Окончателна директива

62

Трина подскача в ръцете на Марк, събудена от гръмотевица.

Вън от пещерата вали, нещо, което не са виждали поне от три месеца след изригванията на слънцето. Марк трепери, мокър и измръзнал, но това си е истинско облекчение след нетърпимата жега, превърнала се в неразделна част от неговия живот. Извадиха късмет да открият тази дълбока клисура в склона на планината и той си мисли, че не би имал нищо против да остане тук до края на живота си. Алек и останалите са по-навътре в пещерата и също спят. Той обгръща раменете на Трина и доближава главата си до нейната. Поема от дъха й, едновременно солен и сладък. За първи път, откакто изоставиха яхтата на брега на Ню Джърси, Марк се чувства спокоен. Почти умиротворен.

— Харесва ми да слушам гръмотевиците — прошепва Трина, като че ли, ако заговори твърде високо, ще подплаши дъжда отвън. — Не зная защо, но ме карат да заспя. Готова съм да се сгуша под мишницата ти и да хъркам поне три дена.

— Под мишницата? — пита Марк. — Божичко, добре, че се изкъпахме на дъжда тази сутрин. Сега мишниците ми миришат на рози. Настанявай се и се чувствай удобно. — Тя се намества, изкисква се и отново се размърдва.

— Марк, наистина не мога да повярвам, че все още сме живи. Не мога. Но кой знае? След шест месеца може вече да ни няма. Или утре, предполагам.

— Ето така ми харесваш — отвръща той. — Хайде. Остави тия приказки. Какво по-лошо може да се случи след всичко, което преживяхме? Ще останем тук още малко, после ще идем да потърсим селата в южните планини.

— Слухове — казва тя тихо.

— А?

— Слухове за села.

Марк въздъхва.

— Ще ги намерим. Ще видиш.

Той обляга глава на стената и се замисля над думите й. Че имат късмет да са още живи. Едва ли можеше да го каже по-точно.

Бяха оцелели през седмиците на ужасяваща слънчева активност само благодарение на това че се скриха в небостъргача „Линкълн“. Бяха преживели нетърпимата жега и сушата. После преходът през опустошената земя и из улиците, където върлуваха банди. Бяха се примирили със загубата на семействата си. Вървяха нощем, денем се криеха, хранеха се с каквото намерят, понякога оставаха гладни дни наред. Той си дава сметка, че ако не беше военната подготовка на Алек и Лана, никога нямаше да стигнат дотук. Никога.

Но успяха. Все още са живи и мърдат. Той се усмихва почти предизвикателно на онази незнайна сила във вселената, поставила пречки на пътя им. Мисли си, че може би след няколко години всичко ще бъде съвсем нормално.

Някъде в далечината блясва светкавица, след няколко секунди се чува тътен. Изглежда по-силен или е по-близо. Дъждът се усилва и трополи по земята пред входа на пещерата. За кой ли път си помисля какви късметлии са да се натъкнат на това убежище.

Трина се обръща и го поглежда.

— Алек каза, че като започнат, бурите ще са доста силни. Че времето на планетата ще се промени до неузнаваемост.

— Да. Всичко е наред. Нямам нищо против дъжда, светкавиците и вятъра, дори да продължават по цял ден. Ще си стоим в пещерата. Какво те притеснява?

— Не можем да останем тук вечно.

— Добре де. Седмица. Месец. Просто престани да мислиш за това. Тихо.

Тя го целува по бузата.

— Какво ли щях да правя без теб? Ще умра от стрес и депресия, преди природата да ме довърши.

— Сигурно. — Той се усмихва и се надява, че и тя като него се наслаждава на този миг спокойствие.

След като се намества по-удобно, тя го прегръща отново.

— Говоря сериозно. Наистина се радвам, че те имам. За мен ти означаваш много.

— Ти също — отвръща Марк. След това се умълчава, опасявайки се да не изтърси нещо, което да развали момента. Затваря очи.

Светкавица раздира небето, прокънтява гръм. Бурята определено приближава.

Марк се събуди и през първите няколко секунди все още виждаше пред себе си лицето на Трина и надеждата в очите й. Независимо дали го бе признала в онзи ден, или не. За първи път от месеци насам му се искаше да се върне обратно в съня. Мъката в сърцето му бе почти осезаема. Но после реалността нахлу заедно с мрака на товарния отсек. Онези бури бяха доста силни. Ужасни на моменти. Но в крайна сметка те бяха оцелели и откриха едно от селата. Където вероятно и досега щяха да си живеят спокойно, ако не беше организацията на име КСС.

Марк изпъшка, потърка очи, прозя се продължително и се надигна. И едва тогава си спомни за решението, което бе взел, преди да заспи.

Ашевил.

Той се наведе, вдигна прожектора и го включи. Когато погледна към вратата, установи, че там е застанал Алек. Изпълваше рамката, сякаш бе порасъл с още десетина сантиметра. Лицето му бе скрито в сянка заради слабата светлина, идеща отзад. Имаше нещо обезпокояващо във вида му, може би защото не знаеше от колко време стои там, без да му се обади. И все още не казваше нищо.

— Алек? — повика го Марк. — Добре ли си, човече?

Мъжът пристъпи напред и едва не падна. Но се изправи и отново застана в цял ръст. Марк не искаше да свети в лицето му, но реши, че няма друг избор. Вдигна прожектора и го насочи право в Алек. Видя изблещени очи и плувнала в пот кожа, сякаш старият воин очакваше всеки миг върху него да се нахвърли чудовище.

— Ей, какво става? — извика Марк.

Алек пристъпи несигурно напред.

— Болен съм, Марк. Наистина съм болен. Трябва да умра. Трябва да умра, а не искам да умра за нищо.