Окончателна директива

9

— Марк!

Видението изчезна, но споменът за тунела остана в съзнанието му като тъмна утайка.

— Марк! Събуди се!

Това е гласът на Алек. Без съмнение. Защо го вика? Какво е станало?

— Събуди се, дявол го взел!

Марк отвори очи и премигна срещу светлината, която се процеждаше през клоните над него. После се появи лицето на Алек, който засенчи светлината.

— Време беше — промърмори с въздишка на облекчение старият войник. — Бях започнал да се плаша, хлапе.

И тогава болката в главата му се върна — просто се бе пробудила малко по-бавно от него. Болка, която раздираше черепа му и изглеждаше по-голяма от мозъка. Той изстена, вдигна ръце към челото и напипа полузасъхнала кръв.

— Ох! — Само това успя да каже.

— Да, здравата се удари, когато катастрофирахме. Имаш късмет, че си жив. За щастие, разполагаш в мое лице с ангел хранител, който да се погрижи за теб.

Марк се надигна бавно, почти сигурен, че това ще е последното му усилие в живота. Все пак се справи. Той премигна и пред очите му изплуваха тъмни петна. После се огледа.

Намираха се на малка полянка сред дървета. Под него имаше килим от борови иглички, следващ неравностите на корените и натрупаните листа. На около стотина крачки по-нататък бергът бе полегнал на една страна, подпрян между два дъба, почти като някакво гигантско метално цвете. Корпусът бе огънат от ударите и отвътре се извиваше дим, но нямаше признаци за пожар.

— Какво стана? — попита объркано Марк.

— Не помниш ли?

— Ами не, след момента, когато нещо ме удари по главата.

Алек размаха ръце.

— Няма много за разказване. Разбихме се и аз те извлачих навън. После седях и те гледах как се мяташ, сякаш сънуваш кошмар. Пак ли спомените?

Марк имаше сили само да кимне. Не искаше да мисли за това.

— Претършувах берга, доколкото можах — продължи Алек, сменяйки темата. Марк му беше благодарен, че не прояви настойчивост. — Но димът ми пречеше да остана по-дълго. Веднага щом се уверя, че можеш сам да се справяш, ще се върна отново. Искам да разбера кои са тези хора — и защо направиха това, което направиха. Дори това да е последното дело в живота ми.

— Добре — съгласи се Марк. Сетне му хрумна друга мисъл, която пробуди тревогата му. — Ами онези кутии с вируса? Ако са се разбили и мястото вече е заразено?

Алек вдигна ръка и го потупа по гърдите.

— Зная, зная. Не се тревожи. На излизане погледнах в склада — кутиите са цели.

— Хм… а как действа вирусът? Искам да кажа… има ли опасност да се заразим? Ще знаем ли, ако е станало? — Никак не му се нравеше тази несигурност. — И какъв според теб е този вирус?

Алек се засмя.

— Синко, още един куп въпроси, на които нямам отговори. Ще трябва да попитаме специалистите, когато се върнем. Но според мен, освен ако не вземе да те мъчи някоя хрема, няма за какво да се безпокоиш. Спомни си, че поваляха жертвите мигновено, а ти още си на крака.

Тези думи като че ли поуспокоиха Марк. Силно заразен вирус.

— Ще го имам предвид — произнесе той уморено. — Според теб колко далече сме от селото?

— Нямам представа. Може да е много далече, но не е чак на другия край на света.

Марк се отпусна на земята, опря глава на ръцете си и затвори очи.

— Дай ми само няколко минути. После ще претърсим кораба. Кой знае какво има вътре.

— Прав си.

Половин час по-късно Марк вече крачеше из кораба и прескачаше отломките. Само че сега вървеше не по пода, а по една от стените. Малко се объркваше от това, че бергът е полегнал на една страна — странна игра с възприятията, заради която стомахът му се свиваше неприятно и главата го болеше по-силно. Но бе твърдо убеден, също като Алек, че трябва да узнаят кому принадлежи въздушният кораб. Очевидно вече нямаше да са в безопасност в планината.

Най-много информация можеха да извлекат от компютърната система, ала опитите на Алек не дадоха резултат. Компютърът не показваше признаци на живот. Оставаше им да се надяват на някой работещ преносим телефон или таблет, който да не е пострадал при катастрофата. Беше изминала цяла епоха, откакто Марк бе виждал подобна техника. Слънчевите изригвания бяха довели до повреждането на почти всички електронни уреди, а малкото оцелели изкараха толкова, колкото им издържаха батериите. Но щом разполагаш с берг, вероятно ще имаш и работещи батерии.

Бергът. Намираше се в него. Толкова бе странно колко много се бе променил светът само за една година. В началото, когато видеше берг, се радваше сякаш вижда живо дръвче. Вчера дори си мислеше, че повече никога няма да зърне въздушен кораб. А ето че сега тършуваше из един, за чиято гибел бе допринесъл сам, и търсеше заровени тайни. Беше вълнуващо, макар досега да намираха само боклуци, дрехи, части от строшена апаратура и още боклуци.

А след това попадна на злато. Истински, работещ таблет. Беше включен, тъкмо сиянието на екрана му привлече Марк. Беше се изтърколил в ъгъла на една от малките каюти. Марк го изключи веднага щом го вдигна — ако батерията му е изтощена, няма никакъв начин да я заредят.

Откри Алек в друга каюта, наведен над пътнически контейнер, който се опитваше да отвори с ругатни.

— Ей, виж какво намерих — похвали се гордо Марк и вдигна таблета. — При теб как е?

Алек се изправи и погледът му блесна от радост.

— Аз пък не намерих нищо и вече ми писна да се ровя. Я да видим какво има там.

— Боя се да не изтощим батерията — рече Марк.

— Ами толкова по-добре ще е да погледнем по-скоро, не смяташ ли?

— Хубаво, но да излезем навън. Задушавам се в тая метална джунгла.

Седнали под сянката на едно дърво, Марк и Алек се надвесиха над таблета, докато слънцето продължаваше своя път през небосвода. Марк неволно изруга дневното светило заради жегата, с която не пропускаше да ги дарява. Налагаше се непрестанно да трие ръце от потта, докато натискаше копчетата на таблета.

Таблет. Още една забравена вещ. Вътре имаше игри, книги, стари програми от времето преди слънчевите изблици. И личен дневник. Но нищо свързано с работата. Докато не откриха картата. Очевидно не работеше със спътникова връзка — всички спътници бяха разрушени при изригванията. Изглежда, бе свързана с някакво устройство на берга, може би архаичен радар или друга полузабравена машинария. Програмата съдържаше данни за всички полети на кораба допреди падането му.

— Погледни това! — Алек посочи едно място на екрана. Маршрутите на полетите неизменно завършваха там. — Трябва да е щабът им или базата — както го наричат. Ако съдя по координатите, според оскъдните ми представи за този планински масив това ще да е на петдесет-шейсет мили оттук.

— Може да е стара военна база — предположи Марк.

Алек се замисли над думите му.

— Или бункер. Би било логично да съществува нещо подобно в планините. Отиваме там, момче. По-добре рано, отколкото късно.

— Веднага ли? — Марк все още не се бе възстановил от удара, но не смяташе, че старият воин предлага да изминат целия този път, преди първо да проверят какво става със селото.

— Не веднага. Първо ще се приберем да проверим какво е положението у дома. Да видим дали Дарнел е добре. И другите също.

Сърцето на Марк се сви при споменаването на Дарнел.

— Нали не си забравил какво открихме в берга? Стрелите и вируса. Няма начин тези хора да са се опитвали да ги заразят с обикновен грип.

— Прав си. Неприятно ми е да го призная, но е така, хлапе. Не очаквам кой знае какви добри новини, когато се върнем. Въпреки това се налага да идем. Така че да вървим.

Алек се изправи и Марк го последва, като прибра таблета в задния джоб на панталона. Би предпочел да се върне у дома, вместо да се захващат с онзи бункер.

Поеха на път и Марк отново трябваше да търпи болката в главата. Но колкото повече се отдалечаваха, толкова по-добре се чувстваше. Дървета, слънце, храсти и корени, катерички, буболечки и змии. Въздухът бе топъл и свеж, ухаеше на смола и на обгорена трева. Бергът се бе отдалечил доста повече от селото, отколкото си мислеха, и се наложи да нощуват на два пъти. Хранеха се с дребни животни, които Алек улавяше.

Следобед на третия ден от атаката на берга най-сетне стигнаха селището.

Марк и старият войник бяха на миля от него, когато за пръв път ги лъхна непоносимата миризма на смърт, разнасяна от горещия вятър.