Окончателна директива

66

Мъжът нададе пресеклив вик, посегна с нокти към лицето на Марк, зарита бясно с крака в опит да стане и да избяга. Но Марк не допусна нито едно от тези действия да го отклони от взетото решение. Вътре в него сякаш се бе пробудила цяла една вселена от гняв, невъобразимо усещане, за което бе сигурен, че няма да продължи дълго, нито може да бъде овладяно. Разсъдъкът му вече висеше на тънка нишка.

Уловил мъжа здраво за краката, той го влачеше след себе си. По извития коридор, през вратата на пилотската кабина, към счупения прозорец. Алек дори не ги забеляза, седеше, стиснал юмруци в скута, и не откъсваше втренчен поглед от пулта.

Марк не му каза нищо, сякаш се боеше, че заедно с думите от гърлото му ще излезе и нещо друго. Спря до прозореца, сграбчи мъжа през гърдите, повдигна го и го обърна на една страна. Напрегна мишци и напъха тялото му в рамката. Главата на мъжа се блъсна в горния край на прозореца и тялото му се свлече обратно на пода. Марк се наведе, повдигна го и опита повторно. Същият резултат, само дето главата се удари по-силно.

Марк хвана мъжа по-ниско и за трети път се опита да го изхвърли през счупения прозорец. Този път успя — първо главата, после раменете и кръста, но тялото се заклещи. Марк не го пусна, а продължи да натиска, да блъска, да влага цялата си сила в това мълчаливо убийство. Корабът се люшна тъкмо когато тазът на невменяемия преминаваше през рамката. Целият свят се наклони на една страна и Марк усети, че кръвта нахлува в главата му. В един кратък миг гравитацията изчезна и той полетя през прозореца заедно с непознатия. Там, където допреди миг полезрението му изпълваха синьо небе и перести облаци, сега Марк виждаше само земя. Още съвсем малко и щеше да полети надолу и да срещне смъртта си.

Марк изрита с крака и успя да се закачи за рамката на прозореца, преди да е литнал надолу. Тялото му увисна под берга, ала мъжът не го пускаше. Бе се вкопчил в ръцете на Марк и беше усукал ризата му около юмрука си. Марк се мъчеше да се освободи от него, но онзи го стискаше с отчаяната сила на давещ се, дори се покатери по него и го обгърна с крака. Вятърът люшна вплетените им тела.

Как бе възможно да му се случи отново? — запита се Марк. Да увисне за втори път през прозореца на берга!

Корабът се разтърси и изведнъж се изправи рязко. Марк и мъжът се люшнаха обратно към корпуса, удариха се в металната обшивка и се заклатиха под прозореца. Марк усещаше неистова болка в краката, които сега издържаха тежестта на двамина. Той размаха ръце, в опит да се улови за нещо. От външната страна бергът бе обсипан с издатини и скоби, за които да се залавя обслужващият го персонал. Той зашари с ръце, ала не намери нищо подходящо.

Най-сетне пръстите му напипаха една дълга скоба и той се вкопчи в нея. Тъкмо навреме, защото краката му бяха съвсем отмалели. Те се изхлузиха от рамката, двете тела се завъртяха във въздуха и отново се блъснаха в берга. Марк усети сътресението от удара по цялото си тяло, но удържа и дори подпъхна ръка под скобата, така че сега лакътят поемаше част от тежестта. Коремът и лицето му бяха притиснати към нагретия метал, ала лудият все още се държеше за него. Дори надаваше оглушителни крясъци право в ухото му.

Съзнанието на Марк ту се проясняваше, ту се замъгляше от гняв. Какво прави Алек? Какво става вътре? Корабът бе изравнил полет и се носеше право напред — макар и с по-бавна скорост, — но никой не се подаваше от прозореца, за да му помогне. Марк погледна надолу и мигом съжали. Заля го вълна на ужас, като видя колко далече е земята.

Трябва да опита да се отърве по някакъв начин от този човек, инак никога няма да успее да се покатери вътре. Вятърът свистеше и хвърляше косата на мъжа в лицето на Марк. Към писъка му се добавяше и ревът на двигателите. На десетина крачки под тях, където бе едно от соплата, периодично бликаше синкав пламък, изхвърлящ топлина като дъха на дракон.

Марк размърда рамене, оттласна се от корпуса на берга и пак се блъсна в него. Мъжът се държеше. Беше издрал с нокти шията, тила и лицето му. Нямаше и сантиметър от тялото на Марк, където да не го болеше. Той огледа корпуса и видя няколко места, където би могъл да се подпре с крак. Да се изкатери нагоре му се струваше невъзможно, особено с допълнителната тежест на гърба. Затова реши да се спусне и тогава в главата му се оформи една ужасяваща идея.

Възможностите бяха почти изчерпани. Скоро силите щяха да го изоставят.

Той се пресегна, сграбчи една къса скоба, отпусна тяло и опря крак на метална издатина, която бе забелязал. В този момент невменяемият извика и едва не се пусна, но успя навреме да сключи ръце около шията на Марк и го стисна толкова силно, че щеше да го задуши.

Докато се бореше за въздух, Марк набеляза още няколко места и се смъкна надолу с още метър. После още един. Мъжът бе престанал да подскача. Дори бе млъкнал. Никога досега Марк не бе изпитвал толкова силна омраза към някого и с някаква далечна част от ума си осъзнаваше, че това не е в рамките на нормалното. Но той проклинаше този мъж и искаше смъртта му. Това бе единствената цел в живота му.

Марк продължи да се спуска. Вятърът се усили, като че се опитваше да ги откъсне от кораба. Соплото бе съвсем близо, точно под краката му и ревът бе направо оглушителен. Той се спусна още малко и изведнъж краката му увиснаха във въздуха — вече нямаше къде да се опре. Тук имаше скоба, която преминаваше по цялата дължина на корпуса, и Марк пъхна дясната си ръка в нея. Завъртя се и остави цялата тежест на тялото му и това на лудия да увиснат на тази импровизирана кука. Болката бе неописуема — сякаш всеки миг ръката му щеше да се откъсне. Но му трябваха само няколко секунди. Само няколко.

Той се извъртя и обърна глава да погледне към вкопчения в гърба му мъж. Беше го прегърнал с една ръка през раменете, а с другата го държеше през кръста. С неистово усилие Марк успя да пъхне свободната си ръка между двете тела и да я провре нагоре, към шията на своя противник.

Мъжът загъгна, полузадушен, и виолетовият му език щръкна през зъбите. Десният лакът на Марк трепереше от разкъсваща болка, сякаш сухожилията, костите и тъканите се разпадаха. Мъжът се закашля и плю, очите му изпъкнаха. Хватката му се отслаби и веднага щом го усети, Марк премина към действие.

Той нададе гневен вик, избута тялото на мъжа навън и го притисна надолу, право към синкавите пламъци на соплото. Пред очите му главата и раменете на мъжа бяха погълнати от огъня и тялото му се разпадна, преди дори да успее да изкрещи. Останките полетяха към града и се изгубиха от погледа на Марк.

Лудостта вече се прокрадваше във всяка негова клетка. Пред очите му танцуваха светлини. Гневът отново набираше сила. Той знаеше, че е обречен. Но имаше едно последно нещо, което трябваше да направи.

Марк започна да се катери по повърхността на чудовищния берг.