Окончателна директива

1

Марк потрепери от студа — нещо, което не бе правил от много време. Току-що се бе събудил, първите лъчи на зората се процеждаха през цепнатините на подредените един върху друг трупи, които изграждаха стените на неговата малка колиба. Почти никога не бе използвал своето одеяло. Гордееше се с него — бе изработено от кожата на огромния лос, който бе убил съвсем сам преди два месеца. В редките случаи, когато се загръщаше, го правеше, за да се наслади на мекотата и усещането за уют, а не да се стопли. В края на краищата живееха в свят, измъчван от жега. Но може би хладният полъх бе знак за промяна, тази сутрин действително му се стори, че въздухът е малко студен. Той придърпа кожената завивка до брадичката си и се изтегна по гръб, наслаждавайки се на дълга прозявка.

Алек все още спеше в другия край на колибата — само на метър и половина от него — и хъркаше като буря. Възрастният и навъсен мъж, бивш военен, се усмихваше много рядко. Но пък бе човек със златно сърце. След повече от година в непрекъсната борба за оцеляване заедно с Лана и Трина, Марк вече не се плашеше от стария мечок. За да си го докаже, той се наведе, сграбчи една обувка от пода и я запокити по хъркащия мъж. Удари го в рамото. Алек изрева и седна, събуден в миг благодарение на годините, прекарани в армията.

— Какво, по… — понечи да изругае, но Марк го изпревари и хвърли втора обувка, която попадна почти на същото място. — Ах ти, малък плъшок — избоботи хладно Алек.

Не беше помръднал, дори не трепна при втората атака, а само разглеждаше Марк с присвити очи. Но в тях се долавяше весела искрица.

— Добре ще е да чуя някоя сериозна причина защо рискуваш живота си да ме събудиш по тоя начин.

— Хммм — изсумтя Марк и се почеса по брадичката, преструвайки се, че размишлява над предложението. — Аха, сетих се. Исках да спра ужасните звуци, които извираха от теб. Сериозно, човече, трябва от време на време да се опиташ да спиш на една страна. Такова хъркане не може да не е вредно за здравето. Някой ден направо ще се задавиш до смърт.

Алек изръмжа и измърмори нещо нечленоразделно, докато се надигаше от леглото и се обличаше. Чуха се отделни фрази като „ще ми се никога“ и „година на мъка“. Все пак посланието бе ясно.

— Хайде, сержант — подкани Марк, макар да знаеше, че съвсем е доближил точката на кипене. Алек се бе уволнил от армията много отдавна и наистина мразеше, когато го наричат така. По времето на слънчевите изблици бе работил като инженер в отбранителната промишленост.

— Никога нямаше да се озовеш в това уютно свърталище, ако не бяхме ние да ти спасим задника. Какво ще кажеш за прегръдка и обявяваме примирие?

Алек нахлузи закопчаната си риза през главата и погледна към Марк. Рошавите вежди на стария воин се събираха в средата на челото досущ готвещи се да се съвкупят космати буболечки.

— Харесвам те, хлапе. Ще бъде жалко да те заровя на шест стъпки под земята. — Той тупна Марк по темето — най-близкия до привързаност жест, който старият войник някога си бе позволявал. Войник. Бил е такъв отдавна, но Марк все още предпочиташе да го нарича така в мислите си. Това го караше да се чувства по-добре — да се чувства в безопасност. Той се усмихна, докато Алек излизаше бодро навън, готов да посрещне предизвикателствата на новия ден. Истинска усмивка. Усмихването най-сетне ставаше съвсем естествено след годините на смърт и ужас, прогонили го до това място високо в Апалачите в западната част на Северна Каролина. Реши, че каквото и да става, ще се опита да забрави миналото и да преживее още един хубав ден. Каквото и да става.

А това означаваше, че ще трябва да вкара Трина в играта, преди часовникът да отброи нови десет минути. Той се облече с припрени движения и излезе да я търси.

Намери я при потока на едно от тихите местенца, където ходеше да чете книгите, открити в една библиотека по време на скитанията им. Това момиче обичаше да чете повече от всеки друг и сега наваксваше за месеците, през които се налагаше да бягат, за да си спасят живота, или когато книгите бяха малко, а времето за тях съвсем оскъдно. Електронните издания пък навярно бяха съвсем изчезнали, предполагаше Марк — изтрити, когато компютрите и сървърите са пострадали от изригванията. Трина предпочиташе старите ученически издания.

Докато я търсеше, той постепенно се изпълваше с бодрост и приятни очаквания. Вероятно за доброто му настроение помогна и гледката на колибите, построените на дърветата къщички, както и на землянките. Цяло процъфтяващо градче, обитавано от бежанци като тях. Стени от трупи, измазани със засъхнала кал, се издигаха отляво и отдясно. Не можеше да прекоси тесните улички на тяхното селище, без да си спомни за добрите стари дни в града, когато животът беше богат и изпълнен с обещания, и когато всичко на този свят бе на една протегната ръка разстояние, очакващо да го вземеш. А той дори не си бе давал сметка за това.

Марк подмина ордите мършави, небръснати хорица, които изглеждаха сякаш няма да доживеят следващия ден. Не ги съжаляваше, защото знаеше, че и той има същия вид. Разполагаха с достатъчно храна — събираха я сред руините, ловуваха в гората, понякога я носеха от Ашевил, — но дажбите бяха смисълът на оцеляването и всеки изглеждаше като лишен от едно ядене на ден. Пък и няма как да живееш в гората и да не си изцапан и мръсен, независимо колко често се миеш в потока.

Небето бе синьо, но с онзи оранжев оттенък, който присъстваше неизменно в атмосферата, откакто без предупреждение ги бяха ударили унищожителните слънчеви изблици. Цяла година бе изминала оттогава, ала оранжевото сияние продължаваше да е там, мътна пелена, целяща да им напомня за случилото се, докато свят светува. Кой знае дали някога изобщо животът ще се върне в нормалното си русло. Хладината, която Марк бе усетил при събуждането си, сега му се струваше като лоша шега — вече беше плувнал в пот от постоянно покачващата се температура, а неумолимото слънце едва озаряваше короните на дърветата, подавайки се над планинските върхове. Но не всичко бе толкова лошо. Докато напускаше пределите на техния лагер и навлизаше в гората, той забеляза и много обещаващи признаци. Растяха нови дървета, старите оздравяваха, катерички притичваха по покривалото от обгорени иглички, тук-там бяха щръкнали зелени стъбълца. Дори зърна нещо като оранжево цвете в далечината. Беше изкушен да го откъсне за Трина, но знаеше, че тя ще го скастри, задето пречи на възраждането на гората. Може би в края на краищата денят му наистина ще е хубав. Бяха преживели най-жестокото природно бедствие в познатата им човешка история — може би с това бяха прехвърлили билото.

Дишаше тежко от усилието да изкатери хълма, когато доближи мястото, където Трина обичаше да се усамотява. Особено сутрин, когато шансът някой друг да се навърта тъдява бе минимален. Той спря и я потърси с поглед между дърветата, знаеше, че е чула приближаването му, и същевременно бе доволен, задето се преструва, че не го е доловила.

Боже, ама колко беше красива. Облегната на масивната гранитна канара, сякаш поставена там от увлечен по декорирането гигант, тя бе закрепила дебелата книга в скута си. Бавно прелисти страницата, зелените й очи не се откъснаха от текста. Носеше черна блуза и избелели джинси, а маратонките й изглеждаха на стотина години. Вятърът развяваше късата й черна коса и целият й вид внушаваше спокойствие и уют. Сякаш бе частица от света, който бе съществувал, преди всичко да бъде изпепелено.

Марк винаги бе смятал, че тя му принадлежи само защото животът е отредил така. Почти всичките й познати бяха измрели, той бе едничкото й спасение срещу алтернативата да остане напълно и завинаги сама. И Марк с радост играеше своята роля и дори се смяташе за късметлия — нямаше представа какво би правил без нея.

— Четенето на тази книга щеше да е далеч по-приятно, ако някакъв тип не се промъкваше към мен през гората, докато се опитвам да чета — подхвърли Трина без никакъв намек за усмивка. Тя прелисти поредната страница и продължи да чете.

— Аз съм — подвикна той. Кой знае защо, но половината от това, което казваше в нейно присъствие, му се струваше глупаво. След миг Марк се подаде между дърветата.

Тя се разсмя и най-сетне погледна към него.

— Време беше да се появиш! Още малко и щях да започна сама да си говоря — чета отпреди изгрев-слънце.

Той се приближи и приседна на земята до нея. Прегърнаха се силно и топло и това подсили убеждението му, че денят наистина ще е хубав.

Дръпна се назад и я погледна, без да дава пукната пара за глуповатата усмивка, която вероятно бе разцъфнала на лицето му.

— Знаеш ли какво?

— Какво? — попита тя.

— Днес ще бъде един чудесен ден.

Трина се усмихна, а водата в потока продължи да ромоли, сякаш думите му не означаваха нищо.