Корабът на изкуплението

ДЕСЕТА ГЛАВА

Зейвиър видя как един кораб се отдели от яркия рояк на другите летателни съдове в главния коридор за приближаване към карусел Ню Копенхаген, постави бинокъла на каската си и го насочи натам, докато корабът попадна отново в полезрението му. Образът се увеличаваше и се стабилизираше, бодливият профил на „Буревестник” се завъртя при бавното изпълнение на един завой. Спасителният влекач „Торъс IV” все така бе заврял носа си в корпуса му, като паразит, който гледа да гризне още едно парченце.

Зейвиър премигна няколко пъти и поиска по-силно увеличение. Образът нарасна, поколеба се и се проясни.

— Мили Боже! — прошепна той. — Какво, по дяволите, си направила с кораба ми?

Нещо ужасно се бе случило с любимия му „Буревестник” откакто го бе видял за последен път. Липсваха цели части, очевидно просто бяха изтръгнати. Корпусът изглеждаше така, сякаш бе излязъл от употреба по времето на Бел Епок. Интересно къде го бе закарала Антоанет — може би право в сърцето на Шрауд на Ласкай? Освен ако не бе имала сериозно спречкване с добре въоръжени пиратски кораби.

— Корабът не е твой, Зейвиър. Само ти плащам, за да му хвърляш от време на време по едно око. Ако искам да го направя на пух и прах, това си е моя работа.

— По дяволите! — Беше забравил, че каналът за комуникация е все още отворен. — Не съм имал предвид…

— Не е в толкова лошо състояние, колкото изглежда, Зейв. Можеш да ми имаш доверие.

Спасителният влекач се отдели в последния момент, изпълни ненужно сложен пирует и се запъти към дома си на другата страна на карусел Ню Копенхаген. Зейвиър вече бе сметнал колко щеше да струва влекачът. Нямаше значение кой го е използвал. Плащането щеше да им се отрази ужасно, независимо кой щеше да плати — той или Антоанет, защото бизнесът им беше здраво преплетен. И двамата бяха длъжници на банката на услугите и трябваше да изплащат цяла година напред, докато се разплатят…

Но нещата можеха да бъдат и по-зле. Само преди три дни почти се бе отказал от надеждата да види отново Антоанет. Депресиращо бе колко бързо щастието от откритието, че е жива, бе дегенерирало в обичайните му натрапчиви тревоги заради вечната му неплатежоспособност. Зарязването на онзи товарен кораб определено не бе направило положението по-добро…

Зейвиър се усмихна широко. Но, дяволите да го вземат, заслужаваше си да го направи.

Когато тя съобщи, че наближава, той бе сложил скафандъра си, бе излязъл на повърхността на карусела и бе взел под наем нещо като летателен велосипед с три колела. Насочи го към отстоящия на петнайсет километра „Буревестник” и започна да обикаля около него, за да се увери, че пораженията действително са толкова тежки, колкото му се бе сторило в началото. Нито едно от тях нямаше да извади кораба завинаги от строя. В техническо отношение всичко бе поправимо… но щеше да струва маса пари.

Направи последен завой и подкара летателния си велосипед, за да се движи пред „Буревестник”. На фона на черния корпус ясно се отличаваха двете светли успоредни цепнатинки на прозорците на кабините. Антоанет бе миниатюрната фигурка в горната от тях, малкия мостик, който използваше само при деликатно паркиране или излитане. Беше протегнала ръка към контролното табло. Изглеждаше толкова малка и уязвима, че целият му гняв се изпари за миг. Вместо да се тревожи заради повредите, трябваше да се радва, че корабът бе пазил живота ѝ през цялото това време.

— Имаш право, повърхностно е — заяви той. — Ще го оправим лесно. Разполагаш ли с достатъчно мощност на двигателите, за да извършиш трудно приземяване?

— Само ми покажи къде да се приземя, Зейв.

Той кимна и форсира велосипеда, който политна незабавно далече пред „Буревестник”.

— Следвай ме тогава.

Ню Копенхаген отново се приближи. Зейвиър водеше „Буревестник” покрай ръба му и увеличаваше скоростта на велосипеда, докато изравни въртенето си с това на карусела, поддържайки тази псевдоорбита с цената на здравото ръмжене от търбуха на апарата. Минаха над комплекс от по-малки пристани, чиито монтажни кладенци бяха озарени от златни или сини светлини и пулсовото просветване на заваряващи инструменти. Профуча един от движещите се по ръба влакове, като закри само за момент от погледа му „Буревестник”. Огледа се назад. Корабът го следваше неотстъпно и имаше вид на айсберг.

Огромната сянка ту се плъзгаше, ту потъваше зад полусферичния жлеб на рамката, известен сред местните хора като „кратера на Лайл” — мястото, където шлепът с химически двигател на търговеца-мошеник се бе блъснал в карусела при опитите си да се изплъзне от властите. За Ню Копенхаген това бе единствената сериозна повреда по време на войната и, макар да можеше да се поправи лесно, сега от нея изкарваха много повече пари като туристическа атракция, отколкото ако го бяха върнали към нормалната му употреба. Хората пристигаха със совалки от всички точки на Ръждивия пояс, за да позяпат дупката и да послушат истории за смърт и героични постъпки, станали след инцидента. Дори сега Зейвиър видя как един екскурзовод поведе група любители на страхотии натам, увиснали на ремъци на мрежа от въжета, спуснати от ръба. Тъй като познаваше няколко души, загинали при злополуката, Зейвиър изпитваше единствено презрение към любителите на страхотии.

Монтажната му шахта се намираше малко по-нататък. Тя бе втората по големина на карусела и въпреки това изглеждаше невъзможно тясна, дори за „Буревестник”, от който Антоанет услужливо се бе погрижила да премахне всички издатини…

Корабът с големина на айсберг спря спрямо карусела и заби нос надолу. През парата, излизаща от индустриалните отвори на Ню Копенхаген, Зейвиър видя как мрежа от червени лазери обгръща „Буревестник”, маркирайки положението и скоростта му с точност от един ангстрьом. Все още прилагайки половин гравитационна константа от главните си мотори, „Буревестник” започна да се спуска към определеното му място. Зейвиър едвам се сдържаше да не стисне клепачи, защото именно тази част от приземяването го плашеше най-много.

Корабът се спускаше със скорост не повече от четири-пет сантиметра в секунда. Зейвиър изчака докато носът му изчезна в карусела, като три-четвърти от него все още оставаха навън, и насочи летящия си велосипед натам с цел да се плъзне отпред. Паркира го на една издатина, излезе и му нареди да се върне там, откъдето го бе наел. Проследи с поглед скелетоподобното летателно тяло, което се насочи обратно към откритото пространство.

Сега вече наистина затвори очи, толкова неприятна му беше финалната процедура около приземяването, и ги отвори едва след като усети резките кратки вибрации от затварянето на скобите, пренесени от материала на монтажната шахта. Вратите, отговарящи за налягането, започнаха да се затварят под „Буревестник”. Ако се наложеше да остане тук по-дълго, а по всичко личеше, че щеше да стане точно така, може би дори щяха да напълнят камерата с въздух, за да могат маймуните-монтьори на Зейвиър да работят без скафандри. За това обаче щеше да се тревожи по-късно.

Зейвиър се увери, че свързващите коридорчета са допрени и свързани с главните люкове на кораба, като ги насочи ръчно. После мина през един от люковете. Тъй като бързаше, не си направи труда да свали нещо друго освен ръкавиците и каската. Сърцето му блъскаше в гърдите като нуждаеща се от нови части въздушна помпа.

Зейвиър вървеше по свързващата тръба към входния люк, който се намираше най-близо до командната кабина. В края на тръбата пулсираха врати, знак, че люкът вече се отваря.

Антоанет минаваше през него.

Зейвиър се приведе и остави каската и ръкавиците на пода. Хукна надолу по коридора, първо бавно, а след това с нарастваща скорост. Вратата се отваряше величествено бавно и кондензът преминаваше през нея на гъсти бели облаци. Коридорът се разширяваше пред него, времето пълзеше така, както правеше винаги, когато двама влюбени тичаха един към друг в слаб любовен филм.

Вратата се отвори напълно. Антоанет стоеше от другата ѝ страна, в скафандър, но без шлема, който бе стиснала под едната си мишница. Късата ѝ руса коса бе разрошена и сплъстена на челото от пот и мръсотия, кожата ѝ имаше нездрав жълтеникав тен, а под очите ѝ се виждаха торбички. Очите ѝ представляваха уморени, налети с кръв цепки. Миризмата, която достигна до носа на Зейвиър дори от това разстояние, говореше красноречиво, че не се бе приближавала до душ от седмици.

Но на него не му пукаше. Смяташе, че въпреки всичко тя изглежда страхотно. Придърпа я към себе си, скафандрите не позволиха на телата им да се доближат. Все пак някак си успя да я целуне.

— Радвам се, че се прибра — промълви той.

— Радвам се, че съм си у дома — отвърна Антоанет.

— Успя…

— Да — пресече го тя. — Успях.

Зейвиър не каза нищо повече в продължение на една-две минути с отчаяното желание да не омаловажава стореното, защото си даваше напълно сметка колко важно бе то за нея и че нищо не би трябвало да помрачава триумфа и. И без това бе преживяла достатъчно болка; последното му желание бе да допринесе по някакъв начин за нейното увеличаване.

— Гордея се с теб.

— Хей. Аз се гордея със себе си. Така че ти има защо да се гордееш.

— Разчитай на това. Но доколкото разбирам, е имало някакви затруднения?

— Да кажем само, че се наложи да навляза в атмосферата на Танджърин малко по-бързо, отколкото планирах.

— Зомбита?

— Зомбита и паяци.

— Хей, две на цената на едно. Но предполагам, че не си гледала на нещата така. А как, по дяволите, се върна, след като там е имало паяци?

Антоанет въздъхна.

— Дълга история, Зейв. В близост до газовия гигант се случи някаква непонятна гадост и все още не съм сигурна за какво точно става дума.

— Тогава разкажи ми.

— Ще ти разкажа. След като се наядем.

— Да ядем ли?

— Да. — Антоанет Бакс се усмихна широко и разкри мръсните си зъби. — Гладна съм, Зейв. И жадна. Истински жадна.

Разсъблякоха се, любиха се, лежаха един до друг в продължение на около час, взеха си душ, облякоха се — Антоанет сложи най-хубавото си сако, — излязоха, нахраниха се добре и пийнаха царски. Антоанет се наслади на почти всеки миг. Любенето не беше проблем — всеки миг от него бе удоволствие за нея. Приятно бе и да си чист, действително чист, а не подобието на чистота, най-доброто, което можеше да се постигне на борда на кораба, както и да се озовеш отново в условия на гравитация, дори да беше само половин гравитационна константа и в резултат на центробежни сили. Проблемът бе, че накъдето и да погледнеше, каквото и да ставаше около нея, не можеше да се отърве от мисълта, че нищо от тези неща няма да трае дълго.

Паяците щяха да спечелят войната. Щяха да превземат цялата система, в това число и Ръждивия пояс. Вероятно нямаше да „абонират” всички за кошерния ум — в по-голяма или по-малка степен бяха обещали, че подобно нещо нямаше да се случи — но нещата със сигурност щяха да се променят. Йелоустоун в никакъв случай не бе заприличал на дом на смеха при последната му кратка окупация от паяците. Трудно можеше да си представи, че дъщерята на някой си космически пилот, притежаваща само един разбит, разпадащ се кораб на свое име, ще успее да намери своето място в новата ситуация.

„Но, дяволите да го вземат — мислеше си тя, опитвайки да си наложи да се отдаде единствено на приятните преживявания, — това със сигурност няма да се случи тази нощ.”

Кадиха се на пътуващия по ръба на карусела влак. Антоанет искаше да се нахрани в бара под Кратера на Лайл, където бирата беше страхотна, но Зейвиър я предупреди, че по това време той беше винаги претъпкан и щяха да се чувстват много по-добре някъде другаде. Тя сви рамене и прие преценката му, като остана леко озадачена, когато пристигнаха в избраното от него място — някакъв бар някъде по средата на обиколната външна част на карусела, наречен „При Роботник” — и го завариха почти празно. Щом синхронизира часовника си по местното време, Антоанет си обясни причината — беше средата на следобеда, най-заспалото време в Ню Копенхаген, където най-сериозните купони ставаха в часовете на „нощта” на Казъм сити.

Значи нямаше да има проблем да отидем и в „При Лайл” — рече тя.

Това място не ми допада.

— Ааа!

— Прекалено много животни ходят там. Когато работиш по цял ден с маймуни… или пък не работиш с тях, както е в случая… започваш да предпочиташ да ти сервират машини.

Антоанет кимна над менюто си.

— И с основание.

Характерното за „При Роботник” беше, че целият персонал бе от слуги. Бе едно от малкото места на карусела, като се изключеха монтажните от тежко индустриален тип, където ръчната работа се вършеше от машини. Но и тогава машините бяха стари и амортизирани, същите онези евтини, грубовати слуги, които винаги бяха недосегаеми за чумата и все още можеха да се произвеждат, въпреки значително редуцирания индустриален капацитет в резултат на чумата и войната. Антоанет реши, че в слугите има известен античен чар, но след като един от тях, накуцвайки, изтърва четири пъти бирите им, докато стигне от бара до масата, ѝ стана почти невъзможно да съзре чара в цялата тази работа.

— Това място всъщност не ти харесва, нали? — попита тя. — Просто „При Лайл” ти допада дори още по-малко.

— Ако питаш мен, струва ми се, че само болен мозък може да превърне мястото на масова катастрофа в туристическа атракция.

— Татко вероятно щеше да се съгласи с теб.

Зейвиър измърмори нещо неразбираемо и попита:

— И така, какво стана с паяците?

Антоанет започна да отделя етикета от бирената си бутилка, както бе направила преди толкова много години, когато баща ѝ спомена за първи път по какъв начин би предпочел да бъде погребан.

— Честно казано, не знам.

Зейвиър избърса малко пяна от устната си.

— Тогава, стреляй в тъмното.

— Имах неприятности. Всичко вървеше добре, под контрол — приближавах бавно Танджърин дрийм, и тогава хоп! — Вдигна подложката под бирата и я сръга с пръст в качеството ѝ на пример за нагледно обяснение. — Право пред мен изникна кораб на зомбита, който също се готвеше да влезе в атмосферата. Очертах го по погрешка с радара си и пилотът на зомбитата ми прочете конско.

— Но не те обстреля за благодарност?

— Не. Трябва да бяха свършили амунициите или не искаше да издаде местоположението на кораба с подобен салют. Той, също като мен, се готвеше да се гмурне в атмосферата, за да избяга от преследващия го кораб с паяци.

— Става все по-лошо — промълви Зейвиър.

— Абсолютно вярно. Затова се наложи да навляза така бързо в атмосферата, без да се съобразявам с каквито и да било предпазни мерки. Бийст се подчини, но претърпяхме сериозни повреди.

— Ако е трябвало да избираш между това и вероятността да бъдеш пленена от паяците, очевидно си постъпила правилно. Доколкото разбирам си изчакала долу, докато те отминат?

— Не точно. Не.

— Антоанет… — смъмри я той.

— Чуй ме. След като погребах баща си, нямах никакво желание да стоя повече там. И на Бийст определено мястото не му беше приятно. Корабът искаше да се измъкнем оттам не по-малко от мен самата. Проблемът бе, че на излизане токамакът се развали.

— Което е равносилно на смъртна присъда.

— И точно така щеше да стане — кимна Антоанет. — Особено като се има предвид, че паяците бяха все още наблизо.

Зейвиър се облегна на стола си и отпи голяма глътка бира. Сега, след като тя се бе върнала жива и здрава, след като вече знаеше как се бяха развили нещата, очевидно му беше забавно да чуе историята.

— И какво се случи? Смени ли токамака?

— По-късно, след като се върнахме в Космоса. Издържа, докато ни отведе до Йелоустоун, но имах нужда от влекачите при намаляването на оборотите.

— Значи успя да достигнеш необходимата за бягството скорост или за навлизането в орбита?

— Нито едното, нито другото, Зейв. Затова направих единственото, което можех — помолих за помощ.

Тя привърши бирата си и го загледа, в очакване на неговата реакция.

— Помощ ли?

— От паяците.

— Не, не мога да повярвам. Стискало ти е да направиш подобно нещо?

— Нещо такова. По дяволите, какво друго можех да сторя? Да стоя със скръстени ръце и да чакам да умра? От моята гледна точка, която бе да видя светкавичното приближаване на маса от облаци, включването ми към кошерния ум не изглеждаше най-ужасното нещо на света.

— Все пак не мога да повярвам… дори след онзи сън, който ти се явяваше постоянно?

— Предположих, че не е бил нищо повече освен пропаганда. Истината не може да е чак толкова лоша.

— Но може би почти толкова лоша.

— Когато те заплашва смърт, Зейв, правиш всичко, което можеш, за да я избегнеш.

Той насочи отвореното гърло на бирената си бутилка към нея.

— Но…

Антоанет прочете мислите му.

— Въпреки всичко съм тук, да. Радвам се, че забеляза.

— Какво стана?

— Те ме спасиха. — И го повтори, сякаш имаше нужда да увери сама себе си, че това действително се бе случило. — Паяците ме спасиха. Изпратиха нещо като роботизирана ракета или влекач, или каквото и да е там. Та това нещо се долепи до корпуса и ме бута през цялото разстояние, необходимо за да изляза от гравитационното поле на Танджърин дрийм. Преди да разбера какво става, вече падах обратно към Йелоустоун. Трябваше да оправя токамака, но сега поне не разполагах само с няколко минути, за да го направя.

— Ами паяците? Заминаха ли си?

Тя закима енергично.

— Шефът им, един дядка, се свърза с мен непосредствено преди да ми изпратят робота. Изрече доста заплашително предупреждение, признавам. Каза, че ако някога пътищата ни се пресекат отново, ще ме убие. И мисля, че говореше сериозно.

— Ако питаш мен, трябва да се смяташ за голяма късметлийка. Имам предвид, че съвсем не всеки се отървава само с предупреждение, когато има вземане-даване с паяците.

— И аз така смятам, Зейв.

— А онзи старец, паякът де, чували ли сме някога за него?

Тя поклати глава.

— Спомена, че се казвал Клавейн, това е всичко. Това име не ми говори нищо.

— Очевидно не е онзи Клавейн?

Тя престана да си играе с подложката за бирата и го погледна.

— А кой е онзи Клавейн, Зейв?

Той я изгледа така, сякаш бе пооглупяла или най-малкото — с тревожно отслабнала памет.

— Това е история, Антоанет, онова досадно нещо за миналото. Нали се сещаш, за времето преди Смесената чума?

— Тогава не съм била родена, Зейв. То не представлява дори научен интерес за мен. — Тя вдигна бутилката си към светлината. — Имам нужда от още една. Какъв е шансът да се сдобия с нея в рамките на един час, как смяташ?

Зейвиър щракна с пръст към най-близкия слуга. Машината се завъртя, наежи се, направи стъпка към тях и падна.

— Но когато се върна в дома им, Антоанет започна да си задава въпроси. Вечерта, след като се справи с най-неприятните последствия от изпитата бира и почувства мисълта си ясна, макар главата ѝ да бе все още твърде чувствителна, тя се отправи към офиса на Зейвиър, включи достойния за музея терминал и започна да издирва информацията за Клавейн, с която разполагаше каруселът. Трябваше да признае, че сега вече изпитваше любопитство, но дори то да се бе пробудило по-рано, по време на пътуването ѝ обратно към дома, щеше да ѝ се наложи да изчака, докато има възможност за достъп до по-мащабни архиви. Прекалено рисковано беше да изпрати запитване от „Буревестник”, а собствените му архиви не бяха особено обширни.

Антоанет не познаваше нищо друго освен условията за съществуване след чумната епидемия, така че не очакваше да открие действително полезна информация, дори търсената от нея някога да бе съществувала. Информационните мрежи на системата бяха изградени отново почти от нулата в годините след чумата и много от архивираните преди факти бяха унищожени или изтрити по време на кризата.

Но за своя изненада откри доста за Клавейн, поне за някакъв Клавейн. Известният Клавейн, онзи, за когото бе чувал Зейвиър, беше роден на Земята още през двайсет и втори век, през едно от последните истински лета, преди ледниците да се спуснат натам и мястото да се превърне в снежна топка. Оттам беше отишъл на Марс и се бе борил срещу конджоинърите в най-ранния им вариант. Антоанет се намръщи, след като прочете думите „срещу конджоинърите” и за по-сигурно ги прочете още веднъж. После продължи нататък.

Клавейн се бе прочул през дните си на Марс. Бяха го нарекли „Палача на Тарзис”, човекът, обърнал хода на Битката при Бълдж. Той наредил срещу силите на паяците да се използват червен живак, ядрени оръжия и оръжия от епохата на пяната, направили широки цял километър кратери по лицето на Марс. В някои отношения действията му го превърнали автоматично във военен престъпник. Но според някои от не толкова партизанските репортажи, действията на Клавейн биха могли да се приемат като спасителни за милиони души, както от страната на паяците, така и на съюзниците, които иначе щели да изгубят живота си в безкрайно проточилите се военни кампании. Не липсваха репортажи и за неговия героизъм: как спасил живота на заловени войници и цивилни граждани; как, след като получил множество рани, се възстановил и се върнал незабавно на предната линия. Бил на предната линия и когато паяците срутили въздушната пристанищна кула в Крайз; той останал затиснат сред развалините в продължение на осемнайсет дни без друга храна и вода освен запасите в скафандъра си. Когато го измъкнали, открили в ръцете му котка, също останала пленник на развалините, с пречупен от падащи отломки гръбнак, но все още жива, защото Клавейн я подхранвал с част от собствените си оскъдни запаси. Котката умряла седмица по-късно. На Клавейн били необходими три месеца, за да се възстанови.

Но това не бил краят на кариерата му. Пленила го кралицата на паяците, Галиана, създателката на цялата тази „паякова” бъркотия. Тя го държала като пленник месеци наред и го пуснала едва след като обявили прекратяване на огъня. След това между двамата някогашни съперници възникнала съдбоносна връзка. Когато неустойчивият мир започнал да става все по-нестабилен, именно Клавейн отишъл при Галиана, за да опита да стабилизира положението. Предполагаше се, че именно при изпълнението на тази мисия е дезертирал, като свързал съдбата си с конджоинърите, приемайки в черепа си техните машинки и превръщайки се в един от паяците с общ, кошерен ум.

Горе-долу по същото време Клавейн загубил историческото си значение. Антоанет прегледа останалите документи и откри множество достойни за анекдоти репортажи, свързани с него, обхващащи различни периоди от следващите повече от четиристотин години. Като се имаха предвид замразяването и разширяването на времето, естествено придружаващо всяко междузвездно пътуване, със сигурност не бе живял повече от няколко десетилетия през цялото това време. Без да се включват подмладяващите терапии, прилагани преди чумата. Не, нейният благодетел трябва да бе Клавейн… освен ако не беше някой друг със същото име. Каква бе вероятността животът на Антоанет Бакс да се е пресякъл с живота на една толкова крупна историческа фигура? Подобни неща просто не се случваха с нея.

Нещо я смути. Пред офиса настъпи раздвижване, последва шум от падащи и стържещи неща. Зейвиър повиши глас в знак на протест. Антоанет изключи терминала и излезе.

Това, което видя, я накара да ахне. Зейвиър бе изправен до едната стена, стъпалата му висяха на два-три сантиметра от пода. Беше притиснат там, както личеше по всичко, болезнено, от един от манипулаторите на многорък, блестящочерен полицейски пълномощник. Машината, която отново я накара да се сети за кошмарен сблъсък с чифт черни ножици, бе влетяла в офиса, събаряйки по пътя си шкафчета и стайни растения. Тя се взря в пълномощника. Макар те всичките да ѝ се струваха повече или по-малко еднакви, Антоанет просто разбра, че беше същият, който я бе посетил на борда на „Буревестник”.

— По дяволите! — процеди тя.

— Мис Бакс.

Машината свали Зейвиър на земята, доста безцеремонно. Зейвиър се закашля, пое си дълбоко въздух и потри болезненото място под гърлото си. Опита да каже нещо, но се чу само поредица от дрезгави, режещи гласни.

— Мистър Лиу ми пречеше в процеса на моите издирвания — обясни пълномощникът.

Зейвиър се закашля отново.

— Аз… просто… не се отдръпнах достатъчно бързо от пътя му.

— Добре ли си, Зейв? — попита Антоанет.

— Добре съм — отговори той, вече повъзвърнал отчасти цвета на лицето си. Обърна се към машината, заела по-голямата част от офиса, която оглеждаше други неща с множеството си крайници. — Какво, по дяволите, искаш?

— Отговори, мистър Лиу. Отговори на същите въпроси, които ме вълнуваха при последното ми посещение.

Антоанет изгледа машината.

— Този скапаняк е идвал при теб, докато ме нямаше?

— Без никакво съмнение, мис Бакс — отвърна машината. — Налагаше се да го направя, защото вие бяхте толкова неприветлива.

Зейвиър я погледна.

— Той се качи на борда на „Буревестник” — потвърди тя.

— И?

Полицейският пълномощник прекатури една кантонерка и затършува едновременно с досада и целеустременост в разсипаната документация.

— Мис Бакс ми показа, че пренася пасажер в една криокамера. Нейната история, чиято достоверност бе проверена в приют „Айдълуайлд”, гласеше, че тялото трябвало да бъде върнато там, тъй като станала някаква административна грешка.

Антоанет сви рамене; явно щеше да ѝ се наложи да лъже пълномощника.

— Е, и?

— Тялото беше вече мъртво. А вие изобщо не сте ходили в приюта. Насочихте се към междупланетното пространство малко след моето тръгване.

— И защо ще правя такова нещо?

— Точно това бих искал да знам, мис Бакс. — Машината изостави кантонерката и я срита встрани с един от острите си крайници. — Попитах мистър Лиу, но той не успя да ми помогне. Така ли е, мистър Лиу?

— Казах каквото знаех.

— Май е добре да проявя специален интерес и към вас, мистър Лиу, как мислите? Имате много интересно минало, ако се съди по полицейските протоколи. Познавахте Джеймс Бакс много добре, нали?

Зейвиър присви рамене.

— Кой не го познаваше?

— Работили сте за него. Това означава нещо повече от обикновено запознанство, нали?

— Имахме бизнес договорка. Аз оправях кораба му. Поправям много кораби. Това не означава, че сме били женени.

— Но несъмнено сте си давали сметка, че Джеймс Бакс ни притеснява, мистър Лиу. Този човек не се интересуваше особено от въпроси като правилно и неправилно. Не се интересуваше от нещо толкова незначително като закона.

— Откъде е можел да го познава? — възкликна Зейвиър. — Вие, скапаняците, правите закона просто така, докато си вървите.

Полицейският пълномощник се устреми към него с ослепителна бързина, като за миг се превърна в черен облак. Антоанет усети вятъра, който създаде около себе си. Секунда по-късно отново бе притиснал Зейвиър към стената, този път по-високо и доста по-силно. Той започна да се дави и се вкопчи в манипулаторите на машината, опитвайки отчаяно да се освободи.

— Знаете ли, мистър Лиу, че случаят „Мерик” така и не бе приключен задоволително?

Зейвиър не можа да отговори.

— Случаят „Мерик” ли? — попита Антоанет.

— Лайл Мерик — отвърна пълномощникът. — Чували сте за него. Търговец, като баща ви. От другата страна на закона.

— Лайл Мерик умря…

Зейвиър започваше да посинява.

— Но случаят никога не бе приключен, мис Бакс. Какво знаете за постановлението „Мандълстам”?

— Да не би случайно това да е някой от скапаните ви нови закони?

Машината пусна Зейвиър на пода. Той беше изгубил съзнание. Поне Антоанет се надяваше да е в безсъзнание.

— Баща ви познаваше Лайл Мерик, мис Бакс. Зейвиър Лиу познаваше баща ви. Мистър Лиу почти със сигурност е познавал Лайл Мерик. Като се има предвид този факт и склонността ви да превозвате мъртви тела из военната зона без логическа причина, за която да можем да се сетим, не е чудно, че и двамата представлявате толкова голям интерес за нас, нали?

— Ако докоснеш Зейвиър още един път…

— Какво, мис Бакс?

— Ще…

— Нищо няма да направите. Тук сте беззащитна. В това помещение няма дори охранителни камери. Знам, защото първо проверих.

— Скапаняк.

Машината направи няколко стъпки към нея.

— Разбира се, не е изключено да носите някаква форма скрито съоръжение.

Антоанет се притисна с гръб към стената на офиса.

— Какво?

Полицейският пълномощник протегна напред един от манипулаторите си. Тя се притисна дори още по-силно назад, притаи дъх, глътна корема си, но нищо не помогна. Роботът прокара манипулатора си нежно по лицето ѝ, но тя си даде прекрасно сметка как би могъл да я обезобрази, ако пожелае. След това манипулаторът погали шията ѝ и премина по-надолу, като се спря върху гърдите.

— Скапаняк… такъв.

— Мисля, че е възможно да носите оръжие или наркотици.

Последва светкавичното движение на метал, което предизвика познатия ужасяващ полъх. Тя потрепна, но всичко свърши за миг. Пълномощникът бе разкъсал сакото ѝ; любимото ѝ виолетово сако бе съсипано. Под него тя носеше тясна фланелка без ръкави с множество джобове. Антоанет се изви и изруга, но машината продължаваше да я държи здраво. Изследва различните форми в джобовете на фланелката, като я издърпваше от тялото ѝ.

— Трябва да бъда сигурен, мис Бакс.

Тя се сети за пилота, вкаран по хирургически път в метален контейнер някъде в търбуха на полицейския катер, несъмнено паркиран някъде наблизо, който не бе почти нищо повече от централна нервна система с няколко досадни добавки.

— Болен скапаняк.

— Просто съм… старателен, мис Бакс.

Зад полицейския пълномощник се чу някакъв трясък. Той замръзна. Антоанет затаи дъх, също толкова озадачена. Опасяваше се, че пилотът бе уведомил и други пълномощници за предстоящото забавление.

Машината отстъпи заднешком и се обърна много бавно. И се озова пред стена в шокиращо оранжево-кафяво и къдраво черно. Антоанет прецени на пръв поглед, че бяха поне дванайсетина — шест-седем орангутана и горе-долу толкова генетично подобрени горили. И едните, и другите бяха генно модифицирани, така че да се движат изцяло на два крака, и всички носеха импровизирани, а в някои случаи и не чак толкова импровизирани оръжия.

Главната горила държеше комично огромен гаечен ключ. Гласът ѝ беше толкова нисък, че Антоанет по-скоро го чувстваше в стомаха си, отколкото го чуваше.

— Пусни я.

Машината претегли шансовете си. Напълно възможно бе да се справи с всичките хиперпримати. Разполагаше с всевъзможни гадни оръжия. Щеше обаче да настане голяма бъркотия и после щеше да се наложи да дава дълги и широки обяснения, а и нямаше гаранция, че няма да понесе сериозни увреждания, докато успее да усмири или умъртви всички човекоподобни маймуни.

Не си струваше да си дава всичкия този зор, особено като се имаше предвид колко мощни профсъюзи и политически лобита стояха зад повечето видове хиперпримати. За Конвенция Ферисвил щеше да бъде много по-трудно да обясни смъртта на една горила или орангутан, отколкото на човек, особено в карусел Ню Копенхаген.

Полицейският пълномощник се оттегли, като прибра повечето си крайници. За момент стената от примати отказа да го пусне и Антоанет се уплаши, че ще се стигне до кръвопролитие. Спасителите ѝ обаче искаха само да покажат ясно решимостта си.

Стената се разцепи; машината премина през нея.

Антоанет си отдъхна. Искаше да благодари на хиперприматите, но първата ѝ грижа беше Зейвиър. Тя коленичи до него и докосна врата му. Усети в тила си топлия дъх на животните.

— Добре ли е?

Тя вдигна поглед към величественото лице на горилата; то като че ли беше изваяно от въглен.

— Така мисля. Как разбрахте?

— Зейвиър натисна алармения бутон — избумтя ниският му глас. — И ние дойдохме.

— Благодаря.

Горилата се изправи в целия си внушителен ръст.

— Ние харесваме Зейвиър. Той се отнася добре с нас.

По-късно тя огледа останките от сакото си. Беше подарък от баща ѝ за седемнадесетия ѝ рожден ден. От самото начало ѝ бе мъничко — когато го носеше, приличаше повече на матадорско сако — но въпреки това си бе останало любимата ѝ дреха, а и ѝ се струваше, че изглежда добре в него. Но сега бе съсипано така, че не подлежеше на поправка.

След като приматите си тръгнаха, а Зейвиър се изправи на крака, разтърсен, но почти невредим, двамата се постараха да разчистят бъркотията. Това им отне няколко часа, които посветиха предимно на подреждането на документацията. Зейвиър винаги бе поддържал прилежно счетоводството си. Твърдеше, че дори сега, когато компанията му се плъзгаше бавно към банкрута, нямаше да даде за нищо на света допълнителни амуниции в ръцете на онези копелета кредиторите.

Към полунощ мястото отново придоби приличен вид. Но Антоанет знаеше, че това съвсем не беше краят. Полицейският пълномощник щеше да се върне и щеше да се погрижи следващия път да няма спасителен отряд от примати. Дори никога да не успееше да стигне до дъното на онова, което бе правила във военната зона, властите разполагаха с хиляди начини да я извадят от бизнеса. Нищо чудно полицейският пълномощник вече да бе конфискувал „Буревестник”. Единственото, което правеше с нея, а ѝ се налагаше непрестанно да си припомня, че зад него стоеше човешко същество, бе да си играе, да превръща живота ѝ в кошмар от притеснения и същевременно да си доставя някаква забава, докато не си намереше някой друг, когото да тормози.

Реши да попита Зейвиър защо той проявяваше такъв интерес към съдружниците на баща ѝ и конкретно — към случая на Лайл Мерик, после предпочете да забрави за всичко това, поне до сутринта.

Зейвиър излезе и купи още две бири, които изпиха, докато връщаха по местата последните разместени неща.

— Всичко ще се оправи, Антоанет — заяви той.

— Сигурен ли си?

— Ти го заслужаваш. Добър човек си. Единственото ти желание беше да изпълниш волята на баща си.

— Защо тогава се чувствам като абсолютна глупачка?

— Не би трябвало — отвърна той и я целуна.

Любиха се отново — струваше им се, че бяха минали дни от последния път — после Антоанет заспа, потъвайки през слоеве от все по-неопределена тревожност, докато достигна безсъзнателност. И тогава сънят на демаршистката пропаганда започна да се проявява отново, онзи сън, в който тя се намираше на голям кораб, нападнат от паяци, които после я отведоха в своята база на една комета и я подготвиха оперативно за включване към общия си кошерен ум.

Този път обаче стана по-различно. Когато конджоинърите дойдоха да отворят черепа ѝ, за да пъхнат в него своите машинки, онзи, който се надвеси над нея, дръпна бялата си хирургическа маска и разкри лицето си, което тя вече познаваше от историческите текстове, от последните анекдоти. Беше лицето на белокос, брадат стар патриарх, набръчкано и волево, едновременно тъжно и весело, лице, което при всички други обстоятелства би изглеждало добро, мъдро и бащинско.

Лицето на Невил Клавейн.

— Казах ти да не се появяваш отново на пътя ми — рече той.

Майка Нест беше на една светлинна минута зад него, когато нареди на корветата да започне да намалява скоростта, следвайки навигационната информация, дадена му от Скейд. Звездният пейзаж се въртеше като управляван от добре смазан часовников механизъм, сенки и бледи светлини се процеждаха върху Клавейн и бездейните форми на двамата му пасажери. Корветата беше най-подвижното превозно средство в конджоинърската флота, действаща в рамките на системата, но натъпкването на трима човека в нея напомняше математическо упражнение по оптимално използване на дадена вместимост. Клавейн бе заел мястото на пилота, като дактилните контролни бутони и дисплеите бяха достатъчно близо, за да ги достига. Корабът можеше да се управлява без помръдване дори на клепача, но същевременно бе предназначен да издържи кибернетичните атаки, които биха могли да повредят рутинните невронни команди. Клавейн го управляваше чрез дактилен контрол, макар почти да не бе помръдвал и пръста си от часове. Тактически сводки се състезаваха за вниманието му, като се бореха помежду си за по-добро място в рамките на зрителното му поле, но не се виждаха признаци от неприятелска активност в радиус от шест светлинни часа.

Току до него, с успоредни на раменете колене, лежаха Рьомонтоар и Скейд. Бяха натъпкани в пространства с човешка форма между вътрешните повърхности на калъфи с оръжия или контейнери с гориво и, като Клавейн, бяха с леки скафандри. Черните бронирани повърхности на скафандрите ги оприличаваха на абстрактни издатини на интериора на корветата.

Нямаше почти никакво място за скафандрите, но определено нямаше и никакво място, за да бъдат тепърва обличани.

„Скейд?”

[Да, Клавейн?]

„Мисля, че вече е безопасно да ми кажеш накъде сме се запътили.”

[Просто следвай плана за полета и ще пристигнем навреме. Майсторът на делото ще ни очаква.]

„Майсторът на делото ли? Познавам ли го?” Долови отражението на потайната усмивка на Скейд в прозореца на корветата.

[Скоро ще имаш това удоволствие, Клавейн.]

Не беше необходимо да му казват, че където и да отиваха, се намираше в същия кометен облак, където бе и Майка Нест. По тези места нямаше нищо друго освен вакуум и комети, и дори кометите бяха рядкост. Конджоинърите бяха превърнали някои комети в примамка за врага, и бяха разположили сензори, капани и тям подобни системи в други, но той нямаше представа за осъществяването на подобна дейност толкова близо до Майка Нест.

Докато летяха, се включи в информационната мрежа на системата. Само най-фанатичните неприятелски агенции претендираха, че все още има шанс демаршистите да победят. Повечето говореха открито за поражение, макар винаги да го изричаха доста завоалирано: „прекратяване на враждебните действия”, „отстъпване пред някои искания на неприятеля”, „възобновяване на преговорите с конджоинърите”… Списъкът можеше да бъде продължен още дълго, но не беше трудно да се чете между редовете.

Нападенията срещу собственост на конджоинърите ставаха все по-редки, с пропорционално намаляващ процент на победите. Сега врагът се концентрираше върху защитата на собствените си бази и твърдини, но дори това му се удаваше трудно. Повечето бази се нуждаеха от снабдяване с провизии и въоръжение от главните производствени центрове, което означаваше конвои от роботизирани кораби да извършват самотни, дълги пътувания между системите. Конджоинърите ги сваляха с лекота; не си заслужаваше да пленяват товарите им. Демаршистите бяха стартирали програми за възстановяване на някои от уменията си в нанотехнологиите, на които се бяха радвали преди Смесената чума, но от лабораториите им достигаха слухове за обезсърчаващи провали. За цели изследователски екипи, превърнати в безформена сива маса от излезли от контрол репликатори. Все едно се бяха върнали отново в двайсет и първи век.

И колкото повече нарастваше отчаянието им, толкова по-големи ставаха провалите.

Конджоинърските окупационни сили бяха превзели успешно някои по-периферни селища и бързо установяваха в тях марионетен режим, което позволяваше всекидневният им живот да продължи в по-голяма или по-малка степен като преди. Засега не се бяха впуснали да осъществяват програми за масово невронно преобразуване, но според техните критици това бе единствено въпрос на време и рано или късно населението щеше да бъде подложено на вкарването на съответните импланти и поробено чрез включването му в техния смазващо уеднаквен кошерен ум. Групите за съпротива бяха осъществили няколко успешни удара срещу властта на конджоинърите в тези марионетни държави в нетраен съюз с прасета, скайджакове и други нехранимайковци из цялата система, събрали се, за да дадат отпор на новата власт. Според Клавейн с подобни действия те само правеха всичко възможно да ускорят въвеждането на някои невронни корекции, най-малкото за осигуряване на общото благо.

Но засега Йелоустоун и неговите непосредствени съседи — Ръждивият пояс, населените високоорбитални места и карусели и междузвездните рояци за паркиране — не бяха оспорвани. Конвенция Ферисвил, макар и да имаше своите проблеми, поддържаше фасадата, че все още държи нещата под контрол. И двете страни отдавна бяха разбрали, че имат полза от съществуването на неутрална зона, където видовете да обменят информация и тайните агенти и на двете страни да могат да общуват с трети страни и евентуални сътрудници, симпатизанти или дезертьори. Някои смятаха, че дори това положение бе временно, че нищо нямаше да спре конджоинърите да окупират по-голямата част от системата — те бяха държали Йелоустоун в продължение на няколко десетилетия и нямаше да се откажат от възможността да се сдобият завинаги с него. Предишната им окупация бе прагматична интервенция по покана на демаршистите, но втората щеше да бъде упражнение по тоталитарен контрол, какъвто историята не бе виждала от столетия.

Така се говореше. Ами ако дори то се окажеше безнадеждно оптимистично предвиждане?

Скейд му беше казала, че сигналите от изгубените оръжия са били засечени преди повече от трийсет години. Спомените, които му дадоха, и фактите, до които имаше достъп сега, потвърждаваха нейната история. Не се даваше обяснение обаче, защо възвръщането на оръжията внезапно се бе превърнало в жизненоважен въпрос за Майка Нест. Скейд обясни, че заради войната било невъзможно да се направи опит за намирането му по-рано, но това със сигурност бе само част от истината. Трябва да имаше и нещо друго: някаква криза или заплаха от криза, която правеше изнамирането на оръжията далече по-важно, отколкото преди. Нещо бе уплашило Вътрешното светилище.

Клавейн се питаше дали Скейд — и съответно Вътрешното светилище — знаеха нещо за вълците, което все още не му бяха казали. След завръщането на Галиана, вълците бяха класифицирани като смущаваща, но далечна заплаха, нещо, за което човешкият род трябваше да се тревожи едва след като навлезе по-дълбоко в Космоса. Ами ако бяха получили нова информация? Ако вълците се бяха приближили?

Искаше му се да отхвърли тази идея, но установи, че му е невъзможно да го направи. През останалата част от пътуването мислите му кръжаха като лешояди, изследвайки тази вероятност от всички възможни ъгли, оголвайки я до мозъка на костите. Едва когато Скейд вкара отново мислите си в главата му, той си наложи да погребе вътрешните си въпроси.

[Почти пристигнахме, Клавейн. Нали си даваш сметка, че нищо от това, което ще видиш тук, не може да бъде споделено с останалите в Майка Нест?]

„Разбира се. Надявам се, че сте били дискретни затова, което вършите тук. Ако бяхте привлекли вниманието на врага, можехте да компрометирате всичко.”

[Но не го направихме, Клавейн.]

„Не става дума за това. Според предположенията не трябваше да има никакви операции в радиус от десет светлинни часа от…”

[Слушай, Клавейн.] — Тя се приведе напред от мястото си, коланът се впи в черните извивки на скафандъра ѝ. — [Трябва да проумееш нещо: войната вече не е главната ни грижа. Ние ще я спечелим.]

„Не подценявай демаршистите.”

[О, няма. Но трябва да бъдем наясно, че всичко това е относително важно. Единственият ни сериозен проблем е възвръщането на оръжията от адска класа.]

„За възвръщане ли става дума? Или за разрушение?” Наблюдаваше внимателно реакциите ѝ. Дори след приемането му в Затворения съвет умът на Скейд бе останал затворен за него.

[За разрушение ли, Клавейн? И защо, за Бога, ще искаме да ги разрушим?]

„Каза ми, че главната цел е да не допуснем да попаднат в неподходящи ръце.”

[Да, точно така.]

„В такъв случай ще позволиш ли да бъдат разрушени? Така ще бъде постигната същата цел, нали? И мисля, че в много отношения ще бъде далече по-лесно.”

[Връщането им е предпочитаният ни изход.]

„Предпочитаният?”

[И то силно предпочитан, Клавейн.]

Сега моторите на корветата работеха по-усилено. Едва видима, от мрака изплува тъмна шушулка от комета. Предните светлини на кораба заопипваха повърхността ѝ. Кометата се въртеше бавно, по-бързо от Майка Нест, но въпреки това в разумни граници. Според Клавейн ширината на мръсната снежна топка бе някъде между седем-осем километра, тоест по-малка от дома им. Можеше лесно да бъде скрита в издълбаната сърцевина на Майка Нест.

Корветата увисна близо до черната повърхност на кометата, като преустанови движението си, в резултат на което от двигателите ѝ избликнаха виолетови пламъци, преди да изстреля скобите за закотвяне. Те паднаха тежко на повърхността, като пробиха почти невидимото епоксидно чиле, омотано около кометата за подсилване на структурата ѝ.

„Както виждам сте поработили здравата. Колко човека сте докарали тук, за да правят това, което правят, Скейд?”

[Нито един. Само шепа от нас са идвали тук и никой никога не остава за постоянно. Цялата активност е напълно автоматизирана. Периодически оперативен работник на Затворения съвет идва, за да провери как вървят нещата, но през повечето време слугите действат без надзор.]

„Слугите не са чак толкова умни.”

[Нашите са.]

Клавейн, Рьомонтоар и Скейд си сложиха каски и излязоха през горния люк на корветата, като прескочиха няколкото метра празно пространство, докато паднат върху подсилващата мембрана. Закрепиха се за нея като мухи за лепяща хартия, като отскачаха напред-назад, докато енергията от удара се поизчерпи. Когато колебанията на мембраната се прекратиха, Клавейн отдели внимателно ръката си от лепкавата повърхност и бавно се изправи. Лепкавостта бе преценена така, че да позволява нормалното движение и същевременно да не допуска отделянето на човека при всяко действие, което бе достатъчно енергично, за да го запрати в открито пространство с достатъчно голяма скорост, че да се отдели от кометата. По същия начин мембраната беше твърда под натиск с нормална сила, но се деформираше еластично, ако нещо я удареше с по-голяма скорост от няколко метра в секунда. Вървенето беше възможно, при условие че се извършва разумно бавно, но по-енергичните действия щяха да доведат до обездвижването на обекта, докато не намали напрежението и се отпусне.

Скейд, която трудно можеше да бъде объркана заради гребена на шлема си, ги поведе, следвайки някаква явно позната на скафандъра ѝ пътека. След пет минути стигнаха до неголяма падина на повърхността на кометата. Клавейн различи входна дупка в най-ниската ѝ точка, почти сляла се с черната като сажди повърхност. В мембраната се виждаше кръгова празнина, пазена от пръстеновидна яка.

Скейд коленичи край нея, лепливата повърхност задържа коленете ѝ. Тя почука два пъти по ръба на яката и зачака. Някъде след около минута от тъмнината се появи слуга, като разгъна истинско изобилие от крака и добавки, с които разшири тесния отвор. Приличаше на войнствен железен скакалец. Клавейн разпозна в него най-разпространения строителен модел, от който имаше хиляди екземпляри в Майка Нест, но в начина, по който се движеше този, се долавяше нещо изнервящо самоуверено и наперено.

[Клавейн, Рьомонтоар… искам да ви запозная с Майстора на делото.]

„Слугата?”

[Майсторът е нещо повече от обикновен слуга, уверявам те.]

Скейд премина към говоримия език:

— Майсторе… искаме да видим вътрешността. Моля те, пусни ни да минем.

Майсторът отвърна с бръмчащия си, наподобяващ жужене на оса глас:

— Тези две особи не са ми познати.

— И Клавейн, и Рьомонтоар са в Затворения съвет. Ето, разчети ума ми. Ще видиш, че не говоря под принуда.

Настана пауза, през която машината пристъпи към Скейд, като измъкна цялото си тяло през отвора. Имаше много крайници, някои завършващи с подобни на кирка стъпала, други бяха снабдени със специализирани наконечници, инструменти и сензори. От всички страни на клиноподобната ѝ глава имаше големи сензорни гроздове, струпани заедно като многосъставни фасетъчни очи. Скейд не помръдна, докато слугата се извиси над нея. Той сведе глава, прокара я от край до край и се отдръпна назад.

— Бих искал да проверя и техните умове.

— Заповядай.

Машината се приближи до Рьомонтоар, наклони глава на една страна и се съсредоточи. Процедурата продължи малко по-дълго, отколкото със Скейд. След това, явно задоволена, тя се насочи към Клавейн. Той усети как затършува — енергично и систематично. Порой от припомнени миризми, звуци и образи нахлуваха в съзнанието му и изчезваха, за да бъдат заменени от други. От време на време машината спираше, даваше заден ход, изтегляше някоя по-ранна картина и се застояваше подозрително над нея. Други прехвърляше с пълна липса на интерес. Слава Богу процесът беше бърз, но пак му се струваше, че го претърсват.

После сканирането престана, секна и потокът, и Клавейн отново се почувства собственик на своя ум.

— Този е доста конфликтен. Изглежда има съмнения. Аз имам съмнения за него. Не мога да изтегля дълбоките нервни структури. Може би ще трябва да го сканирам при по-висока резолюция. Една скромна хирургическа процедура ще позволи…

— Това не е необходимо, Майсторе — прекъсна го Скейд. — Той има право на своите съмнения. Сега ще ни пуснеш ли?

— Това не е в реда на нещата. Направо е нередовно. Една ограничена хирургическа интервенция…

— Майсторе, това е директна заповед. Пусни ни да влезем.

Слугата се отдръпна.

— Много добре. Действам под принуда. Настоявам посещението да бъде кратко.

— Няма да те задържим дълго — отговори Скейд.

— И освен това ще си свалите оръжието. Няма да позволя вкарването на съоръжения с енергия с висока плътност в моята комета.

Клавейн погледна към колана за различните приспособления към скафандъра си и отдели пистолета, който едва сега си даде сметка, че носи. Понечи да го остави върху леда, но в същия миг последва светкавично движение от страна на Майстора на делото, който изби пистолета от ръката му. Той се превъртя в мрака над него и излетя с голяма скорост. Скейд и Рьомонтоар направиха същото и Майсторът се справи с оръжието им пак така непринудено. След това той се завъртя на пети, краката му се превърнаха в танцуващ метален облак, и се мушна отново през дупката.

[Хайде. Той не обича посетители и ще се раздразни, ако се застоим много-много.]

Рьомонтоар вкара мисъл в главите им. [Искаш да кажеш, че все още не е раздразнен?]

„Какво, по дяволите, е това, Скейд?”

[Слуга, разбира се, само малко по-умен от нормата… това смущава ли те?]

Клавейн я последва през отвора и в тунела, като по-скоро се носеше във въздуха, отколкото вървеше между напомнящите гърло стени от плътен лед. Почти не си бе давал сметка за пистолета, докато му го конфискуваха, но сега се чувстваше неизразимо уязвим без него. Попипа колана на скафандъра си, но не намери нищо, което би могло да послужи като оръжие срещу слугата, ако в някой момент решеше да се обърне срещу тях. Бяха останали няколко скоби и куки, два сигнални огъня с размери на палец и стандартен запечатващ спрей. Единственото нещо, напомнящо оръжие — макар и да изглеждаше като пистолет, спреят имаше радиус на действие само два-три сантиметра — беше пиезонож с късо острие, достатъчно да прониже материята на скафандър, който обаче не можеше да свърши никаква работа срещу една бронирана машина или дори добре обучен съперник.

„Много добре знаеш, че ме смущава. Никога досега в ума ми не беше нахлувала машина… не и по начина, по който го направи току-що тази тук.”

[Тя просто иска да се увери, че може да ни има доверие.] Докато слугата бе бърникал в съзнанието му, Клавейн бе усетил острия метален привкус на интелекта му. „Доколко точно е умен?”

[Умен най-малко на алфа ниво. О, моля те, не ми излизай с тази аура на оправдано отвращение, Клавейн. Веднъж вече прие машините, които са почти толкова умни, колкото си и ти.]

„Имах достатъчно време, за да преразгледам мнението си по въпроса.”

[Дали не се чувстваш заплашен от тях, например?]

„От една машина? Не. Изпитвам съжаление, Скейд. Съжаление, задето сте позволили на тази машина да се сдобие с разум, а след това сте я принудили да остане ваш роб. Не смятам, че тази действителност отговаря на онова, в което вярвахме.”

Усети безмълвното присъствие на Рьомонтоар. [Съгласен съм с Клавейн. Досега сме успявали да се справяме без интелигентни машини, Скейд. Не защото се страхуваме от тях, а защото знаем, че всяко разумно създание трябва само да избира съдбата си. Но този слуга не разполага със свободна воля, нали? Само с разум. Едното без другото е маскарад. Ние сме стигали до война и за по-дребни неща.]

Някъде пред тях се появи бледолилаво сияние, което очерта естествените шарки по стените на тунела. Клавейн виждаше тъмните очертания на едрата фигура на машината на фона на светлинния източник. Сигурно чуваше разговора им, слушаше дебата им за това какво представлява.

[Съжалявам, че трябваше да го направим. Но нямахме друг избор. Нуждаехме се от умни слуги.]

[Това е робство] — настоя Рьомонтоар.

[Отчаяните времена изискват отчаяни мерки, Рьомонтоар.]

Клавейн се взря в бледолилавото сияние. „Какво им е толкова отчаяно? Мислех, че сме се заели просто с възвръщането на изгубена собственост.”

Майсторът на делото ги отведе до вътрешността на кометата и спря в нещо като малък мехур без въздух във вътрешната стена на издълбаното ѝ тяло. За да застанат на едно място, пъхнаха крайниците си в специално пригодените за тази цел каиши, прикрепени към стените. Мехурът бе херметически изолиран от главната камера и постигнатият в него вакуум бе от висока класа.

Клавейн се взря в камерата. Зад стъклото се виждаше пещера със зашеметяващи мащаби. Беше окъпана в прекрасна синя светлина, изпълнена с големи машини и почти нереално усещане за забързана активност. За момент тази сцена му се стори прекалено впечатляваща, за да може да я възприеме. Струваше му се, че се взира в дълбоката перспектива на приказно подробна средновековна картина, създаваща впечатление за взаимно преплитащи се арки и кули на някакъв сияен небесен град, където се виждаха тълпи от среброкрили ангели като архитектурни елементи, ескадрон след ескадрон, докъдето поглед стига, където се губеха в лазурната синева на безкрая. Тогава осъзна какво става всъщност и, видимо трепвайки, си даде сметка, че ангелите бяха просто отдалечени машини: хиляди стерилни строителни слуги, които прекосяваха вакуума, вършейки задачите си. Те общуваха помежду си с помощта на лазери и именно разпръскването и отразяването на тези лъчи потапяше помещението в сребристосиньо сияние. Клавейн знаеше, че освен това там е истински студено. По стените на камерата разпозна пъхнатите в тях черни конуси на криоаритметични двигатели, които изчисляваха непрестанно кога и колко да изсмукват от горещината, предизвикана от трескавата индустриална дейност. Без тях кометата просто щеше да се разтопи и да се изпари.

Вниманието на Клавейн бе привлечено от причината за цялата тази активност. Не се изненада, като видя корабите, дори от факта, че са междузвездни, но степента им на завършеност го учуди. Беше очаквал да види полузавършени корпуси, но тези кораби май всеки момент щяха да бъдат готови да летят. Бяха общо дванайсет, наредени един до друг в специални поддържащи скелета. Имаха еднаква форма, гладка и черна, подобна на торпедо, към края си набучени с лонжероните и кожусите на конджоинърските двигатели. Макар да нямаше видима база за сравнение, той бе убеден, че всеки един от корабите бе дълъг поне три-четири километра, тоест бе много по-голям от „Куче грозде”.

Скейд се усмихна, очевидно забелязала реакцията му. [Впечатлен ли си?]

„Кой не би бил впечатлен?”

[Сега вече разбираш защо Майсторът се тревожеше толкова от неволен изстрел от нашите оръжия. Естествено, сто на сто се питаш защо започнахме да ги строим отново.]

„Справедлив въпрос. Да не би случайно вълците да имат нещо общо с това?”

[Може би първо би трябвало да ми кажеш защо според теб престанахме да ги правим.]

„Страхувам се, че така и никой не прояви благоприличието да ми го каже.”

[Ти си умен човек. Няма как да не си си изградил някоя и друга теория.]

Клавейн понечи да ѝ каже, че въпросът никога не го бе занимавал — решението да се преустанови строежът на междузвездни кораби бе взето, когато той самият се бе намирал далече в Космоса — и бе станал факт преди завръщането му, а като се имаше предвид належащата нужда да помогне на своите да победят във войната, не бе сред най-вълнуващите го проблеми.

Но това щеше да бъде лъжа. Винаги го беше вълнувал. „Според всеобщото предположение спряхме да ги произвеждаме поради егоистични икономически причини, или от страх двигателите да не попаднат не където трябва — в ръцете на ултри или на други нежелани субекти. Или защото открихме фатален недостатък, в резултат на който двигателите придобиват навика да експлодират от време на време.”

[Да, и освен споменатите от теб сега съществуват поне още пет-шест други разпространени теории, от донякъде възможни до абсурдно параноични. Каква обаче беше причината според теб?]

„Единствените ни стабилни клиенти за корабите винаги са били демаршистите. Ултрите купуваха своите двигатели от втора или даже трета ръка, или направо ги крадяха. Но щом отношенията ни с демаршистите започнаха да се влошават, което стана след краха на икономиката им след Смесената чума, ние изгубихме главния си клиент. Те вече не можеха да си позволяват нашите технологии, а ние пък нямахме желание да ги продаваме на фракция, проявяваща все по-голяма враждебност към нас.”

[Много прагматичен отговор, Клавейн.]

„Никога не съм виждал причина да търся по-дълбоко обяснение.”

[В това, разбира се, има зрънце истина. Икономическите и политическите фактори действително изиграха своята роля. Имаше обаче още нещо. От вниманието ти не може да е убягнал фактът, че вътрешната ни програма за строеж на кораби бе значително намалена.]

„Бяхме във война. Освен това разполагахме с достатъчно кораби за своите нужди.”

[Така е, но дори тези кораби не бяха активни. Рутинният междузвезден трафик бе значително намален. Пътуването между конджоинърските селища в други системи бе сведено до минимум.]

„И това е резултат от войната…”

[Която обаче няма почти нищо общо с въпросната история, освен че осигури убедително алиби.]

Клавейн почти се изсмя. „Алиби ли?”

[Ако истинската причина се беше разчула, сред целия разселил се из Космоса човешки род щеше да настане паника. Обществено-икономическите вълнения щяха да бъдат несравнимо по-големи от всичко, което причини настоящата война.]

„Предполагам, че няма да ми кажеш защо?”

[Ти беше прав, в известен смисъл. Свързано е с вълците, Клавейн.]

Той поклати глава. „Не може да бъде.”

[Защо?]

„Защото научихме за тях едва след завръщането на Галиана. А Галиана ги срещна едва след като се разделихме.” Не беше необходимо да напомня на Скейд, че и двете събития бяха станали много след указа за преустановяване строежа на кораби.

Каската на Скейд кимна едва забележимо. [Вярно е, в известен смисъл. Наистина, едва след завръщането на Галиана Майка Нест се сдоби с по-подробни познания за природата на машините. Но фактът, че вълците съществуват, че са там някъде, бе известен много преди това.]

„Не може да бъде. Галиана бе първата, която ги срещна.” [Не. Тя беше просто първата, която се върна жива след срещата си с тях… или поне жива в известен смисъл. Преди това разполагахме само с далечни доклади, с тайнствени случаи на изчезване на кораби, с някой и друг сигнал за бедствие. С годините Затвореният съвет започна да прави връзка между всички тези доклади и стигна до извода, че вълците, или нещо като вълците, дебнат из космическото пространство. Но това не бе всичко. Стигнахме до едно още по-смущаващо заключение, което и доведе до въпросния указ. Фактите сочеха, че машините, каквото и да представляваха, предпочитаха нещо конкретно, свързано с двигателите. Така дойдохме до извода, че вълците биваха привличани от тау-неутринните емисии, характерни за нашите двигатели.]

„А Галиана?”

[Когато се върна, разбрахме, че сме били прави. И тя даде име на нашия враг, Клавейн. Дължим ѝ поне това.]

Тогава Скейд бръкна в главата му и постави там една картина. Показа му безмилостна тъмнина, осеяна с премигващи, мъждукащи звезди. Звездите не допринасяха с нищо за намаляване на мрака, а го правеха дори още по-абсолютен и студен. Ето как гледаше сега на Космоса Скейд: като на неприязнено настроен към живота, като на пълна с киселина вана. Но между звездите имаше нещо друго, не само празнота. В тези пространства се промъкваха машини, предпочитащи тъмнината и студа. Скейд го накара да изпита жестокия вкус на интелигентността им. В сравнение с него мисловният процес на Майстора на делото изглеждаше успокояващ и приятелски. В начина на мислене на машините имаше нещо зверско, неукротим, изпускащ лиги глад, в сравнение с който всички останали съображения бледнееха.

Това бе дива, неутолима жажда за кръв.

[Те винаги са били някъде там, скрити в тъмнината, откъдето наблюдават и чакат. В продължение на четири века сме имали изключителен късмет, като сме се препъвали в мрака, вдигали сме шум и сме осветявали, разпространявали сме вестта за своето присъствие из галактиката по радиовълни. Струва ми се, че в известен смисъл те трябва да са слепи или че филтрират от възприятията си определени типове сигнали. Никога не са влизали в нашите радио- или телевизионни трансмисии например, иначе щяха да ни подушат още преди столетия. Това засега не се е случило. Може би са предназначени да реагират само на непогрешими признаци за пътуваща из Космоса, а не просто технологична култура. Това, разбира се, са само предположения, но какво друго ни остава освен да правим предположения?] Клавейн погледна към дванайсетте съвсем нови кораба. „А сега? Защо започнахме да строим отново кораби?”

[Защото сега можем да си го позволим. „Куче грозде” е прототипът на тези значително по-големи кораби. Благодарение на определени пренастройки на топологията на двигателите успяхме да намалим потока от тау-неутрино. Резултатът съвсем не е съвършен, но ще ни позволи да продължим междузвездните си пътувания без страх, че ще примамим незабавно вълците. Разбира се, технологията ще трябва да остане напълно под конджоинърски контрол.]

„Разбира се.”

[Радвам се, че и ти мислиш така.]

Клавейн погледна отново към корабите. Дванайсетте черни форми бяха по-големи и по-обширни варианти на „Куче грозде”. Корпусите им достигаха може би двеста и петдесет метра в най-широките си точки. Имаха големи кореми като старите колонизаторски кораби, предназначени да пренасят десетки хиляди замразени хора.

„Ами останалата част от човечеството? А всички стари кораби, които все още се използват?”

[Направихме, каквото можахме. Агенти на Затворения съвет успяха да възвърнат контрола над известен брой незаконни съдове. Тези кораби бяха унищожени, разбира се: ние също не можем да ги използваме, а съществуващите двигатели не могат да бъдат преобразувани безопасно, за да се използват в тайния модел.]

„Не могат ли?”

Скейд пъхна в съзнанието на Клавейн образа на малка планета, може би — луна, с издълбано от едното полукълбо огромно парче с форма на купа, светещо във вишневочервено.

[Не.]

„А, доколкото разбирам, изобщо не ви е дошло наум, че разкриването на тази информация може да бъде от полза?”

Тя се усмихна търпеливо зад визьора на каската си. [Клавейн… Клавейн. Вечно готов да вярва в това, което е по-добро за човечеството. Отношението ти ме окуражава, наистина ме окуражава. Но с какво ще помогне разкриването на информацията? Тя е прекалено деликатна, за да бъде споделена дори с повечето конджоинъри. Не смея да си представя как ще се отрази върху останалата част на човечеството.]

Искаше му се да оспори думите ѝ, но знаеше, че е права. От десетилетия вече нищо, споменато от конджоинърите, не се приемаше според действителната му стойност. Дори едно толкова спешно предупреждение щеше да бъде възприето като притежаващо двоен смисъл и скрити намерения.

Дори ако неговата страна се предадеше, щяха да приемат капитулацията ѝ като хитрина.

„Може би имаш право. Може би. Но все още не съм разбрал защо внезапно започнахте отново да строите кораби.” [Като чисто предпазна мярка — ако изникне необходимост от тях.]

Клавейн се вгледа отново в корабите. Дори ако всеки един от тях бе в състояние да носи петдесет-шейсет хиляди криокамери, а както изглежда, можеха да пренасят много повече, флотата на Скейд щеше да бъде достатъчна, за да превози почти половината население на Майка Нест.

„Чисто предпазна мярка? Това ли е всичко?”

[Е, остава незначителният въпрос за адските оръжия. Два от корабите плюс прототипът ще бъдат главните участници в операцията по тяхното възвръщане. Ще бъдат въоръжени с най-модерното оръжие от нашия арсенал и ще разполагат с най-новите технологии, даващи тактическо предимство.] „Предполагам като системите, които тествахте?” [Нужни са още изпитания, но да…]

Скейд се откопча от каишите.

— Майсторе на делото, засега приключихме работата си тук. Моите гости видяха достатъчно. Кога според теб най-скоро ще бъдат готови за полет корабите?

Слугата, който беше сгънал и прибрал в стегната топка всевъзможния си инструментариум, изви глава към нея.

— Шейсет и един дена, осем часа и тринайсет минути.

— Благодаря. Постарайте се да направите всичко възможно, за да ускорите изпълнението на този план. Клавейн не би искал да бъде задържан и миг повече, нали?

Клавейн не отвърна.

— Моля, следвайте ме — рече машината и посочи с един от крайниците си към изхода.

Очевидно нямаше търпение да ги изпроводи обратно навън.

Клавейн се постара да бъде първият, който го последва.

Направи всичко възможно да поддържа съзнанието си максимално спокойно и необременено от мисли, като се концентрираше единствено върху механиката на работата си. Обратното пътуване към повърхността на кометата му се стори много по-дълго от слизането надолу. Майсторът на делото бързаше пред тях и подбираше пътя си през тунела с претенциозно внимание. Невъзможно беше да се разчете настроението му, но Клавейн имаше чувството, че слугата ги отпраща с голяма радост. Той беше програмиран да се грижи за изпълнението на операциите с покровителствено усърдие и Клавейн не можеше да не се възхити на неохотата, с която се бе занимавал с тях. През живота си бе имал вземане-даване с много роботи, програмирани с най-разнообразни, външно убедителни личностни характеристики. Но това бе първият от тях, който изглеждаше искрено недоволен, че трябва да си губи времето в човешка компания.

Някъде по средата на тунела Клавейн спря рязко. „Чакайте малко.”

[Какво има?]

„Не знам. Скафандърът показва изтичане на налягане през едната ми ръкавица. Вероятно нещо в стената е пробило ръкавицата.”

[Не е възможно, Клавейн. Стената е от абсолютно гладък кометен лед. Все едно да се порежеш в дим.]

Клавейн кимна. „Тогава значи съм се порязал в дим. Или пък в стената е имало остро парченце.”

Той се обърна и протегна ръка. На гърба на лявата му ръкавица се виждаше яркорозово петно, показващо участъка на бавно изтичане на налягане.

[Той е прав, Скейд] — обади се Рьомонтоар.

[Не е нещо сериозно. Може да го оправим след като се върнем на корветата.]

„Ръката ми започва да изстива. Веднъж вече съм губил тази ръка, Скейд. Не възнамерявам да я изгубя отново.”

Чу я как издаде нефилтриран звук на чисто човешко нетърпение. [Тогава я оправи.]

Клавейн кимна и откачи спрея от колана си. Насочи го към ръкавицата си. Лепящото вещество се появи, подобно на тънък сив червей, като незабавно се втвърди и се свърза с материята.

Ръката му беше студена, но и го болеше, защото бе промушил ръкавицата си с острието на пиезоножа. Беше го направил, без да отдели ножа от колана, с един плавен жест, като прокара едната си ръка по колана, а с другата наклони ножа. Като се имаха предвид всички тези трудности, наистина се бе справил чудесно, щом си бе спестил по-сериозно нараняване.

Върна спрея на колана си. В скафандъра му прозвуча предупредителен сигнал и ръкавицата продължи да пулсира в розово — виждаше светенето му по краищата на лепливото вещество — но усещането за студ намаляваше. Беше останал още съвсем малък теч, но това не беше нещо, което щеше да му създаде затруднения.

[Е?]

„Мисля, че се погрижих за теча. Ще го огледам по-добре, като се приберем на корветата.”

За негово облекчение инцидентът явно бе приключен. Слугата се устреми отново напред и тримата го последваха. Най-сетне тунелът ги отведе на повърхността на кометата. Както обикновено, за момент му се зави свят, когато излезе навън, защото слабата гравитация на кометата почти не се усещаше и бе съвсем лесно, само с незначително пренасочване на сетивата, да си се представиш с подметки, залепени за въгленовочерен таван, с главата надолу над безкрайното нищо. Но този момент отмина и Клавейн възвърна увереността си. Майсторът на делото се мушна отново в отвора и изчезна в тунела.

Понесоха се бързо към очакващата ги корвета, подобна на черен клин, увиснал сред звездния пейзаж.

[Клавейн…?]

„Да, Скейд?”

[Нали нямаш нищо против да ти задам един въпрос? Майсторът на делото докладва, че си имал съмнения… това наблюдение вярно ли беше или Машината се е объркала от античността на твоите спомени?]

„Ти кажи.”

[Смяташ ли вече, че е нужно да си върнем онези оръжия?]

„Никога нищо не е било по-ясно за мен. Напълно разбирам, че тези оръжия са ни необходими.”

[Усещам искреността ти, Клавейн. Значи разбираш?]

„Да, така смятам. Нещата, които ми показа, изясниха още повече въпроса за мен.”

Той беше на десет-дванайсет метра пред Скейд и Рьомонтоар. Движеше се толкова бързо, колкото смееше. Внезапно, когато стигна до най-близкото въже за хващане на корветата, спря и се извърна, като го стисна с една ръка. Жестът бе достатъчен, за да накара двамата му спътници да спрат веднага. [Клавейн…]

Той измъкна пиезоножа от колана си и го заби в пластмасовата мембрана на кометата. Беше настроил ножа си на максимална острота и разряза мембраната с цялата му дължина. Отстъпваше като рак, като продължаваше да увеличава отвора, който от един метър се удължи на два, докато ножът не срещаше почти никаква съпротива. Успя да направи четириметров отвор, тъй като трябваше да се държи за въжето.

Разбра, че отворът е достатъчно дълъг, когато усети особено хлъзгане в корема. Отворът продължи да се увеличава от само себе си, в резултат на дърпането на еластичната материя на мембраната. Той ставаше все по-дълъг и по-широк, без неговата намеса: четири метра, после — шест, десет… заприличваше на отварящ се във всички посоки цип. Скейд и Рьомонтоар, които се намираха в далечния край, също бяха издърпани по-надалече от еластичната материя.

Всичко това отне само една-две секунди. Времето обаче бе предостатъчно за Скейд.

Почти в същия миг, в който бе забил ножа, усети как тя се впива в ума му, разбрала желанието му да избяга. В този момент Клавейн усети брутална нервна сила, за чието съществуване досега даже не бе подозирал. Скейд пускаше в действие срещу него всичко, с което разполагаше, без да мисли за предпазливост и секретност. Той усети как алгоритми за претърсване и разрушение прекосяват вакуума върху радиовълни, проникват в черепа му, пробиват си път през слоевете на неговото съзнание в търсене на основните моменти на установения вътре в него ред, които щяха да ѝ позволят да го парализира, да го накара да загуби съзнание или просто да го убие. Ако беше нормален конджоинър, Скейд щеше да се справи с тази задача за микросекунди, давайки инструкция на имплантите му да се саморазрушат в изпепеляваща оргия от горещина и налягане, и той щеше да бъде изгубен. Вместо това Клавейн усети болка, сякаш някой забиваше железен клин в черепа му, безмилостно нанасяйки по него удар след удар.

Все пак изгуби съзнание. Това продължи може би само две-три секунди, но когато дойде на себе си, се чувстваше дезориентиран, не беше в състояние да си спомни къде се намира или какво прави. Беше останал само изпепеляващ химически императив, написан във все още препускащия из кръвта му адреналин. Не знаеше какво бе причинило тази реакция, но чувството беше непогрешимо: древен страх на бозайник. Бягаше от нещо и животът му се намираше в сериозна опасност. С едната си ръка бе увиснал на опънато метално въже. Проследи с поглед въжето нагоре и видя кораб, надвиснала над него корвета, и разбра, или се изпълни с надежда, че трябва да отиде именно там.

Понечи да се изтегли по въжето до чакащия кораб, спомнил си, че бе започнал нещо и че трябва да продължи нататък. Тогава болката се усили дори още повече и Клавейн изгуби отново съзнание.

Дойде на себе си, когато се спря — „падна” бе прекалено силна дума — в пластмасовата мембрана. Отново го изпълни първично усещане за неотложност и се постара да си изясни опасната ситуация, в която очевидно се бе озовал. Над него се намираше корабът — помнеше го от предишното си идване в съзнание. Беше се придвижвал сантиметър по сантиметър нагоре по въжето, опитвайки да стигне до него. Или бе слизал надолу по него, опитвайки да избяга от нещо, което се намираше на борда му?

Огледа повърхността на това, върху което се намираше, каквото и да беше то, и видя две махащи му фигури.

[Клавейн…]

Гласът — женското присъствие в главата му — беше силен, но не напълно лишен от съчувствие. В него долови и съжаление, подобно на съжалението, което би изпитал един учител заради обещаващ ученик, който не е оправдал надеждите му. Дали гласът беше разочарован, защото Клавейн щеше да падне всеки момент, или беше разочарован, защото за малко не бе успял?

Нямаше представа. Усещаше, че само ако можеше да обмисли нещата, само ако останеше една минута насаме със себе си, щеше да сглоби пъзела. Беше се случило нещо. Огромно помещение, потънало в мрак, заплашителни форми.

Нуждаеше се само от тишина и спокойствие.

В главата си обаче чуваше и особен звън: алармата за загуба на налягане. Хвърли поглед към външността на скафандъра си, търсейки издайническото розово пулсиране, обозначаващо раната. И го видя: розово петно на опакото на дланта, в която държеше нож. Върна ножа на празното му място на колана и посегна инстинктивно към залепващия спрей. Тогава си даде сметка, че вече го бе използвал, че розовото петно се процеждаше по краищата на вече втвърдило се слепващо вещество. Втвърденият сив червей наподобяваше сложно руническо писмо.

Клавейн погледна ръкавицата си от друг ъгъл и видя посланието, изобразено чрез заплетената форма на червея: КОРАБ.

Това бе неговият почерк.

Двете фигури стигнаха до края на подобния на рана процеп в леда и се устремиха към него по най-бързия начин, на който бяха способни. Той прецени, че щяха да стигнат до основата на въжето за по-малко от минута. Щеше да му бъде нужно горе-долу толкова време, за да се придвижи по него нагоре. Може би щеше да успее да прецени точно местоположението му и да скочи, без да прелети покрай корветата, но някаква част от мозъка му знаеше, че лепливата мембрана няма да му позволи да го направи. Щеше да се наложи да се покатери по въжето с ръце, въпреки болката в главата и постоянното усещане, че всеки миг ще изгуби отново съзнание.

И наистина го изгуби, но този път за по-кратко, а когато видя ръкавицата си и приближаващите отдолу фигури, реши, че бе постъпил правилно, като се насочи към кораба. Стигна до люка в същия момент, в който първата фигура, тази с изпъкнал ръб на шлема, както видя сега, стигна до бодливата кука.

Възприятията му дадоха да разбере, че повърхността на кометата представлява вертикална черна стена, от която въжетата излизаха хоризонтално. Двамата приличаха на залепнали за стената мухи, приклекнали и смалени, готвейки се да прекосят същия мост, който бе пресякъл току-що самият той. Клавейн се пъхна през люка и напипа бутоните за спешно създаване на налягане. Външната врата се плъзна безшумно и се затвори; започна да нахлува въздух. Моментално усети, че болката в главата му намалява и за миг се отдаде на изживяването на това облекчение.

Вътрешната врата се отвори почти преди външната да се затвори херметически. Клавейн се хвърли към вътрешността на корветата, блъсна се в далечната стена, удари си черепа в една преграда и после — в предната част на таблото за управление на полета. Не си направи труда да седне на стола си или да си сложи колана. Просто включи двигателите на корветата на пълна скорост и бе моментално оглушен от десетина клаксона, които го известяваха, че това не е особено разумно действие.

„Съветвам двигателите да бъдат изключени незабавно. Съветвам двигателите да бъдат изключени незабавно.”

— Млъкни! — изкрещя Клавейн.

За момент корветата се отдели от повърхността на кометата. Отдалечи се на около два метра и половина, когато въжетата с куките се опънаха максимално. Силното сътресение го отхвърли към стената. Усети как нещо между сърцето и кръста му изпращя като сух клон. Кометата се раздвижи също, разбира се, но незабележимо; все едно бе вързан за невъзможно да бъде помръдната скала в центъра на Вселената.

— Клавейн. — Гласът прозвуча по радиото на корветата.

Беше изключително спокоен. Спомените му бяха започнали да се събират в единно цяло и, макар и с известно колебание, той успя да даде име на своя мъчител.

— Скейд. Здравей.

Болеше го, беше сигурен, че си е счупил поне едно и натъртил поне едно-две ребра.

— Клавейн… какво точно правиш?

— Изглежда опитвам да открадна този кораб.

Намести се на стола и потръпна от множеството зъби на болката, които се впиха в него. Простена и разтегна придържащата мрежа, която обхвана незабавно гърдите му. Двигателите заплашваха да преминат в автономен режим на спиране. Даваше отчаяни команди на корветата. Прибирането на куките нямаше да помогне: въжетата щяха да се омотаят около Скейд и Рьомонтоар — вече си бе припомнил имената и на двамата — и да ги извлекат до корпуса на кораба. Вероятно щяха да бъдат в безопасност, ако ги изоставеше да се носят някъде в открито пространство, но това бе мисия на Затворения съвет. Почти никой друг не знаеше, че са тук.

— Пълен напред… — произнесе на глас той.

Знаеше, че тази мощност щеше да му помогне да се отдели от кометата. Или щеше да увреди куките, или да отскубне парчета от повърхността ѝ.

— Клавейн — прозвуча мъжки глас. — Струва ми се, че трябва да помислиш за това.

Никой от тях не можеше да се свърже с него по невронен път. Корветата не пропускаше през корпуса си този вид сигнали.

— Благодаря, Рьом… но вече съм размишлявал надълго и нашироко по въпроса. Тя иска прекалено силно тези оръжия. Заради вълците, нали, Скейд? Оръжията са ти нужни за времето, когато се появят вълците.

Казах ти го от ясно по-ясно, Клавейн. Да, оръжията са ни нужни, за да се защитаваме от вълците. Толкова ли е осъдително това? Нима осигуряването на собственото ни оцеляване е нещо толкова грешно? Ти какво предпочиташ — да капитулираме, да им се предложим?

— Откъде знаете, че идват?

— Не знаем. Просто смятаме, че това е твърде вероятно, имайки предвид информацията, с която разполагаме засега…

— Това не е всичко.

Пръстите му се плъзнаха по главните бутони за управление на корветата. След няколко секунди щеше да се наложи да даде пълна мощност или да си остане на място.

— Просто знаем, Клавейн. Не е нужно да знаеш повече. А сега ни остави да се върнем на кораба. Ще забравим за случилото се, уверявам те.

— Недостатъчно добре, страхувам се.

Включи главния двигател, а на второстепенните повери задачата да отклонят ослепителната виолетова дъга на излизащите от главния пламъци от повърхността на кометата. Не искаше да нарани Скейд и Рьомонтоар. Тази жена не му харесваше, но не ѝ желаеше злото. Рьомонтоар му беше приятел и го беше оставил на кометата, само защото не виждаше смисъл да го въвлича в онова, което бе намислил да направи.

Корветата обтегна въжетата. Клавейн усети вибрациите на двигателя, които преминаваха пред корпуса и достигаха до костите му. Сигнализиращите претоварване индикатори замигаха в червено.

— Клавейн, чуй ме — обади се Скейд. — Не можеш да вземеш този кораб. Какво ще правиш с него — при демаршистите ли ще дезертираш?

— Това е идея.

— И същевременно — самоубийство. Никога няма да стигнеш до Йелоустоун. Ако не те убием ние, ще го направят демаршистите.

Нещо се скъса. Совалката се отклони встрани и след това се стовари с цялата си тежест върху останалите въжета с куки. През прозореца на пилотската кабина Клавейн видя как скъсаното въже се удари като камшик в повърхността на кометата, плъзгайки се по останалата стабилизираща мембрана. Разсече широка един метър рана на повърхността ѝ. Изригнаха черни сажди, наподобяващи изпуснато от октопод мастило.

— Скейд има право. Няма да успееш, Клавейн — няма къде да отидеш. Моля те, като приятел… умолявам те, да не правиш това.

— Не разбираш ли, Рьом? Тя иска тези оръжия, за да ги вземе със себе си. Тези дванайсет кораба не са само за изпълнение на въпросната задача. Предназначени са за нещо по-голямо. Това е евакуационна флота.

Усети ново сътресение от скъсването на друго въже, което се намота на спирала и се стовари върху кометата с неудържима енергия.

— И така да е, какво от това? — попита Скейд.

— Ами останалата част от човечеството? Какво би трябвало да направят тези нещастници, когато се появят вълците? Да разчитат на късмета си ли?

— Такъв е светът на Дарвин.

— Неправилен отговор, Скейд.

В този момент и последното въже се скъса. Внезапно корветата започна да се отдалечава от кометата с пълна скорост, която го залепи в облегалката на креслото му. Клавейн изскимтя от болка в пострадалите си ребра. Показанията на индикаторите започнаха да се нормализират, стрелките се върнаха в зелените и белите зони. Писъкът на моторите постепенно премина в почти недоловимо буботене; колебанията на корпуса намаляха. Кометата на Скейд ставаше все по-малка.

Клавейн ориентира на око корветата към ярката точка светлина, която беше Епсилон Еридани.