Окончателна директива

11

Нямаше почти нищо човешко в тези викове.

Трина доближи колибата, после отстъпи изплашено назад и погледна Марк и Алек. По бузите й се стичаха сълзи, тя захлипа сподавено и Марк си помисли, че никога не бе я виждал толкова разкъсвана от печал. Дори след „края на света“, който бяха преживели.

— Зная, че е ужасно — рече тя, като се опитваше да надвика крясъците на затворника. Марк успя да определи, че гласът принадлежи на мъж или на момче. Звуците бяха ужасни. — Но той ни накара да го направим. Каза, че ще си пререже вените, ако не го послушаме. Оттогава нещата само се влошават. Нямаме представа защо не умря като другите. Но от самото начало Лана настояваше да сме внимателни. Тревожеше се, че има опасност заразата да се разпространи. Веднага щом започнаха да се разболяват и други, тя се постара да го изолираме. Стана много бързо.

Марк бе стъписан. Понечи да попита нещо, но се отказа. Помисли си, че знае отговора.

— Вътре е Дарнел, нали? — зададе неизречения му въпрос Алек.

Трина кимна и от очите й бликнаха нови сълзи. Най-много от всичко на света Марк искаше да я прегърне, да я държи в обятията си денем и нощем. Но единственото, което му оставаше сега, бяха думите.

— Успокой се, Трина. Постъпили сте правилно. Дарнел е знаел, че са го заразили с нещо. Всички трябва да внимаваме, за да не се разпространи вирусът.

Нови викове екнаха от колибата. Дарнел буквално си дереше гърлото и Марк изпита желание да си запуши ушите.

— Главата ми!

Марк огледа колибата. За пръв път чуваше Дарнел да говори членоразделно. Не можа да се сдържи, доближи стената и надзърна през цепнатината между две греди.

— Марк! — изкрещя Алек. — Махни се оттам!

— Всичко е наред! — отвърна младежът. — Нищо няма да докосвам.

— Никак няма да съм щастлив, ако и ти се заразиш от някоя гадна болест. Ама никак.

— Просто искам да видя стария си приятел — каза Марк, като се постара да изглежда уверен. Притисна кърпата си с ръка и повдигна умоляващо вежди.

Старият войник изпръхтя и извърна лице. Но Трина бе втренчила очи в него, очевидно разкъсвана между желанието да спре Марк и да се присъедини към него.

— Ти стой там — предупреди я той, преди момичето да успее да помръдне. Гласът му бе приглушен от кърпата, но тя го чу добре, кимна и сведе очи.

Марк отново се обърна към цепнатината между гредите. Виковете в колибата бяха утихнали, но се чуваше как Дарнел стене и хленчи, повтаряйки непрестанно две думи:

— Главата ми! Главата ми! Главата ми!

Марк доближи глава до гредите. Цепнатината бе на няколко сантиметра от очите му. Той провери още веднъж дали превръзката покрива добре устата и носа, след това опря чело на трупите и надзърна вътре.

Беше тъмно, светлината едва се процеждаше през отворите на покрива. В едно от осветените места различи краката на Дарнел, свити под тялото му, но лицето бе скрито в здрач. Изглежда, бе стиснал главата си с ръце.

Все още хленчеше и шепнеше. Целият трепереше, сякаш го бе застигнала виелица.

— Дарнел? — повика го Марк. — Ей, аз съм, Марк. Човече, зная, че никак не ти е лесно. Наистина съжалявам. Но да знаеш, че си го върнахме на негодниците, които ти го сториха. Свалихме берга в гората и ги изтрепахме.

Дарнел не отговори, продължаваше да лежи в сянката, да трепери и да стене. И да повтаря тези две думи:

— Главата ми, главата ми, главата ми.

Стомахът на Марк се сви болезнено. Беше виждал толкова болка и страдание, но да гледа безпомощно как приятелят му се измъчва… това го убиваше. Особено след като нямаше никакъв смисъл. Защо, по дяволите, някой би причинил подобно нещо на други хора след всичко, което сполетя света? Нима и без това животът им не беше ад?

Изведнъж го завладя гняв. Марк блъсна с юмрук трупите и на кокал четата му изби кръв. Молеше се един ден някой да си плати за това.

— Дарнел? — повика го отново Марк. Трябваше да му каже нещо, да го накара да се почувства по-добре. — Може би… може би ти си по-силен от останалите. Затова не си умрял. Дръж се, човече. Търпи и се дръж. Още малко… — Празни думи. Лъжеше болния си приятел. — Ние със сержанта, Трина, Лана и другите ще се помъчим да разберем какво е станало. А ти само…

Внезапно тялото на Дарнел се изпъна, краката му се изпружиха, ръцете се долепиха до тялото. Нов крясък, по-страшен от предишните, изригна от раздраното му гърло — звучеше като рев на обезумяло животно. Марк се дръпна изплашено, но отново долепи очи към цепнатината. Дарнел се бе претърколил на една страна и сега светлината падаше право върху лицето му, докато тялото му се тресеше. Челото му бе покрито с кръв, имаше кръв по бузите, брадата и шията. Косата му също бе слепнала от съсиреци. От устата, ноздрите и ушите му се стичаше кръв. Момчето най-сетне успя да възвърне контрол над тялото си и побърза да стисне главата си с ръце, сякаш се опитваше да я отвърти от шията. Отново започна да крещи и да повтаря познатите думи:

— Главата ми! Главата ми! Главата ми!

— Дарнел — прошепна Марк, макар да си даваше сметка, че нещастникът не го чува. Колкото и да го болеше за него, гузно осъзна, че не би намерил сили да влезе и да му помогне. Щеше да е глупаво.

— Главата миииииии! — извика Дарнел с такава сила, че Марк неволно отстъпи отново. Не знаеше колко още ще понася това.

Вътре нещо се раздвижи, чу се тропот на крака. После силен удар по вратата. Още един. И още един.

Бум. Бум. Бум.

Марк затвори очи. Знаеше от какво са тези ужасни звуци. Трина изведнъж се появи до него, дръпна го в прегръдките си и го притисна с всичка сила. Алек се опита да протестира, но този път не беше много убедителен. А и бе твърде късно.

Чуха се още няколко удара, после пронизителен и дълъг писък, който завърши с хъркане. След това Марк чу как тялото на Дарнел да се свлича на земята с мъчителна въздишка.

Макар да се срамуваше от себе си, той посрещна с облекчение тишината, възвестяваща края на това мъчение. И се радваше, че вътре не е Трина.