Окончателна директива

Епилог

Две години по-късно

Самотна крушка висеше от безцветния таван на апартамента и бръмчеше на всеки десетина секунди. Сякаш олицетворяваше това, в което се бе превърнал светът. Самотен, шумен, умиращ. Висящ на тънка нишка.

Жената седеше на стола и се мъчеше да не заплаче.

Знаеше, че на вратата ще се почука, много преди това да се случи. И искаше да е силна заради сина си. Да накара момчето да смята, че новият живот, който го очаква, е добър. Изпълнен с надежди. Трябваше да е силна. Когато синът й — единственото й дете — си иде, тогава ще даде воля на чувствата си. Ще изплаче цяла река, докато лудостта я накара да забрави. Момчето седеше смълчано до нея. Неподвижно. Все още само дете, а изглежда, разбираше, че животът му никога няма да е същият. Държеше до себе си малка торба, но жената предполагаше, че съдържанието й ще бъде изхвърлено, преди синът й да стигне крайната цел. Двамата чакаха.

Посетителите почукаха три пъти. Звук, в който не се долавяше настойчивост, нито сила. Само чук-чук-чук, като тихо потропване на птица.

— Влезте — обади се жената, по-силно, отколкото искаше. Нерви. Бяха изопнати докрай. Вратата се отвори. В малкия апартамент влязоха двама мъже и една жена, облечени с черни униформи и с предпазни маски на носа и устата.

Като че ли жената бе главната.

— Виждам, че сте готови — рече тя с приглушен глас и пристъпи към майката и нейния син. — Оценяваме съгласието ви да извършите подобна жертва. Не е необходимо да ви казвам колко много означава това за бъдещите поколения. Ние сме на прага на много голяма стъпка. Ще открием лек, госпожо. Давам ви думата си.

Жената само кимна. Ако се опита да заговори, ще даде воля на всичко — на болката, на страха. На гнева си. На сълзите. И тогава усилията й да бъде силна пред момчето ще идат на вятъра. Ето защо задържа всичко вътре — бент пред напираща река.

— Ела — подкани делово новодошлата и протегна ръка. Момчето погледна към майка си. Нямаше никаква причина да сдържа сълзите си и не го направи. Те рукнаха надолу по бузите му. То скочи на крака, прегърна я и разби сърцето й за милионен път. Тя го притисна до гърдите си.

— Предстои ти да извършиш велики неща за този свят — прошепна му. — Ще ме накараш да се гордея с теб. Обичам те, мое сладко момченце. Безкрайно много те обичам — никога не го забравяй.

Единственият му отговор бе хлипането на рамото й. Но и това казваше всичко. Ала бе дошло време да се сложи край.

— Ужасно съжалявам — намеси се жената с черния костюм и маската. — Но графикът ни е напрегнат. Наистина съжалявам.

— Хайде, върви — подкани го майката. — Върви и бъди смел. Момчето се отдръпна с мокро лице и зачервени очи. Отнякъде намери сили да й кимне, да й помогне да повярва, че в края на краищата ще се справи. Че е силен.

После се обърна, без да поглежда повече към нея. Приближи вратата и излезе без колебание. Без да поглежда назад, без да възразява.

— Благодаря ви отново — каза жената и последва момчето навън.

Единият от мъжете вдигна глава към клатушкащата се крушка и побутна своя партньор.

— Нали знаеш кой е измислил това нещо? Дали да не наречем това хлапе Томас?

После двамата излязоха.

Когато вратата се затвори, жената се сви на топка и най-сетне сълзите рукнаха.

Тереза седеше на масата в студената, мрачна стая на щаба на ЗЛО. Не за първи път си помисли, че тук винаги е било така — студено и мрачно — и се зачуди защо.

Вярно, над масата имаше осветление. Но то едва разсейваше сумрака, който изглеждаше като жива субстанция между стените на това място, наричано от нея дом. По някаква причина Аляска упорстваше и отказваше да се превърне в гореща територия, както останалата част от света, нетърпимият студ проваляше всички опити на хората от ЗЛО да задържат топлина вътре между стените на сградата. Тереза се разтрепери толкова силно, че й беше невъзможно да се овладее. Макар че студът не бе единствената причина да е напрегната. Ни най-малко.

Никога досега не бе смятала, че е възможно, но явно й липсваше нетърпимата горещина на онзи опустошен от слънчеви изригвания свят, ослепителното сияние на слънцето. Всичко, което би прогонило монотонния живот в цитаделата на ЗЛО.

Вече от две години беше тук. Почти една четвърт от живота й. Достатъчно дълго, за да избледнеят спомените от миналото и да бъдат заменени от всекидневието на този нов свят. Две дълги години, а тя все още не си бе намерила приятели. Само възрастни, с умислени и сериозни лица. Един от тях бе много мил — мъж на име Рандал, — но тя рядко се срещаше с него. Беше и обещал да й намери приятел скоро. Много скоро. А после и още много приятели.

Всъщност тъкмо затова бе в тази стая. Чакаше. Вероятно да я запознаят най-сетне с тези приятели.

На вратата се почука, сетне тя се отвори. Такъв бе редът в ЗЛО — всички бяха много любезни. Това караше Тереза да смята, че е важна. Но малко по-късно чувството изчезна и тя си припомни за пореден път, че не е нищо повече от опитен образец.

Влезе жена. Беше млада и красива, макар че косата й бе сресана назад и прихваната на кок. Лицето й издаваше решимост и напрежение — сякаш кожата бе изопната назад заедно с прическата. Тя кимна леко на Тереза, усмихна се едва забележимо и премина към въпроса.

— Благодаря ти за търпението да ме почакаш — поде жената. — Има един човек, с когото бихме искали да се срещнеш, и сме готови да те отведем при него. Чаках последно одобрение от председателя Мичъл. Затова се забавих.

— Нямам нищо против да чакам — отвърна Тереза. — Но вие дори не ми казахте името си.

На лицето на жената се изписа изненада. Възрастните от ЗЛО често изглеждаха изненадани, когато Тереза разговаряше с тях. Явно очакваха да се държи като момиче на нейната възраст.

— Освен това — продължи Тереза — не разбирам защо досега не ми бе позволено да се срещна с господин Мичъл. Тук съм от близо две години. Не мислите ли, че поне трябва да се запозная с него?

Жената се стъписа, но бързо се съвзе.

— Първо, името ми е Ладена. Но това няма значение. Колкото до председателя, то… не е необходимо да се среща с теб. Той си има своите задължения, а ти — твоите. Радвай се, че живееш на такова чудесно място с изобилна храна. Това трябва да ти е достатъчно.

Тереза я загледа втренчено, опитвайки се да й внуши, че не е доволна от отговора. Изминаха няколко секунди, жената, изглежда, схвана посланието.

— Аз… съжалявам — смотолеви тя. — Истината е… че не съм привикнала. Не зная как най-добре да…

— Няма нищо — успокои я Тереза със силен и уверен глас. — Не съм и очаквала друго. Наясно съм, че председателят не желае да се среща с децата, от които очаква да пожертват живота си. Не е кой знае какво. Но благодаря, че ми казахте името си.

Жената отново придоби стъписан вид, но само за секунда. В очите й блеснаха ядни огънчета.

— Навремето смятах, че някои от решенията не подлежат на обсъждане. Но вече не. Особено след като видях какво се случва във външния свят. Наистина мисля, че трябва да си благодарна, задето си тук на сигурно място. Трябва да си много, ама много благодарна.

— Никога не съм казвала, че не съм — каза Тереза, втренчила поглед в Ладена. — Аз съм много благодарна. И не смятам, че има значение какво мисля за вас или за ЗЛО. Нямам избор, нали? Понякога трябва да действаш или да умреш.

Жената кимаше бавно и на лицето й се четеше объркване.

— Доста си умна за възрастта си, знаеш ли? Не мога да си го обясня, но е така.

— Няма какво да си го обяснявате. Просто се опитвам да разговарям с вас като нормален човек.

— Не мисля, че ти си нормален човек.

Тереза се наду от гордост.

— Вероятно не съм.

Ладена я разглеждаше сякаш е лабораторна мишка.

— Има нещо особено… — Тя поклати глава, като че се опитваше да прогони видение. — Но какво правя? Трябва да те отведа там, където държим момчето. Казват, че той е най-подходящият от всички, които са намерили досега.

И без това на Тереза й бе омръзнало да говори с жената. Побърза да се изправи и да отиде до вратата, за да покаже, че е готова.

— А колко са намерили? — попита.

— Около двайсетина досега. Държахме те изолирана от тях. Но председателят се съгласи, че ти и момчето сте готови за среща. Че е време на двамата… да бъдат възложени определени отговорности.

Тереза сви рамене. Преструваше се, че всичко това не я интересува особено, макар да не беше така. Тя последва жената в коридора, студен и мрачен като стаята.

— Как се казва? — полюбопитства.

Ладена отговори с уморен глас, докато вървяха по коридора:

— Нарекоха го Томас.

В ЗЛО нямаше много прозорци.

Тереза имаше някои предположения относно този факт. Не искаха техните „образци“ да виждат света отвън, който бе забранен за посещение, освен в редки случаи. А и не биваше да се забравя опасността от нападения на побърканяци. Повече прозорци означаваха повече възможности да проникнат в сградата и да разпространят заразата. Или по-лошо.

Но докато вървяха към стаята на новото момче, Ладена я преведе покрай един тесен прозорец и Тереза реши да се възползва от възможността да надзърне. Без да иска разрешение, тя изтича при прозореца.

— Ей! — извика Ладена. — Нямаме време за това! — Но в гласа й не се долавяше твърдост — жената очевидно се чувстваше неудобно заради задачата, която й бяха възложили от ЗЛО.

Тереза притисна носле към студеното стъкло и се загледа към чудесата на външния свят, докато пред нея се образуваше мътнобяло петно от дъха й. Отляво различи сивкавия масив на щаба, който се простираше като безкрайна стена. Но отвъд нея и вдясно имаше храсти и пожълтяла ливада, насечена от пътеки и с щръкнали наблюдателни кули. Малко по-нататък започваше гората — все още изпълнена с живот, благодарение на честите дъждове. Зелена и гъста, величествена, криеща ревниво обитателите си.

Беше толкова различна от изсъхналите горички, с които Тереза бе привикнала, преди да я пратят в ЗЛО. За хиляден път я изпълни тъга по онова място, което наричаше свой дом, колкото и да бе мрачно. Въпреки ужасите, на които бе ставала свидетелка там, тя продължаваше да тъгува по мама и татко, по брат си и всички хора, които я даряваха с обичта си, преди лудостта да й ги отнеме. Преди…

Ръката на Ладена я докосна по рамото и момичето подскочи и се завъртя. Имаше чувството, че е стояла до прозореца часове наред.

— Трябва да вървим — подкани жената с глас, в който прозвуча нотка на състрадание. — Чакат ни и ако се забавим, ще си имаме неприятности.

Тереза усети прилив на гняв, изцяло насочен към жената пред нея. Но той бързо се уталожи и момичето се върна към нормалното си настроение.

— Добре. Съжалявам. Да идем да се срещнем с момчето.

Ладена се усмихна и я поведе.

Двама мъже с черни костюми стояха пред затворена врата, скръстили ръце пред себе си. Погледите им бяха втренчени в стената зад Тереза и нейната придружителка.

Погледнаха ги едва когато Ладена заговори.

— Дошли сме да се срещнем с момчето — съобщи тя с равен глас.

— Но не и двете — отвърна мъжът отляво. Единствената разлика между него и партньора му бе, че косата му бе сресана в обратна посока. — Можете да си вървите. Ние я поемаме.

Тереза си помисли, че Ладена може да се обиди от рязката забележка, но вместо това жената изглеждаше искрено облекчена.

Тя се обърна към Тереза и каза:

— По-умна си, отколкото те смятат. Лично се убедих. Има нещо у теб. Желая ти успех. От сърце. — Тя стисна ръката на Тереза, след това се отдалечи забързано сякаш се страхуваше, че мъжете може да променят решението си и да я накарат да остане.

Тереза искаше да отговори, да каже нещо, да подскаже на жената, че разбира колко нелепо се е получило. Все пак Ладена бе проявила известна човечност към нея. Държеше се искрено.

Двамата мъже я гледаха в очакване като че ли тя трябваше да реши какво следва.

— Е? — попита Тереза. — Какво чакате? Не трябва ли да вляза вътре?

Единият от мъжете се захили — Тереза вече не помнеше дали е същият, който заговори одеве.

— Казват, че понякога си била истински огън. Хайде, ела. Маквой те очаква.

Партньорът му се пресегна и опря ръка на пулта на стената. Чу се изщракване и вратата се отвори. Нито един от мъжете не помръдна, а тъй като Тереза не бе в настроение да губи време, тя ги подмина и влезе в стаята.

Беше канцелария, ако се съдеше по оскъдната мебелировка. Имаше бюро, лавици и няколко стола около малка маса в ъгъла. Нищо не висеше по стените. Жена с къса черна коса седеше зад масата, а до нея бе седнало момче, което изглеждаше с година или две по-малко от Тереза. Беше отпуснало ръце в скута си и се взираше втренчено в отсрещната стена. Изглеждаше ужасно изплашено, почти трепереше. Очите му се стрелнаха към Тереза и после се върнаха към същото място на стената. Имаше кестенява коса и почерняло от слънцето лице.

Напереността й изведнъж изчезна. Тя почувства, че също е изплашена, че безнадеждността я изпълва като надигаща се в кладенец вода. Не знаеше защо, но й се искаше да се обърне и да побегне.

— Седни — нареди й жената. Гласът й не бе строг, но не бе и любезен. Тя посочи стола срещу момчето. — Има доста неща, за които да си поговорим.

Тъкмо тогава единият от мъжете затвори вратата зад гърба на Тереза. Момичето се стресна и подскочи, после се засрами, че е издала нервността си. За да прикрие неприятното впечатление, доближи с привидно нехайна походка стола до момчето и се отпусна на него, макар жената да й бе показала друг. Дребен жест на незачитане, но и това беше нещо.

— Името ми е Кати Маквой — представи се жената. — А това… — тя погледна към момчето, сетне се пресегна и го потупа по рамото.

Момчето извърна очи към Тереза.

— Казвам се… Томас. Радвам се, че съм тук и че мога да служа на ЗЛО. Ще направя всичко по силите си, за да открием лечение за вируса.

Никога досега Тереза не бе чувала думи, произнесени под толкова очевиден натиск. Но не беше изненадана. Знаеше, че ще мине известно време, преди момчето да събере достатъчно кураж и да извади на показ истинското си аз.

— Аз съм Тереза — каза тя и се постара в гласа й да се долови топлина. — Не се тревожи. Не е никак лошо. Всъщност храната е доста добра. Освен това сме в безопасност от… нали знаеш?

— Побърканяците? — попита Томас. — Онези лудите отвън?

Тереза кимна. В гласа на момчето се долавяше печал.

— Баща ми е… — Той се поколеба. После намери отнякъде сили и се изправи на седалката. — Той беше побърканяк. Майка ми също скоро ще полудее. Радвам се, че ще помогнем на хора като тях. И ще спрем разпространението на болестта.

— Аз също — кимна Тереза, но се чувстваше потисната.

Маквой въздъхна, наведе се напред и опря ръце на масата.

— Виждам, че двамата ще си паснете добре. Което е хубаво, защото ви предстои да преживеете доста неща. Избрани сте да играете важна роля в нашите планове през следващите няколко години. Изключително важна роля, бих казала, и трябва да се гордеете, че сте били посочени за нея.

Тереза бе изкушена да каже доста неща, пък и все още искаше да изтъкне, че не се плаши от жената. Но любопитството надделя и тя зачака продължението. Томас също мълчеше.

— Ще направим и двама ви по-специални дори, отколкото сте сега — поде Маквой. — Ще бъдете водачи на други деца с имунитет. Ще ни помагате да подготвим изпитанията и тестовете, да обучим опитните образци. За целта, както и поради много други причини, които ще ви обясним по-късно, ще имплантираме в главата ви устройства, които ще ви позволяват да общувате помежду си по начин, който не сте виждали досега.

Тереза искаше да зададе хиляди въпроси. Но не знаеше откъде да започне.

Жената ги гледаше като горда майка.

— Скоро ще поставим началото на най-големия и най-важния етап от огромната задача, която сме си поставили. Очакваме и двамата да сте незаменима част от този проект.

— И какъв е той? — попита Томас.

Маквой се засмя.

— Лабиринтът, Томас. Ти и Тереза ще ни помогнете да построим лабиринт.

Няколко часа по-късно Тереза и Томас седяха на кушетка. Бяха сами.

Веднага след първата им среща Тереза получи по-голяма и по-приятна стая, която дори разполагаше с прозорец, откъдето се процеждаше естествена светлина. Изглеждаше й като светлина от рая. Томас бе настанен в подобна, а и между стаите им имаше кухня и всекидневна. Даже видеоекран за забавления, макар Тереза да предполагаше, че ще показват на него само неща, които са важни за обучението им.

И ето че седяха един до друг, нови приятели — макар и не по свой избор. Седяха и си приказваха. За бъдещето, което никой от тях не можеше да си представи.

— Тя каза, че ще сложат някакви устройства в главите ни — рече Томас. — Какво ли означава това? Що за хора биха пъхали разни машинки в главите на деца?

Тереза се разсмя и изненада себе си, както и Томас, ако се съдеше по израза на лицето му.

— Какво? — озадачи се той.

— О, нищо. Засмях се заради начина, по който го каза. Кой би пъхнал машинка в главата на дете? ЗЛО, предполагам.

— Какво означава това име? Защо се наричат така?

— Някой спомена, че имало причина за всичко тук и че един ден ще я разберем. Но в конкретния случай знам отговора: ЗЛО е съкращение от Земна лига за отбрана, а ние сме в Отдела за проучване на гибелната зона. Знаеш ли какво е гибелна зона?

— Аха. — Той се почеса по челото. — Там, където избликът те превръща в куку.

— Именно.

През лицето на Томас премина сянка и Тереза си спомни какво й бе казал за баща си и майка си.

— Значи и двамата ти родители са болни, така ли? — попита тя.

Томас кимна и за миг изглеждаше, че ще се разплаче, но се овладя.

— Беше ме страх до смърт от баща ми. Преди най-сетне да го отведат, бях почти сигурен, че някоя нощ ще влезе в стаята ми и ще ми види сметката. Дори бях доволен, че няма да гледам как майка ми също се побърква.

— Ти си доста силно дете — отбеляза Тереза. И наистина бе впечатлена.

— Дете? — повтори Томас. — Кого наричаш дете? Не си много по-голяма от мен.

— Както казах — отвърна тя с усмивка, — жилав си. Погледни се. Повечето деца на твоята възраст щяха да си изплачат очите.

Томас изпухтя презрително.

— Не ме е срам да плача. Плаках предостатъчно, когато баща ми започна да полудява. Не ме е страх и да съм тук. Виждал съм какво върши с хората онази гадна болест и ако наистина мога да помогна, значи е по-добре да съм тук, отколкото да съм сирак навън.

Тереза все повече го харесваше. Може би накрая наистина си бе намерила приятел.

— Кога разбра, че притежаваш имунитет? — попита го тя.

— Ами, дойдоха и ме подложиха на тест, след като баща ми се зарази. Мислех, че е нещо нормално двамата с майка ми да го последваме. По това време още не знаех, че притежавам вродена защита. А когато ми го казаха, помислих, че се шегуват. Или че имат някакви задни мисли.

— И как се почувства, когато узна истината?

Томас сведе очи към пода.

— Какво има? — попита го тя.

Той я погледна и Тереза бе споходена от усещането, че го познава още откакто се е родила. Сякаш е неин брат.

— Какво има? — повтори малко раздразнено въпроса.

— Развълнувах се. Наистина, страшно много. Мислех си само, че няма да се наложи да преживея същото като баща ми и майка ми. Бях… щастлив.

— Е, и? Какво лошо има в това?

Томас сви рамене.

— Че мислех само за себе си. Дори когато ме отведоха и трябваше да се сбогувам с мама, продължавах да си мисля какъв съм късметлия, че няма да я гледам как преминава през онези ужасни промени. И се радвах, че ще си остана здрав.

— Ами какво толкова? — подхвърли Тереза. — Ти си нормален човек. Всеки би си помислил същото. Престани да се укоряваш.

— Аз съм един егоистичен кучи син. Мама се нуждаеше от мен, а аз нямах търпение да се махна.

— О, моля те. Да не искаш да ми кажеш, че не ти е липсвала майка ти? Че не я обичаш?

Томас поклати бавно глава.

— Не. Не съм казал подобно нещо. Липсва ми и ужасно ме боли. Аз само… не исках отново да преживявам това.

— Именно. — Тереза го потупа по рамото. — Ти си нормален и искрен. Радвам се, че ще сме заедно в това… което са ни отредили.

— Аха.

Изрече само една дума, ала тя усещаше, че иска да й каже много повече. Че е съгласен с нея, че се радва да са заедно и се надява да станат приятели. И да помогнат на ЗЛО да изпълни задачата си и да открие лечение за изблика.

Томас се облегна назад и скръсти ръце.

— Непрестанно ми задаваш разни въпроси. Ами ти? Откъде дойде? Какъв бе животът ти?

— Знаеш ли… не ми се говори за това.

— Аз също нямах желание. Но го сторих.

Тереза прехапа устни и кимна.

— Да, така е. Но… моята история е доста шантава. — Тя млъкна, но знаеше, че той няма да я остави така. И се оказа права.

— Е? — подкани я момчето. — Давай. Кой не обича шантави истории?

Усмихна се и тя му отвърна.

— Преди да дойда тук, се казвах Диди — поде.

А после му разказа останалото.