Окончателна директива

65

Марк не смяташе, че би могъл да се покатери на тавана и да застигне непознатия, който навярно вече се бе спотаил някъде, откъдето да дебне със смъртоносното оръжие.

— Не мога да повярвам — прошепна младежът. Как бе позволил на този тип да изтръгне оръжието от ръцете му? При това му се случваше за втори път за по-малко от ден. И сега този невменяем се криеше някъде из кораба с най-опасното оръжие, създавано някога.

— Побързайте — подкани той Диди и Трина и тримата хукнаха по коридора. Марк вдигаше глава на всеки няколко секунди, опасявайки се, че мъжът може да надникне отгоре и дори да стреля. Непрестанно се ослушваше и за стъпки.

Когато стигнаха кабината, първото, което видя, бе, че Алек се е проснал върху пулта, стиснал главата си с ръце.

— Алек! — извика Марк, пусна ръката на Диди и изтича при него. Но Алек се изправи преди още да го е достигнал и се огледа объркано. — Ей, добре ли си?

Не изглеждаше добре. Лицето му беше подпухнало, с кръвясали очи, кожата му бе бледа и изпотена.

— Аз… аз… само си почивах.

— Ти си единственият, който знае да лети с това нещо — изтъкна Марк. Погледна през прозореца и видя, че под тях бавно пълзят хълмовете на Ашевил. — Искам да кажа… аз не мога да…

— Спести си думите, хлапе. Наясно съм какво рискуваме. Опитвам се да разбера къде е щабът на КСС в града. Трябваше ми малка почивка.

Марк побърза да го запознае с развитието на събитията.

— На кораба има луд. Той открадна трансвиктора.

Алек не каза нищо. Само сбърчи лице, което бе придобило тъмночервен оттенък. Изглеждаше сякаш всеки момент ще се пръсне.

— Успокой се — продължи бавно Марк. — Ще си го върна. Ти само намери мястото.

— Ще… опитам — отвърна Алек през стиснати зъби. — Трябва да ти покажа… как се управлява тази машина.

— Страх ме е — намеси се Диди, която не пускаше ръката на Трина. Погледът й бе отправен към прозореца — бедното дете вероятно никога преди не е било в берг. Очакваше Трина да се опита да я успокои, но младата жена мълчеше. Все още бе свела глава към пода.

— Виж, всичко ще бъде наред — рече Марк и приклекна до детето. Едва го направи и бергът се гмурна във въздушна яма. Диди изпищя и този път се освободи от ръката на Трина и изтича навън, преди някой да успее да я спре.

— Ей! — извика Марк и хукна след нея. За миг пред погледа му се мярна видение на телцето й, обгърнато в сивкава мъгла.

Зърна гърба й в дъното на коридора и се завтече натам. Бягаше към товарния отсек. — Върни се!

Но тя бе изчезнала. Марк прекоси коридора и веднага щом сви зад ъгъла, я видя отново. Стоеше неподвижно, загледана в нещо пред нея. Марк не спря, докато не се изравни с нея и не откри какво бе приковало вниманието й.

Невменяемият, който бе откраднал трансвиктора, се бе изправил пред вратата на хангара, стиснал оръжието в ръце. Дулото му сочеше право в Диди.

— Моля те — каза Марк с разтуптяно сърце. — Моля те, не го прави. — Протегна едната си ръка към мъжа, а другата положи на рамото на момичето. — Умолявам те. Тя е само на…

— Зная коя е! — извика непознатият и от устата му се разлетя слюнка. Ръцете му трепереха, коленете му се тресяха. Кичур мазна коса бе прилепнал върху мръсното му лице. Облягаше се на рамката на вратата сякаш без нейна помощ щеше да падне. — Сладко малко момиченце, а? Сигурно за такава я вземаш?

— За какво говориш? — попита Марк и се учуди, че мъжът е в състояние да води смислен разговор.

— Тя доведе демоните — изсъска лудият. Очите му искряха. Той размаха трансвиктора, за да подчертае думите си. — Бях в селото с нея. Те се спуснаха върху нас като пламъците от слънцето и ни засипаха с отровен дъжд. Оставиха ни да измрем, а виж я нея! Въпреки че я уцелиха! Цяла-целеничка е и напълно здрава! И ни се присмива за това, което ни стори!

— Тя няма нищо общо — възрази Марк. Усещаше, че ръката на Диди трепери в неговата. — Абсолютно нищо общо. Как би могла да има? Че тя е само на пет! — Усети как се пробужда старият гняв.

— Нямала нищо общо? Затова ли получи стрела, а не се разболя? Тя е пратеник на онези демони и смятам да им я върна час по-скоро!

Мъжът се хвърли напред. Направи две крачки, може би три, като с мъка пазеше равновесие. Трансвикторът се тресеше в ръцете му, но все още бе насочен към Диди.

Гневът на Марк се разтвори в нова вълна от страх. Очите му се замъглиха от усещането за безпомощност.

— Моля те… не зная как да те убедя. Но се кълна, че е невинна. Бяхме в бункера, където държат този берг. Научихме кой стои зад епидемията. Не са демони. Те са хора като нас. Смятаме, че тя има имунитет — затова не се е разболяла.

— Ти млъквай! — озъби се мъжът и направи още две крачки. После вдигна трансвиктора и го насочи право в лицето на Марк. — Погледни се само. Какъв си жалък и глупав! Коленете ти се подгъват от страх. Демоните дори не биха се занимавали с такъв като теб. Чиста загуба на плът. — Той се усмихна и показа два реда гнили зъби.

Нещо се размести дълбоко в душата на Марк. Знаеше какво е, макар да не смееше да го признае — онова мехурче на безумие, което бе готово всеки миг да се пръсне. В жилите му нахлу адреналин и гняв. Гърлото му се сви и отвътре се изтръгна вик, за какъвто дори не предполагаше, че е способен да нададе. Той се нахвърли върху мъжа, преди другият още да е разбрал какво става. Видя, че пръстът му се свива върху спусъка, но подтикван от пробуждащата се в него лудост, Марк успя да го изпревари. Вдигна рязко ръка и изби оръжието нагоре в мига, когато от него изригна сноп бяла светлина. Изстрелът попада в стената зад него.

В следния миг Марк блъсна с рамо мъжа и го събори на пода. Стовари се отгоре му, подпря се на пода и се изправи. Сграбчи го за ризата, дръпна го, изтръгна трансвиктора от ръцете му и го хвърли настрани. Анихилицията би била твърде лека смърт за този психопат.

Започна да го влачи по пода, осъзнавайки с някаква частица от разума си, че той самият вече се е прехвърлил в зона, от която не знаеше дали има връщане.