Окончателна директива

60

Най-сетне бергът отново се появи пред тях. Изплува в далечината, по-красив, отколкото Марк го бе смятал някога. Макар че всички дишаха тежко, никой не настоя да спрат, за да си поемат дъх, и скоро огромният метален кораб се извиси над главите им.

Марк нямаше представа как Трина бе успяла да издържи дотук с Диди в ръце. Тя бе отказвала каквато и да било помощ.

— Добре… ли… си? — попита я той, като дишаше на пресекулки.

Тя коленичи, остави момичето на земята и се просна задъхана до нея. Когато го погледна, в очите й отново нямаше следа от разпознаване.

— Ами… май че да. Благодаря ти, че ни спаси.

Марк коленичи до нея, усетил, че сърцето му се свива болезнено.

— Трина, наистина ли не ме помниш?

— Изглеждаш ми… познат. Но в главата ми има толкова много странни неща. Трябва да предадем това момиче — тя притежава имунитет, ако не знаеш — на хората, за които това има значение. Преди всички ние да изгубим разсъдък.

Марк я гледаше с невярващи очи. Побиха го тръпки. Начинът, по който бе произнесла тези думи… Вече не се съмняваше, че с нея се е случило нещо много сериозно. Дали същото ставаше и с него? Колко време му оставаше, преди светът около него да изгуби предишния смисъл? Един ден? Може би два?

Огромната врата на берга се раздвижи със скърцане и Марк се възползва от промяната, за да не отговори. Вместо това се обърна и се загледа в спускащата се платформа.

Алек заговори на висок глас, за да надмогне стърженето на механизмите:

— Да ги качим на борда и да ги нахраним. Току-виж до няколко часа и ние станем като ония кукувици в града.

— Не и момичето — възрази Марк.

— Какво искаш да кажеш? — попита старият воин.

— Виж белега на ръката й. Била е уцелена от стрела преди месеци. Помисли над това. Трина е права. Диди притежава имунитет. Това трябва да означава нещо. — Чула думите му, Трина се надигна и закима енергично. Твърде енергично. Сърцето на Марк се сви отново. Тя очевидно не беше съвсем в час.

Алек изпусна една от познатите си недоволни въздишки.

— Освен ако не успееш да размениш тялото си с нея, предполагам, че няма да спечелиш нищо от този факт, нали?

— Но може би ще помогнем на другите. Ако все още не са открили лекарство…

Алек го изгледа със съмнение.

— Да се качваме на борда, преди някой от маниаците да ни е застигнал.

„И да ни изпепели с трансвиктора“ — добави мислено Марк. Но реши да не го каза на глас.

Старият воин се насочи към рампата, вече почти опряла в земята. Марк протегна ръка на Трина.

— Хайде. На борда ще си в безопасност. Има храна и можеш да отдъхнеш. Не се безпокой. Имай ми доверие. — Заболя го, докато казваше тези думи.

Диди се изправи с пребледняло лице и улови ръката на Марк, преди Трина да го направи. Момичето го погледна и макар изражението й да оставаше непроменено, той бе почти сигурен, че е зърнал притаена някъде дълбоко усмивка. Трина също се надигна.

— Надявам се, че това нещо не е обитавано от призраци — рече тя с унесен, изплашен глас. След това се отправи към рампата. Марк въздъхна и двамата с Диди я последваха.

Следващите няколко часа минаха, без да се случи нищо. Слънцето се спускаше бавно към хоризонта и земята в подножието на берга се скри в тъмна сянка. Алек вдигна кораба във въздуха и го насочи към мястото, където бяха кацали по-рано — все още изглеждаше безлюдно. След това се нахраниха, приготвиха койките за Трина и Диди и ги оставиха да си легнат. Трина заспа веднага, но заговори несвързано насън, а от крайчеца на устата й се стичаше слюнка. Докато Марк я попиваше, душата му отново се изпълни с тъга.

Що се отнасяше до него, сънят засега му се струваше почти невъзможен.

Смяташе да разговаря с Алек и да разбере какво възнамерява да предприеме от тук нататък, но когато отиде при него, войникът вече хъркаше шумно, приседнал в пилотското кресло и с клюмнала на гърдите глава. Марк почти бе изкушен да хвърли парче храна в зейналата му уста и се изкикоти при тази мисъл.

Изкикоти.

„Май наистина започва да ми хлопа дъската“ — помисли си той. Настроението му мигновено се развали. Имаше отчаяна нужда от нещо, с което да се развлече от тежките мисли.

Изведнъж си спомни за таблетите, които бе открил в товарния отсек — бе ги пристегнал с ремъци за рафта. Духът му се повдигна малко от надеждата, че може би тези устройства ще хвърлят повече светлина на ставащото. Че ще им дадат още един шанс.

Докато тичаше по коридорите към хангара, си удари коляното два пъти. Някъде по средата на пътя се сети, че ще му е нужен прожектор, и се върна да го вземе от раницата. После най-сетне стигна до рафта. Измъкна припряно таблетите и приседна на пода.

Бяха три на брой. Първият беше изтощен. За да проникне във втория, му трябваше парола, но екранът трепкаше — вероятно той също скоро щеше да издъхне. Вълнението на Марк заплашваше да се превърне в отчаяние. Ала третият блесна ярко, озарявайки помещението, и Марк изключи прожектора. Притежателят му — някакъв тип на име Рандал Спилкър — не бе сметнал за нужно да поставя парола и с включването се появи заглавната страница.

Прекара около половин час в прелистване на безполезна информация. Спилкър бе обичал игри и чатове. Марк бе почти готов да се откаже, уверен, че притежателят на таблета го е използвал единствено за забавление, когато най-сетне се натъкна на скрити документи.

Откри директория без обозначения, почти изгубена сред списък от стотици подобни и празни.

Названието й бе Директива за изтребване.