Корабът на изкуплението

ТРИЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Трансферната совалка се плъзгаше край лайтхъгъра, подобна на самотно въздушно мехурче, носещо се покрай хълбока на огромен кит. Хури и Торн се насочиха към рядко използваната кабина за управление на полета, затвориха херметически вратата след себе си и наредиха да бъдат включени част от прожекторите. Светлинните струи обляха странично корпуса, откроявайки топологията на особения му релеф. Странните трансформации се виждаха до най-малките подробности — гънки, издатини и акри от нещо като гущерови люспи — но не се виждаха следи от по-големи поражения.

— Е? — прошепна Торн. — Какво смяташ?

— Не знам — отвърна тя. — Едно обаче е сигурно. Ако всичко беше нормално, Иля вече щеше да се е обадила по един или друг начин.

Торн кимна.

— Мислиш, че се е случило нещо катастрофално, така ли?

— Видяхме някаква битка или нещо подобно. Няма как да не започна да си правя някакви изводи.

— Беше много далече.

— Можеш ли да бъдеш сигурен в това?

— Ами, честно казано — да. Светкавиците не бяха разпределени случайно по небето. Бяха струпани на едно място и лежаха в близост до еклиптичната равнина. Това означава, че видяното, каквото и да е било то, е било далече, на десетки светлинни минути, може би дори на цели светлинни часове оттук. Ако този кораб се намираше в центъра на събитията, видените от нас светкавици щяха да се простират на много по-големи пространства.

— Добре. Извини ме, ако не се изпълвам с особено облекчение.

— Пораженията, които виждаме тук, няма как да са свързани с въпросните светкавици, Ана. Ако те наистина са се намирали в далечния край на системата, тогава отделената енергия трябва да е била ужасяваща. Този кораб явно е понесъл някакъв удар, но не може да е било директно попадение от същите оръжия, иначе сега тук изобщо нямаше да има кораб.

— Значи е бил улучен от шрапнел или нещо подобно.

— Малко вероятно…

— Торн, абсолютно ясно е, че се е случило нещо.

Дисплеите върху конзолата се оживиха. Никой от тях не бе направил нищо. Хури се приведе напред и запита нещо совалката, като прехапа устна.

— Какво има — поинтересува се Торн.

— Канят ни на дока — отвърна тя. — Нормален вектор за приближаване. Все едно че не се е случило нищо необичайно. Но ако е така, защо Иля не разговаря с нас.

— На нас разчитат две хиляди души. По-добре първо да се уверим, че там не ни чака капан.

— Напълно ми е ясно.

Ана прокара пръст по конзолата, като от време на време натискаше някой бутон, предизвиквайки съответната реакция от страна на системата.

— И какво правиш сега? — попита Торн.

— Приземявам совалката. Ако лайтхъгърът искаше да направи някоя гадост, вече имаше предостатъчно възможности да го стори.

Торн се нацупи, но не каза нищо. Усетиха подръпването на микрогравитацията, когато трансферната совалка превключи в режим на приближаване за паркиране, преминавайки под директния контрол на по-големия кораб. Корпусът му надвисна над тях и после в него се появи отвор, даващ им достъп до хангара. Хури затвори очи — отворът изглеждаше точно толкова голям, колкото голяма беше трансферната совалка — но преминаха без сблъсък. Совалката се задвижи върху колесниците си и миг по-късно се намести на едно от местата за паркиране. В последния момент усетиха лек тласък, последван от едва доловимо потрепване при осъществяването на контакта със задържащите елементи. И тогава дисплеите върху конзолата се промениха отново, за да обозначат, че совалката бе осъществила здравото си свързване с кораба. Всичко беше абсолютно нормално.

— Това не ми харесва — промълви Хури. — Не е типично за Иля.

— Не може да се каже, че тя беше особено благо настроена при последната ни среща. Може би просто сръднята ѝ е продължила прекалено дълго.

— Не е в нейния стил — сопна се Ана, но веднага съжали. — Нещо не е наред. Само дето не знам точно какво.

— Какво ще правим с пасажерите?

— Ще ги задържим тук, докато разберем какво става. След петнайсетте часа все ще могат да издържат още един-два.

— Това няма да им хареса.

— Налага се. Някой от твоите хора може да измисли някакво извинение, а?

— Несъмнено сме стигнали до положение, когато една лъжа повече или по-малко няма да промени нищо. Ще измисля нещо… може би проблем в напасването на атмосферното налягане.

— Това ще свърши работа. Не е нужно да бъде нещо кардинално, само основателно, за да ги задържи на борда на совалката няколко часа.

Торн отиде да уреди въпроса с помощта на своите сътрудници. „Няма да бъде особено трудно” — помисли си Хури Повечето пътници така или иначе не очакваха да излязат от совалката през следващите няколко часа и следователно нямаше да си дадат веднага сметка, че нещо не е наред. Стига да не се разчуеше, че все още никой не е слязъл, бунтът можеше да бъде отложен с няколко часа.

Зачака връщането на Торн.

— Сега какво — попита той. — Не можем да излезем през главния люк, иначе хората ще станат подозрителни, ако не се върнем.

— Тук има второстепенен люк — каза Хури и кимна към бронираната врата в едната стена на кабината. — Поисках да ни осигурят свързваща тръба от хангара. Така ще можем да влизаме и излизаме от кораба без никой да разбере.

Тръбата вече висеше от едната страна на корпуса. Засега лайтхъгърът беше изключително послушен. Хури и Торн си облякоха скафандри, макар от индикациите да ставаше ясно, че съставът и налягането на въздуха в тръбата са нормални. Приближиха се до вратата, отвориха я и влязоха в камерата от другата ѝ страна. Външната врата се отвори почти веднага, защото нямаше нужда от изравняване на налягането.

Нещо ги чакаше в тунела.

Хури трепна и усети как Торн реагира по същия начин. От войнишките години ѝ беше останала непоносимост към роботите. На Края на небето роботът често беше последното нещо, което виждаш. Беше се научила да потиска тази фобия, откакто се движеше сред други култури, но все още се стряскаше при неочаквана среща с някой робот.

Този слуга обаче не ѝ беше познат. Имаше човешка форма и същевременно нямаше човешки вид. Беше предимно кух, буквално скеле от тънки като тел стави и сухожилия и нямаше почти никакви солидни части. В скелетоподобната му форма се забелязваха механизми от различни сплави, жужащи сензори и артериални връзки. Очакващият ги слуга беше запречил коридора с протегнатите си крайници.

— Не изглежда обещаващо — прошепна Хури.

— Здравейте — обади се слугата или по-скоро излая с грубовато синтезирания си глас.

— Къде е Иля? — попита Ана.

— Неразположена е. Имате ли нещо против да натоварите скафандрите си с тълкуването на фактите от околната среда и предаването им по визуален и аудио път. Това ще улесни значително нещата.

— Какви ги говори — учуди се Торн.

— Иска да го оставим да манипулира видяното от нас чрез скафандрите.

— Може ли да го направи?

— Всяко нещо на кораба може, ако го оставим. Повечето ултри имат импланти за постигане на същия ефект.

— А ти?

— Моите ги махнаха преди да сляза на Ризургам. Не исках някой да успее набързо да установи връзката ми с „Носталгия по безкрая”.

— Разумно.

Слугата се обади отново.

— Уверявам ви, че няма да има никакви трикове. Както виждате, аз съм безопасен. Иля нарочно ми избра такова тяло — за да не мога да пакостя.

— Иля ли го избра?

Слугата кимна с теленото си подобие на череп. Нещо се заклати в отворената клетка — между два тела висеше бяло парченце, което приличаше много на угарка от цигара.

— Да. Тя ме изобрети. Аз съм симулацията в бета-ниво на Невил Клавейн. Е, не съм картина, излязла изпод четката на някой художник, но определено не приличам на това тук. Но ако все пак искате да ме видите такъв, какъвто съм в действителност…

Слугата направи подканващ жест с едната си ръка.

— Внимавай — прошепна Торн.

Хури даде на скафандъра си беззвучни команди да приема и тълкува информацията за заобикалящите я полета. Промяната се осъществи меко. Слугата избледня и изчезна от зрителното ѝ поле. Скафандърът ѝ запълни празнините, където трябваше да се намира той, базирайки се върху догадки и върху задълбочените си познания за триизмерното обкръжение. Всички защити останаха по местата си. Ако се раздвижеше бързо или направеше нещо подозрително според скафандъра, слугата щеше да се появи отново в зрителното ѝ поле.

Сега обаче на мястото му се появи солидната фигура на мъж. Съществуваше леко несъответствие между него и обкръжението му — той беше прекалено остро фокусиран, прекалено ярък, а сенките не падаха върху му както трябваше — но тези грешки бяха умишлени. Скафандърът можеше да го направи да изглежда абсолютно реален, но се смяташе за разумно образът да не се предава абсолютно реалистично. Така нямаше опасност в някой момент наблюдателят да забрави, че всъщност общува с машина.

— Така е по-добре — каза фигурата.

Пред Ана стоеше възрастен човек, хилав, с бяла брада и коса.

— Вие ли сте Невил… как казахте е второто ви име?

— Невил Клавейн. А вие трябва да сте Ана Хури.

Сега вече гласът му беше почти човешки. Оставена беше, пак умишлено, съвсем лека изкуствена нишка.

— Никога не съм чувала за вас — отвърна тя и погледна към Торн.

— Нито пък аз — додаде той.

— Няма как да сте чували — съгласи се Клавейн. — Току-що пристигам. Или по-скоро, все още не съм пристигнал, но съм на път да го направя.

Хури можеше да чуе подробностите по-късно.

— Какво се е случило с Иля?

Лицето му се изопна.

— Страхувам се, че новините не са добри. По-добре елате с мен.

Клавейн се обърна и се запъти към другия край на коридора; очевидно очакваше да го последват.

Хури погледна към Торн. Той кимна, без да каже нито дума.

Двамата тръгнаха след него.

Той ги поведе из катакомбите на „Носталгия по безкрая”. Ана си повтаряше непрестанно, че слугата не може да ѝ направи нищо, че Иля вече беше взела нужните предпазни мерки, за да не допусне подобно нещо. След като бе инсталирала симулация в бета-ниво, със сигурност бе ограничила възможностите и действията му. Симулацията само се водеше на слугата; софтуерът — непрекъснато си напомняше, че това не е нищо повече от софтуер, много умен софтуер — се пресъздаваше на някоя от корабните мрежи.

— Кажи ми какво се е случило, Клавейн — рече тя. — Каза, че си на път да пристигнеш. Какво означава това?

— Корабът ми се намира в последната си фаза на намаляване на скоростта. Нарича се „Зодиакална светлина”. Ще пристигне в тази система съвсем скоро и ще спре до вашия кораб. Физическото ми съответствие се намира на него. Подканих Иля да инсталира тази симулация в бета-ниво, защото изоставането след светлината не ни позволява да осъществим нещо подобно на значими преговори. Иля се съгласи… и ето ме тук.

— И къде е Иля?

— Мога да ви кажа къде е тя — отвърна Клавейн. — Но не съм съвсем сигурен какво се случи. Беше ме изключила.

— Тогава трябва да те е включила отново — обади се Торн.

Ходеха — или по-скоро газеха — в стигаща до коленете им корабна тиня с цвят на жлъчка. Откакто бяха напуснали хангара се движеха из въртящи се около оста си части, но постигнатата в резултат гравитация варираше в зависимост от пътя, който следваха.

— Всъщност не тя ме включи — отговори Клавейн. — Ето това е необичайното. Дойдох на себе си, би могло да се каже, и открих… е, започвам да тичам като пърле пред майка си.

— Мъртва ли е тя, Клавейн?

— Не — отвърна с известно натъртване той. — Не, не е мъртва. Но и не е добре. Добре е, че дойдохте. Предполагам, че на тази совалка имате пасажери.

Нямаше смисъл да го лъже.

— Две хиляди човека — призна Хури.

— Иля каза, че ще трябва да осъществите общо сто пътувания в двете посоки. И това е едва първото, нали?

— Дай ни време и ще се справим с всичките — обади се Торн.

— Твърде възможно е времето вече да е непостижим лукс. Съжалявам, но такова е положението.

— Спомена за някакви преговори — намеси се Ана. — За какво, по дяволите, трябва да се преговаря?

Старческото лице насреща ѝ се разпъна в изпълнена със симпатия усмивка.

— За доста много, страхувам се. Вие имате нещо, което моят прототип желае изключително силно.

Слугата познаваше кораба. Клавейн ги водеше из лабиринт от коридори и шахти, наклонени проходи и канали, камери и преддверия, прекосяваше райони, които Хури познаваше съвсем повърхностно. Някои участъци на лайтхъгъра не бяха посещавани от десетилетия световно време. Дори Иля бе проявявала подчертана неохота да ходи там. Корабът беше огромен и заплетен, топологията му беше неразгадаема като изоставено метро на запустяла столица. Обитаваха го множество призраци, като не всички имаха непременно кибернетичен или въображаем произход. Ветровете въздишаха из дългите му километри празни коридори. Гъмжеше от плъхове, в сенките му дебнеха машини и побъркани хора. Той имаше своите настроения и трескави състояния, също като някоя стара къща.

Но сега нещо се бе променило неуловимо. Напълно възможно беше всичките му някогашни обитатели и заплашителни места все още да съществуваха. Сега обаче се усещаше един всеобхватен дух, разумно присъствие, проникващо във всеки кубически сантиметър, което обаче не можеше да бъде локализирано в определена точка на кораба. Където и да отидеха, бяха заобиколени от Капитана. Той ги усещаше и те го усещаха, дори само като настръхване на космите на тила от острото чувство, че ги наблюдават. И от това целият кораб изглеждаше едновременно и повече, и по-малко заплашителен от преди. Всичко зависеше от това на чия страна беше Капитанът.

Хури не знаеше отговора на този въпрос. Не мислеше, че дори Иля можеше да каже със сигурност.

Най-сетне Ана започна да разпознава района, през който се движеха. Той бе сред най-малко променените от претърпяната от Капитана трансформация. Стените имаха червеникавокафявия цвят на стари ръкописи, в коридорите преобладаваше характерният за манастирите полумрак, нарушаван единствено от премигващите като свещи охрено-жълти светлинки по стените. Клавейн ги водеше към болничното отделение.

Стаята, в която се озоваха, беше с нисък таван и без прозорци. Слугите от медицинския персонал представляваха клекнали по ъглите части от машини, сякаш имаше малка вероятност да се появи нужда от тях. Единственото легло беше разположено почти в центъра на помещението, обслужвано от ансамбъл тумбести съоръжения. В леглото лежеше по гръб жена, ръцете ѝ бяха скръстени на гърдите, а очите — затворени. Графиките на биомедицинските ѝ показатели проблясваха над нея като зора.

Хури се приближи до леглото. В него несъмнено лежеше Вольова. Но изглеждаше като неин вариант, подложен на някакъв ужасен експеримент за ускорено стареене, нещо свързано с лекарства, засмукващи кожата до самите кости и други лекарства, превръщащи я в безжизнена мембрана. Изглеждаше учудващо крехка, сякаш щеше да се разсипе на прах всеки момент. Ана не виждаше за първи път Иля тук, в болничното отделение. Беше се лекувала и след престрелката на повърхността на Ризургам, когато плениха Силвест. Тогава Вольова бе ранена, но изобщо не бе ставало и дума, че може да умре. Сега беше необходимо да се вгледаш много внимателно в нея, за да се увериш, че вече не е мъртва. Иля изглеждаше изсушена като чироз.

Хури се обърна ужасена към симулацията.

— Какво се е случило?

— Все още не знам точно. Преди да ме приспи ѝ нямаше нищо. А когато после дойдох на себе си, се озовах в тази стая. Тя лежеше в леглото. Машините бяха стабилизирали състоянието ѝ, но това е всичко, което са в състояние да направят. В крайна сметка тя пак умира. — Клавейн кимна към дисплеите над Иля. — Виждал съм подобни рани и преди, по време на войните. Вдишала е вакуум без никаква защита срещу загубата на влага на вътрешните органи. Въздухът трябва да е излязъл бързо, но не достатъчно, за да я убие мигновено. Уврежданията са най-вече в белите ѝ дробове — пострадали са всички алвеоли, където са се образували ледени кристалчета. Ослепяла е и с двете очи, има увреждания и на мозъчните функции. Уврежданията на трахеята пък затрудняват говора ѝ.

— Тя е ултра — възкликна отчаяно Торн. — Ултрите не умират, само защото са глътнали малко вакуум.

— Тя не прилича особено на другите ултри, които съм срещал — отвърна Клавейн. — В нея нямаше импланти. Ако е имала, явно ги е махнала. Иначе медишинките можеха да предотвратят удара срещу главния ѝ мозък. Но тя няма нищо подобно в себе си. Доколкото разбирам, самата мисъл да позволи нещо да нахлуе в нея я е отблъсквала.

Хури погледна симулацията.

— Ти какво направи, Клавейн?

— Каквото трябваше. Бях помолен да направя каквото мога. Очевидното беше да инжектирам доза медишинки.

— Чакай — вдигна ръка Хури. — Кой те помоли за това?

Симулацията се почеса по брадата.

— Не съм сигурен. Просто се почувствах длъжен да го направя. Трябва да разберете, че съм просто един софтуер. Не претендирам да съм повече от това. Напълно е възможно нещо да се е намесило в моите действия, принуждавайки ме да постъпя по един или друг начин.

Хури и Тори се спогледаха. Ана разбра, че и двамата мислеха едно и също. Единственият, който би могъл да включи отново симулацията и да я помоли да помогне на Вольова, беше Капитанът. Хури усети, че настръхва. Прекрасно си даваше сметка, че я наблюдават.

— Клавейн — рече тя. — Чуй ме. Не знам какво си в действителност. Но трябва да разбереш: тя би предпочела да умре, вместо да те остави да направиш това, което си сторил.

— Знам — промълви Клавейн, като протегна безпомощно дланите си напред. — Но трябваше да го направя. Така щях да постъпя и ако самият аз бях там.

— Да пренебрегнеш най-съкровеното ѝ желание, това ли имаш предвид?

— Да, може да се каже и така. Защото някога един човек направи същото за мен. Намирах се в същото положение като нея. Ранен… всъщност умиращ. Бях ранен, но определено не желаех никакви гадни машини в черепа си. Предпочитах да умра, но не и да допусна подобно нещо. Но един човек ги вкара там въпреки всичко. И сега съм му благодарен. Това ми подари четиристотин години живот, от който иначе щях да се лиша.

Хури погледна към леглото, към лежащата в него жена, и отново към мъжа, който, ако не беше спасил живота ѝ, поне бе отложил момента на смъртта.

— Клавейн… — започна тя. — Кой, по дяволите, си ти?

— Клавейн е конджоинър — промълви тих като полъх глас. — Добре е да го слушаш много внимателно, защото той знае какво говори.

Беше Вольова, но фигурата на леглото така и не помръдна. Единственият показател, че сега, за разлика от момента на пристигането им, бе дошла в съзнание, бяха променените графики за състоянието ѝ върху апаратурата над нея.

Ана свали шлема си. Привидението на Клавейн изчезна, заместено от машината-скелет. Тя постави шлема на пода и коленичи до леглото.

— Иля?

— Да, аз съм.

Гласът напомняше триене на шкурка. Хури забеляза съвсем леко движение на устните на Вольова при оформянето на думите, но звуците идваха някъде отгоре.

— Какво стана?

— Злополука.

— На идване видяхме повредите по корпуса. Това…

— Да. Вината беше моя. Както всичко останало. Грешката е винаги моя. Скапаната вина винаги е моя.

Ана погледна към стоящия отзад Тори.

— Твоя ли?

— Бях надхитрена. — Устните ѝ се разтегнаха в нещо, което почти можеше да мине за усмивка. — От Капитана. Реших, че най-сетне е възприел моя начин на мислене. Че ще използваме тайните оръжия срещу инхибиторите.

Хури почти беше в състояние да си представи какво се бе случило.

— И как те надхит…

— Извадих осем от оръжията извън корпуса. Той докладва за някаква лека функционална повреда. Повярвах, че е така. Оказа се, че това е било просто начин да ме накара да изляза вън от кораба.

— Искал е да те убие? — понижи глас Ана.

Това бе абсурдна постъпка — от Капитана вече не можеше да се скрие нищо, — но не успя да се овладее.

— Не — изсъска в отговор Иля. — Искаше да убие себе си, не мен. Но аз трябваше да бъда там, за да го видя. Трябваше да бъда свидетел на ставащото.

— Но защо?

— За да разбера угризенията му. За да разбера, че е умишлено, а не инцидентно. Торн се приближи до тях. Той също бе свалил шлема си и го бе стиснал уважително под едната си ръка.

— Но корабът е все още тук. Какво стана, Иля?

Отново се появи уморената полуусмивка.

— Насочих совалката си към лъча. Помислих, че така мога да го накарам да спре.

— И изглежда си успяла.

— Не очаквах да оцелея. Но не улучих както трябва целта си.

Слугата се приближи на свой ред до леглото. Освободени от образа на Клавейн, движенията му автоматично придобиваха по-машинен и заплашителен вид.

— Те знаят, че инжектирах медишинки в главата ти — обяви той. Гласът му бе загубил човешкото си звучене. — А сега пък знаят, че ти знаеш.

— Клавейн… бета-нивото… нямаше избор — промълви Вольова преди някой от посетителите и да успее да каже нещо. — Без медишинките вече щях да бъда мъртва. Дали ме ужасяват? Да. Безкрайно, до самата сърцевина на цялото ми същество. Изпълва ме отвращение при мисълта, че сега пълзят из черепа ми като легион от паяци и змии. Но същевременно приемам, че са необходими. Все пак те са инструментите, с които работя открай време. И знам много добре, че не могат да правят чудеса. Пораженията са прекалено сериозни. Не подлежа на ремонт, така да се каже.

— Ще намерим някакъв начин, Иля — каза Хури. — Раните ти не може да са…

Шепотът на Вольова я прекъсна.

— Забрави за мен. Аз съм без значение. Сега единствено оръжията имат значение. Те са мои деца, и колкото и зли, колкото и лоши да са, няма да позволя да попаднат в неподходящи ръце.

— Сега явно се приближаваме до проблема — обади се Торн.

— Клавейн… истинският Клавейн иска оръжията — продължи Иля. — Според собствената му преценка той разполага с необходимите средства да ни ги вземе. — Гласът ѝ стана по-силен. — Така ли е, Клавейн.

Слугата се поклони.

— Бих предпочел многократно да се договорим по този въпрос, както добре знаеш, Иля, особено сега, след като инвестирах време, за да ти помогна. Но не си прави илюзии. Моят първообраз е способен да действа доста безжалостно, когато става дума за справедлива кауза. Той вярва, че правдата е на негова страна. А хората, които смятат, че правдата е на тяхна страна, са най-опасните.

— Защо ни казваш това — попита Хури.

— Това е в негов… в наш интерес — отвърна любезно слугата. — Предпочитам да предадете оръжията без бой. Така най-малкото ще избегнем всякакъв риск да увредим проклетите предмети.

— Не ми приличаш на чудовище — заключи Ана.

— И не съм — отговори слугата. — Нито пък моето физическо съответствие. Той винаги избира пътя на най-малкото кръвопролитие. Но ако се налага да се пролее кръв… е, моят първообраз няма да се откаже заради хирургическото пускане на кръв. Особено пък сега.

Изрече последните думи така натъртено, че Торн попита:

— Какво му е особеното на сега?

— Ами всичко, което трябваше да направи, за да стигне дотук. — Слугата направи пауза, отворената му глава ги огледа един подир друг. — Предаде всичко, в което е вярвал през последните четиристотин години. Не му беше леко, уверявам ви. Наложи се да излъже приятелите си и да изостави любимите си хора, защото знаеше, че няма друг начин да извърши необходимото. А напоследък му се наложи да вземе ужасно решение. Унищожи нещо, което обичаше безкрайно. И това му донесе непоносима болка. В този смисъл аз не съм точно копие на истинския Клавейн — личността ми беше оформена преди извършването на този ужасен акт.

Гласът на Вольова застърга отново, като привлече незабавно вниманието им.

— Истинският Клавейн не е като теб?

— Аз съм скеч, направен преди животът му да бъде затъмнен от ужасен мрак, Иля. Мога само да правя предположения до каква степен се различаваме. Но не бих желал да се шегувам с физическото си съответствие в сегашното му душевно състояние.

— Психологическа война — изсъска тя.

— Моля?

— Затова си дошъл, нали? Не да ни помогнеш да се договорим за нещо разумно, а за да всееш в душите ни страх.

Слугата се поклони отново, със същата механична скромност.

— Ако можех да го постигна, щях да смятам, че съм си свършил добре работата — отвърна той. — Възможно най-малко кръвопролитие, нали си спомняте?

— Щом искаш кръвопролитие — заяви Иля Вольова, — значи си дошъл точно при когото трябва.

Малко след това тя изпадна в друго състояние на съзнанието, може би не твърде различно от съня. Дисплеите се успокоиха, синусоидните вълни и хармоничните хистограми на Фурие отразяваха сеизмична промяна в основната нервна активност. Посетителите ѝ я наблюдаваха няколко минути в това състояние, като се чудеха дали спеше или правеше някакъв номер, и дали това изобщо имаше значение.

Следващите шест часа минаха бързо. Торн и Хури се върнаха в трансферната совалка и се посъветваха с преките ри подчинени. Научиха с благодарност, че по време на посещението им при Вольова не бяха възникнали никакви кризи. Не липсваха дребни пререкания, но в по-голямата си част двете хиляди пасажери бяха приели измислената история за възникването на проблем с атмосферната съвместимост между двата кораба. Сега вече увериха пътниците, че техническото затруднение е било преодоляно и всъщност е ставало дума просто за неправилно функциониране на сензор. Слизането от совалката можеше да започне по вече определения ред. Те щяха да бъдат настанени на неколкостотин метра от хангара, в част на кораба, която бе сравнително незасегната от причинените от чумата трансформации на Капитана. Хури и Вольова се бяха постарали здраво да прикрият по един или друг начин най-смущаващите места.

Там беше студено и усойно и макар да бяха сторили всичко възможно да го направят по-удобно, атмосферата все още наподобяваше крипта. Бяха добавени междинни прегради, за да бъде разделено пространството на по-малки помещения, като всяко едно бе в състояние да побере стотина човека, и тези помещения на свой ред бяха снабдени с допълнителни прегради, за да се осигури известна интимност на отделните семейства. Този район можеше да побере десет хиляди пасажери, тоест пристигналите и при следващите четири курса на трансферната совалка, но след шестия курс щеше да се наложи да започнат да пръскат новодошлите в главния корпус на кораба. И тогава неизбежно истината щеше да изплува: не само че бяха доведени на борда на поразен от страшната Смесена чума кораб, ами този кораб се беше превърнал в част от собствения си капитан, който го трансформираше непрекъснато и сега се намираха, във всякакъв смисъл, вътре във въпросния Капитан.

Хури очакваше осъзнаването на този факт да бъде съпроводено с паника и ужас. Най-вероятно щеше да се наложи да прибягнат до налагането на военно положение, дори още по-строго от съществуващото в момента на Ризургам.

Но дори това нямаше да струва пукнат грош, когато изплуваше другата истина, а именно че Иля Вольова, мразеният от всички триумвир, е все още жива и е инициатор и осъществител на цялата тази евакуация.

Тогава вече щяха да започнат истинските неприятности.

Ана наблюдаваше как трансферната совалка се отдели от мястото си в хангара и се устреми обратно към Ризургам. Трийсет часа за полет плюс, ако имаха късмет, не повече от половината от това време за качването и настаняването на хората. След два дни Торн щеше да се върне. Ако успееше да задържи нещата дотогава, щеше да се чувства така, сякаш бе изкачила цяла планина.

Но след това трябваше да се справят с още деветдесет и осем полета…

Едно по едно — помисли си тя. На това я бяха научили през войнишките ѝ дни — да разгражда всеки проблем на малки, осъществими части. Тогава, колкото и зашеметяващ да изглежда, проблемът може да бъде разрешен малко по малко. Съсредоточи се върху детайлите и се притеснявай за общата картина след това.

Навън далечната космическа битка продължаваше да бушува. Светкавиците наподобяваха пробягване на синаптични сигнали в напречен разрез на мозък. Беше сигурна, че Вольова знае нещичко за ставащото, симулацията на Клавейн вероятно също бе осведомена. Но Иля спеше, а Хури не вярваше, че слугата ще ѝ каже нещо друго освен майсторски скроени лъжи. В такъв случай оставаше Капитанът, който също знаеше нещо.

Ана тръгна сама. Слезе с раздрънкания асансьор до оръжейната, както бе правила стотици пъти досега в компанията на Вольова. Преследваше я странното чувство, че върши нещо нередно, като отива там без придружител.

Помещението беше тъмно и в безтегловност, също както го помнеше. Хури спря асансьора на нивото на водещата към оръжейната херметична камера и си сложи скафандър с двигател. След малко вече беше вътре, носейки се в безтегловност в мрака. Отблъсна се от стената, опитвайки да не обръща внимание на смущението, което я обземаше винаги в присъствието на тайните оръжия. Направи нужните корекции на навигационната система на скафандъра и изчака, докато се настрои. Сиво-зелените форми се изправяха пред прозорчето на скафандъра ѝ, отстоящи на разстояние от десетина до неколкостотин метра. Подобната на паяжина решетка на системата от една релса представляваше серии от линии, пресичащи помещението под всевъзможни ъгли. Все още се виждаха оръжия, но не толкова, колкото беше очаквала.

Преди да тръгне за Ризургам броят им беше трийсет и три. Вольова беше извадила осем от тях, преди Капитанът да опита да се самоунищожи. Но формите, които виждаше в момента бяха прекалено малко, и в никакъв случай не бяха двайсет и пет. Започна да ги брои. Подозренията ѝ се оказаха верни. На борда на „Носталгия по безкрая” бяха останали само тринайсет оръжия. Двайсет от проклетите неща бяха в неизвестност.

Но всъщност знаеше съвсем точно къде са, нали? Осем бяха някъде навън, както най-вероятно и останалите дванайсет, които липсваха. Най-вероятно вече бяха прекосили половината система и това обясняваше поне отчасти светкавиците, които беше видяла от совалката.

Вольова — или някой друг — бе хвърлил двайсет от тайните оръжия в битката срещу инхибиторите.

Оставаше да се отгатне кой щеше да победи.

„Опознай врага си” — помисли си Клавейн.

Само дето той изобщо не познаваше врага.

Беше сам на мостика на „Зодиакална светлина”, потънал в размисъл. С почти затворени очи и загрижено сбърчено чело, приличаше на гросмайстор, който се готви да направи върху шахматната дъска най-важния ход в своята кариера. Пред него висеше прожектирана форма: изображение на лайтхъгъра, в който се намираха отдавна изгубените оръжия.

Спомни си какво му беше казала Скейд още в Майка Нест. Доказателствата сочеха, че този кораб е „Носталгия по безкрая”, чийто командир беше най-вероятно някоя си Иля Вольова. Спомняше си дори снимката на жената, която му беше показала Скейд. Но дори всички тези предположения да бяха верни и той да имаше вземане-даване с въпросната Вольова, това не му говореше почти нищо. Единственото, на което можеше да има доверие, бе наученото благодарение на разширените си сетива в настоящето.

Изображението пред него обединяваше цялата тактическа информация за кораба, получена по логически път. Детайлите се доуточняваха и се променяха непрекъснато, защото събиращите информация системи на „Зодиакална светлина” подобряваха точността на предположенията си. Дългата интерферометрия на базовата линия противоречеше на електромагнитния профил на кораба в целия спектър, от меките гама-лъчи до нискочестотните радиовълни. На всички дължини на вълната отразяването на радиацията беше объркващо, в резултат на което тълкуващият софтуер се проваляше напълно или правеше нелогични предположения. Налагаше се Клавейн да се намесва всеки път, когато софтуерът даваше поредната си абсурдна интерпретация. Неизвестно поради каква причина програмата продължаваше да настоява, че лайтхъгърът наподобява особена смесица между кораб, катедрала и морски таралеж. Клавейн виждаше намиращата се в основата форма на напълно правдоподобен кораб и трябваше непрестанно да отклонява софтуера от по-чудатите му предположения. Можеше само да предполага, че лайтхъгърът се бе обвил в черупка от объркващ материал, като объркващите облаци, които използваше от време на време Ръждивият пояс.

Алтернативата, а именно че софтуерът е прав и той само му налагаше собствените си очаквания, беше прекалено изнервяща, за да я приеме.

В този момент на вратата се почука.

Клавейн се обърна с вдървено движение на външния си скелет.

— Да?

В стаята влезе Антоанет Бакс, следвана от Зейвиър. Двамата също носеха външни скелети, но ги бяха орнаментирали със светеща боя. Това бе доста разпространено сред екипажа на „Зодиакална светлина”, особено сред хората от армията на Скорпион, но Клавейн не беше сметнал за необходимо да наложи по-строга дисциплина. Той лично приветстваше всяко нещо, което спомагаше за създаването на чувство за другарство и целенасоченост.

— Какво има, Антоанет? — попита Клавейн.

— Искаме да обсъдим нещо, Клавейн.

— Става въпрос за атаката — добави Зейвиър Лиу.

Клавейн кимна и направи усилие да се усмихне.

— Ако сме големи късметлии, няма да има такава. Екипажът ще се вразуми и ще предаде оръжията, и ще можем да се приберем без нито един изстрел.

Разбира се, вероятността за подобно разрешение изглеждаше все по-малка с всеки следващ час. Вече беше научил от оставените от оръжията следи, че двайсет от тях бяха пръснати извън кораба и на борда му бяха останали само тринайсет. Още по-зле, шаблоните за диагностициране показваха, че някои от тях даже бяха активирани. Три от шаблоните даже бяха изчезнали през последните осем часа корабно време. Нямаше представа какви изводи да прави от всичко това, но имаше гадното усещане, че знае какво означава то.

— А ако не ги предадат? — попита Антоанет, като се отпусна на един от столовете.

— Тогава може би ще се наложи да прибегнем до силови методи — отвърна Клавейн.

Зейвиър кимна.

— И ние така си помислихме.

— Надявам се, че ще бъде кратко и решително — додаде Клавейн. — И има всички основания да бъде така. Скорпион се зае изключително сериозно с подготовката. Техническата помощ на Рьомонтоар е безценна. Разполагаме с добре тренирани хора за осъществяването на атаката и оръжия, които да ги подкрепят.

— Но така и не си помолил за нашата помощ — заяви Зейвиър.

Клавейн се обърна отново към изображението на кораба, за да види дали през последните минути бяха настъпили нови промени. За негова досада, софтуерът беше започнал да изгражда подобни на струпеи израстъци и шипове с необясним произход от едната страна на лайтхъгъра. Той изруга под нос. Все едно че гледаше някоя от поразените от чума сгради в Казъм сити. Тази тревожна мисъл заседна в ума му.

— Какво каза? — попита той, като насочи вниманието си отново към младите хора.

— Искаме да помогнем — каза Антоанет.

— Вече помагате — увери я Клавейн. — Без вашата помощ най-вероятно сега изобщо нямаше да бъдем в този кораб. Да не говорим, че именно вие ми помогнахте при дезертирането.

— Това беше преди. Имаме предвид да помогнем в предстоящата атака — уточни Зейвиър.

— Ааа. — Клавейн се почеса по брадата. — Искаш да кажеш да помогнете във военен смисъл.

— Корпусът на „Буревестник” може да поеме още оръжия — рече Антоанет. — Корабът е бърз и маневрен. Трябваше да бъде такъв, за да ни прехранва.

— Освен това е брониран — допълни Зейвиър. — Видя какви поражения направи, когато се наложи да напусне екстремно карусел Ню Копенхаген. А вътре в него има доста място. Вероятно би могъл да пренесе половината армия на Скорпион и пак да остане място.

— Не се съмнявам.

— Какви са тогава възраженията ти? — попита Антоанет.

— Това не е вашата битка. Помогнахте ми и аз съм ви благодарен. Но ако познавам добре ултрите, а мисля, че случаят е такъв, те няма да ни върнат нищо, без да създадат неприятности. Вече бе пролята предостатъчно кръв, Антоанет. Оставете аз да се оправям с останалото.

Двамата млади хора — Клавейн се питаше дали и преди му се бяха сторили наистина толкова млади — се спогледаха. Имаше чувството, че бяха запознати с някакъв неизвестен нему сценарий.

— Ще направиш грешка, Клавейн — каза Зейвиър.

Клавейн го погледна право в очите.

— Добре ли си обмислил това, Зейвиър?

— Разбира се…

— Наистина не смятам, че трябва да го правите. — Клавейн върна вниманието си към изображението на чуждия лайтхъгър. — А сега, ако нямате нищо против… чака ме доста работа.