Корабът на изкуплението

ОСМА ГЛАВА

Клавейн погледна към звездите.

Беше извън Майка Нест, сам, кацнал с главата нагоре или надолу, не можеше да определи точно как, върху практически безтегловната повърхност на изтърбушената комета. Никъде не се виждаше друго човешко същество, нещо повече — не се забелязваха никакви следи от човешко присъствие. Ако случайно минаващ наблюдател бе зърнал Клавейн в този миг, щеше да реши, че жестокосърдечно е бил изоставен на повърхността на кометата без кораб, храна или подслон. Не се виждаха каквито и да било доказателства за големия часовников механизъм, който тракаше в сърцето на кометата.

Кометата се въртеше бавно и периодически издигаше напомнящия блед скъпоценен камък Епсилон Еридани над хоризонта на Клавейн. Тази звезда беше по-ярка от всички останали на небосвода, но пак приличаше по-скоро на звезда, отколкото на слънце. Усети безкрайния хлад на празното пространство между самия себе си и нея. Тя отстоеше само на някакви си сто астрологически единици, нищо в сравнение с междузвездните разстояния, но пак го караше да потръпва. Така и не се бе отървал от смесицата от благоговение и ужас, която го изпълваше, щом се озовеше пред огромните пространства на Космоса.

Някаква светлина привлече окото му. Беше непоносимо слабо премигване някъде в равнината на еклиптиката, на ширината на една длан от Еридани. Ето я пак: остро, внезапно проблясване, едва различимо. Не си въобразяваше. Последва ново проблясване, на съвсем малко разстояние от първите две. Клавейн нареди на визьора на скафандъра си да засенчи донякъде светлината на слънцето, за да не се налага очите му да се справят с толкова голям динамичен диапазон в яркостта. Визьорът се подчини, като прегради звездата с точно пасваща черна маска, все едно се бе взирал в слънцето прекалено дълго.

Знаеше какво наблюдава: космическа битка на десетки светлинни години оттук. Участващите кораби вероятно отстояха на огромни разстояния едни от други, на по няколко светлинни минути, и се обстрелваха с тежко релативистично оръжие. Ако сега се намираше в Майка Нест, щеше да има възможност да се осведоми от база данните за основната тактика и да изтегли информация за предимствата на тези, които патрулираха в този сектор от слънчевата система. Но оттам нямаше да научи нищо, за което не можеше да се досети и сам.

Светкавиците бяха предимно умиращи кораби. Понякога се дължаха на пулсациите на тежките, дълги по цял километър линейни многокамерни оръдия на демаршистите. Те трябваше да се енергизират чрез детонирането на поредица от кобалтови атомни бомби. Взривът раздробяваше оръжието на атоми, но не преди да ускори парче с размерите на цистерна от стабилизиран метален водород до седемдесет процента от скоростта на светлината, плъзгащо се непосредствено пред унищожителната вълна.

Оръжията на конджоинърите бяха с подобна ефективност, но извличаха енергизиращата ги пулсация от самото пространство-време. С тях можеше да се стреля повече от един път и се управляваха и насочваха по-бързо. И не изпускаха светкавици.

Клавейн знаеше, че стретоскопският анализ на светлината на всяко едно просветване щеше да потвърди произхода му. И нямаше да се изненада да научи, че повечето бяха причинени от директни попадения върху демаршистките крайцери.

Там умираха врагове. Умираха моментално, в толкова ярки и бързи експлозии, че не усещаха болка, дори не осъзнаваха настъпването на смъртта. Но безболезнената смърт бе малка утеха. В този ескадрон корабите несъмнено бяха много; оцелелите ставаха свидетели на унищожението на своите сънародници, питайки се кой ще е следващият. Никога нямаше да разберат кога ракетата се е насочила към тях, нито кога щеше да ги настигне.

От това място Клавейн имаше чувството, че наблюдава фойерверки в отдалечен град. От цветовете на Аджинкорт до пламъците на Герника и чистата ослепителна светлина на Нагасаки, подобна на пречистващ меч, отразил слънцето, до далечните светкавици на тежкото релативистично оръжие сред траурночерния пейзаж в началото на двайсет и седми век: Клавейн нямаше нужда от напомняне колко ужасно нещо е войната, но от това разстояние тя притежаваше също така ужасна, изпепеляваща красота.

Битката потъна някъде зад хоризонта. В небето отново се настани покоят, неомърсен от човешките дела.

Клавейн се замисли върху наученото за Затворения съвет. Рьомонтоар, окуражен от, както му се струваше, безмълвното съгласие на Скейд, му бе разказал малко за ролята, която се очакваше да играе той в него. Не ставаше дума само за това, че присъствието му в Затворения съвет щеше да го пази. Не. Имаха нужда от помощта му за изпълнението на една деликатна операция. Ставаше въпрос за военни действия, които щяха да се осъществят отвъд системата Епсилон Еридани, с цел възвръщането на някакви неща, попаднали не където трябва.

Рьомонтоар така и не му каза какви са тези неща, а само, че възвръщането им — което означаваше, че в някакъв момент са били изгубени — бе от жизнено значение за бъдещата сигурност на Майка Нест. Ако искаше да научи повече, а това бе задължително условие, за да бъде от полза за Майка Нест, трябваше да се присъедини към Затворения съвет. Звучеше невероятно просто. И сега, докато размишляваше върху това на повърхността на кометата, не можеше да не признае, че най-вероятно действително бе така. Опасенията му бяха непропорционално раздути.

Не можеше обаче да се довери напълно на Скейд. Тя знаеше повече от него и положението щеше да остане същото, дори ако се съгласеше да влезе в Затворения съвет. Тогава щеше да се намира един пласт по-близо до Вътрешното светилище, но все още нямаше да бъде вътре в него; а кое гарантираше, че оттам нататък не съществуваха още слоеве?

Битката се разгоря отново на противоположната страна на хоризонта. Клавейн я наблюдаваше покорно, отбелязвайки, че светкавиците сега бяха по-редки. Явно схватката бе към края си. Едно бе по-сигурно от всичко друго — демаршистите бяха претърпели по-тежки загуби. Докато не бе изключено неговата страна да се бе отървала без нито един смъртен случай. Оцелелите неприятели скоро щяха да закуцукат обратно към съответните си бази, опитвайки да избягват нови спречквания по пътя си. Не след дълго битката щеше да се появи в пропагандна трансмисия, а фактите — изкривени така, че да изстискат поне капчица оптимизъм от обезсърчаващото поражение на демаршистите. Беше ставал свидетел на това вече хиляди пъти. Щеше да има и други, но не много такива битки. Врагът губеше. И това положение се запазваше вече години наред. Защо тогава се тревожеха за бъдещата сигурност на Майка Нест?

Знаеше, че има само един начин да го разбере.

Тендерът намери своята пролука на ръба и се прибра у дома с непогрешимата точност, характерна за една машина. Клавейн дебаркира при стандартна гравитация, като през първите няколко минути пъхтя учестено, докато привикне към усилието.

Тръгна по заобиколния път от коридори и рампи. По тях минаваха и други конджоинъри, но не му обръщаха особено внимание. Когато усетеше мислите им, впечатлението им от самия себе си, различаваше само спокойно уважение и възхищение, примесени може би със съвсем малка доза съжаление. Населението не знаеше нищо за усилията на Скейд да го вкара в Затворения съвет.

Коридорите ставаха все по-тъмни и по-тесни. По спартански сивите стени се появиха тръби, панели и от време на време — скрит зад решетки отвор, от който духаше топъл въздух. Светлината беше слаба и непостоянна. Клавейн не мина нито веднъж през забранен вход, но всеки, който не беше запознат с тази част от колелото, щеше да остане с впечатлението, че се е отклонил в някаква забранена поддържаща секция. Малцина стигаха чак дотук и повечето се обръщаха на сто и осемдесет градуса и продължаваха да вървят, докато стигнат до по-гостоприемна територия.

Клавейн продължаваше. Беше стигнал до част от колелото, която не фигурираше по плановете и картите. Повечето обитатели на Майка Нест не знаеха за съществуването ѝ. Приближи се до бронзовозелена преграда. Нямаше никаква маркировка, никой не я пазеше. До нея се виждаше дебело метално колело с три спици. Клавейн стисна две от спиците и го дръпна. За момент то не помръдна — очевидно никой не бе идвал тук от известно време — но след това се раздвижи. Постепенно се завъртя свободно. Вратата в преградата се отмести като тапа и от нея покапа смазка и кондензна течност. Той продължи да върти колелото, тапата се отмести встрани и му направи път. Напомняше огромно тумбесто бутало, излъскано отстрани до блясък.

От другата страна бе дори още по-тъмно. Клавейн пристъпи през половинметровия ръб, като се приведе, за да не си одере скалпа в над отворната греда. Докосна метала с пръсти — беше студен. Подуха ги, докато възвърнат донякъде чувствителността си.

Щом се озова вътре, Клавейн започна да върти второ колело, докато вратата отново се затвори плътно, като придърпа ръкавите върху пръстите си, докато работеше, за да ги предпази от вледеняващия допир. После направи още няколко стъпки в полумрака. Бледозелени светлинки се запалиха една по една.

Помещението беше огромно, ниско и дълго като барутен погреб. Извивката на колелото се забелязваше едва-едва, стените се извиваха като арка нагоре и подът се превиваше заедно с тях. В далечината се виждаха редици от криокамери.

Клавейн знаеше точно колко бяха: сто и седемнайсет. Сто и седемнайсет човека се бяха върнали от далечния Космос с кораба на Галиана, но за нито един от тях нямаше разумна надежда да бъде съживен. В много случаи насилието над екипажа ѝ бе толкова необуздано, че бяха успели да съберат останките на отделните индивиди само благодарение на генетичния анализ. Въпреки всичко, колкото и оскъдни да бяха събраните останки, на всеки идентифициран индивид бе осигурен отделен замразяващ ковчег.

Клавейн вървеше между редиците от ковчези, а покритият с решетки под дрънчеше под стъпките му. От криокамерите се носеше леко бръмчене. Те все още действаха, но единствено защото се смяташе, че е по-разумно да поддържат останките в замразено състояние, а не защото се надяваха да съживят повечето от тях. Не се виждаше знак за активно вълче съоръжение, поставено в която и да е от тях, освен, разбира се, в една, но това не означаваше, че няма микроскопични вълчи паразити в спящо състояние, пребиваващи непосредствено под прага на разпознаване. Можеха да кремират телата, но тогава щяха да се лишат от възможността някога да научат нещо за вълците. Предпазливостта бе нещо, което не можеше да бъде отречено на Майка Нест.

Клавейн стигна до криокамерата на Галиана. Тя стоеше встрани от останалите, издигната частично върху полегат цокъл. Изложените заплетени разядени машинарии напомняха каменни орнаменти. Възникваше асоциация за приказна царица, защитавала смело своя народ до самия край, която сега спеше в смъртта си, заобиколена от най-верните си рицари, съветници и придворни дами. Горната част на ковчега беше прозрачна, така че човек съзираше нещо от силуета на Галиана още преди да застане до самата криокамера. Тя изглежда приемаше спокойно своята съдба, както бе скръстила ръце на гърдите, с вдигната към тавана глава, което подчертаваше благородната, силна извивка на челюстта ѝ. Очите ѝ бяха затворени, челото — гладко. Дълга коса, осеяна със сиви нишки, обкръжаваше лицето ѝ. По кожата ѝ блестяха милиарди ледени частици и премигваха в пастелносини, розови или бледозелени нюанси при промяната на ъгъла на полезрение на Клавейн. Тя изглеждаше изключително красива и деликатна в смъртта, сякаш бе издялана от захар.

Приплака му се.

Той докосна студения капак на ковчега, прокара пръсти по повърхността му, като остави четири едва забележими следи. Хиляди пъти си бе представял нещата, които би могъл да ѝ каже, ако някога се измъкнеше от лапите на Вълка. Не я бяха размразявали повече след онзи случай непосредствено след завръщането ѝ, но нямаше гаранция, че това не може да се случи отново, след години или дори — векове. Клавейн неведнъж се бе питал какво щеше да каже, ако Галиана дойдеше в съзнание, дори за кратко. Питаше се дали щеше да го познае и да си спомни какво ги свързва. Дали щеше да си спомни Фелка, която за нея бе като родна дъщеря?

Нямаше смисъл да мисли за това. Знаеше, че никога повече няма да говори с нея.

— Взех решение — заяви той, загледан в парата, която излизаше от устата му. — Не съм сигурен, че ще одобриш, след като така и не се съгласи даже със съществуването на нещо като Затворения съвет. Според тях то е станало неизбежно в резултат на войната, защото изискването военните действия да се пазят в тайна ни е принудило да ограничим общодостъпността на мислите си. Но Съветът съществуваше още преди избухването на войната, макар и в тепърва зараждаща се форма. Винаги сме имали някакви тайни, дори от самите себе си.

Пръстите му бяха премръзнали.

— Правя го, защото ми се струва, че ще се случи нещо много лошо. Ако трябва да бъде възпрепятствано, ще направя всичко, зависещо от мен, за да го предотвратя. Ако няма как да се избегне, ще се постарая да преведа Майка Нест през очакващата я криза, каквато и да е тя. Но не мога да сторя нито едното, нито другото отвън. Нито една победа не ме е карала да се чувствам толкова неловко, колкото тази, Галиана. Струва ми се, че и ти би се почувствала така. Винаги си била подозрителна към всичко, което изглежда прекалено лесно, към всичко, което намирисва на хитрина. Знам това по-добре от всеки друг. Нали аз се хванах някога на един от твоите трикове.

Клавейн потръпна. Изведнъж му стана много студено и го обзе смразяващото усещане, че го наблюдават. Всички хладилни ковчези около него бръмчаха, светлинките и другите индикации за състоянието на намиращите се в тях хора оставаха непроменени.

Внезапно осъзна, че не му се иска да стои повече под тези сводове.

— Галиана — изрече той, прекалено припряно, за да се чувства комфортно, — трябва да го направя. Трябва да отстъпя пред молбата на Скейд, за добро или за лошо. Надявам се, че ще ме разбереш.

— Ще те разбере, Клавейн.

Той се извърна рязко, но още преди да го направи осъзна, че познава гласа и няма причина да се притеснява.

— Фелка. — Облекчението му беше неописуемо. — Как ме откри?

— Предположих, че ще дойдеш тук, Клавейн. Знаех, че Галиана е човекът, с който обсъждаш винаги нещата за последно.

Беше влязла, без да я чуе. Чак сега видя, че вратата бе широко отворена. Това, което го бе накарало да потрепери, беше създалото се въздушно течение.

— Не знам защо дойдох — промълви той. — Знам, че е мъртва.

— Тя е твоята съвест, Клавейн.

— Затова я и обичах.

— Всички я обичахме. И поради това тя като че ли все още е жива, все още ни води. — Фелка вече бе до него. — Няма нищо лошо да идваш тук. Това не ме кара да те уважавам по-малко, не разваля мнението ми за теб.

— Мисля, че знам какво трябва да направя.

Фелка кимна, сякаш просто и бе съобщил часа.

— Хайде, да си тръгваме оттук. Прекалено е студено за живите. Галиана няма да има нищо против.

Клавейн я последва към вратата. След като се озоваха от другата страна, той се зае с колелото и, заедно със запечатването на подобната на тапа врата, запечата и спомените и призраците там, където им беше мястото.

Въведоха Клавейн в тайната зала. Щом прекрачи прага, усети как милионите мисли, които съществуваха като фон в Майка Нест, отпаднаха от съзнанието му като въздишка. Предполагаше, че преходът беше травмиращ за много от конджоинърите, но дори да не идваше направо от мястото, където почиваше Галиана и където се създаваше впечатление за известна изолация, това пак нямаше да му се стори нещо повече от леко неприятно. Беше прекарал прекалено дълго време в покрайнините на конджоинърското общество, за да се смути от липсата на други мисли в главата си.

Разбира се, не беше напълно сам. Усещаше умовете на присъстващите в залата, макар обичайните ограничения на Затворения съвет все още да не му позволяваха да стига по-дълбоко от повърхността на техните мисли. Самото помещение не беше забележително: голяма сфера с множество места, подредени в кръгови балкони, достигащи почти до зенита на камерата. Подът беше плосък и блестящосив, с аскетична катедра в центъра. Тя беше солидна, издигаше се от самия под, сякаш бе пораснала от него.

[Клавейн.] Беше Скейд. Стоеше на края на издаващия се от едната страна на залата език.

„Да?”

[Седни, Клавейн.]

Той вървеше по лъскавия под, подметките му чаткаха по него. Атмосферата не му помагаше да се чувства другояче освен като подсъдим; със същия успех сега можеше да върви към мястото на своята екзекуция.

Отпусна се на стола си, който се оказа толкова удобен, колкото обещаваше видът му. Кръстоса крака и се почеса по брадата. „Нека приключваме с това, Скейд.”

[Когато му дойде времето, Клавейн. Осъзнаваш ли, че заедно с товара на познанието идва и допълнителният товар на опазването на това знание? Че веднъж щом узнаеш тайните на Затворения съвет, не можеш да ги излагаш на опасност, като рискуваш да бъдеш пленен от врага? Че дори споделянето на тези тайни с други конджоинъри е недопустимо?] „Знам в какво се замесвам, Скейд.”

[Искаме само да сме сигурни, Клавейн. Не може да ни се сърдиш за това.]

Рьомонтоар се изправи от мястото си. [Той каза, че е готов, Скейд. Това е достатъчно.]

Тя изгледа обадилия се без емоции, което се стори на Клавейн по-смразяващо от обикновения гняв. [Благодаря, Рьомонтоар.]

„Той е прав. Аз съм готов. И решен.”

Скейд кимна. [Тогава се приготви. На ума ти ще бъде даден достъп до информация, от която досега си бил изолиран.]

Клавейн стисна несъзнателно страничните облегалки на стола си, макар да бе напълно наясно колко абсурден беше инстинктът. Точно така се бе чувствал преди четиристотин години, когато Галиана го бе запознала за първи път с Транспросвещението. Беше станало в нейното гнездо на Марс, когато, след раняването му, тя бе заразила ума му с машинките. Тогава му бе помогнала само да хвърли един поглед, нищо повече, но непосредствено преди това се бе почувствал като човек, застанал пред надигаща се пред него вълна цунами, която само след броени секунди ще се стовари отгоре му. Почувства се по същия начин и сега, макар че не предвиждаше да изпита промяна в съзнанието. Достатъчно беше да знае, че ще получи достъп до разтърсващи тайни, дотолкова разтърсващи, че да се налага да бъдат скрити посредством йерархични пластове от иначе всезнаещия всеобщ, кошерен ум. Зачака… но не се случи нищо.

[Готово.]

Отпусна страничните облегалки. „Чувствам се съвсем по същия начин.”

[Не се чувстваш по същия начин.]

Клавейн се огледа, прокара поглед през наредените в кръг столове. Нищо не се бе променило, нищо не му се струваше по-различно. Изследва паметта си, но и там не усети да има нещо, което не бе присъствало минута по-рано. „Не мисля…”

[Преди да дойдеш тук, преди да вземеш това решение, ние ти позволихме да узнаеш, че причината да търсим твоята помощ бе въпросът за възвръщането на изгубена собственост. Така ли е, Клавейн?]

„Но така и не ми казахте за какво точно става дума и аз все още не знам.”

[Защото не си зададе правилния въпрос.]

„И какъв въпрос би искала да задам, Скейд?”

[Запитай се какво знаеш за адската класа оръжия, Клавейн. Сигурна съм, че отговорът ще ти се стори много интересен.]

„Не знам нищо за никакви оръжия адска класа…” Внезапно го обзе несигурност и той млъкна. Знаеше точно какво представляват оръжията от въпросната адска класа.

Сега, когато информацията му беше достъпна, той си даде сметка, че неведнъж бе чувал слухове за тези оръжия във времето, което бе прекарал сред конджоинърите. Най-лютите им врагове разпространяваха поучителни разкази за скритите съвършени оръжия на конджоинърите, достойни за деня на Страшния съд, толкова разрушителни, че почти не бяха изпробвани, и със сигурност никога не бяха използвани в битка. Според мълвата те бяха много стари, произведени в най-ранната фаза на конджоинърската история. Имаше различия в подробностите, но всички истории бяха единодушни в едно: оръжията бяха четирийсет на брой и нямаше две сред тях, които да са еднакви.

Клавейн никога не бе вземал на сериозно слуховете, предполагайки, че са плод на страховете на някой от контраразузнавателните отряди на Майка Нест. Немислимо бе тези оръжия някога да са съществували в действителност. През цялото време, откакто живееше сред конджоинърите, никога не бе намекнато официално за подобни оръжия. Галиана никога не бе споменавала за тях, а ако оръжията бяха наистина стари, тоест от марсианската епоха, нямаше как да не знае за съществуването им.

Но оръжията наистина съществуваха.

Клавейн проучваше с мрачно очарование новите си ярки спомени. Винаги бе знаел за наличието на тайни в Майка Нест, но не бе подозирал, че нещо така значимо може да бъде скривано толкова дълго. Имаше усещането, че току-що е открил огромна стая в къщата, където бе прекарал почти целия си живот. Обзе го остро чувство за объркване — и предателство.

Оръжията действително бяха четирийсет, също както твърдеше мълвата. Всяко от тях беше прототип, използващ някоя уникална тънкост и представляващ зло изобретение — пробив във физиката. И Галиана действително знаеше за тях. Именно тя бе наредила да бъдат конструирани по времето, когато преследването на конджоинърите бе в своя апогей. През въпросния период нейните врагове ги превъзхождаха само числено, но не и технологично. С тези нови четирийсет оръжия тя можеше да се избави веднъж завинаги от неприятеля, но в последния момент бе решила да не го прави: по-добре беше да бъде унищожена, отколкото да поеме отговорността за извършването на геноцид.

Но това не бе краят. Врагът бе допускал груби грешки, правил бе успешни пробиви и бе спохождан от щастливи обрати на съдбата. Хората на Галиана бяха изтиквани почти до ръба, но така и не бяха зачеркнати от историята.

Клавейн научи, че след това оръжията бяха оставени на съхранение на сигурно място в един брониран астероид в друга система. Мрачни картини преминаваха пред вътрешния му поглед: барикадирани сводове, зли кибернетични кучета-пазачи, опасни капани и вълчи ями. Очевидно Галиана се бе страхувала от своето оръжие така, както се бе страхувала и от врага, и макар да не бе искала да го разглоби, беше направила всичко възможно да го отдалечи така, че да не може да бъде използвано незабавно. Информацията, благодарение на която бе създадено, бе изтрита, и това явно бе достатъчно да предотврати по-нататъшни опити за създаването на дубликати. Ако някога отново се появеше нужда от него, все още съществуваше и можеше да се използва; но разстоянието, което се равняваше на години междузвезден полет, даваше възможност до употребата му да не се прибягва незабавно, под въздействие на страстта. Четирийсетте ѝ оръжия адска класа можеха да бъдат използвани само след обуздаване на емоциите, с хладен ум, както и трябваше да бъде.

Но те бяха откраднати. Някой беше проникнал в непревземаемия астероид и когато там пристигна проучвателен конджоинърски екип, не откри и следа от крадците. А те очевидно бяха достатъчно умни, за да се справят със защитните системи и да не пробудят оръжията. В спящо състояние те не можеха да бъдат проследени и унищожени или възпрени от разстояние.

Клавейн научи, че бяха правени много опити за възвръщането на изгубените оръжия, но досега всички завършваха с неуспех. Първо, местонахождението на скривалището бе пазено в дълбока секретност; кражбата бе потулена дори още по-дълбоко и само неколцина изключително високопоставени конджоинъри знаеха какво се бе случило. Десетилетията се точеха, но всички те не споменаваха и дума: попаднали не където трябва, оръжията можеха да разбият като стъкло цели светове. Единствената надежда беше крадците да не си дадат сметка за истинската стойност на придобивката им.

Десетилетията се превърнаха в едно, а после и в две столетия. Катастрофите и кризите сред човешкия род се нижеха една след друга, но никога нищо не показа, че оръжията са пробудени. Малцината осведомени конджоинъри се осмелиха да повярват, че въпросът може да бъде забравен тихомълком: може би оръжията бяха изоставени някъде далече в Космоса или захвърлени в изпепеляващото сърце на някоя звезда.

Но оръжията не бяха изгубени.

Най-неочаквано, малко преди завръщането на Клавейн, бяха доловени индикации за активирането им в близост до Делта Павонис, подобна на слънце звезда на малко повече от петнайсет светлинни години от Майка Нест. Неутриновите сигнали бяха слаби; възможно беше по-ранните сигнали за пробуждане да бяха пропуснати напълно. Но последните бяха недвусмислени: част от оръжията бяха пробудени от съня си.

Системата Делта Павонис не се намираше на главните търговски пътища. Имаше само един колонизиран свят, Ризургам, със селище, основано от археологическа експедиция от Йелоустоун, предвождана от Дан Силвест, сина на кибернетика Калвин Силвест и потомък на един от най-богатите родове в демаршисткото общество. Археолозите на Силвест ровели из останките на някаква птицеподобна раса, живяла на планетата преди един милион години. Колонията постепенно бе прекъснала официалните си връзки с Йелоустоун и поредица от сменящи се режими се бяха погрижили първоначалните научни планове да бъдат заменени от противоречивата политика на тераформирането и широкомащабното заселване. Не липсваха преврати и насилие, но въпреки това бе малко вероятно именно заселниците да са сегашните притежатели на оръжията. Прегледът на документацията за потеглящия от Йелоустоун трафик показваше заминаването на друг кораб за Ризургам, лайтхъгъра „Носталгия по безкрая”, появил се около системата приблизително по същото време, когато бяха доловени признаците за активиране. Информацията за екипажа и за историята на кораба бе оскъдна, но Клавейн научи от имиграционните записи, че някаква жена, на име Иля Вольова, бе търсила нови членове за екипажа непосредствено преди потеглянето. Еднакво възможно бе името да е или да не е истинско — през онези объркани дни непосредствено след чумната епидемия, корабите можеха да представят каквито си искат самоличности — но се бе появило отново. Макар много малко трансмисии да се бяха върнали до Йелоустоун, една от тях, накъсана и изпълнена с ужас, споменаваше, че корабът на Вольова тероризирал колонията, за да предаде в ръцете им бившия си лидер. Поради някаква причина екипажът на Вольова искаше на борда си Дан Силвест.

Това не означаваше, че Вольова действително владееше оръжията, но Клавейн бе съгласен с преценката на Скейд, че бе най-вероятният заподозрян. Корабът ѝ бе достатъчно голям, за да ги побере, беше прибегнала до насилие спрямо колонията и се бе появила на сцената по същото време, когато оръжията бяха пробудени от съня си. Невъзможно беше да се отгатне какво искаше от тях, но връзката ѝ с тях изглеждаше несъмнена.

Тя беше търсеният крадец.

По гребена на Скейд запулсираха нефритовозелени и бронзови вълнички. В главата му нахлуха нови спомени: видеоклипове и снимки на Вольова. Клавейн не беше сигурен какво бе очаквал, но определено не и късо подстриганата жена с кръгло лице, която видя на тях. Ако му бяха представили цяла стая, пълна със заподозрени, Вольова щеше да бъде една от последните, които щеше да посочи.

Скейд му се усмихна. Сега вече привлече изцяло вниманието му. [Вече разбираш защо се нуждаем от помощта ти. Местоположението и състоянието на трийсет и деветте останали оръжия…]

„Трийсет и девет ли, Скейд? Мислех, че са четирийсет.” [Не споменах ли, че едно от тях вече е унищожено?] „Пропусна тази част, струва ми се.”

[От това разстояние не можем да бъдем сигурни. Оръжията ту потъват в летаргичното си състояние, ту се разбуждат от него, като чудовища, които не могат да намерят покой. Едно от оръжията определено не е било долавяно от две хиляди петстотин шейсет и пета година местно Ризургамско време. Предполагаме, че е изгубено или най-малкото — повредено. А шест от останалите трийсет и девет оръжия са отделени от основната група. Все още получаваме прекъсващи се сигнали от тях, но те се намират много по-близо до неутронната звезда в края на системата. Останалите трийсет и три са на около една астрономическа единица от Делта Павонис, на пътя към точката на Лагранж между Ризургам и системата Делта Павонис. Най-вероятно са на борда на лайтхъгъра на триумвира.]

Клавейн вдигна ръка. „Чакай. Доловили сте тези сигнали още през две хиляди петстотин шейсет и пета година?” [Местно Ризургамско време, Клавейн.]

„Добре де, значи е станало някъде през… две хиляди петстотин и осемдесета година? Преди трийсет и три години, Скейд. Защо, по дяволите, не сте предприели нещо досега?” [Намираме се във война, Клавейн. Не може да се каже, че сме били в положение да осъществим мащабна, логистически сложна операция за възвръщането им.]

„Досега, искаш да кажеш.”

Скейд се съгласи с почти незабележимо кимване. [Сега нещата се обръщат в наша полза. Най-сетне сме в състояние да отклоним в тази посока някои източници. Нека не се заблуждаваме, Клавейн, възвръщането на оръжията няма да бъде лесно. Ще опитаме да си върнем неща, откраднати от твърдина, в която даже сега би ни било трудно да проникнем. Вольова разполага със собствено оръжие освен откраднатото от нас. А доказателствата за извършените от нея престъпления на Ризургам навеждат на мисълта, че при нужда не би се поколебала да ги използва. Но ние просто трябва да си ги върнем, каквото и да ни коства във вид на активи и време.]

„Активи ли? Човешки животи ли имаш предвид?”

[Никога не си трепвал пред необходимостта да приемеш цената, налагана от войната, Клавейн. Затова искаме ти да координираш операцията по връщането на оръжието. Прегледай тези спомени, ако се съмняваш, че си подходящ за работата.]

Не го удостои дори с предупреждение. През съзнанието му пробягаха картини от собственото му минало, които го върнаха към отдавна минали кампании и акции. „Военни филми” — помисли си Клавейн, като си припомни старите, двуизмерни монохромни записи, които бе гледал през ранните си дни в Коалицията за невронна чистота. Преглеждаше ги, обикновено напразно, за да открие поне някакъв намек за урок, който би могъл да използва срещу реалния враг. Но сега във военните филми, които му показваше Скейд, главният герой бе той самият. И в по-голямата си част те бяха исторически верни: поредица от акции, в които бе участвал. Сред тях бе освобождаването на заложници в развъдниците на Гилгамеш Изида, при което Клавейн бе изгубил ръката си до китката в резултат на изгаряне със сяра; заздравяването бе отнело цяла година. И случаят, когато, заедно с една конджоинърка, бе измъкнал нелегално мозъка на демаршистки учен от опеката на фракция миксмастъри-ренегати в близост до Окото на Марко. Партньорката му се подложи на хирургическа операция, за да бъде в състояние да запази мозъка жив в утробата си след лесното обратно Цезарово сечение, осъществено от самия Клавейн. Оставиха тялото на човека да бъде открито от онези, които го бяха държали в плен. След това конджоинърите клонираха ново тяло на учения и върнаха в него отделения мозък. Следваше акцията, при която Клавейн бе върнал откраднатия конджоинърски двигател от скайджакове-дисиденти, лагеруващи в един от външните възли на аграрния кошер на Блоутър, и освобождаването на цял патърн джъглърски свят от ултри-спекуланти, които искаха да вземат такса за достъпа до променящия съзнанието извънземен океан. Делата му бяха много, много повече. Клавейн винаги оцеляваше и почти винаги триумфираше. Знаеше, че има други светове, където бе умрял значително по-рано: в тези истории уменията му не бяха по-малки, но късметът не бе на негова страна. Нямаше как от тази поредица от успехи да направи извода, че непременно ще успее и при следващото препятствие.

Но въпреки липсата на гаранция за успех беше ясно, че шансовете на Клавейн бяха по-големи от тези на който и да било друг член на Затворения съвет.

Той се усмихна мрачно. „Изглежда ме познавате по-добре, отколкото се познавам аз самият.”

[Знам, че ще ни помогнеш, Клавейн, иначе нямаше да те доведа чак дотук. Имам право, нали? Нали ще ни помогнеш?]

Клавейн огледа залата, спря поглед върху ужасната менажерия от подобни на духове величия, съсухрени старци и противни, затворени в бутилка конджоинъри във финално състояние. Всички те зависеха от неговия отговор, дори видимите мозъци като че ли започнаха да се колебаят в своите пулсации. Скейд беше права, разбира се. Клавейн не би поверил тази работа на никой друг освен на самия себе си, дори сега, в този късен час на своята кариера и своя живот. Щяха да бъдат необходими десетилетия, почти двайсет години, само за да стигне до Ризургам, и още толкова, за да се върне с трофея си. Но четирийсет години наистина не бяха кой знае колко дълъг период на фона на четири-пет столетия. А освен това през по-голямата част от въпросното време щеше да бъде замразен.

Четирийсет години. Може би пет години за подготовка и още една година за самата операция… с две думи, някъде около половин век. Погледна към Скейд. В синхрон с режима на очакване вълничките по гребена ѝ преустановиха временно своето движение. Знаеше, че за нея е проблем да разчита ума му до най-дълбоките нива — именно липсата на абсолютна прозрачност едновременно я очароваха и вбесяваха; предполагаше обаче, че е в състояние да разчете съгласието му.

„Ще го направя. Но имам някои условия.”

[Условия ли, Клавейн?]

„Аз ще избера екипа си. И аз ще определя кой ще пътува с мен. Ако поискам да дойдат Фелка и Рьомонтоар и ако те се съгласят, тогава ще им позволиш да дойдат.”

Скейд поразмисли, после кимна с точната деликатност на кукла от театър на сенките. [Разбира се. Четирийсет години е солидно отсъствие. Това ли е всичко?]

„Не, разбира се, че не. Няма да тръгна срещу Вольова, без да разполагам със смазващо тактическо превъзходство още от първия миг. Винаги съм работил по този начин, Скейд: пълно надмощие. Това означава повече от един кораб. Най-малко два, три в идеалния случай, и ще взема още повече, ако Майка Нест успее да ги произведе в нужния срок. Указът не ме вълнува ни най-малко. Нужни са ни лайтхъгъри, тежковъоръжени с най-ужасните оръжия, с които разполагаме. Един прототип не е достатъчен и, като се има предвид колко време е необходимо, за да се построи каквото и да било напоследък, най-добре е да запретнем ръкави незабавно. Не можем просто да щракнем с пръсти към някой астероид и след четири дни от него да се появи междузвезден кораб.”

Скейд допря пръст до долната си устна. Очите ѝ се затвориха за секунда повече, отколкото бе присъщо за обикновено мигване. Клавейн се изпълни с убедителното усещане, че тя водеше разгорещен диалог с някого. Стори му се, че видя потрепването на клепачите ѝ, като на разтърсван от треска спящ човек.

[Прав си, Клавейн. Ще ни трябват кораби. Нови, въплътили усъвършенстванията, направени в „Куче грозде”. Но не е нужно да се тревожиш. Вече започнахме да ги строим. Всъщност ще бъдат готови съвсем скоро.]

Клавейн присви очи. „Нови кораби? Къде?”

[На известно разстояние оттук, Клавейн.]

Той кимна. „Добре. В такъв случай няма да навреди, ако ме откарате там, за да ги видя, нали така? Бих искал да им хвърля поглед, преди да е станало прекалено късно да се промени нещо.”

[Клавейн…]

„Това не подлежи на обсъждане, Скейд. Ако ще се заемам с тази задача, ще трябва да видя инструментите, с които ще разполагам.”