Корабът на изкуплението

ШЕСТА ГЛАВА

Личният самолет на инквизиторката можеше да се справи извънредно бързо с пътуването до Золнхофен, но тя реши да осъществи крайния етап от прехода с наземен транспорт, след като самолетът я остави в най-близкото до крайната ѝ цел населено място с що-годе нормални размери.

То се наричаше Одъбън и представляваше купчина от складове, сгради и куполи, пронизани от транспортни релси, тръби за товари и магистрали. От краищата му към гранитносивото северно небе се издигаха като пръсти дирижабълните докови мачти. Днес обаче там нямаше паркиран нито един летателен апарат, нито се виждаха следи, че напоследък бе идвал такъв.

Самолетът я бе оставил на залятия с бетон участък между два склада. Бетонното покритие беше издрано и изронено. Тя го прекоси пъргаво, обутите ѝ в ботуши крака стъпваха по ниската, съвместима с условията на Ризургам трева, която бе изникнала тук-там между бетона. С известен трепет проследи самолета, който зави обратно към Кювие, за да обслужи друг държавен служител, докато тя заяви желанието си да се прибере.

— Влизай и излизай бързо — измърмори под носа си.

Работниците, които си вършеха работата, я бяха видели, но толкова далече от Кювие дейността на Инквизицията не беше обект на интензивни догадки. Повечето хора съвсем правилно щяха да заключат, че е представител на правителството, макар и цивилно облечена, но нямаше да се досетят веднага, че е тръгнала по следите на военен престъпник. Със същия успех можеше да бъде полицай или инспектор от някое от множеството бюрократични учреждения на правителството, дошъл да се увери, че отпуснатите средства се насочват където трябва. Ако беше пристигнала с въоръжена подкрепа — слуга или малък ескорт, появата ѝ несъмнено щеше да предизвика доста коментари. Така обаче повечето хора се стараеха да не срещат погледа ѝ и тя успя да стигне до крайпътния мотел без инциденти.

Беше с тъмно, ненабиващо се на очи облекло, наметната с онзи тип дълга връхна дреха, която се носеше масово някога, когато пясъчните бури бяха по-често явление, с разгъваща се торбичка под брадичката за дихателната маска. Тоалетът се допълваше от черни ръкавици, а малкото ѝ лични вещи се намираха в раничка. Черната ѝ лъскава коса бе къса, но трябваше често да я отмята от очите си. Тя прикриваше ефикасно радиопредавателя с прикрепено за гърлото микрофонче и слушалчица, който можеше да използва само за да повика самолета. Носеше също и малък пистолет, производство на ултрите, чието прицелване се подпомагаше от контактната леща в едното ѝ око. Беше го взела обаче единствено за собственото си спокойствие. Не смяташе, че ще се наложи да го използва.

Мотелът представляваше двуетажна постройка, кацнала край главния път за Золнхофен. Големи товарни транспортни средства избучаваха в едната или другата посока на неравномерни интервали с подпъхнати под издигнатите им гръбнаци контейнери, подобни на презрели плодове. Шофьорите седяха в пълни с въздух под нужното налягане кабинки, намиращи се в горната предна част на машините. Кабинките бяха свързани с нещо като лостове-кранове, които можеха да ги свалят до земята или да ги издигнат още по-високо, за да ги качат направо на някой от по-горните етажи на крайпътните хотели. Обикновено зад колата с шофьор следваха три-четири роботизирани превозни средства. Никой не се доверяваше на машините, че ще се справят с пътуването без какъвто и да било контрол.

Избелелият интериор на мотела се стори доста мръсен на инквизиторката и тя предпочете да не сваля ръкавиците си. Приближи се до групичката шофьори, които бяха насядали около една маса и се оплакваха от условията на работа. Пред тях имаше наченати закуски и кафе. Зле отпечатан вестник представяше последното впечатление на някакъв художник от терориста Торн и каталог с последните му престъпления срещу народа. Петно с формата на пръстен ограждаше главата на Торн като ореол.

Стоя край тях няколко минути, както ѝ се стори, преди един от тях да благоволи да я погледне и да кимне.

— Казвам се Вюйомие — представи се тя. — Нужно ми е да стигна до Золнхофен.

— Вюйомие ли? — възкликна един от шофьорите. — Като на…?

— Запазете заключенията си за вас. Това име не е чак толкова необичайно в Ризургам.

Шофьорът се покашля.

— Золнхофен — повтори със съмнение той, сякаш никога не бе чувал за подобно място.

— Да, Золнхофен. Това е малко селище по-нататък по този път. Всъщност ще стигнете първо до него, ако карате в тази посока повече от пет минути. Кой знае, може дори да сте минавали един-два пъти оттам.

— Золнхофен малко ме отклонява от маршрута ми, сладурче.

— Така ли? Странно. Имах впечатление, че маршрутът, както се изразихте, представлява права линия, която минава през Золнхофен. Трудно е да си представиш как нещо би могло да те „отклони”, освен ако сте решили да не пътувате по шосето. — Вече се готвеше да сложи върху отрупаната с храна маса някаква сума, но в последния момент се отказа. Вместо това само развя банкнотите в покритата си с ръкавица длан. — Ето моето предложение: половината от тази сума отива при шофьора, който обещае да ме откара до Золнхофен; още четвърт, ако тръгнем до трийсет минути; останалото — ако пристигнем в Золнхофен преди изгрев.

— Аз бих могъл да ви откарам — обади се един от шофьорите. — Но по това време на годината е трудно. Мисля, че…

— Предложението не подлежи на обсъждане.

Беше решила да не се опитва да печели благоразположението им. Още преди да влезе в мотела ѝ беше ясно, че никой от тях няма да я хареса. Можеха да подушат намесата на правителството от цяла миля и никой, ако се изключеше финансовият стимул, не би проявил желание да подели кабината си с нея до Золнхофен. И, честно казано, не можеше да ги вини за това. Държавните служители от всякакво ниво караха средния човек да настръхва.

Ако не беше инквизитор, щеше да бъде ужасена от самата себе си.

Парите обаче свършиха чудеса и преди да бяха изминали двайсет минути, тя вече седеше в издигнатата кабина на един от огромните товарни камиони и гледаше как светлинките на Одъбън избледняват в настъпващия сумрак. Машината носеше само един контейнер и съчетанието между лекия товар и омекотяващия ефект от огромните колела правеха движението неустоимо приспивно. Кабината бе добре затоплена и тиха, а шофьорът предпочете да пусне музика, вместо да подхване безсмислен разговор с нея. През първите няколко минути тя го гледаше как шофира; направи ѝ впечатление, че композицията се нуждае от човешка намеса само от време на време, за да продължава да се движи накъдето трябва. Несъмнено щеше да се справи със същия успех и без шофьор, ако не бяха местните профсъюзни закони. Много рядко се разминаваха с друга композиция в нощта, през по-голямата част от времето ѝ се струваше, че се носят из безкраен ненаселен мрак.

В скута ѝ лежеше вестникът с историята за Торн; изчете статията няколко пъти, защото ѝ се приспиваше все по-силно, клепачите ѝ натежаваха все над едни и същи мрачни параграфи. Движението на Торн се представяше като банда склонни към насилие терористи, обзети от манията да свалят правителството с единствената цел да потопят колонията в анархия. Само мимоходом се споменаваше признанието на Торн, че се стреми да намери начин да изпразни Ризургам, използвайки кораба на триумвира. Но инквизиторката бе изчела достатъчно заявления на Торн, за да познава истинската му позиция по въпроса. Още от времето на Силвест следващите едно след друго правителства бяха омаловажавали всяко предположение, че колонията може би не е безопасно място за живеене и е напълно възможно да преживее отново същото унищожително събитие, изтрило амарантинците от лицето на планетата преди почти един милион години. С времето, и особено през тъмните, отчаяни години, последвали рухването на режима на Жирардио, идеята за възможността колонията да бъде унищожена от някакъв внезапен катаклизъм бе тихомълком изтрита от публичните дебати. Дори споменаването за амарантинците, камо ли за случилото се с тях, бе достатъчно неговият автор да бъде заклеймен като размирник. Торн обаче беше прав. Заплахата може и да не бе предстояща в близко бъдеще, но определено не бе плод на нечие въображение.

Вярно е, че той удряше по държавни мишени, но тези удари бяха обикновено хирургически и добре обмислени, с минимални жертви от страна на гражданите. Понякога целта бе пропагандиране на неговото движение, но най-често функцията им бе кражбата на държавно имущество и фондове. Свалянето на администрацията бе необходима, но не и главната част от плана на Торн.

Той вярваше, че корабът на триумвира все още се намира в системата; вярваше също, че правителството знае местонахождението му и как се стига дотам. Неговото движение твърдеше, че правителството разполага с две функциониращи совалки, способни да осъществят многократни полети между Ризургам и „Носталгия по безкрая”.

Планът на Торн, следователно, бе съвсем прост. Той щеше първо да открие местонахождението на совалките и твърдеше, че е на път да го осъществи. След това щеше да свали правителството или поне достатъчно голяма част от него, за да позволи завземането на совалките. После щеше да зависи от хората да се доберат до определените пунктове за евакуиране, откъдето совалките щяха да сноват между повърхността на планетата и орбита. Последната част вероятно включваше окончателното събаряне на съществуващия режим, но Торн бе повторил многократно, че иска да постигне целта си по възможно най-безкръвния начин.

Много малка част от това желание бе предадено в цензурираната от правителството статия. Целта на Торн бе замазана така, че идеята за надвисналата над Ризургам заплаха да изглежда донякъде абсурдна. Самият Торн бе обрисуван като побъркан егоист, а броят на смъртните случаи на граждани, свързани с неговата дейност, бе значително преувеличен.

Инквизиторката изучаваше портрета. Никога не бе срещала този човек, макар да знаеше много за него. Приликата на картината с реалния обект бе извънредно слаба, но въпреки това отдел „Вътрешни заплахи” бе преценил, че е правдоподобна. Това ѝ хареса.

— На ваше място не бих си губил времето с тази глупост — обади се шофьорът, точно когато най-после заспа наистина. — Негодникът е мъртъв.

Тя премигна насреща му.

— Какво?

— Торн. — Той побутна с дебелия си пръст вестника в скута ѝ. — Онзи на картината.

Тя се запита дали шофьорът не бе мълчал нарочно, докато бе заспала и дали не играеше тази игричка с всичките си пасажери, за да се забавлява по време на пътуването.

— Не знам да е мъртъв — отвърна тя. — Искам да кажа, не съм чела нищо по този повод във вестниците, нито съм чувала по новините, така че…

— Правителството го застреля. Не се е нарекъл „Торн”[4] напразно.

— Как така са го застреляли, след като дори не знаят къде се намира?

— Обаче са го направили. Там е работата. Те просто още не искат да знаем, че той е мъртъв.

— „Те” ли?

— Правителството, захарче. Не заспивай.

Вюйомие подозираше все по-силно, че той си играе с нея. Възможно бе да се е досетил, че е от правителството, както и че нямаше време да докладва за дребните прояви на своенравие в мисленето.

— В такъв случай, ако са го застреляли — поде тя, — защо не съобщят този факт? Хиляди хора мислят, че Торн ще ги заведе в Обетованата земя.

— Да, но единственото нещо, по-лошо от мъченик, е мъртвият мъченик. Ще има много повече проблеми, ако се разчуе, че той наистина е мъртъв.

Тя сви рамене и сгъна вестника.

— Е, аз не съм сигурна, че даже е съществувал в действителност. Може би на правителството му е било изгодно да създаде някаква фиктивна фигура, носител на надежда, за да хване населението още по-ефикасно в клещите си. Нали не вярваш наистина на всички тези истории?

— Че той е намерил начин да ни изведе от Ризургам ли? Не. Но би било добре, ако стане, струва ми се. Най-малкото ще ни отърве от всички хленчещи.

— Действително ли мислиш така? Че само хората, които искат да напуснат Ризургам, са хленчещите?

— Съжалявам, скъпа. Ясно ми е от коя страна на барикадата стоиш. На някои от нас наистина им харесва на тази планета. Не се обиждай.

— Няма такава опасност.

Инквизиторката се облегна назад на мястото си и постави сгънатия вестник върху очите си, за да ѝ служи като маска. Ако и това послание не достигнеше до шофьора, значи беше наистина безнадежден случай.

За щастие достигна.

Този път когато задряма, той ѝ позволи да потъне в дълбок сън. И сънят я отнесе в миналото, спомените пробягваха пред очите ѝ сега, когато оперативен работник Четири ги бе отключил. Никога не бе преставала напълно да мисли за Четири, но през цялото време бе успявала да избягва да мисли за Четири като за човек. Беше прекалено мъчително. Да си спомня за Четири означаваше да се сеща как бе пристигнала на Ризургам, а това на свой ред означаваше да мисли за другия живот, който, сравнен с мрачната реалност на настоящето, ѝ се струваше като далечна и невероятна измислица.

Но гласът на Четири бе като врата, която я отведе в миналото и се хлопна зад гърба ѝ. Вече нямаше как да не обръща внимание на някои неща.

Защо, по дяволите, ѝ се обаждаше сега?

Инквизиторката се събуди, когато движението на превозното средство се промени. Паркираха на специално предназначен за разтоварване терен.

— Пристигнахме ли вече?

— Това е Золнхофен. Не може да се каже, че е пълен с ярки светлини, като някой голям град, но ти искаше да отидеш там.

През една пролука между дъските в стената на склада тя успя да зърне небе с цвят на анемична кръв. Беше зората.

— Малко сме позакъснели — отбеляза тя.

— Пристигнахме в Золнхофен преди четири часа, сладурче.

Ти спеше като дърво. Не исках да те будя.

— Разбира се, че не си искал.

Неохотно му подаде последната част от уговорената сума.

Рьомонтоар наблюдаваше как последните неколцина членове на Затворения съвет заемат местата си по редовете със столове в тайната зала. Част от най-възрастните бяха все още в състояние да се доберат самостоятелно до своите седалки, но на повечето им помагаха слуги, външни подпорни скелети или тъмни облаци от роботчета с размери на палец. Неколцина бяха толкова близо до края на физическия си живот, че почти напълно бяха изоставили плътта. Те се появяваха във вид на глави, окачени на паякоподобни движещи се протези. Един-двама представляваха издути мозъци, до такава степен пълни с машинария, че вече не се побираха в черепи. Мозъците се придвижваха в прозрачни куполи, пълни с течност и пулсираща машинария. Това бяха най-крайни конджоинъри и на този етап по-голямата част от съзнателната им активност се бе прехвърлила в разпределената мрежа от конджоинърска мисъл. Всеки пазеше мозъка си като семейство, което не желае да събори своята рушаща се къща, макар вече почти да не живее в нея.

Рьомонтоар опипваше мислите на всеки новодошъл. В тази стая имаше хора, които мислеше за отдавна умрели — индивиди, които не се бяха появявали никога на посещаваните от него сбирки на Затворения съвет.

Причината бе Клавейн. Той измъкваше всеки оттам, където се бе оттеглил.

Рьомонтоар усети внезапната поява на Скейд. Тя бе влязла в пръстеновидния балкон, заемащ половината от стената на сферичното помещение. Залата беше непроницаема за всички невронни трансмисии. Намиращите се вътре хора можеха да общуват помежду си, но бяха напълно изолирани от останалите умове в Майка Нест. Това позволяваше на Затворения съвет да се събира и да общува по-свободно, отколкото чрез обичайните ограничени невронни канали.

Рьомонтоар оформи една мисъл и я определи като високо приоритетна, така че тя постави незабавно край на приказките между събралите се и привлече вниманието им. „Клавейн знае ли за тази среща?”

Скейд се намеси моментално. [И защо му е да знае, Рьомонтоар?]

Той сви рамене. „Нали сме дошли да говорим за него; нима ще го направим зад гърба му?”

Скейд се усмихна очарователно. [Ако се бе съгласил да се присъедини към нас, нямаше да се налага да говорим зад гърба му, нали? Проблемът е негов, не мой.]

Сега, когато вече всички гледаха или бяха насочили някакъв сензорен апарат към него, Рьомонтоар се изправи. „Кой е споменавал нещо за проблем, Скейд? Това, срещу което протестирам, е потайният дневен ред на тази среща.”

[Потаен дневен ред ли? Ние искаме само най-доброто за Клавейн, Рьомонтоар. Мислех, че като негов приятел си осъзнал това.]

Рьомонтоар се огледа. Не забеляза и следа от Фелка, но това не го изненада ни най-малко. Тя имаше пълното право да присъства, но се бе съмнявал, че ще фигурира в списъка на поканените от Скейд.

„Аз съм негов приятел, признавам го. Той ми е спасявал живота достатъчно пъти, но дори да не го беше правил… е, с него сме преживели доста неща заедно. Ако това означава, че нямам обективен поглед върху въпроса, така да бъде. Но ще ви кажа нещо. — Той се огледа, като кимаше, когато срещнеше нечий поглед или сензор. — Всички вие, или поне тези от вас, които се нуждаят от напомняне, не забравяйте — каквото и да би искала Скейд да ви накара да си мислите, Клавейн не ни дължи нищо. Без него нито един от нас нямаше да бъде тук сега. Той беше от такова значение за нас, от каквото беше Галиана, и не изричам това твърдение току-така. Познавал съм я преди който и да било друг от присъстващите в тази стая.” Скейд кимна. [Рьомонтоар има право, разбира се, но сигурно ви е направилр впечатление, че говори в минало време… далечно минало време. Не отричам, че продължава да ни служи добре и след завръщането си от далечния Космос. Но същото прави всеки един от нас. Клавейн не върши нищо повече или по-малко от всеки старши конджоинър. Но не очакваме ли от него нещо повече от това?]

„Повече от какво, Скейд?”

[От уморената му преданост към войнишката изява, от постоянното му излагане на риск.]

Рьомонтоар осъзна че, независимо дали му харесва или не, се бе превърнал в адвокат на Клавейн. Изпита леко презрение към останалите членове на съвета. Знаеше, че много от тях дължат живота си на Клавейн и би трябвало да го признаят при дадените обстоятелства. Но Скейд ги беше сплашила.

На него се падаше дългът да говори в защита на приятеля си. „Някой трябва да патрулира по границата.”

[Да. Но ние имаме по-млади, по-бързи индивиди, които, нека си го кажем направо, можем в по-голяма степен да си позволим да загубим, и които могат да вършат точно това. Нуждаем се от уменията на Клавейн тук, в Майка Нест, където можем да се възползваме от тях. Не мисля, че той обикаля по краищата от чувство за дълг към Нест. Прави го единствено поради собствения си интерес. Преструва се, че е един от нас, че е на печелившата страна, без да приема в пълен мащаб значението на това да бъдеш конджоинър. Това намирисва на самодоволство, на личен интерес… с две думи — неблагоприятно е за нас. Дори започва да намирисва на нелоялност.] „Нелоялност? Никой не е проявил по-голяма лоялност към конджоинърската фракция от Невил Клавейн. Може би някои от вас имат нужда да попрегледат историята.”

Една от отделените глави се придвижи с пъргавина на паяк към по-висока седалка. [Съгласен съм с Рьомонтоар. Клавейн не ни е длъжен с нищо. Доказал се е хиляди пъти. Ако желае да остане извън Съвета, това е негово право.]

От другата страна светна един мозък, светлинките му пулсираха в синхрон с движението на гласа му.

[Да, никой не се съмнява в това, но същевременно Клавейн е морално задължен да се присъедини към нас. Не може да продължава да пилее талантите си извън Съвета.]

Мозъкът направи пауза, докато миниатюрни помпички изпомпваха някаква течност, която пулсираше и гъргореше.

Възлестата маса от нервна тъкан се надуваше и свиваше в продължение на няколко летаргични цикъла, като ужасяваща тестена топка. [Не мога да подкрепя провокаторската реторика на Скейд. Но не мога да избегна и истината, върху която акцентира. Постоянният отказ на Клавейн да се присъедини към нас е равносилен на нелоялност.]

„О, млъкни — възкликна Рьомонтоар. — Не се изненадвам, че Клавейн се колебае, след като ще трябва да минава покрай такива като теб…”

[Обида!] — изпелтечи мозъкът.

Но Рьомонтоар долови потисната вълна на весело настроение, причинена от тази хаплива забележка. Подутият мозък явно не се радваше на всеобщо уважение, както би му се искало. Усетил този момент, Рьомонтоар се приведе напред, стиснал здраво перилата на балкона. „За какво е всичко това, Скейд? Защо сега, след всички години, през които Затвореният съвет се бе справял и без него?”

[Какво искаш да кажеш с думите „защо сега”?]

„Искам да кажа, какво точно те подтикна към този ход? Става нещо, нали?”

Гребенът на Скейд придоби кестеняв цвят. Тя стисна здраво челюсти. Направи крачка назад и изви гръбнак като заклещена в ъгъла котка.

Рьомонтоар не се отказваше. „Първо подновяваме програмата за строеж на космически кораби, един век след като престанахме да ги правим поради толкова потайни причини, че дори Затвореният съвет няма право да ги знае. След това се появява прототип, натъпкан със секретни машини с неизвестен произход и функции, чиято природа също не може да бъде разкрита пред Затворения съвет. После на една комета, недалече оттук, се изгражда цяла флота от подобни кораби… но отново това е всичко, което ни е позволено да знаем. Убеден съм, че Вътрешното светилище има какво да каже по въпроса…”

[Бъди много внимателен, Рьомонтоар.]

„Защо? Защото може да се изложа на опасност заради безобидните си предположения ли?”

Друг конджоинър, мъж с доста подобен на гребена на Скейд, се изправи неуверено. Рьомонтоар го познаваше добре и бе сигурен, че не е член на Вътрешното светилище.

[Рьомонтоар е прав. Нещо става и Клавейн е само част от него. Прекратяването на програмата за строеж на кораби, странните обстоятелства около завръщането на Галиана, новата флота, смущаващите слухове, които се носят за някакво адско оръжие — всички тези неща са свързани. Сегашната война е просто отвличане на вниманието и Вътрешното светилище знае това. Може би истинската картина е просто прекалено смущаваща, за да можем ние, редовите членове на Затворения съвет, да я обхванем. В такъв случай и аз като Рьомонтоар ще се отдам на предположения и ще видя къде ще ме отведат те.]

Мъжът погледна напрегнато към Скейд, преди да продължи. [Носи се и друг слух, Скейд, свързан с нещо, наречено „Встъпление”. Със сигурност не е нужно да ти напомням, че това бе кодовото име, което Галиана даде на финалната серия от своите експерименти на Марс — онези, които се закле да не повтори никога.]

Може би беше плод на въображението му, но на Рьомонтоар му се стори, че цветът на гребена на Скейд за секунда се промени неколкократно при споменаването на тази дума. „Какво за „Встъпление”?” — попита той.

Мъжът се обърна към Скейд. [Не знам, но мога да гадая. Галиана не искаше експериментите да бъдат повторени; резултатите бяха полезни, невероятно полезни, но същевременно и обезпокоителни. Но щом Галиана напусна Майка Нест и се запъти на своята междузвездна експедиция, какво можеше да спре Вътрешното светилище да не повтори „Встъпление”? Тя не трябваше да научи никога за това.]

Кодовата дума говореше нещо на Рьомонтоар; определено я беше чувал и преди. Но беше свързана с опити, извършени от Галиана на Марс преди повече от четиристотин години. Щеше да се наложи да прибегне до деликатна мнемонична археология, до правене на разкопки в пластовете насложени отгоре спомени, особено ако въпросната тема бе обвита в мистерия.

Стори му се по-просто да попита. „Какво представляваше „Встъпление”?”

— Аз ще ти кажа какво представляваше, Рьомонтоар.

Звукът на реален човешки глас в потъналата в тишина зала имаше равносилен на писък ефект.

Рьомонтоар проследи звука, който го заведе при говорещия, седнал самотно на едно от най-близките до входа места. Беше Фелка. Сигурно бе пристигнала след започването на сесията.

Скейд стовари вбесена мисъл в главата му. [Кой я е поканил?]

— Аз — отвърна меко Рьомонтоар; говореше на глас заради Фелка. — Предполагах, че е малко вероятно ти да го направиш, а тъй като подлежащият на обсъждане въпрос по една случайност бе Клавейн… стори ми се, че е редно да го сторя.

— И наистина беше редно — обади се Фелка. Рьомонтоар забеляза, че нещо шавна в ръката ѝ и осъзна, че бе донесла мишка в тайната зала. — Нали така, Скейд?

Скейд се усмихна презрително. [Не е нужно да говорим на глас. Отнема прекалено много време. Тя може да чува нашите мисли не по-зле от който и да било от нас.]

— Но ако вие можехте да чувате моите, вероятно щяхте да се побъркате — рече Фелка. Начинът, по който се усмихна, подейства още по-смразяващо, помисли си Рьомонтоар, защото тя сигурно казваше истината. — Затова, вместо да се рискува да…

Сведе поглед надолу — мишката провря опашката си навън от дланта ѝ.

[Нямаш право да бъдеш тук.]

— Напротив, имам, Скейд. Ако не ме беше разпознала като член на Затворения съвет, тайната зала нямаше да ме допусне да вляза. И ако не бях член на Затворения съвет, надали щях да бъда в състояние да говоря за „Встъпление”, нали?

Мъжът, който бе споменал пръв кодовата дума, заговори с висок и треперлив глас:

— Значи догадките ми са били правилни, така ли, Скейд?

[Не обръщай внимание на това, което говори. Тя не знае нищо за програмата.]

— В такъв случай мога да говоря каквото си искам и то няма да бъде от значение. „Встъпление” беше експеримент, Рьомонтоар, опит да се постигне обединение между съзнание и квантово наслагване. Това се случи на Марс; можеш да го провериш сам. Но Галиана постигна много повече, отколкото възнамеряваше. Затова прикри експеримента, ужасена от това, което бе предизвикала. И тук историята трябваше да бъде приключена. — Фелка погледна право към Скейд, насмешливо. — Но не приключи, нали? Експериментът бе започнат отново, преди около век. Именно послание от „Встъпление” ни накара да преустановим производството на кораби.

— Послание ли? — повтори объркан Рьомонтоар.

— От бъдещето — отвърна Фелка, сякаш това трябваше да е очевидно от самото начало.

— Не говориш сериозно.

— Говоря напълно сериозно, Рьомонтоар. Точно аз би трябвало да знам — аз участвах в един от експериментите.

Мислите на Скейд прекосиха стаята. [Тук сме да обсъждаме Клавейн, а не това.]

Фелка продължаваше да говори спокойно. Рьомонтоар се убеди, че тя единствена, освен него самия, не беше смутена от Скейд. В главата на Фелка вече присъстваха по-големи ужаси от тези, които Скейд бе в състояние да си представи.

— Но ние не можем да обсъждаме едното, без да засегнем и другото, Скейд. Опитите продължиха, нали? И са свързани със ставащото сега. Вътрешното светилище научи нещо и предпочита ние да не знаем нищо за него.

Скейд стисна отново челюсти. [Вътрешното светилище установи наличието на настъпваща криза.]

— Каква криза? — попита Фелка.

[Лоша.]

Фелка кимна мъдро и прибра кичур сплескана черна коса от очите си.

— И къде е мястото на Клавейн във всичко това?

Мъката на Скейд бе почти осезаема. Мислите ѝ идваха на прищипани пакети, сякаш правеше непрестанно паузи в очакване да чуе напътствията на безмълвен говорител. [Имаме нужда от Клавейн, за да ни помогне. Кризата може да бъде… намалена… с негова помощ.]

— Каква помощ точно имаш предвид? — настояваше Фелка.

Една веничка на челото на Скейд затрептя. Цветните вълни по гребена ѝ се редуваха бързо една подир друга, като шарки по крилце на водно конче. [Преди много време загубихме няколко ценни предмета. Сега знаем къде точно се намират. Искаме Клавейн да ни помогне да си ги върнем.]

— И тези „предмети”… — попита Фелка — да не би случайно да са оръжие?

Инквизиторката си взе довиждане с шофьора, който я бе докарал в Золнхофен. Беше спала около пет-шест часа по време на пътя, давайки му пълната възможност да прерови вещите ѝ или да я изостави на някое пусто място. Но всичко стоеше недокоснато, включително пистолетът ѝ. Шофьорът ѝ остави дори изрезката от вестника със статията за Торн.

Самият Золнхофен беше точно толкова мизерен и мръсен, колкото бе подозирала. Беше достатъчно да се поразходи няколко минути из центъра му, за да разбере кое минава за център на селището: наземна площадка, заобиколена от две странноприемници със запуснат вид, две административни сгради в окаяно състояние и неприветлив асортимент от заведения. По-нататък се издигаха монтьорските хангари, на които Золнхофен дължеше съществуването си. Далече на север работеха големи тераформиращи машини, за да ускорят преобразуването на Ризургамската атмосфера в годна за дишане от хората форма. Тези атмосферни рафинерии функционираха безупречно няколко десетилетия, но вече започваха да остаряват и сега на тях не можеше да се разчита така, както преди. Поддържането им беше солидно перо за централизирано управляваната икономика. За общности като Золнхофен обслужването на тераформиращите машини даваше несигурен поминък, но работата беше тежка и безмилостна и изискваше специфичен тип работници.

Инквизиторката си спомни всичко това, докато се приближи до едната странноприемница и престъпи прага ѝ. Беше очаквала да бъде спокойно по това време на деня, но щом отвори вратата, ѝ се стори, че влиза на някакво парти, току-що преминало пиковия си момент. Имаше и музика, и викове, и смях, здрав, гръмък смях, който ѝ напомни казармените стаи на Края на небето. Неколцина пияници вече бяха загубили съзнание, но продължаваха да стискат чашите като ученици, пазещи домашното си. Очите ѝ започнаха да парят от химикалите, изпълнили въздуха. Тя стисна зъби, изнервена от шума, и изруга тихичко. Човек можеше да разчита на Четири да избере точно такова място. Спомни си първата им среща. Състоя се в бар в един карусел в орбитата на Йелоустоун; вероятно това бе най-ужасният вертеп, в който бе попадала. Четири имаше доста таланти, но избирането на здравословни места за среща не беше сред тях.

За щастие никой не забеляза появата на инквизиторката. Тя си проправи път покрай няколко тела в състояние на частична кома и се приближи до това, което минаваше за бар: избита в едната стена дупка с нащърбени тухли по краищата. Навъсена жена побутваше напитките през нея, сякаш раздаваше затворнически порции, и грабваше подадените ѝ пари и използвани чаши с почти цинична бързина.

— Дай ми едно кафе — каза инквизиторката.

— Няма кафе.

— Тогава ми дай най-близкия му шибан еквивалент.

— Не трябва да говориш така.

— Ще говоря по всеки шибан начин, по който искам. Особено докато си получа кафето. — Вюйомие се облегна на пластмасовата масичка пред отвора за подаване. — Ще можеш да ми направиш, нали? Искам да кажа, все пак не искам кой знае какво.

— Ти от правителството ли си?

— Не, просто съм жадна. И малко раздразнена. Рано сутринта е, а аз не съм по ранното ставане.

Някой постави дланта си върху рамото ѝ. Тя се обърна рязко, като посегна инстинктивно към пистолета си.

— Отново ли създаваш проблеми, Ана? — попита жената зад нея.

Инквизиторката премигна. Беше репетирала в ума си този миг многократно, откакто бе напуснала Кювие, но въпреки това сега ѝ се стори нереален и мелодраматичен. Тогава триумвир Иля Вольова кимна на жената на лавката.

— Тя ми е приятелка. Иска кафе. Препоръчвам ти да ѝ дадеш.

Сервитьорката я изгледа накриво, после измърмори нещо и изчезна от погледа им. След малко се появи с чаша. Течността в нея като че ли бе събрана от главната ос на пътувал в дъжда голям товарен камион.

— Вземи го, Ана — обади се Вольова. — По-добро няма да намериш.

Инквизиторката пое кафето с леко трепереща ръка.

— Не би трябвало да ме наричаш така — прошепна тя.

Вольова я поведе към една от масите.

— Как да не те наричам?

— Ана.

— Но това е името ти.

— Вече не е. Не тук. Не сега.

Масата бе скътана в един ъгъл, полускрита зад няколко каси бира. Вольова избърса повърхността ѝ с ръкава си и неприбраните остатъци изпопадаха по пода. После седна, подпря лакти на ръба на масата и сплете пръсти под брадичката си.

— Не мисля, че има причина да се тревожим, че някой може да те познае, Ана. Никой не ме удостои с повече от един поглед, а аз съм най-търсеният човек на планетата след Торн.

Инквизиторката, която някога се бе наричала Ана Хури, отпи предпазливо от подобната на захарен сироп отвара, която минаваше за кафе.

— Ти се възползва от опитно извършено насочване на вниманието в неправилна посока, Иля… — Спря и се огледа, осъзнала колко подозрителен и театрален вид трябва да има. — Може ли да те наричам Иля?

— Така се казвам. Но засега се откажи от втората част — Вольова. Няма смисъл да насилваме късмета си.

— Никакъв смисъл. Струва ми се, би трябвало да кажа… — Отново се огледа. Не можеше да се въздържи. — Радвам се да те видя отново, Иля. Бих излъгала, ако кажа нещо друго.

— И на мен ми липсваше твоята компания. Странно, като се сетя, че започнахме запознанството си като едва не се избихме една друга. Но всичко това сега е вода в нашата мелница, разбира се.

— Започнах да се притеснявам. Много дълго не се обади…

— Имах основателна причина да не се набивам на очи, нали?

— Така смятам.

Няколко минути и двете мълчаха. Хури, както се осмеляваше да мисли отново за себе си тя, бе обзета от спомени за зараждането на дръзката игра, която играеха сега. Бяха я измислили сами, изумени от собственото си хладнокръвие и изобретателност. Наистина двете заедно бяха изключително находчива двойка. Но бяха установили, че ползата ще бъде максимална, ако работят сами.

Хури наруши мълчанието първа, неспособна да чака повече.

— Какво има, Иля? Новините добри ли са или лоши?

— Как смяташ, след като си запозната с автобиографията ми?

— Налучкване в тъмното? Новините са лоши. Много лоши.

— Улучи от първия опит.

— Инхибиторите ли?

— Съжалявам, че съм толкова предсказуема.

— Тук ли са?

— Така мисля. — Вольова понижи глас. — Във всеки случай, става нещо. Видях го със собствените си очи.

— Разкажи ми.

Иля понижи още повече глас. Хури трябваше да се напряга, за да я чува.

— Машини, Ана, огромни черни машини. Влязоха в системата. Всъщност не съм ги видяла да пристигат. Те просто… са тук.

Ана бе изпробвала за кратко умовете на тези машини, бе усетила хищническия хлад, лъхащ от древната документация. Наподобяваха умовете на живеещи в глутници животни, древни, търпеливи и привлечени от тъмнината. Съзнанието им представляваше лабиринт от инстинкт и гладен интелект, необременено от симпатия или емоции. Те се зовяха помежду си с вой из безмълвните степи на галактиката и се събираха на големи групи, когато кървавият мирис на живот смутеше зимния им сън.

— Мили Боже!

— Не може да се каже, че не сме ги очаквали, Ана. От мига, в който Силвест започна да бърника в неща, които не разбира, въпросът вече бе само кога и къде.

Хури се взря в приятелката си, питайки се защо температурата в стаята внезапно като че ли спадна с десетина-петнайсет градуса. Предизвикващият такъв страх и омраза триумвир беше дребен и мърляв, като уличница. Сивеещата и коса бе подстригана ниско около кръглото лице с непреклонен поглед, което издаваше монголоидни предци някъде далече в миналото. Нямаше убедителен вид като вестител на деня на Страшния съд.

— Страх ме е, Иля.

— Мисля, че имаш превъзходно основание да се страхуваш. Но се старай да не го показваш, а? Не бихме искали да изпълваме местните с ужас още отсега.

— Какво можем да направим?

— Срещу инхибиторите ли? — Вольова премигна зад чашата си, като се намръщи леко, сякаш за първи път се замисляше сериозно по този въпрос. — Не знам. Амарантинците не са имали особен успех в това отношение.

— Ние не сме беззащитни птици.

— Не, ние сме хора, бедствието на галактиката… или нещо от този род. Не знам, Ана. Наистина не знам. Ако бяхме само ние с теб и ако можехме да убедим кораба, Капитана, да излезе от черупката си, можехме поне да помислим за бягство. И дори да използваме оръжието, ако това би помогнало.

Хури потръпна.

— Но дори да помогне и дори да можехме да се измъкнем, това няма да помогне особено на Ризургам, нали?

— Не. И, не знам за теб, Ана, но моята съвест не е чак толкова неопетнена.

— С колко време разполагаме?

— Точно това е странното. Инхибиторите вече можеха да са разрушили Ризургам, ако това бе всичко, което възнамеряваха да правят — то е във възможностите даже на нашите технологии, затова силно се съмнявам, че тази работа би им създала някакъв проблем.

— В такъв случай може би не са дошли, за да ни убият.

Вольова изгълта на един дъх остатъка в чашата си.

— Или може би… само може би… са дошли именно за това.

В роящото се сърце на черните машини, лишени от чувствителност процесори решиха, че умът на един надзирател трябва да бъде съживен до възвръщане на съзнание.

Решението не бе взето лесно; в повечето случаи изчистването можеше да се осъществи без да се буди призракът на същото това нещо, за чието потискане бяха създадени машините. Но тази система беше проблемна. Документацията показваше, че тук вече е била извършена чистка, само преди някакви си четири и половина хилядни от Галактическо завъртане. Фактът, че машините бяха призовани обратно, доказваше необходимостта от вземането на допълнителни мерки.

Задачата на надзирателя бе да се справи с особеностите конкретно на това масово нахлуване на паразити. Нямаше две пречиствания, които да бъдат еднакви; за съжаление неоспорим оставаше житейският факт, че най-добрият начин за унищожаване на разум бе с известна доза разум. Но щом приключеха с чистката, която включваше проследяване на заразата до самия ѝ източник и справяне с дъщерните ѝ спори, което можеше да отнеме още две хилядни от едно Галактическо завъртане или половин милион години, надзирателят щеше да бъде върнат отново в сегашното му състояние на загуба на самоосъзнатост, докато нуждата от него се появи отново.

Което можеше да не се случи никога повече.

Надзирателят никога не поставяше под въпрос работата си. Знаеше само, че действа в крайна сметка за доброто на усещащия живот. Изобщо не го притесняваше фактът, че кризата, за чието предотвратяване действаше, кризата, която щеше да се превърне в непоправима космическа катастрофа, ако на разумния живот бъдеше позволено да се разпространи, отстоеше на тринайсет завъртания или три милиарда години в бъдещето.

Това нямаше значение.

Времето не означаваше нищо за инхибиторите.