Окончателна директива

25

— Името ми е Джедидая — представи се мъжът. Устните му бяха жълти и деформирани, изкривени на една страна. Фъфлеше и гласът му бе напълно безчувствен. — Но последователите ми ме наричат Джед. Вие също можете да ме наричате така, защото видях, че към вас се отнесоха несправедливо, но сега сте мои приятели. Разбрано ли е?

Марк кимна, а Алек само промърмори нещо нечленоразделно. Упорит докрай, старият воин вече бе седнал и гледаше навъсено противниците си. Те обаче не му обръщаха внимание, коленичили на тревата като за молитва. Марк също седна, надявайки се, че няма да го накажат за това. Джед ги разглеждаше с доволен вид.

— Много добре — рече той. — Изглежда, най-сетне постигнахме примирие. — Приближи се и седна срещу тях, с гръб към огъня. Пламъците се отразяваха в голата му глава и изглеждаше сякаш тя се топи от горещината. Вероятно точно това — помисли си Марк — се е случило с този човек.

— Слънцето ли ти го причини? — попита на глас.

Джед се изкиска, ала смехът не прозвуча весело. По-скоро зловещо.

— Винаги ми става смешно, когато някой нарече по този начин демоничната чума. Когато се случи, в началото си мислех, че е просто небесно явление, озовало се случайно на пътя на Земята. Съвпадение. Нещастен случай. Лош късмет. Ей такива думи ми минаваха в онзи момент през главата.

— А сега смяташ, че от небето са валяли големи и зли демони? — попита Алек с тон, който подчертаваше колко налудничаво звучи подобно твърдение. Марк го погледна и се ужаси. Лицето на стария воин бе разкървавено, навсякъде се виждаха подутини и рани от ударите.

— Случи се два пъти — отвърна Джед, който явно не бе доловил сарказма му. — И двата пъти от небесата — веднъж от слънцето и втори път от корабите. Ние смятаме, че те могат да ни навестяват периодично, да ни наказват за нашата безнравственост и да ни припомнят какви трябва да станем.

— На два пъти… слънце и кораби — повтори Марк. — Значи слънцето изригва, а след това идват стреличките от берга?

Джед завъртя глава и се втренчи в младежа. Какво ли означаваше това?

— Да, два пъти — потвърди мъжът. — И повтарям, мъчно ми е, че не схващате важността на тези събития. Изглежда, че умовете ви не са съзрели достатъчно, за да могат да ги оценят.

— Демони — рече Марк и понечи да завърти очи, но се спря.

— Демони. Да, демони. Те изгориха лицето ми и го превърнаха в това, което е днес. Така никога няма да забравя призванието си. А след това дойдоха стреличките от корабите, напълнени с тяхната омраза. Изминаха два месеца, а ние все още скърбим за тези, които изгубихме през онзи ден. Затова палим огньове, пеем песни и танцуваме. И се страхуваме от хората от нашето село, които не пожелаха да се присъединят към нас. Те работят за демоните, няма съмнение.

— Чакайте, два месеца ли? — озадачи се Алек. — Какво искате да кажете с това — изминаха два месеца?

— Ами да — отвърна търпеливо Джед, сякаш обясняваше на малко дете. — Броихме дните внимателно. Изминаха точно два месеца и три дена.

— Брей, брей — поклати глава Марк. — Невъзможно е да са толкова много. Случило се е само преди няколко дни.

— Не обичам… когато хората се съмняват в думите ми — произнесе Джед с тон, който внезапно стана заплашителен. — Как си позволявате да ме обвинявате в лъжа? Защо ще ви лъжа за подобно нещо? Опитах се да се разбера с вас, да ви дам втори шанс в този живот и така ли ми се отплащате? — Той постепенно повишаваше тон, докато накрая започна да им крещи, целият разтреперан. — Ето че пак… това главоболие.

Марк усети, че Алек е на път да избухне, затова се пресегна и го улови за ръката.

— Недей — прошепна му. — Не го прави. — После заговори на Джед: — А сега ме чуй, ако обичаш. Не те обвиняваме, само искаме да разберем. Нашето градче бе нападнато със стрелички от небето само преди седмица. Затова предположихме, че същото е станало и с вас. А и… нали каза, че много хора са загинали в деня, когато се е случило. Видяхме трупове, но те не бяха от отдавна. Просто искаме да разберем.

Марк имаше усещането, че може да узнае някои много важни неща от тези хора. Не вярваше, че човекът отсреща ги мами за времето. Имаше нещо друго.

Джед вдигна ръце, опря длани на мястото, където трябваше да са ушите му, и бавно заклати глава.

— Едни умираха веднага. Други си отидоха по-късно. С течение на времето все повече страдаха. И ни напускаха. Селото ни се раздели на фракции. Всичко това бе работа на демоните. — Той застена, почти напевно.

— Вярваме ти — успокои го Марк. — Но искаме да си обясним, да разберем. Моля те, говори с нас, кажи ни какво се е случило — стъпка по стъпка. — Той се помъчи да овладее страха си, но не се справяше. Как да се измъкнат оттук?

— Заради вас болките ми се пробудиха — процеди със стиснати зъби Джед, без да спира да се люшка. Жилите на ръцете му бяха изпъкнали от силата, с която притискаше глава. Сякаш се мъчеше да си смачка черепа. — Ах, как боли само! Не мога… трябва да… сигурно са ви пратили демоните. Това е единственото обяснение.

Марк осъзна, че времето им изтича.

— Не сме пратени от тях, кълна се. Дойдохме тук, за да се поучим от вас. Може би главата те боли, защото… вътре има неща, от които трябва да се освободиш, да ги споделиш с нас.

Алек поклати глава.

— Те дойдоха преди два месеца — заговори почти унесено Джед. — А след тях на вълни дойде и смъртта. Всеки път ставаше все по-бавно. Два дни. Пет дни. Две седмици. Месец. Имаше хора от нашето село — хора, които смятахме за приятели, а те се опитаха да ни убият. Не разбирахме какво искат демоните. Ние… не разбирахме… танцувахме и пеехме… правехме жертвоприношения…

Той падна на колене, после се просна на земята, все още притиснал главата си с ръце. От устните му се отрони протяжен и мъчителен стон.

Марк бе стигнал предела на търпението си. Ала ситуацията излизаше от рамките на нормалното човешко възприятие и нямаше как да се отнася рационално към нея. Той погледна към Алек и по израза на лицето му видя, че е готов за нов опит за бягство. Мъжете, които трябваше да ги пазят, все още бяха коленичили, в израз на почит към техния измъчван от болки водач. Сега или никога.

Марк се готвеше да предприеме следващия ход и наблюдаваше внимателно движенията на Джед, когато откъм гората зад тях долетяха нови звуци. Викове и крясъци, силен смях. Животински рев и свирукане на птички, ала идващи от човешки уста. Всичко това бе придружено с пукот на съчки и приближаващи се стъпки. Постепенно звуците се разпиляха от другата страна на огъня, обхващайки в полукръг поляната. Истински хор от истеричен кикот, кукане и ревове. Новодошлите бяха поне десетина души.

— Какво става? — намръщи се Алек.

— Предупреждавахме ви за тях — обади се жената от мястото, където бе коленичила. — Те бяха наши приятели, роднини. А сега демоните ги обладаха и те искат да ни измъчват и убият.

Джед внезапно скочи на крака и изкрещя с цяло гърло. Главата му се отметна рязко назад, сетне се люшна наляво и надясно, сякаш той се опитваше да се освободи от нещо, което щъкаше из черепа му. Марк неволно се дръпна и пропълзя докъдето му позволяваше въжето. Другият му край все още бе в ръцете на коленичилите мъже. Джед издаваше резки, пронизителни звуци, по-силни дори от ревовете на дошлите от гората хора.

— Те ме убиха! — закрещя отново, думите сякаш раздираха гърлото му. — Демоните… накрая… ме убиха!

Тялото му застина с изопнати отстрани ръце, той тупна на земята и от устата му излетя един последен дъх. След това през ноздрите и между устните започна да се стича кръв.