Окончателна директива

20

Небостъргачът „Линкълн“ е една от най-новите и най-високите сгради в Ню Йорк. Една от малкото с директен достъп до подземната железница. Алек настоява, че това е мястото, където трябва да отидат. Казва, че има на телефона си няколко карти на субтранса, но се притеснява дали ще стигнат навреме. Марк вижда, че на лицето на стария войник е изписано съмнение — в противовес на решителното поведение, което демонстрира. А Марк е готов да се обзаложи, че дори да затворят Алек в клетка с десетина гладни лъва, той само ще се подсмихне пренебрежително, докато решава кой от тях да убие пръв.

Небостъргачът „Линкълн“, повтаря си Марк. Да стигнат до там, а може би след това ще открие семейството си.

Те тичат из привидно безкрайните тунели под града. Алек е най-отпред, после жената, с която е заявил, че има удоволствието да работи от много години: Лана. След тях е момче на възрастта на Марк, което се представя като Дарнел, и момиче с прозвище Мъглата — също тийнейджър, но малко по-голяма, може би на осемнайсет. Зад нея подтичва някакъв тип, нисък и набит, с яки мускули. Мъглата им го представя като Жабока, освен прякор не добавя име. Следват Марк и Трина, а най-отзад е момче на име Бакстър. Той е най-малкият от тях, може би на тринайсет, но Марк вижда, че е куражлия. Сам настоява да застане на опашката, казва, че ще пази другите, ако ги издебнат в гръб. Марк се надява, че ще има достатъчно време да се сприятели с него.

— Дано знае какво прави — подхвърля тихо Трина. Двамата бягат един до друг и Марк осъзнава, че е споходен от нелепата мисъл колко ще е хубаво, ако сега се изтягат на морски бряг, а слънцето току-що е залязло във водата. Дори благодари на съдбата, че Трина не може да му чете мислите.

— Знае — отвръща запъхтяно Марк. Не иска да се издаде, че трепери от страх пред това, което би могло да ги сполети в тъмните тунели. Трябваше да стане почти на седемнайсет, за да разбере какво е шубе.

— Цунами — произнася Трина, сякаш за да му припомни за заплахата. — Намираме се насред подземната железница на Ню Йорк, а трябва да се страхуваме от някакво си цунами?

— Ние сме под земята — отвръща Марк. — И в случай че си забравила, градът е на брега на океана. Водата винаги се стича надолу. Нали се сещаш, гравитация и прочее.

Той усеща навъсения й поглед и знае, че си го заслужава. Няма начин нервността и безпокойствието му да не изплуват накрая на повърхността. Опитва се да се спаси по единствения начин, който смята за правилен — честността.

— Извинявай — промърморва. Вече е доста изтощен от бягането. — Но проблемът е, че ужасно ме е страх. Наистина съжалявам.

— Няма нищо. Не исках да прозвучи като въпрос, а само колко налудничаво изглежда. Слънчеви изригвания и цунами. Допреди няколко часа тези въпроси изобщо не бяха в моя дневен ред. Ама съвсем никак.

— Гадно е — отвръща Марк, тъй като не успява да измисли нищо повече. Сега не му е до подобни приказки — те само засилват тревогата му.

Алек забавя крачка, когато стигат края на последния тунел. Спира и се обръща към тях. Всички дишат тежко, тялото на Марк е плувнало в пот.

— Сега ще преминем през една от новите секции — обяснява Алек. — Там ще има хора и един Господ знае в какво настроение ще бъдат. Понякога хората могат да бъдат непредсказуеми и зли, когато си мислят за края на света.

Сега, когато дишането на останалите се поуспокоява, Марк дочува тихи звуци, идващи зад гърба на техния водач. Това е ропот на тълпа, на хора, които разговарят и се суетят. Дочуват се и други обезпокоителни звуци: далечни викове, плач и стонове. Сега вече мисълта за малката влажна стаичка долу в тунелите не му се струва толкова неприятна.

Лана се намесва в разговора:

— Мисля, че ще е най-добре да преминем колкото се може по-бързо. Да вървим, но да не показваме, че знаем къде отиваме. Освен това не бива да носим нищо в ръцете си — така няма да станем примамка за атаки. Да се надяваме, че ще открием каквото ни е нужно в сградата горе.

Повечето от тях са натъпкали джобовете си с храна, която Трина е открила по-рано. Вадят я и я хвърлят на земята. Трина гледа всичко това с намръщено изражение.

— Ще минем през тази врата — казва Алек и поглежда екранчето на телефона си — батерията му вероятно скоро ще издъхне. — След това ще скочим на релсите. Ако не излизаме на перона, ще се сблъскаме с по-малко хора. След около половин миля ще стигнем входа към небостъргача „Линкълн“. Това чудо се издига на цели деветдесет етажа. То е единственият ни шанс.

Марк се оглежда и забелязва, че другите също са неспокойни и изплашени. Жабока подскача на място, сякаш единствен няма търпение да продължат.

— Да вървим — нарежда Алек. — Дръжте се близо един до друг. И се бийте до смърт.

Трина изпъшква при тези думи, а Марк си мисли, че би било по-добре старият воин да не ги е казвал.

— Давай, давай, давай! — вика Лана, за да се освободи от напрежението си или да ги ободри. Марк не знае кое от двете.

Алек отваря вратата и прекрачват прага. Останалите го следват към нахлуващото горещо течение. Марк има усещането, че кислородът в дробовете му е пламнал, той се бори за всеки дъх, докато се мъчи да привикне.

Озовават се в далеч по-голям тунел. Намират се на тясна пътечка над релсите — Алек и Лана вече са скочили долу и помагат на другите. Подават им ръце и омекотяват приземяването им. От едно стълбище, което вероятно води към опожарения свят над тях, нахлува светлина. Марк забелязва някакви хора, скупчени на перона отсреща и втренчили погледи в тях.

Едно нещо обаче кара сърцето му да замре. Тълпата. Поне половината от хората в нея са ранени. Кървящи рани, охлузвания. Ужасни изгаряния. Някои лежат на перона и надават пронизителни викове. Деца на всякаква възраст, също ранени. Последното му въздейства най-силно. Двама мъже се налагат с юмруци и дращят лицата си с нокти. Никой не се опитва да ги разтърве. Жена лежи просната на бетонния ръб, а лицето й е разтопено и неузнаваемо. Марк има чувството, че току-що е надзърнал в ада.

— Вървете — подканя ги Алек, когато всички се озовават на релсите.

Те тръгват, като се придържат плътно един към друг. Марк и Трина отляво, момчето на име Бакстър отдясно. То е парализирано от страх и на Марк му се иска да му каже нещо утешително, но не намира подходящите думи. И без това ще са лишени от смисъл. Алек и Лана вървят отпред и поведението им би трябвало да внуши на всеки, че не са хора, с които някой би искал да се заяжда. Прекосяват половината от станцията, когато двама мъже и една жена скачат на релсите пред тях и се изправят на пътя им, принуждавайки ги да спрат. Непознатите са мръсни, но изглеждат невредими. Поне физически. Очите им са изцъклени.

— Къде си мислите, че отивате? — пита жената.

— Да — обажда се един от приятелите й. — Нещо се правите на много важни. Да не търсите някое хубаво местенце, за което ние не знаем?

Третият мъж приближава Алек.

— Не зная дали си забелязал или не, господинчо, но слънцето реши да ни поизпече малко. Хората умират, приятелю. Много хора си отидоха. Не ми харесва как минавате край нас и се преструвате, че всичко е наред.

Още няколко души скачат от перона и се скупчват зад първите трима. Блокират пътя им.

— Да видим дали нямат храна! — провиква се някой.

Алек отстъпва и удря с юмрук мъжа пред него. Главата на нахалника отхвръква рязко назад и от носа му руква кръв, а мъжът се строполява на пода. Всичко става толкова внезапно, че в първия миг никой не реагира. После няколко души се нахвърлят с крясъци и викове върху групата на Марк. Настъпва хаос. Размахват се юмруци, раздават се ритници, дърпат се коси. Марк е ударен в лицето и вижда как някакъв мъж дърпа Трина настрани. Завладява го гняв, той се нахвърля върху този, който го е ударил, и го поваля на земята. След това вижда, че другият е съборил Трина на земята и тя се бори отчаяно с него.

Марк дотичва и се стоварва с цялата си тежест върху мъжа. Двамата се претъркулват и тупват долу. Мъжът удря Марк, той му отвръща, като почти не усеща болка. После се вкопчват и вплитат един в друг, продължават да се бъхтят. Марк се освобождава, надига се и се оглежда за Трина. Тя е станала, дотичва и изритва мъжа в лицето, ала при това се подхлъзва и тупва по гръб. Непознатият се нахвърля върху нея, Марк отново скача и го блъсва с рамо. Мъжът изпъшква и се свива на кълбо. Марк става и сграбчва Трина за ръката. Двамата си проправят път през тълпата и се озъртат за другите.

Боят продължава, но поне никой отгоре не се е присъединил. Марк вижда Жабока да поваля един мъж с удар, Алек и Лана се мъчат да отърват Мъглата и Бакстър от жената и друг мъж. Двама души отзад хукват към перона. Може би ще им се размине.

И тогава се случва.

Чува се нисък тътен, който постепенно набира сила. Тунелът започва да вибрира. Боят веднага спира, хората се изправят и се оглеждат. Марк прави същото, търси източника на звука. Все още държи Трина за ръката.

— Какво е това? — вика тя.

Марк клати глава и продължава да се озърта. Подът под краката им започва да се тресе, тътнежът се усилва и се превръща в рев. Погледът му се спира на стълба, спускаща се към перона, и в този момент тунелът се огласява от пронизителни викове — несекващия писък на завладяна от паника тълпа.

Чудовищна вълна от мръсна вода се излива по стълбите.