Окончателна директива

46

Марк е в заседателната зала на небостъргача „Линкълн“, свит на топка под огромната маса, около която вероятно важни мъже и жени са говорели за още по-важни неща. Стомахът му се е стегнал болезнено от вече едноседмичната диета с пакетирана храна и газирани напитки, с които се снабдяват от разбитите машини. За професионални войници като Алек и Лана е нормално да разбиват разни неща, нали? Както предмети, така и хора.

„Линкълн“ е ужасно място. Тук е по-горещо, отколкото в пъкъла. Въздухът е пропит с миризмата на разлагащи се трупове, покосени от неистовата жега и радиацията отвън. Те са навсякъде. Марк и новите му приятели са почистили целия петнайсети етаж, но смрадта продължава да изпълва помещенията. Това е нещо, с което не можеш да привикнеш. И разбира се, няма какво да правят. Скуката се е впила като раково образувание в тази сграда, готова да прояде здравия разсъдък. Към нея се добавя и заплахата от радиация отвън, макар че според Алек тя намалявала. Въпреки това се стараят да стоят далече от прозорците. Има едно нещо, което кара Марк да смята, че нещата не са толкова зле, колкото биха могли да бъдат. Двамата с Трина са се сближили. Много.

Той се хили като идиот и се радва, че никой не го вижда. Вратата се отваря и се чуват стъпки. Изтропва метална кутия на пода, последвана от ругатня.

— Ей — прошепва някой. Марк смята, че е Бакстър. — Събуди ли се вече?

— Аха — изсумтява сънено Марк. — Не те бива особено да стъпваш тихо.

— Извинявай. Пратиха ме да те намеря — има кораб, който плава по Бродуей и се е насочил право към нас. Ела да видиш.

Марк никога не е чувал нещо подобно — кораб да плава по една от най-прочутите световни улици, където би трябвало да се разминават коли. Но Манхатън се е превърнал в град с канали и реки и неумолимото слънце хвърля ярки отблясъци по водата. Все едно че имат небе отгоре и отдолу.

— Сериозно ли говориш? — пита Марк, осъзнал, че мълчи от известно време, стъписан от новината. Опитва се да не дава израз на надеждата, че може би някой идва да ги спаси.

Бакстър изпухтява.

— Не, измислих го. Хайде.

— Предполагам, че радиацията съвсем е намаляла, щом разни побъркани типове се возят с кораби по улиците. — Марк разтрива очи и се измъква изпод масата. Изправя се, протяга се и се прозява, дразнейки Бакстър с мудното си поведение. Но после любопитството най-сетне го завладява. Двамата излизат в коридора, където нова вълна от горещина и смрад на разложено връща Марк към действителността. След седмици в тази сграда все още му прилошава всеки път, когато го лъхне тази миризма.

— Къде са другите? — пита той, предполагайки, че Алек и Лана вече гледат шоуто.

— Долу на петия. Мирише хиляди пъти по-зле, но водата се е покачила до там. Вонята е като от разложена риба и човешко. Надявам се, не си ял скоро.

Марк повдига рамене, не иска да мисли за храна. Втръснало му е от шоколадчета и картофен чипс — нещо, което преди не би сметнал за възможно. Двамата стигат централното стълбище и започват да се спускат надолу. Тихо е, ако се изключи трополенето и влаченето на крака, и Марк открива, че вълнението от новината надвива неприятните усещания, породени от смрадта. По стълбите има кървави петна. По перилата са залепени парченца от кожа и човешки косми. Не може да си представи паниката, царяла тук, когато слънцето е нанесло първите си изпепеляващи удари, както и последвалия ужас. За щастие — поне за тяхно — нямаше живи по времето, когато пристигнаха. Двамата стигат площадката на петия етаж, където Трина ги чака при вратата за стълбището.

— Побързайте! — подканя ги тя и им махва да я последват. Обръща се и се затичва, като говори през рамо, докато маневрира по дългия коридор към най-външната стена от прозорци. — Това е голяма яхта — вероятно е била доста луксозна и красива преди изригванията. А сега изглежда сякаш е на сто години. Не мога да повярвам, че се държи над водата, камо ли да плава.

— А видяхте ли хора на нея? — пита Марк.

— Не. Сигурно са вътре. В кабината, на мостика, или както там се казва.

Изглежда, тя знае за корабите толкова, колкото и Марк.

Свиват зад ъгъла и виждат Алек и Лана пред разбитите прозорци, морската вода се плиска само на метър под тях. Жабока, Дарнел и Мъглата седят на пода и гледат навън. Марк чува яхтата, преди да я види, двигателят й кашля като машина, която е преживяла и по-добри дни. После иззад близката по-ниска сграда се показва разнебитен корпус с потънала във водата кърма. Прозорците на яхтата са напукани или строшени и приличат на незрящи очи, извърнати към тях.

— Знаят ли, че сме тук? — пита Марк. Започва да си мисли, че тези хора наистина идват да ги спасят. Носят им вода, храна и какво ли още не. — Извикахте ли им?

— Не — отвръща Алек. — Но те проверяват всяка сграда. Предполагам, че събират каквото намерят вътре. Досега трябва да са ни видели.

— Надявам се, че са с приятелски намерения — прошепва Трина, сякаш се бои да не я чуят непознатите в кораба.

— Ще литна до луната и обратно, ако тия типове са добронамерени — изсумтява мрачно Алек. — Бъдете нащрек, момчета и момичета. И чакайте моята команда.

Яхтата вече е съвсем близо, ревът й изпълва помещението, заедно с него идва и миризмата на пушек и масло. Марк различава тъмните сенки на двама души зад предното стъкло, вероятно са мъже. Във всеки случай и двамата са с къси коси.

Двигателят на яхтата угасва и кърмата й се завърта, за да се удари с борда в сградата. Алек и Лана отстъпват назад и Марк забелязва, че Дарнел, Жабока и Мъглата вече са се отдръпнали към вътрешната стена. Трина, Бакстър и Марк стоят близо един до друг и лицата им са напрегнати.

На мостика се появява човек. Мъж, стиснал в ръцете си огромна пушка, чието дуло вече сочи към зрителите от „Линкълн“. Виждат грозноват тип със сплъстена, залепнала за челото коса, рошава брада, която прилича на гъбен израстък над шията, и черни очила. Кожата му е мръсна и изгоряла от слънцето, облечен е с дрипи. Зад него застава втори човек и Марк установява с изненада, че това е жена с гола глава. Тя се заема да привърже яхтата за стената, а мъжът доближава строшения прозорец, където стоят Алек и Лана.

— Искам да ви видя ръцете — нарежда мъжът, като върти бавно пушката и насочва дулото към всеки от хората вътре. — По две на човек, да ги видя горе. Хайде!

Всички изпълняват командата, без Алек. Марк се надява, че старият войник няма да направи нещо, заради което да ги застрелят.

— Сигурно си мислите, че блъфирам, а? — пита непознатият с дрезгав глас. — Направете го, или ще умрете.

Алек бавно вдига ръце към тавана.

Мъжът с пушката не изглежда доволен. Диша по-тежко, отколкото би трябвало, и разглежда Алек иззад тъмните си очила. След това завърта оръжието към Бакстър и пуска три кратки откоса. Изстрелите разтърсват въздуха, Марк се олюлява и се блъска в стената отзад. Куршумите разкъсват гърдите на Бакстър и пръскат наоколо червеникава мъгла, докато тялото му се свлича. Момчето дори не успява да извика, толкова бързо го спохожда смъртта. Гърдите му са месиво от кръв и разкъсана кожа.

Мъжът си поема дълбоко въздух.

— Е, сега очаквам всички да изпълнявате каквото ви кажа.