Окончателна директива

18

Марк не знаеше кое в гласа й го накара да потрепери, но така стана и той не можа да сдържи порива си да погледне през рамо в посоката, в която гледаше тя. Там нямаше нищо, само дървета и храсти, и огрени от слънцето поляни.

Той погледна отново момиченцето. Трина вече я доближаваше, което, разбира се, накара Алек да възрази.

— Не бива да го правиш — подвикна той, ала в гласа му не се долавяше увереност. Едно беше да оставиш на отредената им съдба възрастни хора, способни да се грижат за себе си. Може би дори беше оправдано да ги отървеш от мъките, както бе постъпил с Жабока. Но пред тях стоеше дете и нещата бяха съвсем различни. — Поне се постарай да не я докосваш — заради всички нас.

Момичето трепна и неволно отстъпи няколко крачки, когато Трина я доближи.

— Всичко е наред — успокои я Трина и спря. После се наведе. — Ние сме твои приятели. Дойдохме от друго село като вашето, където има много дечица. Ти имаш ли приятели тук?

Момичето кимна, после като че ли си спомни нещо. И поклати тъжно глава.

— Няма ги вече, така ли?

Кимване.

Трина погледна към Марк с разплакани очи, сетне насочи вниманието си към момичето.

— Как се казваш? — попита. — Аз съм Трина. Ще ми кажеш ли твоето име?

— Диди — произнесе момичето след дълга пауза.

— Диди, така ли? Харесва ми това име. Много е сладко.

— Брат ми се казва Рики.

Изрече го със сладък гласец, който пробуди в душата на Марк спомени за сестричката му Мадисън. Сърцето му се сви. Дощя му се това момиче да е сестра му. Наложи се да извика на помощ цялата си воля, за да овладее завладяващите го чувства. Да прогони мисълта за случилото се с нея, когато слънцето ги удари.

— Къде е Рики? — попита Трина.

Диди сви раменца.

— Не зная. Тръгна с другите. В гората.

— С майка ти и баща ти?

Момичето поклати глава.

— Не. Тях ги удариха стрелите от небето. И двамата. Много гадно умряха. — От очите на момичето бликнаха сълзи.

— Съжалявам да го чуя, миличка — рече Трина с глас, изпълнен с искрено състрадание. Марк бе сигурен, че никога досега не я е харесвал повече. — Някои от нашите приятели бяха… наранени от същите хора. Гадно, точно както каза. Наистина много съжалявам.

Диди се разплака и се заклати напред-назад, което отново накара Марк да си спомни за Мадисън.

— Всичко е наред — каза детето с прегракнало гласче и тези думи почти бяха на път да сринат самообладанието му. — Зная, че вие не сте виновни. Бяха едни лоши хора. Носеха смешни зелени дрехи.

Марк си припомни деня, в който и над тяхното село се появи бергът с хората със зелени скафандри. Дали същите са били и тук — или техни приятели? Кой знае колко бергове съществуват, летят с екипажи, готови да обстрелват нещастниците долу със зелени стрелички? Но защо се прави това? Защо?

Трина продължаваше да разпитва внимателно момичето, стараейки се да извлече повече информация.

— Защо другите си тръгнаха? А ти защо не тръгна с тях?

Диди вдигна дясната си ръка, стиснала юмруче. Дръпна левия си ръкав и показа кръгла рана на рамото, позавехнала, но все още отворена. Не каза нищо, само завъртя рамо, за да могат всички да я видят.

Марк си пое развълнувано дъх.

— Май са я уцелили със стреличка!

— Съжалявам за раничката — рече Трина и погледна с крайчеца на окото си Марк. — Но… знаеш ли защо си тръгнаха? Къде отидоха? Защо не тръгна с тях?

Момичето отново посочи незарасналата рана. Марк размени поглед с Алек и Лана, надяваше се, че и те като него схващат дълбокия смисъл на случилото се. Защо това малко момиче изглежда съвсем добре, след като е било простреляно?

— Наистина ми е мъчно, че са те наранили — говореше Трина. — Но явно си късметлийка. Ще отговориш ли на въпросите ми? Няма нищо лошо, ако не искаш.

Диди изпръхтя с досада и отново посочи раната си.

— Ето отговора. Затова ме оставиха тук. Те са лоши, като зелените хора.

— Много съжалявам, миличка.

Марк не можеше да се сдържа повече.

— Ще ви кажа какво е станало. Вероятно са решили, че е заразена от стреличката, и са я зарязали. — Ала още докато го казваше, си помисли, че може би греши. Как е възможно някой да е толкова жесток? Към едно малко дете?

— Така ли стана? — попита я Трина. — Оставиха те, защото си мислеха, че си болна? Като другите?

Диди кимна и по бузите й се търкулнаха нови сълзи.

Войникът вдигна ръка.

— Ще те изпреваря, преди сама да си предложила. Може да изглеждам сякаш съм бил сдъвкан и изплют, но не съм безсърдечен. Ще вземем момичето с нас.

Трина кимна и се усмихна — за първи път през този ден.

— Може би тя наистина е заразена — посочи Лана. — Но болестта ще се прояви по-късно.

— Не е изключено всички да сме болни — изсумтя Алек, докато притягаше ремъците на раницата си.

— Ще бъдем внимателни — обеща Трина. — Ще си мием редовно ръцете и няма да се пипаме по носа и устата. И ще носим маски. Но за нищо на света няма да оставя това малко създание на произвола на… — Тя млъкна и преглътна през сълзи.

— Още едно гърло за хранене — промърмори под нос Алек.

— Е, предполагам, че не яде много.

Той се засмя, за да покаже, че се шегува — нещо, което не правеше често.

— Ще ми се да претършуваме това място за припаси и храна, но вероятно тези, които са я изоставили, са взели всичко полезно. Така че да се махаме час по-скоро.

Трина махна на Диди да тръгва с тях и изненадващо момичето ги последва без възражения. Алек ги поведе към мястото, където се бяха отклонили, за да се върнат на маршрута, който бе определил. Докато вървяха, Марк се опита да не мисли за това, че се движат в посоката, показана им от Диди.

През следващите няколко часа не се натъкнаха на никого — нито жив, нито мъртъв, и Марк почти забрави за хората от селото. Диди крачеше с тях мълчаливо, не се оплакваше от темпото и от неравния скалист терен, който се наложи да пресичат. Трина вървеше близо до нея, завързала кърпа на устата си. Детето лакомо погълна обяда си, вероятно първото свястно ядене от много време насам. После вървяха още час, преди да решат да устроят лагер за нощта. Алек обяви, че според неговите изчисления им остава само още един ден път.

Марк не сваляше очи от Трина и Диди. Девойката се грижеше с невероятна нежност за момиченцето, помогна му да се измие на потока, сложи го да спи и му разказа приказка, докато мракът се спускаше.

Всичко това пробуждаше у Марк надеждата, че един ден животът ще се върне в нормалното си русло. И тогава момиченца като Диди ще могат да тичат безгрижно и да се смеят на воля.

Той се настани непосредствено до Трина и детето, унесе се в мисли за миналото и после заспа само за да стане отново жертва на най-черните си спомени.