Корабът на изкуплението

ПЕТА ГЛАВА

Кометата нямаше име. Някога може би е била класифицирана и каталогизирана, но никой не си спомняше това, нито пък имаше информация за нея в обществените информационни депа. Към повърхността ѝ никога не бе прикрепян транспондер[2]; скайджаковете никога не бяха извличали мостра от ядрото и. Тя беше абсолютно незабележителна, неподходяща за каквито и да било цели, просто един член от много по-голямото ято от студени дрифтери. Те бяха милиарди и всеки един от тях следваше своята бавна и стабилна орбита около Епсилон Еридани. И повечето продължаваха да съществуват несмущавани още от образуването на системата. Понякога отклонението от орбитата на някой от по-големите светове на системата бе в състояние да освободи неколцина от членовете от рояка и да ги изпрати да се спускат към приближаващи се към слънцето орбити, но бъдещето на огромното мнозинство от комети не включваше нищо друго освен още и още обиколки около Епсилон Еридани, докато слънцето започнеше да се разширява. Дотогава те щяха да останат в спящо състояние, непоносимо студени и тихи.

Кометата беше голяма, но не необичайно голяма; поне един милион комети от рояка бяха по-големи от нея. Тази замръзнала топка от кал, превърната в буца черен лед, бе дълга двайсет километра от единия до другия си край; представляваше компактна смес от метан, въглероден окис, азот и кислород, гарнирана със силикати, черни като сажди въглеводороди и няколко проблясващи вени от пурпурни или смарагдовозелени органични макромолекули. Те бяха кристализирали в красиви, пречупващи светлината кристални слоеве преди няколко милиарда години, когато Галактиката бе по-млада и все още беше по-спокойно място. През повечето време обаче, тя милостиво тънеше в мрак. От това разстояние Епсилон Еридани не бе нищо повече от блестяща точица, намираща се на тринайсет светлинни часа. Не изглеждаше да е по-близо от по-ярките звезди.

Но тогава бяха дошли хората.

Бяха пристигнали с ескадрон от тъмни ракети, чиито товарни помещения бяха препълнени с машини за трансформиране на околната среда. Бяха покрили кометата с було от прозрачна пластмаса, която я обви като пенеста слюнка. Пластмасата даде на кометата липсващата ѝ структурна твърдост, но тя бе станала незабележима на известно разстояние. Фонът при сканирането със спектроскопи или радари оставаше почти напълно непроменен, а въпросните вариации бяха в границите на допустимите грешки на демаршистките замервания.

След като се погрижиха за устойчивостта на кометата чрез пластмасовата обвивка, хората се заеха с въртенето около собствената ѝ ос. Йонните ракети, които бомбардираха повърхността ѝ, бавно подкопаваха нейната инерция. Едва когато остатъчната скорост на въртене стана пренебрежимо малка, достатъчно малка, за да не предизвиква подозрения, йонните бомбардировки бяха преустановени и инсталациите — прибрани от повърхността ѝ.

Но по това време хората вече си бяха намерили занимание вътре. Бяха извадили ядрото ѝ и бяха трамбовали осемдесет процента от вътрешния ѝ обем във вид на тънка, твърда обвивка, която използваха като облицовка на външната черупка. Получената в резултат камера бе широка петнайсет километра и с абсолютна сферична форма. Добре скрити шахти позволяваха влизането в камерата отвън; бяха достатъчно широки, за да позволят преминаването на средно голям космически кораб, стига да се движи умело. Закотвянето и ремонтните работи се извършваха по вътрешната повърхност на камерата, наподобяваща гъстата решетка на градския пейзаж, прекъсвани тук-там от криоаритметичните двигатели — тумбести черни сводове, осеяли решетката като тапи от вулканична пепел. Огромните машини бяха квантови хладилници, всмукващи горещината от местния свят чрез компютърно охлаждане.

Клавейн бе осъществявал прехода при влизането достатъчно пъти, за да не се притесни от внезапното задействане на поредицата от настройки, необходими за избягване на сблъсъка с въртящата се кометна обвивка. Поне така си каза. Истината обаче бе, че никога не си бе поемал дълбоко въздух, преди да влезе или излезе здрав и невредим оттам. В много отношения това напомняше минаване през непрекъснато намаляващия отвор на падаща вертикална подвижна решетка на крепостна стена. А при един толкова голям кораб като „Куче грозде” настройките бяха дори още по-резки.

Повери операцията на корабните компютри. Те знаеха точно какво е необходимо да се направи, а влизането през тесния отвор бе от типа добре конкретизирани проблеми, с които компютрите се справяха по-добре от хората, дори ако хората бяха конджоинъри.

Малко след това преходът бе осъществен и той вече се намираше вътре. Не за пръв път Клавейн усети главозамайване при вида на интериора на кометата. Обвивката не остана куха дълго време. Макар и изпразнена от собствената си сърцевина, тя бе изпълнена с движеща се машинария: голям часовников механизъм от бързо движещи се кръгове, напомнящ фантастично сложна сфера от поместени едно в друго кълба.

Намираше се във военната твърдина на своя народ: Майка Нест.

Майка Нест имаше пет слоя. Външните четири бяха направени така, че да симулират гравитация, с постепенно увеличение от по половин гравитационна константа. Всеки пласт се състоеше от три пръстена с приблизително еднакъв диаметър, равнината на всеки пръстен бе наклонена под ъгъл от шейсет градуса спрямо съседния. Имаше два възела, където трите пръстена минаваха близо един до друг, и във всеки един от тях пръстените изчезваха в някаква шестоъгълна структура. Тези структури изпълняваха функцията да осъществяват взаимозамяна между пръстените и да ги водят. Всеки пръстен се плъзгаше през ръкави в тези структури на точките на пресичане, сдържан от нефрикционни магнитни полета. Самите пръстени представляваха тъмни ленти, осеяни с безброй миниатюрни прозорчета и тук-там — с някое по-голямо осветено пространство.

Най-външната тройка беше десет километра напречно и симулираше гравитация от две гравитационни константи. Следваше един километър от празно пространство и една по-малка тройка от пръстени се въртеше във външната обвивка, симулирайки гравитация от една и половина гравитационни константи. Още един километър по-навътре се намираше тройка с още по-ниска гравитация — една гравитационна константа, която бе и най-гъсто населената, защото повечето конджоинъри прекарваха там основната част от времето си. В следващата тройка с половин гравитационна константа се намираше прозрачната централна сфера, която не се въртеше около оста си. Това бе лишеното от каквато и да било гравитация ядро — широк три километра мехур, снабден с въздух, пълен със зеленина, слънчеви лампи и ниши, създаващи естествена микросреда за различни живи видове. Тук именно играеха децата и идваха да умрат възрастните конджоинъри. Точно тук прекарваше по-голямата част от времето си Фелка.

„Куче грозде” намали скоростта и спря спрямо най-външната тройка. От въртящите се пръстени веднага се появи обслужващият летателен апарат. Клавейн усети сътресението при прикачването му към лайтхъгъра. После щеше да го отведе на буксир към някой от пристаните покрай вътрешната стена на камерата. Там вече бяха акостирали много кораби: различни издължени черни форми, прикрепени в лабиринт от поддържащи машини и ремонтиращи системи. Повечето обаче, бяха по-малки от кораба на Клавейн; всъщност, не можеше да се каже, че има истински големи летателни апарати.

Клавейн напусна кораба с обичайното смътно усещане за дискомфорт, за недобре свършена работа. Трябваше да минат доста години, преди да си даде сметка кое го причинява: смущаваше го начинът, по който конджоинърите се разотиваха от кораба, без да си кажат нищо, въпреки че бяха прекарали месеци заедно в изпълнението на дадената мисия и бяха срещнали много рискове.

Робот-тендер го взе от един от люковете. Тендерът представляваше изправена кутия, щедро снабдена с прозорци, върху правоъгълна основа, осеяна с ракети и витла. Клавейн се качи на него и видя как друг, по-голям тендер потегля от съседния люк. В него зърна Рьомонтоар и двама други конджоинъри със затворника, който бяха пленили на демаршисткия кораб. От това разстояние прасето, прегърбено и покорно, можеше лесно да бъде сбъркано с човек. За момент Клавейн реши, че то бе решило да им сътрудничи, но тогава забеляза блясъка на усмиряващата диадема върху главата му.

На връщане към Майка Нест изследваха спомените му, но така и не научиха нищо конкретно. Те бяха блокирани — не по специфичния за конджоинърите начин, а в нескопосания стил на черния пазар, характерен за подземния престъпен свят на Казъм сити, който се използваше обикновено за прикриване на уличаващите спомени от различните клонове на полицията на Ферисвил: сирените, косите, пробиваните на черепи и изтривачите на глави. Клавейн не се съмняваше, че, благодарение на техниките за разпитване, с които разполагаха на Майка Нест, тези блокади щяха да бъдат преодолени, но засега не успя да открие нищо повече от факта, че са попаднали на прасе-дребен престъпник, склонно към насилие, вероятно член на някоя от по-големите свински гангстерски групировки, действащи във и около Йелоустоун и Ръждивия пояс. Очевидно прасето не бе имало добри намерения, когато бе заловено от демаршистите, но това не бе нещо необичайно за прасетата.

Клавейн нито харесваше, нито презираше хиперпрасетата. Беше срещал достатъчно много от тях, за да бъде наясно, че в морално отношение бяха също толкова сложни, колкото и хората, в услуга на които бяха създадени. Едно прасе от индустриалната луна Ганеш бе спасявало три пъти живота му по време на кризата Шива-Парвати през 2358 година. Двайсет години по-късно, на луната на Иравъл, която обикаляше около Банд, група свине-разбойници бяха взели осем от войниците на Клавейн за заложници и бяха започнали да ги ядат живи, когато отказали да им разкрият тайните на конджоинърите. Само един от тях бе успял да избяга и Клавейн бе приел наситените му с болка спомени като свои собствени. Носеше ги и сега, заключени в най-сигурното отделение на съзнанието, за да не бъдат извадени по случайност. Но дори това не успя да го накара да намрази прасетата като вид.

Не беше сигурен дали същото можеше да се каже и за Рьомонтоар. Дълбоко в неговото минало лежеше един дори още по-ужасен и продължителен епизод, когато е бил затворник на свинята-пират Рън Севън. Рън Севън бе едно от първите хиперпрасета и съзнанието му беше осеяно с психичните белези на погрешни опити за осъществяване на невро-генетични подобрения. Той беше пленил Рьомонтоар и го бе изолирал от възможността за ментална комуникация с други конджоинъри. Това само по себе си било достатъчно мъчение, но Рън Севън не се отказал и от другите, по-архаичните. И доказал, че е голям майстор в това отношение.

В крайна сметка Рьомонтоар успял да избяга, а прасето умряло. Но Клавейн знаеше, че приятелят му носи все още дълбоки рани в съзнанието си, които от време на време избиваха навън. Беше наблюдавал извънредно внимателно, докато Рьомонтоар осъществяваше предварителните пресявания на паметта на прасето, защото прекрасно си даваше сметка колко лесно тази процедура може да се превърне в мъчение. И макар Рьомонтоар да не направи нищо нередно — всъщност той бе дори сдържан в търсенията си — Клавейн не можеше да се отърве от лошите си предчувствия. „Само ако затворникът не беше свиня — мислеше си той — и само ако Рьомонтоар не трябваше да отговаря за разпита му…”

Клавейн проследи с поглед отдалечаващия се от „Куче грозде” тендер, убеден, че това не е последната му среща с прасето и че отзвукът от пленяването щеше да ги следва още известно време. Тогава се усмихна и си каза, че се държи глупаво. Това бе само едно прасе, в крайна сметка.

Клавейн даде невронна команда на семплата субперсона на тендера и те се отделиха от тъмния, китоподобен корпус на „Куче грозде”. Тендерът го понесе навътре, през големия забързан часовников механизъм на центробежните колела, към зеленото сърце на лишеното от гравитация ядро.

Тази твърдина, тази Майка Нест, бе построена последна. Макар винаги да бе съществувала един или друг вид Майка Нест; в ранния етап на войната така се наричаше просто най-големият от многото камуфлажни лагери. Две трети от конджоинърите бяха пръснати из системата в по-малки бази. Но разделянето водеше до своите проблеми. Отделните групи се намираха на светлинни часове едни от други, а комуникациите помежду им бяха лесно уязвими. Стратегиите нямаше как да се разгъват в реално време, нито пък груповото съзнание можеше да се разшири дотолкова, че да включва две или повече гнезда[3]. Конджоинърите бяха разделени на множество групи и това ги правеше нервни. Неохотно бе взето решението по-малките гнезда да бъдат абсорбирани в едно по-голямо — Майка Нест, с надеждата, че предимствата, които даваше централизирането, щяха да натежат над опасността, с която бе свързано поставянето на всичките яйца в една кошница.

Сега, от перспективата на изминалото време, можеше да се направи равносметка, че това решение бе имало голям успех.

Тендерът намали скорост, щом наближи мембраната на безгравитационното ядро. Клавейн се почувства безкрайно малък на фона на зелената сфера. Тя излъчваше меко сияние, като миниатюрна цъфтяща планета. Тендерът премина през мембраната и се озова във въздушно пространство.

Клавейн свали един от прозорците и атмосферата в ядрото се смеси с атмосферата в тендера. Усети гъделичкане в носа от наплива на растителния свят. Въздухът беше прохладен, свеж и влажен, мирисът наподобяваше аромата на гора след силен буреносен дъжд. Макар да бе идвал безброй много пъти тук, всеки път уханието го караше да се сеща не за предишните си посещения, а за своето детство. Не можеше да каже кога или къде, но със сигурност се бе разхождал сред гора с подобни характеристики. Беше някъде на Земята, може би в Шотландия.

В ядрото нямаше гравитация, но растителността не беше свободно носеща се във въздуха маса. Сферата бе пронизана от дълги до три километра дъбови греди. Те се пресичаха произволно, образувайки дървен скелет с приятна сложност. Тук-там гредите изпъкваха достатъчно, за да подслонят затворени пространства, кухини, от които се носеше пастелна светлина като от фенер. На други места паяжина от по-малки нишки създаваше струюурна мрежа, към която бе прикрепена повечето растителност. Целият ансамбъл бе обрамчен с напоителни тръби — чрез тях се разпространяваха и хранителните елементи — които се губеха в поддържащата машинария в самото сърце на ядрото. Слънчевите лампи бяха разпределени неравномерно по мембраната и между самата зеленина. Сега те светеха с ярката синя обедна светлина, но с напредването на деня — този процес бе подчинен на двайсет и шестчасовото Йелоустонско денонощие — лампите преминаваха постепенно към други нюанси на спектъра: бронзовите и ръждиви червени оттенъци на вечерта.

В крайна сметка щеше да се спусне нощта. Сферичната гора щеше да оживее с цвърченето и крясъците на еволюиралите по странен начин нощни животни. За застаналия през нощта върху някоя от гредите човек не бе трудно да повярва, че гората се простира във всички посоки на хиляди километри. Далечните центробежни колела се виждаха само от последните стотина метра зеленина до мембраната, а и те, разбира се, бяха абсолютно безшумни.

Тендерът се промъкваше из листната маса — знаеше точно къде трябва да откара Клавейн. От време на време той виждаше други конджоинъри, но това бяха предимно деца или възрастни хора. Децата се раждаха и се отглеждаха в средната тройка пръстени, но от шестия им месец нататък ги водеха тук на равни интервали. Наглеждани от възрастните, те се научаваха на мускулните умения и способността за ориентация, необходими за състоянието на безтегловност. За повечето това бе игра, а най-добрите бяха маркирани един ден да участват като войници в междузвездната война. Някои от тях, съвсем малко на брой, проявяваха такива пространствени умения, че ги ориентираха веднага към бойното планиране.

Възрастните бяха прекалено хилави, за да прекарват много време в пръстените с по-голяма гравитация. Щом веднъж стигнеха до ядрото, повече не го напускаха. Сега Клавейн се размина с една двойка. И двамата бяха с поддържащи съоръжения, медицински ремъци, които същевременно им осигуряваха начален тласък при движението. Влачеха краката си като дошла в последния момент мисъл. Те убеждаваха пет деца да излязат от дървената хралупа на открито.

Видяна без разкрасяващото зрение, сцената изглеждаше доста злокобно. Децата бяха облечени в черни костюми и каски, които защитаваха кожата им от острите клони. Очите им бяха скрити зад черни очила, така че бе трудно да се види изражението им. Възрастните бяха с не по-малко безрадостен вид, макар да не носеха каски. Но по напълно видимите им лица не се забелязваше и следа от радост. Те напомняха на Клавейн собственици на погребално бюро, изпълняващи тържествено дълга си, който би бил провален дори от най-невинната проява на веселие.

Той нареди на имплантите си да му разкрият истината. Настъпи миг на бурен растеж, сякаш от въздуха се появяваха светли структури. Сега децата носеха леки дрехи, белязани с родови заврънкулки и зигзаги в ярки цветове. Главите им бяха голи, необременени от никакви каски. Две от тях бяха момчета, а три — момичета. Клавейн прецени, че са между пет и седемгодишни. Изражението им не беше весело, но определено не беше и нещастно или неутрално. Те изглеждаха по-скоро леко уплашени и леко радостни. Несъмнено между тях съществуваше известно съперничество, всяко от децата претегляше риска и ползата за себе си, ако осъществеше първо въздушното потапяне.

Възрастната двойка пак изглеждаше същата, но сега Клавейн бе настроен към излъчваните от тях мисли. Окъпани в окуражаваща аура, лицата им излъчваха по-скоро умиротворение и спокойствие, отколкото раздразнителност. Очевидно бяха готови да чакат децата, ако се наложи и часове.

Самото обкръжение също се бе променило. Въздухът бе пълен с подобни на бижута пеперуди и водни кончета, които се стрелкаха насам-натам. Неонови гъсеници пълзяха сред зеленината. Миниатюрни колибри се рееха над цветовете или прелитаха помежду им, движейки се като точно програмирани играчки с часовников механизъм. Маймуни, лемури и летящи катерици скачаха в самозабрава в свободното пространство, а очите им блестяха като стъклени топчета.

Децата виждаха това и Клавейн се бе настроил към него. Те не познаваха друг свят освен тази абстракция от приказките. Постепенно, с увеличаването на възрастта им, достигащата до ума им информация се подлагаше на съответната манипулация. Те никога нямаше да забележат промяната, но населяващите гората същества постепенно щяха да стават все сюрреалистични, цветовете им щяха да помътняват до естествените зелени и кафяви, черни и бели оттенъци. Съществата щяха да стават все по-малки и неуловими. Най-накрая, когато децата достигнеха десетата или единайсетата си година, щяха да останат само реалните животни. Тогава внимателно щяха да ги запознаят с машините, от които до този момент бе зависел погледът им към света. Щяха да научат за своите импланти и как те дават възможност върху реалността да се постави втори пласт, на който могат да се придават и най-фантастичните форми.

За Клавейн образователният процес не беше така деликатен. Беше осъществен при второто му посещение в гнездото на Галиана на Марс. Тя му беше показала забавачката, където обучаваха малките конджоинъри, но по онова време той самият все още нямаше импланти. Тогава го раниха и Галиана напълни главата му с медишинки. Все още помнеше мига, в който сърцето му като че ли бе спряло, когато усети за първи път манипулирането на субективната си реалност. Чувството, че в черепа му нахлуха още множество умове бе само част от цялостното усещане, но може би най-шокиращият елемент бе първият поглед, който хвърли върху света на конджоинърите. Терминът, който психолозите използваха за това, бе „когнитивен” или „познавателен пробив”.

Внезапно той привлече вниманието на малчуганите.

[Клавейн?] Едно от момчетата бе вкарало мисъл в главата му.

Клавейн спря тендера насред пространството, което децата използваха за уроци по летене. Ориентира го така, че да се намира повече или по-малко на едно ниво с тях.

„Здравейте.” Бе стиснал перилото пред себе си като застанал на амвона проповедник.

Едното момиче го погледна напрегнато. [Къде беше, Клавейн?]

„Навън.” Вгледа се внимателно в наставниците.

[Навън ли? Извън Майка Нест?] — настояваше момичето. Не беше сигурен как да отговори. Не помнеше какви бяха познанията на децата на тази възраст. Определено не знаеха нищо за войната. Трудно беше обаче да говориш за едно нещо, без то да доведе до друго. „Извън Майка Нест, да.”

[В космически кораб?]

„Да. В много голям космически кораб.”

[Може ли да го видя?] — попита момичето.

„Един ден, предполагам. Но не днес. — Почувства безпокойството на наставниците, макар никой от тях да не бе поставил конкретна мисъл в главата му — Вие си имате други неща, с които да се занимавате, струва ми се.”

[Какво прави в космическия кораб, Клавейн?]

Той се почеса по брадата. Не му беше приятно да заблуждава децата и така и не бе станал привърженик на благородните лъжи. Мекото дестилиране на истината му се стори най-добрият подход. „Помогнах на един човек.”

[На кого помогна?]

„На една дама… една жена.”

[И защо се нуждаеше от помощ?]

„Имаше неприятности с кораба си, със своя космически кораб. Нуждаеше се от помощ и по една случайност аз тъкмо минавах оттам.”

[Как се наричаше дамата?]

„Бакс. Антоанет Бакс. Дадох и начална скорост с една ракета. Това спря падането ѝ обратно към един газов гигант.”

[А тя какво правеше на газов гигант, та да излиза оттам?] „Честно казано, не знам.”

[А защо тя има две имена, Клавейн?]

„Защото… — Осъзна, че всички тези обяснения ще доведат до голямо объркване. — Виж, ъъъ, не би трябвало да ви прекъсвам, наистина не би трябвало. — Усети осезаемо облекчение в емоционалната аура на наставниците. — Затова… ъъъ, кой ще ми покаже колко добър летец е?”

Това бе достатъчно, за да подтикне децата към нужните действия. В черепа му нахлу вихрушка от гласчета, състезаващи се за неговото внимание. [Аз, Клавейн, аз!]

И те започнаха да скачат в празното пространство, като едвам се сдържаха.

Докато се взираше в зеления безкрай, изведнъж тендерът се озова на някаква поляна. Бяха пътували из гората три-четири минути след като оставиха децата — знаеха точно къде да намерят Фелка.

Поляната представляваше сферично пространство, обградено от всички страни от гъста растителност. Една от структурните греди минаваше почти през средата. Тендерът се приближи до нея и увисна неподвижно във въздуха, за да даде възможност на Клавейн да слезе. Въжените стълби и лианите осигуряваха места за стъпване и за хващане, позволявайки му да се придвижи по гредата, докато намери входа към кухата ѝ вътрешност. Зави му се свят, но не силно. Част от ума му вероятно винаги щеше да се свива от страх при мисълта за това дръзко изкачване нагоре по горската растителност, но с годините натрапчивият първичен страх бе намалял до такава степен, че вече почти не го забелязваше.

— Фелка… — извика той. — Клавейн е.

Не последва незабавен отговор. Той проникна по-дълбоко, започна да слиза — или да се качва — с главата напред.

— Фелка…

— Здравей, Клавейн.

Гласът ѝ избумтя от средно разстояние, отекна и се усили от странната акустика на гредата.

Той последва звука; не можеше да усети мислите ѝ. Фелка не участваше рутинно в съединеното състояние на ума, макар положението да не бе винаги такова. Но дори да го бе направила, Клавейн щеше да запази известна дистанция. Много отдавна, по взаимно съгласие бяха предпочели да се изключат един-друг от съзнанието си, освен на най-тривиално ниво. Всичко друго щеше да бъде нежелана интимност.

Шахтата завършваше с наподобяващо утроба затворено пространство. Тук Фелка прекарваше повечето си време напоследък, в своята лаборатория и ателие. Стените представляваха измамна вихрушка от изображения. За Клавейн елипсите и възлите напомняха геодезичните контури на намиращо се под силен натиск пространство-време. По стените бяха окачени фенери, които хвърляха заплашителни сенки, наподобяващи великани-човекоядци. Той се придвижи по-нататък с помощта на върховете на пръстите, като избутваше орнаментираните дървени съоръжения, които се носеха безпрепятствено из гредата. Повечето от тях му бяха познати, но няколко му се сториха нови.

Грабна едно от въздуха, за да го огледа по-добре. То издаде някакъв звук насреща му. Беше човешка глава, оформена от една-единствена дървена спирала; през празнините в спиралата видя, че вътре има друга глава, а в нея — трета. Възможно бе да са повече. Пусна предмета и хвана друг. Беше сфера, настръхнала от клечки, които излизаха на различно разстояние от повърхността. Клавейн намести една от клечките и усети как нещо вътре в сферата щракна и се раздвижи, като механизъм в ключалка.

— Виждам, че си имала доста работа, Фелка — рече той.

— По всичко става ясно, че не съм била единствената — отвърна тя. — Чух репортажите. Нещо за някакъв затворник?

Клавейн се придвижи, все така с помощта на пръстите си, покрай друг бент от дървени предмети и зави покрай ъгъла в гредата. По свързващия отвор се добра до малко помещение без прозорци, осветено само от фенери. Светлината им разхвърляше розови и смарагдови петна по охрово-кафявите нюанси на стените. Едната стена се състоеше изцяло от множество дървени лица, оформени с леко преувеличени черти. Тези, които се намираха в периферията, бяха недовършени, като гравирани с киселина наконечници на водосточни тръби. Въздухът бе изпълнен с тръпчивия мирис на смола от дървения материал.

— Не мисля, че затворникът ще се окаже от особено значение — заяви Клавейн. — Самоличността му все още не е установена, но по всичко личи, че е прасе-престъпник. Извлякохме информация от ума му и в нея присъстваха ясни неотдавнашни спомени, в които той се проявява като убиец на хора. Ще ти спестя подробностите и ще ти кажа само, че е изобретателен. Явно не са прави, като твърдят, че прасетата нямат въображение.

— Аз лично никога не съм смятала така, Клавейн. А какво ще кажеш за другото, за жената, която казват, че си спасил?

— Аа! Странно как се разнася мълвата.

След това се сети, че той самият бе казал на децата за Антоанет Бакс.

— Тя изненада ли се?

— Не знам. Трябваше ли да се изненада?

Фелка изсумтя в отговор. Понесе се до средата на стаята — издута планета, съпроводена от множество деликатни дървени луни. Носеше широки кафяви работни дрехи. Поне десетина частично довършени дървени предмета бяха закрепени за пояса ѝ с найлонови нишки. На други върви висяха дърворезбарски инструменти — от свредели и пили до лазери и миниатюрни роботи за правене на дупки.

— Предполагам, очаквала е, че ще умре — каза Клавейн. — Или най-малкото, че ще бъде асимилирана.

— Струваш ми се разстроен от факта, че ни мразят и се страхуват от нас.

— Той наистина кара човек да се замисли.

Фелка въздъхна, сякаш бяха обсъждали тази тема вече десетки пъти.

— От колко време се познаваме, Клавейн?

— По-дълго, отколкото повечето хора, предполагам.

— Да. И през по-голямата част от това време ти беше войник. Невинаги на бойната линия, признавам. Но винаги си бил войник в сърцето си. — Все така без да го изпуска от очи, тя издърпа по-близо едно от своите творения от дърво, наподобяващо дантела, и се взря през многобройните му отворчета. — Струва ми се, че е малко късно за размисли от морално естество, не мислиш ли?

— Вероятно си права.

Фелка прехапа долната си устна и, с помощта на по-дебела връв, се придвижи към едната стена. Антуражът ѝ от дървени творби и инструменти затрака след нея. Тя се зае да прави чай за Клавейн.

— Този път не ти се наложи да докоснеш лицето ми, като пристигнах — отбеляза той. — Да го приема ли за добър знак?

— В какъв смисъл?

— Мина ми мисълта, че вече различаваш по-добре лицата.

— Не. Не забеляза ли стената от лица на влизане?

— Трябва да си я направила скоро.

— Когато влезе някой, за когото не съм сигурна, докосвам лицето му и в ума си правя карта на контурите му с връхчетата на моите пръсти. После сравнявам резултата с изработените от мен лица в стената, докато открия това, което отговаря на дошлия. Тогава прочитам името. Разбира се, от време на време се налага да добавям нови лица, като някои се нуждаят от по-малко подробности от други…

— Но аз…?

— Ти имаш брада, Клавейн, и много бръчки. Имаш рядка бяла коса. Няма как да не те позная, нали? Ти не си като нито един от другите.

Подаде му неговия резервоар. Той изцеди струйка от врелия чай в гърлото си.

— Не мисля, че има кой знае какъв смисъл да отричам.

Наблюдаваше я с цялото безпристрастие, което бе в състояние да прояви, като я сравняваше със спомена си за нея отпреди заминаването си на борда на „Куче грозде”. Ставаше въпрос само за някакви си седмици, но Фелка бе станала още по-вглъбена, в още по-малка степен част от света, отколкото си я спомняше. Тя говореше за посетители, но той силно подозираше, че те се брояха на пръсти.

— Клавейн?

— Обещай ми нещо, Фелка. — Изчака, докато тя се обърна, за да го погледне. Черната ѝ, дълга като на Галиана коса, беше сплъстена и мазна. В ъгълчетата на очите ѝ имаше гурели. Самите ѝ очи бяха светлозелени, почти с цвят на нефрит, очните ябълки бяха силно зачервени. Кожата под тях беше подута и леко синкава, сякаш натъртена. Също като Клавейн, и Фелка изпитваше нужда от сън, нещо, което ги отличаваше от останалите конджоинъри:

— Какво да ти обещая, Клавейн?

— Ако… когато стане прекалено лошо, да ме уведомиш. Нали ще го направиш?

— И какъв смисъл има от това?

— Знаеш, че винаги ще се постарая да направя най-доброто, което мога, за теб, нали? Особено сега, когато Галиана я няма.

Възпалените ѝ от търкане очи го изучаваха.

— Ти винаги си правил най-доброто, което зависи от теб, Клавейн. Но не можеш да промениш това, което съм. Не си чудотворец.

Той кимна тъжно. Вярно беше, но осъзнаването на този факт не помагаше.

Фелка не беше като другите конджоинъри. Беше я срещнал за първи път при второто си пътуване до гнездото на Галиана на Марс. Продукт на провалил се експеримент за манипулиране на главния мозък на плода, тогава тя бе мъничко увредено детенце, не само неспособно да разпознава лицата, но и да взаимодейства с другите хора. Целият ѝ свят се ограничаваше в една-единствена, погълнала цялото ѝ внимание игра. Гнездото на Галиана бе заобиколено от гигантска структура, известна като Голямата стена на Марс. Стената представляваше неуспял проект за тераформиране, разрушен при предишна война. Но така и не се бе срутила, и играта на Фелка се състоеше в убеждаването на самовъзстановяващите се механизми на Стената да се активират — един безкраен, сложен процес на установяване на недостатъците и разпределяне на безценните възстановителни ресурси. Високата двеста километра Стена беше сложна поне колкото човешкото тяло и Фелка като че ли контролираше всеки аспект от целителните ѝ механизми, като се започне от най-малката клетка. Фелка се оказа много по-добра в поддържането целостта на Стената от простия механизъм. Макар умът ѝ да бе увреден до степен да не може да общува изобщо с хората, тя притежаваше учудващото умение да разрешава сложни задачи.

Когато Стената се бе срутила при финалната атака на бившите другари на Клавейн — Коалицията за невронна чистота, тримата с Галиана и Фелка избягаха в последния момент от гнездото. Галиана бе опитала да го убеди да не взема Фелка, като го предупреди, че, лишена от Стената, тя щеше да бъде сполетяна от състояние, по-жестоко дори от самата смърт. Но Клавейн я взе въпреки всичко, убеден, че за момичето все трябваше да има някаква надежда; че все трябваше да има нещо друго, което да замести в ума ѝ Стената.

И се бе оказал прав, но бяха необходими много години, докато разберат кое е това нещо.

През последвалите години, четиристотин на брой, макар нито един от тях да не бе преживял повече от сто години субективно време, Фелка бе доведена постепенно и с безкрайно търпение до сегашното си, неустойчиво състояние на ума. Умелите и деликатни невронни манипулации ѝ върнаха някои от мозъчните функции, разрушени при интервенциите по време на вътреутробното развитие: език и нарастващото усещане, че другите хора не са просто автомати. Не липсваха влошавания и неуспехи. Например, тя така и не се бе научила да различава липа, но триумфите надделяваха. Фелка намери други неща, върху които да съсредоточи ума си, а по време на продължителната междузвездна експедиция се бе чувствала по-щастлива откогато и да било. Всеки нов свят предлагаше перспективата за подреждането на невероятно труден пъзел.

В крайна сметка обаче, бе решила да се върне у дома. Между нея и Галиана нямаше омраза, а просто чувството, че е време да се започне подреждането и класифицирането на знанието, за чието събиране бе допринесла, и най-доброто място за тази цел бе Майка Нест с огромните ѝ аналитични ресурси.

Тя обаче се върна само за да разбере, че Майка Нест води война. Клавейн скоро тръгна да се бие с демаршистите, а Фелка откри, че на разтълкуван ето на събраната от експедицията информация вече не се гледа като на приоритетна задача.

Клавейн наблюдаваше как тя бавно, толкова бавно, че промяната не се забелязваше от година на година, започва да се връща обратно в своя собствен свят. Играеше все по-малка роля в делата на Майка Нест, изолираше ума си от другите конджоинъри, освен в крайно редки случаи. Нещата само се влошиха още повече, когато Галиана се върна, ни жива, ни умряла, а в някакво ужасно междинно състояние.

Дървените играчки, с които се заобикаляше Фелка, бяха показателни за отчаяната ѝ нужда да ангажира ума си с достоен за познавателните ѝ способности проблем. Но макар засега да задържаха интереса ѝ, в крайна сметка те бяха обречени на провал. Клавейн вече бе виждал това да се случва неведнъж. Знаеше, че не е по силите му да даде на Фелка каквото ѝ бе необходимо.

— Може би, когато войната приключи… — произнесе неубедително той. — Ако междузвездните полети станат отново нещо рутинно, и пак започнем да изследваме…

— Не давай обещания, които не можеш да изпълниш, Клавейн.

Фелка взе своя резервоар за пиене и се премести в средата на стаята си. Разсеяно започна да дялка една от солидните си композиции. Приличаше на куб, направен от по-малки кубове, с квадратни празнини на някои от страните си. Пъхна длетото в една от тях и започна да го движи напред-назад, почти без да гледа това, което правеше.

— Не обещавам нищо — рече той. — Просто казвам, че ще направя каквото мога.

— Може би и джъглърите няма да успеят да ми помогнат.

— Е, няма да разберем, преди да сме опитали, нали? — Предполагам.

— Ето това се казва боен дух.

Нещо издрънча в предмета, върху който работеше Фелка. Тя изсъска като заляна с вряла вода котка и запрати развалената измишльотина към най-близката стена. Композицията се разби на стотици парченца. Почти без да се поколебае тя придърпа друг предмет и се зае с него.

— А ако патърн джъглърите не могат да помогнат, ще опитаме при шраудърите.

Клавейн се усмихна.

— Нека не изпреварваме събитията. Ако джъглърите не свършат работа, тогава ще измислим нещо друго. Но ще прекосим този мост, когато стигнем до него. Първо трябва да свърши войната.

— Но нали казват, че ще свърши скоро?

— Така ли казват?

Инструментът се плъзна в ръката на Фелка и обели малко кожа отстрани на пръста ѝ. Тя го притисна към устата си и го засмука здраво, като човек, който иска да изсмуче и последната капка от лимон.

— Какво те кара да мислиш друго?

Той изпита абсурдното желание да понижи глас, макар това практически да не променяше нищо.

— Не знам. Може би защото съм просто един стар глупак. Но за какво са старите глупаци, ако не за да изпитват по някое и друго съмнение от време на време?

Фелка се усмихна търпеливо.

— Стига си говорил с недомлъвки, Клавейн.

— Става въпрос за Скейд и за Затворения съвет. Фактът, че от известно време не е участвала в Съвета и май не знае за последните им тайни, говори нещо. Ние спряхме да произвеждаме кораби преди един век. Никой никога не ми обясни защо, а аз наскоро си дадох сметка, че няма никакъв смисъл да питам. Междувременно дочувах странни слухове за мистериозни събития: тайни инициативи, секретни програми за разработване на нови технологии, тайни експерименти. И изведнъж, точно когато демаршистите са на път да признаят поражението си, Затвореният съвет разкрива съвсем нов модел космически кораб. „Куче грозде” е чиста проба оръжие, Фелка, но срещу кого, по дяволите, възнамеряват да го използват, ако не срещу демаршистите?

— „Те” ли, Клавейн?

— Имах предвид „ние”.

Фелка кимна.

— Но понякога се питаш дали Затвореният съвет не планира нещо зад сцената.

Клавейн отпи от чая си.

— Редно е да се питам, нали?

Фелка мълча продължително, тишината се нарушаваше само от стърженето на пилата по дървото.

— Аз мога да отговоря на някои от въпросите ти тук и сега, Клавейн, знаеш това. Знаеш също, че никога не бих разкрила онова, което съм научила в Затворения съвет, както не би го направил и ти, ако беше на моето място.

Той сви рамене.

— Не бих очаквал друго.

— Но дори да исках да ти кажа, има и друг момент — не мисля, че знам всичко. Вече не. Съществуват пластове в пластовете. Никога не съм била запознавана с тайните на Вътрешното светилище и от години не са ме допускали до база данните на Затворения съвет. — Фелка почука лекичко с пилата по слепоочието си. — Някои от членовете на Затворения съвет дори искат да изтрият завинаги спомените ми, за да забравя наученото през активните ми години в Съвета. Единственото, което ги спира, е странната анатомия на главния ми мозък. Те не могат да се закълнат, че няма да изтрият не каквото трябва.

— И в най-тъмната нощ има някаква светлинка.

Тя кимна — Но решение има, Клавейн. И то е лесно, като се замислиш.

— Което е?

— Винаги би могъл да се присъединиш към Затворения съвет.

Клавейн въздъхна, потърси някакво възражение, макар да знаеше, че дори да намери такова, то надали щеше да задоволи Фелка.

— Ще изпия още един резервоар от този чай, ако нямаш нищо против.

Скейд крачеше из криволичещите сиви коридори на Майка Нест, а гребенът ѝ пламтеше с аления цвят на силната концентрация и гнева. Отиваше към тайната стая, където бе уредила среща с Рьомонтоар и кворум на видимите членове на Затворения съвет.

Умът ѝ работеше на максималната си бързина. Размишляваше как да проведе тази несъмнено деликатна среща, може би най-критичната от кампанията ѝ да привлече Клавейн на своя страна. Повечето членове на Затворения съвет бяха мека глина в ръцете ѝ, но неколцина я притесняваха и именно те щяха да имат нужда от нещо повече от обичайното убеждаване.

Скейд преглеждаше също така отново преработената окончателна информация от тайните системи на „Куче грозде”, които вкарваха фактите в черепа ѝ чрез лаптопа, закрепен до корема ѝ като броня. Цифрите бяха окуражаващи; нищо, освен проблема за запазването в тайна на пробива, не възпрепятстваше по-мащабното тестване на машината. Вече беше запознала Майстора на делото с добрата новина, така че окончателните технически усъвършенствания можеха да бъдат приложени във флотата.

Макар да бе посветила на тези въпроси голяма част от себе си, същевременно Скейд възпроизвеждаше отново и обработваше записа на трансмисията, пристигнала неотдавна от Конвенция Ферисвил.

Вестите не бяха добри.

Говорителят бързаше пред Скейд, с гръб към посоката на нейното движение, а краката му се плъзгаха неефективно по пода. Тя прослушваше трансмисията с десет пъти по-голяма от нормалната скорост, което придаваше маниакалност на жестовете на човека.

— Това е официална молба към всеки представител на фракцията на конджоинърите — твърдеше говорителят на Конвенцията. — На Конвенция Ферисвил е известно, че конджоинърски кораб е участвал в залавянето и влизането в демаршистки кораб в съседство с оспорваното пространство около газовия гигант…

Скейд пусна съобщението да се превърта бързо напред. Беше го прослушала вече осемнайсет пъти, търсейки някакъв недоловен досега нюанс или измама. Знаеше, че сега следва изключително отегчителен списък с правни ограничения и статути на Конвенцията. Беше проверила всеки един от тях, за да се увери, че са непоклатими.

„…Непозната на конджоинърската фракция, Маруска Чунг — капитан на демаршисткия кораб — вече установи официален контакт с офицери на Конвенция Ферисвил за трансфер под наша опека на един затворник. Въпросният затворник е бил задържан на борда на демаршисткия кораб след арестуването му на военен астероид под демаршистка юрисдикция, съгласно…”

Поредната порция дрънканици. Отново превъртане напред.

„…въпросният затворник, хиперпрасето, известно на Конвенция Ферисвил като „Скорпион”, вече се издирва поради извършените от него престъпления в нарушение на статута на силите за сигурност, под номер…”

Тя остави посланието да прозвучи докрай, но не откри нещо, което вече да не бе изяснено. Бюрократичният гном на Конвенцията изглежда бе прекалено обсебен от най-незначителните подробности на договорките и разпоредбите, за да бъде способен на истинска измама. Почти със сигурност казваше истината за прасето.

Скорпион бе известен на властите престъпник, зъл убиец с определена склонност да избира жертвите си сред хората. Чунг бе съобщила на Конвенцията, че го води, за да го предаде на техните грижи; очевидно съобщението бе изпратено преди „Куче грозде” да се бе доближил достатъчно, за да улови трансмисията.

А Клавейн, дяволите да го вземат, не бе направил каквото трябва — не бе изчистил демаршистите при първата представила му се възможност. Конвенцията щеше да помърмори за това, но подобни действия бяха напълно в неговите права. Не можеше да се очаква да знае за военнопрестъпника, който се намираше на кораба, а и не бе длъжен да задава въпроси, преди да открие огън. Вместо това бе спасил прасето.

„…с молба затворникът да ни бъде върнат, неувреден и незаразен от конджоинърските системи за невронно инфилтриране, в рамките на двайсет и шест стандартни дни. Неудовлетворяването на тази молба…” Говорителят на Конвенцията направи пауза и изви ръце в скъперническо очакване. „… Неудовлетворяването на тази молба ще влоши значително отношенията между конджоинърската фракция и Конвенцията, факт, който надали е необходимо да подчертавам.”

Скейд разбираше прекрасно. Не ставаше дума за това, че затворникът има някаква стойност за Конвенцията. Но като трофей цената му беше неизмерима. Законът и редът вече бяха в изключително западнало състояние във въздушното пространство на Конвенцията, а прасетата бяха мощна и невинаги законна група. Положението бе достатъчно сериозно още когато Скейд бе ходила в Казъм сити на тайна мисия по поръчение на Съвета и едва се бе върнала жива. И то със сигурност не се бе подобрило оттогава. Връщането на прасето и неговата екзекуция щеше да изпрати мощен сигнал до други злосторници, особено до свинските фракции с най-престъпни тенденции. Ако беше на мястото на говорителя, и Скейд щеше да предяви горе-долу същото изискване.

Но това не правеше проблема с прасето по-малък. Информацията обаче, с която разполагаше Скейд, показваше ясно, че не е необходимо да се съобразява с подобно изискване. Не след дълго Конвенцията нямаше да бъде от никакво значение. Майсторът на делото я бе уверил, че флотата за емигрирането ще бъде готова до седемдесет дни и тя нямаше основание да се съмнява в точността на неговите предвиждания.

Седемдесет дни.

След осемдесет-деветдесет дни с всичко това щеше да бъде приключено. Само след някакви си три месеца нищо друго нямаше да има значение. Но тук се криеше и проблемът. Съществуването на флотата, както и причината за нейното съществуване, трябваше да се пази в пълна тайна. Създаваше се впечатление, че конджоинърите се стремят към военната победа, очаквана от всеки неутрален наблюдател. Всичко останало би предизвикало подозрение както вътре във, така и извън Майка Нест. А ако демаршистите откриеха истината, съществуваше вероятност, макар и незначителна, но която все пак не можеше да бъде пренебрегната, да се обединят и, използвайки информацията, да се сдобият със съюзници сред тези, които бяха запазили неутралитет до този момент. В момента те бяха изчерпани, но ако се съюзяха с ултрите, можеха да се превърнат в реална пречка за крайната цел на Скейд.

Не. Маскарадът за предстоящата победа изискваше известно съобразяване с изискванията на Конвенцията. Скейд щеше да намери начин да върне прасето и това трябваше да стане преди да възникнат някакви подозрения.

Гневът ѝ нарастваше лавинообразно. Накара говорителя да замръзне пред нея. Тялото му притъмня и се превърна в силует. Тя премина през него и го разпръсна като ято уплашени гарги.