Окончателна директива

27

Дърветата и шубраците вече бяха полумъртви — истински кибрит, готов да пламне. Бяха изминали няколко седмици от последния проливен дъжд и всичко, израснало след него, бе напълно изсъхнало. Тънки струйки дим се вдигаха под краката им, въздухът бе изпълнен с мириса на горящо дърво.

— Всеки момент ще пламне горски пожар — извика Алек.

— Че това е горски пожар — възрази учудено Марк.

Но Алек вече се бе затичал към далечните пламъци, които набираха сила с всяка изминала минута. Марк хукна след него, давайки си сметка, че трябва да преминат от другата страна на огнената завеса, преди да е станало твърде късно — там бяха Трина, Лана и Диди. Двамата се носеха през гората, заобикаляха дървета и храсталаци и прескачаха дънери. Все още чуваха преследвачите си, но вече по-слабо, сякаш побърканите горски обитатели се бяха изплашили от огъня. Виковете им отекваха някъде назад и встрани.

Марк бе изпълнен с решимост да открие час по-скоро Трина. Огънят се приближаваше, чуваше се пукане и рев на пламъци. Вятърът се бе усилил и раздухваше огъня, един голям горящ клон се стовари отгоре и хвърли наоколо рояк искри. Алек се бе насочил право към центъра на пожара, без да забавя ход, сякаш единствената му цел бе да срещне смъртта си сред пламъците.

— Не трябва ли да заобиколим? — извика му Марк. — Къде отиваме?

Алек отвърна, без да се обръща, и Марк трябваше да наостри слух, за да го чуе.

— Искам да се приближим колкото се може повече. Може би така ще се отървем от ония психари зад нас.

— Знаеш ли къде сме? — попита Марк, докато продължаваше да го следва по петите.

— Да — дойде краткият отговор. Но все пак старият войник спря и погледна компаса.

Димът се сгъстяваше и ставаше все по-трудно да се диша. Пламъците се приближаваха и заплашваха да ги обградят. Топлината ги заливаше на вълни, мерейки сили с поривите на духащия зад тях вятър.

Но с приближаването им горещината стана почти нетърпима, Марк бе плувнал в пот. Беше толкова топло, че се изплаши да не започне да се топи кожата му. Тъкмо когато си мислеше, че на стария воин му хлопа дъската, Алек внезапно смени посоката и се затича успоредно на разширяващия се пожар. Марк реши да го следва, оставяйки живота си в ръцете му, както бе правил неведнъж в тунелите.

Горещината продължаваше да го залива и да изтръгва ручеи пот от порите му. Дрехите му бяха толкова топли, че вероятно щяха да пламнат, ако не бяха подгизнали от пот. Представи си как косата му обгаря и започва да пада. И очите му — имаше чувството, че ще се изпекат в орбитите. Той примижа и ги потърка, опита се да ги накара да сълзят, но не се получи.

Бягаше по стъпките на Алек и се молеше горещината да намалее. Единственото, което чуваше, бе ревът от бушуващия пожар, сякаш до тях бълваха огньове хиляди сопла на бергове.

Внезапно вдясно от тях се появи жена с обезумяло лице и изцъклен поглед. Марк се приготви да отбие атаката й, почти сигурен, че жената ще се нахвърли върху тях. Но тя продължи да тича, без да им обръща внимание, спъна се и падна. След това изчезна зад стената от пламъци и писъците й бързо утихнаха.

Алек и Марк дори не забавиха ход.

Най-сетне двамата стигнаха далечния край на огнения ад, светеща линия, сякаш прокарана от нечия ръка. Продължиха да заобикалят, после свиха наляво, към мястото, където трябваше да са Трина и другите. Марк се затича още по-силно и едва не събори Алек, когато го застигна.

Двамата спряха задъхани. Въздухът нахлуваше със свистене в дробовете на Марк и въвличаше със себе си задушлив дим.

— Трябва… да се махнем… оттук — рече на пресекулки Марк.

— Зная! — изхриптя Алек и се закашля мъчително. После погледна компаса в ръката си. — Почти… стигнахме.

Не след дълго те заобиколиха напълно зоната на пожара и Алек свърна вдясно. Марк го следваше, осъзнавайки, че напълно е изгубил ориентация. Не смяташе, че се движат в правилната посока, но бе решил да се довери на ветерана. Двамата се затичаха през гората с обновена енергия. С всяко вдишване Марк усещаше как въздухът става по-лек и по-свеж. Ревът на пожара бързо утихваше зад тях.

Внезапно Алек спря.

Беше се облегнал на едно дърво и гърдите му се повдигаха учестено. Той кимна на някаква своя мисъл и изстена.

Марк се наведе, опря ръце на коленете, доволен от възможността да си отдъхне. Вятърът бе утихнал, пожарът бе останал далеч.

— Човече, ама ме изплаши там. Не съм сигурен, че идеята ти да тичаме близо до пожара бе съвсем разумна.

Алек го погледна, лицето му бе скрито в сенките.

— Сигурно си прав. Трябваше да следваме маршрута, който бях начертал в главата си. — Той погледна компаса и посочи с пръст през рамото на Марк. — Нашият малък лагер е нататък.

Марк се огледа, ала не видя нищо в тъмната гора.

— Откъде знаеш? Виждам само храсти и дървета.

— Просто зная.

Странни звуци изпълваха нощта и се смесваха с шума от пожара. Писъци и смях. Беше невъзможно да се определи откъде идват.

— Изглежда, онези странни птици продължават да търчат наоколо и да си търсят белята — измърмори Алек.

— Странни птици и още как. Надявах се пожарът да им е видял сметката. — Марк осъзна какво е казал едва след като произнесе думите. Но имаше една част от него, която искаше да оцелее на всяка цена. Ето в какво го беше превърнала изминалата година. Не можеше да се безпокои за непознати хора. Не искаше да прекара остатъка от нощта, като се озърта в тъмнината.

— Ако желанията се изпълняваха просто така… — изсумтя Алек и си пое бавно въздух. — Както и да е. Най-добре да побързаме да намерим нашите три дами. — Той се затича отново, този път по-бавно. Появата на познатите звуци, макар и далече от тях, бе пробудила опасенията им.

След няколко минути Алек смени посоката, после още веднъж. Спря на едно място, озърна се и посочи надолу по близкия склон.

— Там в ниското трябва да е — рече.

Двамата започнаха да се спускат по склона, който бе толкова стръмен, че от време на време се пързаляха. Вятърът бе сменил посоката си и сега духаше към пламъците — поне за известно време нямаше да се безпокоят за дима. Марк толкова бе привикнал със заревото на пожара, че не бе забелязал настъпващата зора — небето над тях вече беше пурпурно, а не черно и той се ориентираше малко по-добре. Мястото му се стори познато и някак неусетно двамата се озоваха в лагера. Вещите им стояха точно както ги бяха оставили. Но нямаше следа от Трина и другите. Марк внезапно бе завладян от паника.

— Трина! — извика той — Трина!

Двамата с Алек претърсиха района, викайки имената на приятелите си.

Но гората мълчеше.