Окончателна директива

19

На Марк са му нужни само няколко минути, за да си даде сметка, че Алек е човекът, до когото иска да е близко, докато се приберат в безопасност у дома. Той не само обезвреди тримата нападатели, но е и бивш войник, привикнал да издава заповеди и да взема решения.

— Понякога можеш да се довериш на слуховете и приказките — обяснява старият воин, докато шляпат из водата в тунела малко по-нататък от мястото, където бяха нападнати от тримата бандити. — Макар че в повечето случаи това са само бръщолевения на хора, желаещи да те впечатлят с познанията си. Но когато повечето слухове повтарят едно и също, трябва да си нащрек. Вероятно се чудите какво се опитвам да ви кажа.

Марк поглежда към Трина — едва различава лицето й на светлината на фенера, който носи Алек. Тя му отвръща с въпросителен поглед: кой е този тип? У нея е кутията с храна, която намериха по-рано. Пази я сякаш е съкровена реликва. Не дава на никого да я докосне. Засега.

— Да, чудех се — признава накрая Марк.

Алек спира и се завърта, бърз като нападаща змия. В началото Марк си помисля, че отговорът му не се е понравил, че е възприет като подигравка и старият воин ще го удари. Но вместо това Алек вдига пръст.

— Имаме един час да се измъкнем от тия подгизнали тунели. Чухте ли ме? Един час! — Той се обръща и ускорява крачка.

— Чакай, какво? — пита Марк, докато подтичва зад него. — Какво искаш да кажеш? Защо? Не мисля, че е добра идея да излезем горе, преди да разберем…

— Слънчеви изригвания.

Произнася тези две думи сякаш са достатъчни и не е нужно да се говори повече. Сякаш другите веднага трябва да разберат за какво иде реч.

— Слънчеви изригвания? — повтаря Трина. — Това ли е станало горе?

— Тъкмо това, моя прекрасна лейди. Нищо повече.

Марк не знае какво да мисли. Ако слънчевите изригвания са толкова страшни и са засегнали целия свят, тогава трябва да забрави надеждите да види отново семейството си.

— Откъде знаеш?

Гласът му трепери. Алек отвръща с твърд и непоколебим глас.

— Защото има твърде много хора от различни места, описващи едни и същи събития. Вероятно медиите са отправили предупреждение малко преди това да е станало. Вече е ясно, че са слънчеви изригвания. Страшна горещина и радиация. Никакъв шанс за спасение. А светът си мислеше, че ще може да се справи с подобно нещо. Само че е сгрешил, ако питате мен.

И тримата се умълчават. Алек продължава напред, Марк и Трина все така го следват. Свиват на завоите, влизат в различни тунели и избягват други хора, когато ги чуят. Сърцето на Марк се е свило болезнено. Няма представа как да се справи в подобна ситуация. Отказва да повярва, че семейството му е загинало, и се заклева, че няма да се умири, докато не ги намери и не се увери, че са в безопасност. По някое време Алек спира насред дълъг коридор, който на пръв поглед по нищо не се отличава от предишните.

— Тук имам няколко приятели — казва той. — Пратих ги да потърсят храна и да съберат новини. Работил съм с Лана от години. Двамата бяхме служители в Министерството на отбраната — тя е бивш военен като мен. Медицинска сестра от армията. Останалите събрахме по пътя. С вас сме повече от достатъчно — повече няма да вземаме, инак никога няма да се измъкнем.

— Да се измъкнем къде? — пита Марк.

— В горния свят — отвръща Алек и това е последното нещо, което Марк очаква да чуе. — В града, колкото и ужасно да ви звучи. Докато сме тук, вероятно ще сме в по-голяма безопасност. Но трябва да се качим горе, преди тунелите да се наводнят, инак всички ще загинем.

Марк се събуди и се обърна на другата страна. Едва сега забеляза, че диша тежко. А дори не бе стигнал до най-лошата част. Не искаше да си спомня нито миг от онзи ден. Да го преживява отново.

Моля те, помисли си той. Моля те, не и тази вечер. Не мога.

Не знаеше дори към кого се обръща. Дали говори на ума си? Може би е пипнал болестта от Жабока и сега полудява?

Той се завъртя по гръб и се загледа към клоните и звездите над тях. В небето нямаше дори най-слаб намек за изгрев. Беше толкова тъмно. Щеше му се да е вече сутрин и поне за известно време да не го заплашват спомени. Може би ще успее да остане буден до сутринта. Той седна и се огледа. Не се виждаше много, само силуетите на дърветата и очертанията на приятелите му, налягали наблизо.

Зачуди се дали да не събуди Трина. Тя би разбрала нуждата му от компания. Дори няма да е нужно да й разказва за кошмара си. Ала изглеждаше толкова спокойна в съня си, че Марк се отказа, макар и неохотно, от тази мисъл. Щеше да изпитва вина, че я е лишил от почивка. Не само ги чакаше дълъг преход през новия ден, но тя трябваше и да наглежда Диди. Марк легна пак и взе да се намества, търсейки удобна поза. Не искаше да заспива. Бушуващи водни потоци, писъци на давещи се хора. Трескав, вцепеняващ страх, докато бягат. Дори буден, той все още виждаше онова помещение под Ню Йорк, където за пръв път бе срещнал Лана и другите. Обветреното лице на Алек, докато им обясняваше, че след слънчевите изригвания най-голямата заплаха е прииждането на цунами. Изригванията бяха опустошителни, те щяха да нанесат катастрофални промени из целия свят и да предизвикат покачване на температурата. Което означаваше бързо разтопяване на полярните шапки и повдигане на морското равнище с тревожни темпове. С други думи, след броени часове остров Манхатън щеше да се озове под водата. Обясни им всичко това, докато все още бяха под земята, в малка стая с вече залят под.

През тази нощ спомените на Марк го измъчваха още час — но той знаеше, че сънят ще е дори по-страшен. Беше уплашен дори от това, че ще се изплаши.

Въпреки усилията си в края на краищата заспа. Сънят се стовари върху него като студени, разпенени вълни.