Окончателна директива

43

Дълбока и зловеща тишина изпълни товарния хангар, заедно с нея настъпи почти непрогледна тъмнина. Тишината бе прекъсната след секунди от бръмчене, докато бергът се плъзгаше по релсите, връщайки се в централната шахта.

Когато очите на Марк привикнаха с мрака, той се изправи и се подпря на стената. Усещаше нещо в себе си, което не му харесваше.

Приседна, обгърна колене с ръце и отпусна глава върху тях. Не можеше да разбере какво се бе случило преди малко с него. Тези танцуващи светлини, огнената топка от гняв, адреналинът, пулсиращ като бутала на двигател. Силата, която го бе погълнала и контролираше всяко негово действие, насочено към убийството на пилота. Дори изпита злобна радост, че мъжът е затиснат от вдигащата се рампа. А след това дойде на себе си и успя да го изтика навън.

Сякаш бе започнал да се побърква…

Той вдигна глава и едва сега осъзна истината. За един кратък миг бе изгубил разсъдък. Напълно. И фактът, че сега се чувстваше съвсем нормален, не означаваше, че не се е случило. Той бавно се изправи покрай стената и скръсти ръце. Потрепери и потърка длани.

Вирусът. Болестта. Онова нещо, което атакуваше мозъка по начина, по който го бе описал човекът на име Антон. Всичко това му напомни за нещо друго, което бе чул в залата.

Марк също беше заразен. Всичко в него крещеше, че е така Нищо чудно, че главата го болеше.

Беше заразен с изблика.