразен — произнесе той между хлипанията. — Сигурен съм. Всички сме заразени. Вие също. Не се съмнявайте, приятели. Вирусът се е загнездил във вас. Казах на колегите си, че не желая да имам нищо общо с тях. Никога повече. И те ме зарязаха тук. Нямам нищо против.

Марк имаше чувството, че наблюдава цялата тази сцена като през мъгла. Не можеше да се съсредоточи. Той отново разтърси глава.

— Имаш ли някаква представа къде може да са нашите приятели? — попита, този път малко по-спокойно. — И твоите колеги?

— Всички са долу — прошепна Антон. — Аз не можех повече да търпя. Дойдох тук да умра или да полудея. Радвам се, че ме изоставиха.

— Долу? — повтори Алек.

— Да, долу в бункера — отвърна Антон едва чуто, след като риданията му утихнаха. — Събраха се да обсъдят по-нататъшните действия. Подготвят бунт в Ашевил, за да покажат на онези, че не ни харесва как се обърнаха нещата. Искат да го разпространят чак до Аляска.

Марк погледна към Алек, който не сваляше очи от Антон. Всяко ново изявление на мъжа беше като че ли по-странно и налудничаво от предишното.

— Бунт ли? — учуди се Марк. — Защо в Ашевил? И кои са тези хора?

— Ашевил е последното безопасно пристанище на изток — каза мъжът едва чуто, като дишаше на пресекулки. — Там има стени и всичко останало — макар и построени с подръчни средства. Хората там са мои колеги, всичките наети от КСС — Коалицията за спасяване на света. А моите доскорошни сподвижници искат да свалят шефовете, преди да избягат. Преди да се върнат с равнотранспорта в Аляска.

— Антон — прекъсна го Алек. — Чуй ме. Има ли някой друг, с когото да поговорим? И как може да разберем къде да търсим нашите приятели? Момичето и двете жени.

Мъжът се изкашля и в гласа му се долови малко повече жизненост.

— Хората, с които работех… те започнаха да губят разсъдък. Те… не са… добре. Ще останат долу още дълги часове, докато планират следващите си действия. Смятат да отидат в Ашевил и да съберат армия по пътя. О, говори се и за откриването на антидот, но това са глупости. В края на краищата моите колеги искат да се погрижат никой повече да не пострада. И знаеш ли какво ще направят след това? Знаеш ли?

— Какво? — попитаха едновременно Марк и Алек.

Антон се подпря на лакът. Ъгълът, под който падаше светлината от таблета, скриваше едната половина на лицето му в сянка, а другата беше неестествено бяла. В окото на осветената страна сякаш пламтеше искра.

— Ще използват равнотранспорта в Ашевил, за да се прехвърлят в Аляска — обясни мъжът. — Ще идат там, където са се събрали правителствата, и ще се погрижат да сложат край на света, въпреки че желанието им не е такова. Ще се опитат да открият антидот и да свалят самопровъзгласилата се власт. Ала всъщност едничкото, което ще направят, е да разпространят веднъж завинаги заразата. Ще се погрижат да завършат това, което започна слънцето. Глупаци, до последния от тях.

Антон рухна на леглото и след няколко секунди стаята се огласи от хъркането му.