Окончателна директива

63

Марк не знаеше какво да каже. Алек се прегърби и се подпря на коляно.

— Говоря сериозно, хлапе. Чувствам се странно, нещо става в главата ми. Виждам и усещам разни неща. В момента съм малко по-добре, но не бих искал да стана като онези нещастници. Трябва да умра и не ми се ще да чакам до заранта.

— Какво… защо… — запелтечи Марк. Знаеше, че е неизбежно, че рано или късно ще се случи, но въпреки това бе потресен до дъното на душата си. — Какво искаш да направя?

Мъжът го изгледа с блеснал поглед.

— Мислех си…

После внезапно се сгърчи и изви назад глава, сякаш разкъсван от неистови болки. От гърлото му се изтръгна сподавен, приглушен вик.

— Алек! — Марк скочи и изтича при него. Но се наложи да се наведе, защото старият воин неочаквано замахна към него с юмрук. Сетне рухна на пода. — Какво има?

Алек отново се успокои и дори се надигна, като се подпря на ръце и колене. Дишаше шумно и тежко.

— Ами аз… не зная. Виждам разни странни неща.

Марк прокара пръсти през косата си и се огледа, като че решението бе наблизо и можеше да го види. Когато отново погледна към Алек, старият воин се бе изправил и вдигаше ръце, като че се предава.

— Чуй ме — заговори той. — Хрумват ми разни неща. Истината е, че го закъсахме здравата. Но… — Той посочи навън, вероятно към спалното, където Трина и Диди още спяха. — Там има едно безценно малко момиче, което трябва да бъде спасено. Трябва да я отведем в Ашевил и да я оставим там. А после… — Повдигна рамене, обезсърчен жест, който казваше достатъчно. За останалите всичко щеше да свърши скоро.

— Трябва да има някакво лечение — заяви почти ядосано Марк. — Онзи тип Брус смяташе, че има. Ще идем там и ще…

— О, конски фъшкии — излая Алек. — Послушай ме, докато все още мога да говоря разумно. Аз съм единственият, който може да управлява това чудо. Искам да дойдеш с мен в пилотската кабина и да ме гледаш. Опитай се да запомниш как се прави. За всеки случай. Прав си — ще откараме момичето в Ашевил дори това да е последното дело в живота ни.

Марк усети, че го изпълва отчаяние. Скоро всички ще са луди или мъртви. Но поне Алек бе на същото мнение като него, а той бе човек на действието.

— Ами да вървим тогава — рече Марк, като се бореше с напиращите сълзи. — Да не губим и секунда повече.

Алек се сгърчи, но после стисна юмруци и се овладя, поне този път успя да прогони пристъпа. Погледът му се проясни и той извърна лице към младежа. Като че всичко преживяно от двамата премина между тях — тъжни, весели, страшни и спокойни моменти. А сега в телата им се бе загнездил вирусът на лудостта.

Старият воин кимна решително и двамата се отправиха към вратата.

Стигнаха пилотската кабина, без да срещнат Трина или Диди. Марк се бе надявал, че са се събудили и благодарение на някакво чудо Трина ще е по-добре, ще се смее и ще помни всичко. Но това бе глупава надежда.

Докато Алек активираше пулта, Марк надникна навън. Зората вече разведряваше небето на изток, мракът се отдръпваше в пурпурна завеса към дърветата и къщите в далечината. Повечето звезди бяха избледнели, до час слънцето щеше да се издигне над земята. Изпита странното предчувствие, че това ще е денят, който ще сложи край на всичко.

— Малко по-добре съм — въздъхна Алек и се облегна назад в креслото. — Защо не провериш как са момичетата? После ще се издигнем. Ще облетим района да видим какво има в околностите.

Марк кимна, потупа го по рамото — странен жест предвид обстоятелствата — и се обърна. Безпокоеше се за него. Излезе навън и пое по коридора.

Вече наближаваше вратата на каютата, когато чу странно дращене отгоре, като от плъхове, скрити зад панелите на тавана. Последва го истеричен кикот, само на метър над главата му. Марк се вцепени от ужас. Изтича назад и опря гръб в стената. Освети с прожектора панелите на тавана, но не видя нищо обезпокоително.

Той затаи дъх и се заслуша.

Имаше някой горе, който пълзеше напред и назад, почти ритмично.

— Ей! — извика Марк. — Кой… — Млъкна, осъзнал, че все още не е проверил как са Трина и Диди. Ако някой или нещо се бе промъкнало в берга…

Върна се при вратата на каютата, отвори я и освети трескаво вътрешността. За един кратък миг сърцето му замря — койката бе празна. Върху нея имаше само смачкани завивки. После с крайчеца на окото зърна Трина на пода и седналата до нея Диди. Държаха се за ръце, а на лицата им бе изписан ужас.

— Какво има? — попита Мак.

Диди посочи с разтреперано пръстче тавана.

— Горе има призрак. — Детето млъкна и потрепери — гледка, която накара сърцето на Марк да се свие. — И е довел приятелите си.