Окончателна директива

45

Стомахът на Марк не се справяше толкова добре при резките движения на берга. Алек го издигна право нагоре, докато се извисят над стените на каньона, след това го накара да се стрелне напред. Марк усети, че вътрешностите му се преобръщат, догади му се, не можа да се сдържи и повърна. Нищо, освен жлъчка и киселини. Гърлото му гореше, сякаш бе погълнал корозивни химикали.

Той остана да седи приведен на пода, докато събра достатъчно сили да се върне в кабината.

— Храна — произнесе пресипнало. — Моля те, кажи ми, че има поне малко храна.

— А вода? — отвърна с въпрос Алек. — Не искаш ли вода?

Марк кимна, макар старият му другар да не можеше да го види.

— Нека първо приземя това нещо някъде. Досега се реехме, но не бива да изхабяваме цялата енергия. Ще ни е нужна. Сигурен съм, че ще намерим с какво да позадоволим глада си. А после ще потърсим нашите смахнати приятели.

— Моля те — прошепна Марк. Беше затворил очи, но не защото бе уморен. Знаеше, че всеки миг ще припадне от глад. Имаше чувството, че не е ял най-малко от седмица. И жаждата. Устата му сякаш бе пълна с пясък.

— Зная, че не ти е лесно — рече съчувствено Алек. — Дай ми само минутка-две.

Марк се отпусна на пода и затвори очи.

Добре поне, че не изгуби съвсем съзнание.

Въпреки това имаше чувството, че е отделен от света с непроницаема стена — все едно е седнал на задния ред в киносалон, завит е с няколко одеяла и гледа как животът на екрана продължава да върви. Чуваше звуците приглушено, стомахът му се свиваше болезнено от глад.

Най-сетне бергът забави полет, заклати се и после настъпи тишина. За няколко секунди Марк почти бе сигурен, че ей сега ще заспи. И заедно със съня ще дойдат спомените. Опита се да пребори налягащата го дрямка, не знаеше дали ще има сили да понесе още едно мъчение. После чу стъпки. Алек се наведе и му заговори:

— Готово, хлапе. Полуфабрикат, но е сравнително вкусно и достатъчно хранително. Ще ти върне жизнеността. Приземих се на едно пусто място между бункера и Ашевил. Изглежда, невменяемите ни приятели са напуснали района и са се отправили на юг.

Марк отвори с мъка очи, клепачите му бяха толкова натежали, че почти се наложи да ги повдига с пръсти. В началото погледът му бе замъглен, но бързо дойде на фокус. Алек му подаваше сребрист пакет с някакви блокчета вътре. Марк се пресегна и лакомо напъха няколко в устата си. Солено месо. Най-трудно бе, когато дойде време да го преглътне.

— Как… — понечи да попита, но се задави, закашля се в лицето на Алек и едва успя да погълне сдъвканата хапка.

Алек изтри късчетата от лицето си.

— Много мило от твоя страна.

— Вода — изграка Марк.

— Да, зная. Ето. — Подаде му шише с клатушкаща се вътре течност.

Марк седна и изстена от болката, която проряза тялото му.

— Внимавай — предупреди го Алек. — Не пий твърде бързо. Ще ти призлее.

— Аха — изломоти Марк, отвори шишето и го надигна. Прекрасна, освежаваща вода нахлу в устата му и се изля надолу в гърлото. Той успя да овладее поредния пристъп на кашлица, преглътна, пое си въздух и пи още.

— Достатъчно. — Алек дръпна шишето. — А сега опитай от деликатесите, които ти донесох.

Марк го послуша и този път храната му се стори по-вкусна. След като пи, беше по-лесно да преглъща, макар че гърлото все така го болеше. Налагаше се да използва мускулите на шията си, за да прокарва храната надолу. Но поне главата не го болеше вече и не му се гадеше.

Почти бе готов да легне и да се наспи.

— Май част от светлините в главата ти са се запалили — посочи доволно Алек. Той се облегна на стената и също се зае да се храни. — Тоя бълвоч не е толкова лош, а?

— Не бива да говориш с пълна уста — скастри го Марк с вяла усмивка. — Не е възпитано.

— Зная. — Алек натика още месо в устата си, сякаш за да демонстрира на Марк, че забележките му нямат значение. — Що за човек би получавал подобни съвети? Сигурно някой, който си няма дори майка.

Марк се разсмя. Разсмя се от сърце и го заболяха гърдите и гърлото. Закашля се, а когато се успокои, попита:

— Къде ще ни караш сега?

— Бункерът на берга е западно от Ашевил. Аз се насочих на изток, покрай планинския склон. Забелязах някакво раздвижване три-четири мили по-нататък и предположих, че това са нашите приятели от лагерния огън, които са избягали след пожара. Сега, изглежда, са се успокоили. — Той млъкна и глътна поредния залък. — Мястото, където се спуснах, някога е било нещо като вилна зона на Ашевил. Има доста хубави къщички наоколо, само че вече са разрушени и изоставени.

— Какво ще правим с…

Алек вдигна ръка, преди Марк да довърши въпроса си.

— Веднага щом се нахраним и поспим, ще идем да потърсим нашите приятели. — Марк не искаше да губят още време, ала си даваше сметка, че Алек е прав. Имаха нужда от почивка.

— Някакви следи от… каквото и да било?

— Мисля, че познах няколко от хората долу, докато летяхме на юг. Почти съм сигурен, че са от селото на Диди. Ще трябва да проверим дали нашите момичета са с тях, както твърдеше онзи тип Брус.

Марк затвори очи, все още неуверен дали може да даде воля на надеждата си.

Известно време двамата се хранеха мълчаливо. Марк бе любопитен да види какво има отвън, но бе твърде уморен, за да стане и да надникне от прозореца. А и бе виждал достатъчно запуснати и изгорели къщи.

— Сигурен ли си, че не е опасно да се приземим тук? В случай че си забравил, един побъркан тип разби стъклото с чук.

— Още никой не се е мяркал наоколо. Но трябва да сме нащрек. Когато излезем да търсим Лана и Трина, можем само да се надяваме, че който и да дойде, няма да забележи втория вход.

Мисълта за човека с чука накара сърцето на Марк да се свие. Припомни си и пилота, когото бе изтикал от платформата.

Алек долови, че нещо го измъчва.

— Зная, че не си сръбвал чай с бисквитки, когато те оставих в хангара. Готов ли си да ми разкажеш какво се случи там?

Марк трепна, засрамен от спомена, и погледна нервно приятеля си.

— За няколко минути сякаш бях изгубил напълно контрол над себе си. Държах се странно. Почти садистично.

— Синко, това не значи нищо. Виждал съм доста хора да се държат така на бойното поле, а тогава нямаше и помен от вируса. Това не значи, че си заразен. Хората вършат доста налудничави неща, за да оцелеят. Обзалагам се, че си се нагледал на подобни случки през изминалата година.

Марк не се почувства по-добре от думите му.

— Това беше… различно. Не знаеш какви чувства ме изпълваха, докато гледах как платформата мачка онзи нещастник.

— Брей. — Алек го изгледа втренчено, но Марк нямаше представа какво си мисли. — След няколко часа се стъмва. Не е хубаво да се обикаля нощем из гората. Предлагам ти да поспим.

Марк кимна. Чудеше се дали не е трябвало да си държи устата затворена. Той се прозя, нагласи се удобно и се сви, надявайки се, че ще има поне малко време да обмисли нещата.

Но на пълен стомах и след седмица премеждия му трябваха броени секунди, за да изгуби съзнание.

Естествено, малко след това дойде сънят.