Окончателна директива

67

Никой не му помогна да влезе през прозореца. Болеше го всяка фибра на тялото, мускулите му сякаш бяха втечнени, но по някакъв начин успя да се пъхне през рамката и се свлече на пода на кабината. Алек се бе привел над пулта с безизразно лице и невиждащ поглед. Трина седеше в ъгъла, а Диди се бе сгушила в скута й. И двете го погледнаха с неразгадаеми изражения.

— Равнотранспортът… — едва успя да произнесе Марк. Пред погледа му продължаваха да трепкат светлини и звезди и той с мъка удържаше напиращите в него чувства. — Брус каза, че КСС разполага с равнотранспорт в Ашевил. Трябва да го намерим.

Алек внезапно завъртя глава и го погледна. Очите му бяха замъглени, но се проясниха.

— Мисля, че зная къде да го търсим — каза с безжизнен глас.

Бергът се снижи. Марк облегна глава на стената и затвори очи, за миг му се дощя да заспи и да не се събуди никога или да стори нещо друго — да коленичи и да удря глава в стената, докато всичко приключи. Но в ума му все още имаше малко зрънце на здрав разсъдък. Той се вкопчи в него като човек, увиснал над бездънна пропаст.

Отвори очи. Изпъшка и се надигна, опря се на прозореца. Под тях се простираше Ашевил. Опасан със стена от дървета, ръждясали конструкции и изоставени коли — всичко, което можеше да свърши работа, бе използвано за изграждането й.

Видя големи групи от хора струпани край стената. Те се катереха по нея и нахлуваха в града.

Един мъж размахваше червено знаме, вързано на пръчка. Беше Брус, същият, който произнесе речта в бункера. Значи те също бяха дошли да търсят равнотранспорта, точно както бе обещал той на своите сподвижници. И съдейки по това, което ставаше долу, към тях се бяха присъединили хиляди заразени — цели тълпи, които сега прехвърляха стената.

Бергът прелетя над тях и се понесе над пустите улици. Скоро доближи една малка постройка със зейнала двойна врата. Написан на ръка знак оповестяваше: „Само за оторизиран персонал на КСС“. Няколко души стояха пред вратата в очакване да влязат вътре. Изглеждаха спокойни и уверени. Марк ги мразеше за това и за един кратък миг съжали, че не държи в ръце трансвиктора, за да открие огън.

— Ето го и него — промърмори Алек.

Марк знаеше какво има предвид. Ако изобщо съществува равнотранспорт, той трябваше да е тук. Хората, чакащи на опашка пред сградата, вероятно бяха последните служители на КСС, готвещи се да напуснат опасния район. Да го изоставят на безумието и хаоса. Те погледнаха към берга с изплашени лица и после, като по команда, се скриха вътре. Марк затършува из шкафовете и откри парче хартия и молив, вероятно пазени за извънредни случаи. С разтреперана ръка написа посланието, което бе намислил, и се обърна към Алек.

— Приземи се — рече с изтощен глас. Имаше чувството, че в дробовете му няма въздух, а огън. — Побързай. — Сгъна бележката и я пъхна в задния си джоб.

Движенията на Алек бяха мъчителни, мускулите му — напрегнати докрай, вените изпъкваха като въжета под кожата. Лицето му бе зачервено и потно. Но след няколко минути бергът се приземи с изненадващо тих звук съвсем близо до сградата на КСС.

— Отвори люка. — Марк вече бързаше към коридора, но имаше чувството, че се движи в мъгла. Той дръпна Диди от скута на Трина малко по-грубо, отколкото възнамеряваше, без да обръща внимание на протестите на момичето. Вдигна я на ръце и се насочи към изхода, следван по петите от Трина. Тя не бе казала нито дума, дори не се опита да му попречи.

Марк спря на вратата и се обърна към Алек.

— Знаеш… какво да направиш… когато свърша — рече, произнасяйки с усилие всяка дума. — Независимо дали е там, или го няма, знаеш какво да направиш. — Без да чака отговор, той излезе в коридора.

Диди се успокои, когато видя, че се насочват към хангара и изхода. Тя обгърна шията му с ръце и зарови лице в рамото му. Сякаш също бе разбрала, че краят е близо. Пред очите на Марк плуваха петна, проблясваха светлини. Сърцето му биеше като полудяло, имаше чувството, че във вените му тече киселина. Трина продължаваше да го следва мълчаливо.

Влязоха в товарния отсек. Спуснаха се надолу по рампата и се озоваха под ярката светлина на слънцето. Едва бяха изминали няколко крачки, когато зад тях се чу метално скърцане и платформата започна да се издига. Алек отдели берга от земята и от соплата лумнаха синкави пламъци. Марк едва успяваше да съхрани здрав разсъдък, изведнъж го обзе непреодолима печал. Никога повече нямаше да види стария воин.

Слънцето печеше непоносимо. Чуваха се викове и крясъци, които се усилваха и приближаваха. Групи от заразени безумци прииждаха от всички посоки. Сред тях, но все още в далечината, Марк успя да различи Брус с неговото червено знаме и последователите му. Ако тези хора се доберат до равнотранспорта, преди някой да го изключи или повреди…

— Хайде — подкани той Трина.

И се затича към сградата, приведен под вятъра, който бе вдигнал набиращият височина берг. Диди се бе вкопчила в него, а Трина тичаше отстрани. Влязоха през вратата и се озоваха в просторно немебелирано помещение. В центъра му имаше някакъв странен предмет — две метални пръчки и трепкаща сива стена между тях. Изглеждаше, че се мести и блещука, ала същевременно бе неподвижна. Докато я гледаше, Марк усети, че очите започват да го болят.

Мъж и жена стояха до устройството и ги гледаха с изплашени лица. Вече се готвеха да пристъпят в сивата завеса.

— Чакайте! — извика Марк.

Двамата не отговориха, не се спряха. Скочиха в сивата бездна и изчезнаха. Марк изтича от другата страна на завесата, но там нямаше никого.

Равнотранспорт. За първи път в живота си виждаше някой да го използва. Глъчката на приближаващата се тълпа отвън се засилваше бързо и Марк си даде сметка, че секундите му са преброени. По много различни начини.

Той се върна отново пред равнотранспорта, коленичи и постави внимателно Диди на крака. Трябваше да призове всичките си сили, за да остане спокоен и да удържи поне още малко напиращия гняв и лудост. Трина също коленичи, но не каза нищо.

— Слушай ме — заговори Марк на момичето. Затвори очи и се постара да разсее мрака, който се опитваше да го погълне. Само още мъничко, рече си. — Искам… да си много смела сега, разбра ли? От другата страна на тази вълшебна стена има хора, които са готови да ти помогнат. И ти също ще им помогнеш. Ще им помогнеш да… направят нещо важно. Защото ти си специална.

Не знаеше какво да очаква. Може би Диди щеше да възрази, да се дръпне, да се разплаче. Но вместо това тя го погледна в очите и кимна. Марк нямаше представа откъде у нея се бе намерила толкова храброст. Тя наистина беше специална.

Почти бе забравил за бележката, която написа по-рано. Извади я от задния си джоб и я прочете още веднъж.

Той напъха бележката в ръката й. Стисна пръстите й отгоре. Затвори ръката й със своята. Виковете и крясъците отвън достигнаха кресчендо. Марк видя, че Брус щурмува вратата, предвождащ огромна тълпа. Все още не можеше да се отърси от налегналата го печал. Кимна бавно към екрана. Диди също кимна.

Тя се обърна и прегърна Трина, притисна се в нея. Лицата и на двете бяха мокри от сълзи. Марк скочи. Чу нарастващия рев на двигателите на берга. Забеляза, че вятърът отвън се усилва. Моментът бе настъпил.

— Върви — извика той, борейки се с чувствата, които го разкъсваха. Диди се откъсна от Трина, обърна се и скочи право в сивата стена на равнотранспорта. Завесата я погълна и тя изчезна. Ревът на берга изпълваше въздуха. Сградата се разнесе. Брус застана на вратата, като крещеше нещо нечленоразделно.

И тогава Трина се хвърли към Марк. Прегърна го. Целуна го. Безброй мисли минаха през ума му и тя бе във всяка една от тях. Спомени от най-ранно детство, от времето, прекарано заедно, от срещите и разделите на шосето, което водеше към училище, от бягството из тунелите на субтранса, ръката й, стиснала неговата, клокочещата отзад вода, небостъргачът „Линкълн“, обкръжен от убийствена радиация, яхтата, пътуването из опустошената земя. Тя бе до него във всеки един от тези моменти. С Алек. Лана. Дарнел и другите.

И ето че тук, в края на този път, Трина отново бе в обятията му.

Чудовищни звуци и крясъци изпълваха света около тях, но въпреки това той успя да чуе какво му прошепва, преди бергът да се стовари върху сградата.

— Марк.