Окончателна директива

14

Успяха да изминат едва три мили, преди да се стъмни. Марк, напълно изтощен от случилото се през деня, нямаше нищо против да спрат. Алек вероятно бе предположил, че няма да стигнат далеч, но оставането в селото бе твърде рисковано. Най-сетне всичко бе зад гърбовете им, те бяха сред гората, на свеж въздух, който помагаше да се разсее натрупаното напрежение от кошмарните преживявания през последните няколко дни.

Никой не проговори, докато устройваха лагера и вечеряха с пакетирана храна от фабриките в Ашевил. Лана настоя да запазят дистанцията помежду си и Марк се изтегна на една страна на няколко крачки от Трина. Двамата се гледаха, споделяйки с очи желанието си да се гушнат един в друг. Поне сто пъти Марк бе на път да посегне, но успяваше да се сдържи. Знаеше, че тя няма да му позволи. Не разговаряха, но продължиха да се гледат.

Марк бе сигурен, че и тя си мисли същото като него. Как светът им за пореден път се бе сринал. Как бяха изгубили трима другари, с които бяха делили неволи по време на опасното си пътешествие — от напълно разрушения Ню Йорк до Апалачите. И разбира се, тя мислеше и за вируса. Не особено приятни мисли.

Алек се бе привел над таблета, който бяха взели от берга. С помощта на молив и хартия беше направил примитивно копие на картата, но искаше да провери дали не може да измъкне още някаква полезна информация. Въртеше компаса и нанасяше бележки на листа, а Лана седеше до него и му помагаше със съвети.

Марк осъзна, че клепачите му залепват. Трина му се усмихваше. Той й отвърна с усмивка. Поне това им оставаше. След миг се унесе в сън и спомените отново нахлуха в съзнанието му. Никога не го оставяха на мира. Някой ги преследваше.

Изминали са едва няколко часа, откакто нещо се е случило с града над тях. Марк няма представа какво е то, но предполага, че е бомба, заложена от терористи, или експлозия от изтичане на газ. Нещо, което гори. Горещината е непоносима. Както и крясъците. Двамата с Трина тичат из подземните тунели, откриват изоставени платформи и продължават да навлизат все по-надълбоко. Навсякъде срещат хора, но те са побъркани от ужас. Лоши неща се случват наоколо — грабежи, нападения, дори по-страшни. Сякаш катастрофата, която ги е сполетяла, е отключила най-тъмната страна на човешките същества.

Трина открива кутия с консервирана храна, изоставена от някого в бъркотията. Марк я носи, сега и двамата са превключили на някакъв подсъзнателен режим за оцеляване. Но с другите вероятно също е така, защото всеки, когото доближат, сякаш знае, че Марк и Трина имат нещо, от което се нуждае. И може би не само храната. Колкото и коридори да преминават, зад колкото и завои да свиват, не могат да се отърват от човека, който ги преследва. Той е едър и бърз и се е превърнал в нещо като сянка. Ала всеки път, когато Марк поглежда през рамо, той като че ли изчезва в страничен тунел или ниша.

Двамата тичат надолу по дълъг тунел, водата стига до глезените им и шляпа при всяка стъпка. Единственият източник на светлина е дланофонът на Марк и той се страхува от мига, в който батерията му ще свърши. Мисълта, че ще останат в подземията, напълно заобиколени от непрогледен мрак, му се струва ужасна. Трина внезапно спира, сграбчва го за ръката и го дръпва в един вход вдясно, който той не е забелязал. Озовават се в малко помещение — прилича на склад, останал от предишната подземна железница.

— Изключи го! — шепне изплашено тя, докато го тегли навътре.

Марк изключва дланофона и двамата са обгърнати от тъмнината, от която допреди миг така ужасно се е страхувал. Първото му инстинктивно желание е да извика и да зашари с ръце наоколо. Но този кратък миг на безумие отминава. Дишането му се успокоява и той се радва, че усеща допира на Трина.

— Няма начин да ни е видял, че влизаме тук — шепне тя в ухото му. — И не може да върви безшумно през водата. Ще го почакаме.

Марк кима, забравил, че тя не може да го види.

— Добре — отвръща тихо. — Но ако някой се приближи, да знаеш, че нямам повече сили да бягам. Излизаме и ще видим дали ще можем да се справим с него.

— Добре. Ще се бием.

Трина стиска ръката му и се доближава до него. Въпреки абсурдната ситуация той усеща, че се изчервява и че целият настръхва. Ако само знаеше тя колко много я харесва. Той осъзнава, че тъкмо трагедията е причината за тяхната физическа близост, и това го кара да се чувства гузен.

В далечината се чува шляпане. То се усилва — някой крачи из тунела пред тяхното помещение. Несъмнено преследвачът им — ако това е техният преследвач — се приближава към тях. Марк се притиска в Трина, която се е опряла на стената, и си мечтае да можеха да се разтворят в камъка. Светлинка проблясва вдясно от него и той едва сдържа вика си. Стъпките спират. Марк присвива очи — вече е привикнал с тъмнината — и се опитва да види кой е източникът на светлината. Лъчът се движи, осветява помещението и се насочва в очите на Марк, заслепява го. Марк свежда глава. Трябва да е някой с фенерче.

— Кой си ти? — пита Трина. Тя шепне, но за Марк гласът й ечи, сякаш говори през мегафон — толкова е изплашен.

Светлината се мести, докато непознатият се провира през отвора и се изправя пред тях. Марк едва успява да различи силуета, който принадлежи на мъж. С изцапано лице, сплъстена коса и дрипави дрехи. Зад него се появява още един, после още един. Те всичките изглеждат еднакво — мръсни, отчаяни и опасни. Трима са.

— Чини ми се, че аз задавам въпросите — произнася първият непознат. — Бяхме тук преди вас и не харесваме неканените гости. Вие двамцата защо бягате като изплашени котараци? Какво е станало? Не ми приличате на хора, дето ще се крият под земята.

Марк е изплашен до смърт. Нищо подобно не се е случвало досега в живота му. Той търси подходящи думи, осъзнавайки, че е нужно да отговори, но Трина го изпреварва.

— Слушай, човече, размърдай си мозъка. Няма да сме тук, ако горе не се е случило нещо ужасно. В града.

Марк най-сетне намира сили да проговори.

— Не усещате ли колко е горещо? Ние смятаме, че е бомба или пък газова експлозия.

Мъжът вдига рамене.

— Да не мислиш, че ми пука? Единственото, което ме интересува, е да не пропусна някое ядене. А днес май получихме хубаво подаръче. Малка изненада за мен и момчетата. — Той оглежда Трина от главата до петите.

— Да не си я докоснал — тросва се Марк, усетил, че го изпълва смелост, от каквато допреди миг не е имало и капчица. — Имаме малко храна — ще ви я дадем, ако ни оставите на мира.

— Няма да му даваме храната! — подскача Трина.

Марк се навежда към нея и шепне:

— По-добре, отколкото да ни прережат гърлата.

Чува щракане, после още едно. Когато поглежда към мъжете, зърва блясъка на сребристи остриета.

— Има нещо, което трябва да знаете за нас — казва един от мъжете. — Ние не си падаме по преговорите. Ще вземем храната и всичко друго, което искаме.

Те пристъпват напред, но изведнъж от страничната врата се появява още една фигура. Марк едва успява да си поеме дъх, докато наблюдава кратката и свирепа схватка, която се разиграва пред очите му. Мятащи се тела, избити ножове, разменени удари, пъхтене и стонове. Сякаш в помещението се е появил някакъв супергерой и с нечовешка сила и бързина надвива тримата нападатели. За по-малко от минута и тримата са натръшкани на пода, където се присвиват, псуват и охкат. Фенерът е паднал на пода и осветява ботушите на доста едър мъж.

Този, който ги е преследвал.

— По-късно ще ми благодарите — казва непознатият с дълбок, дрезгав глас. — Казвам се Алек. И мисля, че имаме далеч по-голям проблем от тия трима нещастници.