Окончателна директива

22

Алек и Лана бяха далеч по-предпазливи при следващия етап от тяхното пътешествие. Спираха на всеки петнайсет минути, ослушваха се напрегнато, оглеждаха района за капани и системи за наблюдение и винаги когато бе възможно, се движеха под клоните на дърветата.

Слънцето клонеше към хоризонта, може би оставаха към два часа дневна светлина, когато Алек спря и останалите се скупчиха около него. По някое време бяха решили, че вече е излишно да пазят дистанция помежду си. Намираха се на неголяма поляна, заобиколена от дъбове и високи борове — по-старите бяха почти напълно обгорени от слънчевите изригвания. Земята под краката им бе суха и напукана. Марк все още бе в добро настроение и се чудеше какво ли е намислил старият войник.

— Опитвах се да го правя колкото се може по-рядко — поде той, — но вече се налага да надзърнем в таблета и да проверим дали картата ми е вярна. Да се надяваме, че застаряващият ми ум не ни е подлъгал.

— Да — кимна усмихнато Лана. — Да се надяваме, че вече не сме в Канада или Мексико. Много смешно.

Алек включи таблета и извади на екрана картата, на която бяха начертани маршрутите, следвани от берга. В другата ръка държеше компас. Докато останалите го наблюдаваха мълчаливо, той изучаваше няколко минути картата, прокарвайки пръст по различни очертания и правейки сравнения със записките си. От време на време затваряше очи и се замисляше. Марк предположи, че изминава пътя им наум, опитвайки се да го съчетае с този на картата. Най-сетне Алек се изправи, завъртя се в кръг, погледна към слънцето и свери посоката с компаса.

— Да — промърмори полугласно. — Да, да.

После клекна отново, разглежда картата близо една минута и нанесе някои дребни корекции на хартиения вариант. Марк започваше да губи търпение, бодна го опасение, че са се отдалечили много от правилния курс. Но следващите думи го успокоиха.

— Брей, че ме бива. Сериозно, след всички тези години направо е чудно, че не преставам да се удивявам от себе си. Но ето че продължавам да го правя.

— Уф, човече — въздъхна Лана.

Алек посочи едно място малко вляво от това, което бележеше центъра на всички полети на берга.

— Ако вирусът вече не ми е проял мозъка и не знам какво говоря, намираме се точно тук. Вероятно на пет мили от мястото, където бергът паркира всяка нощ.

— Сигурен ли си? — попита Трина.

— Мога да боравя с карти и да се ориентирам в местности. Познавам компаса и ориентирането по слънцето. Всички тези планини и хълмове може да изглеждат еднакви за хубавите ви очички, но повярвайте ми, не са. И вижте тук. — Той посочи една точка на картата. — Това е Ашевил. Близо сме. Мисля, че следващите няколко дни може да са доста интересни.

Марк имаше усещането, че доброто му настроение няма да се запази задълго.

Изминаха още миля и навлязоха в гъста гора. Алек искаше да се прикрият, в случай че противникът разпраща патрули нощем. Устроиха бивак, хапнаха, сетне седнаха, притиснати един към друг — тази вечер не посмяха да запалят огън. Не биваше да поемат никакви рискове, щом са толкова близо до щаба на берга.

Седяха в кръг, загледани един в друг, докато светлината отслабваше и гората се изпълваше с жужене на насекоми. Марк попита какви са плановете за следващия ден, но Алек отвърна, че още не са готови. Искаше да помисли, сетне да обсъди нещата с Лана и едва тогава да ги сподели с останалите.

— Не искаш ли и ние да участваме? — попита Трина.

— По-нататък — отвърна той рязко. И с това приключи разговора.

Трина го погледна и въздъхна.

— Кога пак ще започнеш да се държиш нормално?

— Оставете ме да използвам мозъка си — рече той.

Трина погледна Марк, търсейки утеха, но той само се усмихна. Беше започнал да привиква с промените в поведението на стария войник. Пък и донякъде бе съгласен с него. Марк нямаше представа с какво трябва да започнат на сутринта. Как ще съберат информация за онова място и за хората там, след като не им е известно нищичко?

— Диди, как си миличка? — попита той момичето. Малката бе седнала със свити крака и гледаше невиждащо в пространството. — Какво става в тази твоя главица?

Диди сви раменца и се усмихна уморено. Вероятно и тя се безпокоеше какво ли ги чака на следващия ден.

— Слушай, не бива да се тревожиш за утре — рече й той. — Няма да позволим да ти се случи нищо лошо. Разбра ли?

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Трина се наведе и я прегърна. Ако имаше някакви съмнения, че Алек и Лана са се отказали от забраната за доближаване — и докосване, — те бяха прогонени напълно. Никой от двамата не си направи труда да каже каквото и да било.

— Това е задача за възрастни — обясни й Трина. — Така че ти не му мисли, ясно? Ще те скрием някъде на сигурно и после ще идем да поговорим с онези хора. Нищо повече. Всичко ще бъде наред.

Марк се готвеше да я подкрепи, когато чу някакъв шум в далечината. Приличаше на пеене.

— Чухте ли това? — прошепна той.

Останалите настръхнаха — особено Алек. Очите му блеснаха и той се надигна.

— Какво? — попита Трина.

— Слушайте. — Марк опря пръст на устните си и наклони глава към гората и далечния глас.

Беше слаб звук, но определено го имаше. Глас на жена, която припяваше нещо, не много далече от тях. По кожата му преминаха ледени тръпки — това събуди спомени за пеещата Мъгла, когато болестта вече я бе повалила.

— Какво, по дяволите, става там? — прошепна Алек.

Никой не отговори, всички се вслушваха напрегнато. Гласът бе нестроен и писклив и изглеждаше толкова не на място в тази гора. Ако наистина там някой пееше по този начин… това най-малкото бе странно. Към гласа се присъедини още един, мъжки, сетне още няколко и накрая се получи разногласен хор.

— Какво е това, за бога? — изуми се Трина. — Да няма някаква църква там?

Алек се огледа с мрачен вид.

— Зная, че няма да ви хареса, но трябва да проверим какво става там. Аз ще ида — а вие останете тук и пазете тишина. Кой знае, може да е клопка.

— Ще дойда с теб — заяви неочаквано Марк. Не можеше да търпи да остане повече тук. А и го глождеше любопитство.

Алек го погледна колебливо. Сетне премести поглед към Лана и Трина.

— Какво? — попита остро Трина. — Мислиш, че ние, жените, не можем да се справим без вас ли? Вие двамата вървете — с нас всичко ще бъде наред. Нали, Диди?

Момиченцето не изглеждаше никак спокойно, очевидно песента в гората го бе изплашила. Но кимна и се помъчи да се усмихне.

— Добре тогава — рече Алек. — Хайде, Марк. Да идем да проверим.

Диди се покашля и протегна ръка, сякаш искаше да каже нещо.

— Какво има? — попита я Трина. — Знаеш ли нещо?

Детето закима енергично, все още с изплашен вид, след това заговори припряно — и каза много повече, отколкото бяха измъкнали досега от нея.

— Това са хората, с които живеех. Зная, че са те. Почнаха да се държат странно и… да вършат разни неща. Твърдяха, че дърветата, растенията и животните са вълшебни. Зарязаха ме, защото мислеха, че съм… зла. — При последната дума малката се разплака. — Защото ме уцелиха със стреличка и не се разболях.

Марк и останалите се спогледаха — нещата ставаха все по-странни.

— Тогава наистина ще е добре да видим какво става там — заключи Лана. — Проверете дали са достатъчно далече и дали не се насочват в посока към нас. И бъдете внимателни!

Алек кимна. Очевидно нямаше търпение да тръгне. Тупна Марк по рамото и вече се готвеше да се изправи, когато Диди добави още нещо.

— Пазете се от грозния мъж без уши.

После се облегна на рамото на Трина и заплака. Марк погледна въпросително Алек, но войникът поклати глава да не я притискат за повече информация. После двамата поеха към гората.