Окончателна директива

12

Марк никога не бе смятал Алек за състрадателен човек. Ни най-малко. Но когато старият войник се приближи и ги раздели с Трина, направи го с меко изражение на лицето. А след това каза:

— Зная, че напоследък преживяхме много неща. — Алек премести очи към колибата, където бе затворен Дарнел. — Но мисля, че това едва ли е краят. — Той помисли малко и продължи:

— Както и да е, не бива да се отказваме точно сега. Както не се отказахме от живота още от първия ден.

Марк кимна и погледна Трина.

Тя избърса една сълза и се втренчи в Алек.

— Взе да ми омръзва да съм сред оцелелите. Поне Дарнел се отърва от този свят.

През всичките години, откакто я познаваше, Марк не бе я чувал да говори с толкова гневен глас.

— Не говори така — рече й. — Зная със сигурност, че не го мислиш. — Тя извърна лице към него и погледът й се смекчи.

— Кога ще свърши целият този кошмар? Оцеляхме през месеците, когато слънцето изпепеляваше Земята, намерихме къде да се подслоним, осигурихме си прехрана. Допреди няколко дни се смеехме! А после дойдоха тези типове с берга, стреляха по нас и избиха толкова много хора! Какво е това — някаква шега? Да не би някъде да има някой, който играе безумна виртуална игра и ни се присмива?

Гласът й стана дрезгав и тя отново заплака, прикри лицето си с длани и седна с кръстосани крака на спечената от жегата земя. Раменете й се разтресоха от ридания.

Марк се озърна към Алек, който го изгледа с присвити очи сякаш му казваше: тя е твоя приятелка, направи нещо.

— Трина? — повика я тихо Марк. Приближи се, коленичи до нея, пресегна се и я прегърна през раменете. — Зная… тъкмо когато си мислехме, че нещата не могат да станат по-зле. Съжалявам. — Даваше си сметка, че няма смисъл да я убеждава. Да й вдъхва напразни надежди. — Едно обаче ще ти обещая — каквото и да се случи, двамата ще бъдем заедно — продължи той. — И ще направим всичко по силите си, за да не се заразим от болестта, която повали Дарнел и останалите. Само че, ако искаме да успеем… — Той се почеса по тила и погледна към Алек, търсейки помощта му.

— Трябва да сме бдителни — добави старият войник. — Да сме предпазливи, хитри и безпощадни — когато опре до това.

Марк знаеше, че може би не е разумно да докосва Трина. Но вече не го интересуваше. Ако Трина умре, какъв смисъл да живее?

Тя свали ръце от лицето си и погледна Алек.

— Марк, стани и се отдалечи от мен.

— Трина…

— Направи го. Веднага. Иди и застани до Алек, за да ви виждам и двамата.

Марк се подчини. Отдалечи се на десетина крачки и когато се обърна, откри, че разплаканата Трина е изчезнала и сега на нейно място е разумната, решителна млада жена, която познаваше преди. Беше се изправила и бе скръстила ръце.

— Бях наистина много внимателна, след като вие двамата се качихте на берга. Скафандрите, които носеха онези негодници, стреличките, бързината, с която покосяваха жертвите и те се разболяваха… още преди Лана да ни обясни каквото и да било, беше очевидно, че става нещо необичайно. Единственият, с когото се занимавах, беше Дарнел, но той настоя да запазим дистанция. Сам се затвори в колибата и ме накара да я залостя отвън. — Тя спря да си поеме дъх и ги огледа. — Всъщност искам да кажа, че според мен не съм заразена. Действах бързо и взех предпазни мерки.

— Вярвам ти, но… — поде Алек, но Трина го прекъсна.

— Не съм приключила — каза тя с яден блясък в очите. — Разбирам, че трябва да сме предпазливи. Не е изключено да се разболея. С Марк вече се докоснахме, но няма да го правим повече. Не и докато не сме напълно сигурни. И тримата ще си направим нови маски и ще си измием ръцете и лицата.

На Марк му хареса, че тя поемаше нещата в свои ръце.

— Звучи ми разумно.

— Абсолютно — съгласи се Алек. — А сега, къде са другите? Лана, Мъглата и Жабока?

Трина махна с ръка.

— Всеки се е сврял някъде и се пази. Чака да мине време и да се прояви болестта при заразените. Може би още ден-два.

Да останат тук още ден-два не се стори особено разумна идея на Марк.

— Ако останем тук, ще пощуреем. Открихме таблет с карта на мястото, откъдето е пристигнал бергът. Да съберем каквито припаси намерим и да отидем там — може да научим нещо повече.

— Съгласен — обади се Алек. — Трябва да се махнем по-далече от това място.

— Почакай, ами Дарнел? — попита Марк. Макар да знаеше какъв ще е отговорът, почувства се по-добре, защото бе попитал. — Не трябва ли да го погребем?

Погледите на Трина и Алек бяха достатъчно красноречиви. Не можеха да рискуват да се приближават до заразения.

— Отведи ни при Лана и останалите — заръча Алек на Трина. — А после ще поемем на път.

Докато претърсваха градчето за приятелите си, Марк се зачуди защо никой не иска да излезе на улицата. Вероятно страхът караше хората да се крият в домовете си. В селото цареше зловеща тишина, но той усещаше върху себе си погледите на хората, които ги следяха иззад прозорците. Едва ли трябваше да се изненадва от постъпката им. Светът бе наказал достатъчно всички — защо да рискуват и да се излагат на нови опасности?

Намериха Мъглата и Жабока на втория етаж на една дървена къщурка в покрайнините на града, срещу Наклонената колиба. Трина не знаеше къде може да е Лана. Откриха я чак след час, заспала под един шубрак на брега на реката. Явно изтощението си казваше своето. Веднага след отлитането на Марк и Алек с берга тя бе поела нещата в свои ръце. Беше поставила под карантина заразените, бе организирала изнасянето на труповете — при това бе изискала всички да са с маски и ръкавици, — както и доставката на храна по домовете. Никой в селото нямаше представа какво всъщност се е случило, но от самото начало Лана бе настояла да процедират така, сякаш си имат работа със силно заразен агент.

— Не съм болна — осведоми ги тя, докато вървяха обратно към селото. — Всичко стана толкова бързо, а тези, които се разболяха впоследствие, вече са мъртви. Мисля, че досега трябваше да се проявят първите симптоми.

— Колко бързо става? — попита я Марк. — Колко време е нужно, за да се разбере дали си болен?

— Всички, освен Дарнел издъхнаха до дванайсет часа. Свестиха се около два часа след нападението и почти веднага показаха първите симптоми. Според мен тези, които досега не са проявявали признаци на болестта, може да се сметнат за чисти.

Марк огледа групата. Жабока пристъпваше неспокойно от крак на крак. Мъглата бе свела поглед към земята. Алек и Лана се спогледаха мълчаливо, сякаш водеха безсловесен разговор. А Трина гледаше към Марк. Очите й казваха всичко — ще преживеят и този път, както бе ставало досега.

След час се върнаха в тяхната колиба и се заеха да тъпчат раниците си с припаси. Докато работеха, несъзнателно се стараеха да стоят на разстояние един от друг. Предпазливостта сякаш се бе превърнала в тяхна втора природа. Марк изми ръцете си поне три пъти по време на подготовката за тръгване. Тъкмо бяха приключили и вече мятаха раниците на гръб, когато Мъглата изстена. Марк я погледна с намерението да се съгласи с нея — раниците наистина бяха твърде тежки, — но когато зърна лицето й, сърцето му се сви. Беше пребледняла и се подпираше с две ръце на масата. Марк се стъписа — допреди малко тя изглеждаше съвсем добре. Изведнъж краката й се подкосиха и тя падна на колене. Докосна колебливо с ръка слепоочието си, сякаш се страхуваше какво може да напипа там.

— Главата… ме боли — прошепна.