Окончателна директива

15

Марк се пробуди със силно главоболие. Лежеше на скала, вероятно от часове, ако съдеше по схванатото си тяло. Той се претърколи по гръб, изпъшка и погледна към просветляващото над клоните небе… и тогава си спомни съня, толкова ярък и жив, сякаш е бил филм, прожектиран на огромен екран.

Алек ги бе спасил в онзи ден и безброй пъти след това. Но Марк неведнъж му бе връщал услугата. Животът им бе свързан като скалите, земята и планината, където бяха преспали.

Останалите се събудиха след около половин час. Алек им направи закуска от яйцата, които си носеха. Скоро ще се наложи да започнат да ловуват — Марк не беше експерт по тези въпроси, но също щеше да участва, с каквото може. Докато се хранеха приседнали и все още спазващи дистанция помежду си, той се замисли. Колко жалко, че всичко се бе развалило тъкмо когато нещата бяха започнали отново да изглеждат нормални.

— Готови ли сте да тръгваме? — попита Алек, след като се нахраниха.

— Аха — потвърди Марк. Трина и Лана само кимнаха.

— Този таблет е истински божи дар — продължи Алек. — С помощта на картата и компаса ще стигнем на мястото за нула време. Кой знае какво ще открием там.

Те поеха през обгорялата гора и наскоро израслите шубраци.

Вървяха цял ден с надеждата да стигнат някой друг лагер или селище — носеха се слухове, че из Апалачите има много селища. Планините бяха едно от малкото подходящи за заселване места след убийствените слънчеви изригвания, унищожили градовете, и покачването на морското равнище. Марк се молеше най-сетне нещата да се върнат към нормалното. Днес, а още по-добре до края на живота му.

Спряха за следобедна почивка на брега на малко поточе и по някое време Трина щракна с пръсти да привлече вниманието му. Той я погледна и тя кимна с глава към гората. След това се изправи и обяви, че ще се отдалечи по нужда. Марк почака две минути, стана и каза същото.

Срещнаха се на около стотина метра, при един голям дъб. Въздухът ухаеше на свежест, наоколо имаше зеленина.

— Какво става? — попита я той. Стояха на пет крачки един от друг, изпълняваха инструкциите, макар никой да не ги гледаше.

— Омръзна ми това — оплака се тя. — Погледни ни само. Едва успяхме да се прегърнем, откакто бергът нападна градчето. И двамата се чувстваме добре, глупаво е да се държим на разстояние.

Думите й го изпълниха с облекчение. Макар да си даваше сметка, че се намират в тежко положение, желанието й да е близо до него го зарадва.

Марк се усмихна.

— Аз също. Какво ще кажеш да зарежем тая карантина?

Още щом произнесе думите, осъзна колко глупаво звучат.

— Лана сигурно ще се досети. — Тя се приближи, прегърна го и го целуна. — Но както казах, играта е безсмислена. Нямаше никакви симптоми, така че можем да се надяваме, че сме чисти.

Марк не би могъл да отговори дори и да искаше. Той се наведе и я целуна и този път целувката им бе продължителна.

Държаха се за ръцете, докато наближиха лагера, и едва тогава се разделиха. Но Марк си даваше сметка, че едва ли ще успеят още дълго да се преструват. Поне на първо време не му се щеше да се изправя срещу гнева на Лана и Алек.

— Мисля, че ще стигнем там утре следобед — говореше Алек, когато се приближиха. — Дано да е преди слънцето да се скрие. Въпреки това ще пренощуваме и на следващата сутрин ще се ориентираме в обстановката.

— Звучи добре — подхвърли замислено Марк, докато си събираше багажа. Все още се рееше из облаците, след като поне за кратко бе забравил за ужасните преживявания.

— Тогава да спрем с прозевките и да се захващаме за работа — подкани Алек.

Марк не видя кой знае какъв смисъл в това изявление, повдигна рамене и погледна към Трина. На лицето й трепкаше усмивка.

Двамата с Трина трябваше да полагат усилия, за да не се държат за ръце, след като тръгнаха след стария мечок и Лана.

Тази нощ лагерът бе тъмен и смълчан, като се изключат хъркането на Алек и тихите въздишки на Трина, отпуснала глава на гърдите на Марк. Бяха изчакали Алек и Лана да заспят и се сгушиха под една завивка.

Марк вдигна очи към звездите, които блещукаха между клоните на дърветата. Благодарение на майка си познаваше някои от съзвездията и бе предал тази ценна информация на сестра си Мадисън. Помнеше с упование легендите, свързани със съзвездията, и обичаше да ги разказва. Особено след като бе толкова трудно да зърнеш звездно небе, ако живееш в Ню Йорк. Всяко пътуване извън града бе истинско преживяване. Бяха прекарвали дълги часове да гледат звездите и да обсъждат различните митове и легенди за тях.

Той откри Орион и пръстенът му се стори по-ярък от всякога. Орион. Любимото съзвездие на Мадисън, защото бе лесно да се различи в небето и заради легендата, свързана с него — за ловеца и неговия меч, за кучетата, които се борят с бика демон. Марк разкрасяваше тази легенда всеки път, когато я разказваше. Но сега, при спомена за нея, на гърлото му заседна буца. Толкова много му липсваше Мадисън. Толкова много. Една по-тъмна част от съзнанието му дори искаше да я забрави по-скоро заради болката, която му причиняваше мисълта за нея.

Изведнъж в гората се чу пукот на съчки.

Мисълта за малката му сестричка се изпари в миг. Той скочи и избута Трина настрани, преди да осъзнае какво прави. Тя промърмори нещо, обърна се и отново потъна в сън в момента, в който откъм гората се чу нов пукот.

Той постави ръка на рамото й, изправи се на колене и огледа района около бивака. Беше твърде тъмно, за да различи нещо в гората въпреки звездната светлина и луната. Но слухът му се бе изострил доста, откакто електричеството и изкуственото осветление бяха станали спомени от миналото. Той опита да се успокои и да се съсредоточи. Наостри слух. Знаеше, че може да е елен, катерица или какво ли не. Но не беше оцелял цяла година в опустошена от слънцето страна, уповавайки се само на предположения. Откъм гората долетяха нови звуци на чупещи се съчки. Някой тежък и двукрак стъпваше върху тях.

Тъкмо се канеше да повика Алек, когато пред него се изправи сянка, пристъпила иззад дървото. Задраска клечка кибрит, пламна огънче и озари лицето на човека.

Жабока.

— Какво… — поде Марк, сетне облекчението изпълни гърдите му. — Жабок. За бога, човече, изплаши ме до смърт!

Жабока падна на колене и доближи клечката до лицето си. Имаше измъчен вид, очите му бяха насълзени и хлътнали.

— Ти… добре ли си? — попита Марк, надявайки се, че приятелят му е само изморен.

— Не съм — отвърна глухо Жабока и лицето му се сгърчи, сякаш щеше да се разплаче. — Не съм добре, Марк. Никак не съм добре. Има някакви живи неща в главата ми.