Окончателна директива

17

След всичко това трябваше някак си да заспят отново. До изгрев-слънце оставаха часове.

Никой не произнесе нито дума след стореното от Алек… каквото и да бе то… на Жабока. Марк имаше чувството, че ще експлодира, толкова много объркани мисли се въртяха в главата му. Щеше му се да обсъди случилото се с някого. Но Трина му бе обърнала гръб. Лежеше на земята, увита в одеялото, и раменете й потрепваха от тихи ридания. Гледка, която късаше сърцето му — от месеци не бе я виждал да плаче.

Трина бе загадка за него. От самото начало тя бе по-силната, по-смелата и по-решителната от двама им. Дори се чувстваше засрамен и потиснат от това, но толкова силно я обичаше, че беше готов да го преглътне. От друга страна, тя бе чувствено създание и не се срамуваше да го показва.

Лана се върна на мястото си и легна край жаравата. Марк се опитваше безуспешно да си намери удобно място. Беше твърде възбуден. Алек най-сетне се върна. Никой не проговори и постепенно шумовете на гората отново взеха връх — жужене на насекоми, тих повей на вятър сред дърветата. Само мислите му не намираха покой.

Какво ли бе станало там? Какво бе сторил Алек на Жабока? Дали това, което Марк смята? Боляло ли го е? Как можа светът да се обърка толкова?

Все пак в края на краищата сънят милостиво го споходи и той постепенно се унесе.

— Вирусът от стреличките — поде Лана на сутринта, докато седяха полувцепенени около огъня. — Мисля, че нещо не е наред с него.

Странно изказване. Марк впери очи в нея. От известно време не можеше да отдели поглед от пламъците, замислен за случилото се през нощта, а ето че сега тя изведнъж го върна към реалността.

— Аз мисля, че нещо не е наред с всички вируси — заяви безцеремонно Алек.

Лана го изгледа ядосано.

— О, стига. Знаеш какво имам предвид. Не разбирате ли всички?

— Какво да разбираме? — учуди се Марк.

— Че въздейства по-различен начин на хората — отвърна Трина.

— Именно — подкрепи я Лана. — Нещастниците, по които стреляха от берга, умряха през първите часове. Тези, които се опитваха да им помогнат, преживяха няколко дена. Главният симптом бе болка и тежест в главата — държаха се, сякаш някой е поставил главите им в менгеме. След това дойде ред на Мъглата, която не проявяваше симптоми няколко дни.

— Така е — потвърди Марк, припомнил си момента, в който тръгваха. — Когато поемахме на път, тя пееше. Свита на топка на земята. Каза, че я боли главата.

— При нея имаше известна разлика — продължи Лана. — Теб те нямаше, когато Дарнел се разболя. Не умря толкова бързо, колкото другите, но почти веднага започна да се държи странно. Докато тя си беше съвсем добре, преди да се оплаче от главоболие. Ала и при двамата нещата не бяха наред ей тука. — Тя се чукна с пръст по слепоочието.

— И всички видяхме снощи Жабока — добави Алек. — Кой знае кога се е заразил — може да е хванал вируса преди Мъглата или пък когато е бил с нея преди смъртта й, — но беше побъркан като от луда крава.

— Прояви малко уважение — скара му се Трина.

Марк очакваше Алек да се защити, дори да се сопне, но той сякаш се присви от забележката й.

— Съжалявам, Трина. Наистина. Но двамата с Лана се опитваме да преценим положението. Да разберем какво става. А Жабока очевидно не беше на себе си снощи.

— И затова го уби — обвини го Трина.

— Не е честно — отвърна с хладен глас Алек. — Щом Мъглата е издъхнала толкова бързо след първите симптоми, редно е да смятаме, че с Жабока щеше да се случи същото. Той беше заплаха за всички ни, но освен това беше наш приятел. Проявих милост към него и надявам се, спечелих за нас още малко време.

— Освен ако не те е заразил — отбеляза с равен глас Лана.

— Бях внимателен. И веднага след това се измих старателно.

— Всичко това е безсмислено — намеси се Марк. Все повече затъваше в меланхоличното настроение. — Може би вече всички сме болни и е нужно още малко време вирусът да надделее над имунната ни система.

Алек се изправи на колене.

— Отклонихме се от въпросите на Лана. Нещо не е наред с този вирус. Не действа последователно. Не съм учен, но възможно ли е например да мутира и да се изменя?

Лана кимна.

— Мутация, адаптация, изменение в силата — кой знае? Има нещо. Изглежда обаче, че колкото повече се разпространява, толкова по-дълго време му е нужно да убива. Може би целта е по такъв начин да се разнася сред по-голяма част от населението. Двамата с Марк не бяхте там, но трябваше да видите с каква бързина измираха първите жертви. Нищо общо с Мъглата. Кървава и страшна гледка в продължение на няколко часа, а после всичко приключи. Хората се мятаха и кървяха и с това само допринесоха за разпространението на болестта.

Марк се радваше, че е пропуснал тази сцена. Но като се имаше предвид какво бе преживял Дарнел, тези хора бяха извадили късмет, че всичко е свършило така бързо. Марк си спомняше твърде ясно как момчето си блъскаше главата в стената.

— Нещо става с главите им — промърмори замислено Трина.

Останалите я погледнаха. Току-що бе произнесла на глас нещо банално и същевременно много важно.

— Определено е свързано с главите — потвърди Марк. — Всички се оплакваха от силно главоболие. Губеха разсъдък. Дарнел халюцинираше — беше се побъркал. После Мъглата. И Жабока…

— Дали пък не са стреляли по хората с различни вируси? — зачуди се Трина. — Защо да смятаме, че е бил един и същ?

Марк поклати глава.

— Аз открих кутиите в берга. Всичките имаха един и същ обозначителен номер.

Алек се изправи.

— Ако мутира и ако някой от нас го е пипнал, да се надяваме, че ще ни остави поне седмица, преди да ни захлопат дъските. Хайде, да тръгваме.

— Страхотно заключение — промърмори Трина и се изправи.

Само след броени минути те отново бяха поели на път.

По някое време в късния следобед забелязаха признаци за близостта на поредното селище. Беше встрани от картата, която Алек бе начертал, но Марк успя да зърне между дърветата няколко големи дървени постройки. Сърцето му трепна при мисълта, че там може да има голяма група заселници.

— Няма ли да ги навестим? — попита Лана.

Алек, изглежда, преценяваше внимателно всички за и против, преди да отговори.

— Хм. Не зная. Нямам търпение да стигнем нашата цел. Не знаем нищо за тези хора.

— А може би сега е моментът да научим — възрази Марк. — Не е изключено да знаят нещичко за бункера, щаба или както ида се нарича онова място, откъдето е дошъл бергът.

Алек го погледна, видимо разколебан.

— Аз също мисля, че трябва да идем и да проверим тази възможност — обади се Трина. — Ако не друго, поне ще ги предупредим за това, което ни сполетя.

— Добре — съгласи се Алек. — Един час.

Миризмата ги пресрещна веднага щом вятърът смени посоката си, тъкмо когато приближаваха първите малки къщурки със скосени покриви. Миризма на гниеща плът.

— Уф! — възкликна Алек. — Ето пак. Да се връщаме назад.

В този момент всички видяха откъде идва миризмата. Малко по-надолу по пътеката имаше нахвърляни на купчина трупове. После се появи една фигура. Малко момиче вървеше право към тях, заобикаляйки зловещата купчина. Беше около петгодишна, със сплъстена черна коса и мръсни дрехи.

— Ей, хора — рече Марк. Когато другите погледнаха към него, той кимна към момичето. Тя спря на двайсетина крачки от тях. Лицето й бе изцапано и тъжно, гледаше ги мълчаливо с хлътнали очи. Миризмата на гнило изпълваше въздуха.

— Здравей, мъничка — повика я Трина. — Добре ли си? Къде са родителите ти? Къде са останалите хора от селото? И те ли… — Тя не довърши и погледна към купчината трупове.

Момичето отговори с тих глас и посочи гората зад Марк и другите:

— Всички избягаха в гората. Избягаха надалече.