Корабът на изкуплението

ДВАЙСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Зейвиър работеше върху корпуса на „Буревестник”, когато се появиха двама посетители. Хвърли поглед към маймуните, за да се увери, че може да ги остави да се оправят сами за няколко минути. Интересно кого бе ядосала сега пък Антоанет. И тя като баща си беше недостижима в умението да създава проблеми не на когото трябва.

— Мистър Грегър Консодин? — попита единият, като се изправи от един от столовете в чакалнята.

— Аз не съм Грегър Консодин.

— Извинете. Помислихме, че това е…

— Наистина е. Аз просто се грижа за нещата, докато той е за няколко дни във Ванкувър. Зейвиър Лиу. — Усмихна се насърчаващо. — Как бих могъл да ви помогна?

— Търсим Антоанет Бакс.

— Така ли?

— Въпросът е спешен. Доколкото разбрах, паркираният в обслужващия ви кладенец кораб е неин.

Космите по тила на Зейвиър настръхнаха.

— А вие сте…?

— Казвам се мистър Клок.

Лицето на мистър Клок даваше възможност да се упражняваш по анатомия. Костите под кожата му се очертаваха ясно. Имаше вид на човек на прага на смъртта, но се движеше с лекотата на балетист или мим.

Истински го притесни обаче другият посетител. При първия си безгрижен поглед той зърна двама мъже, единият висок и слаб като собственик на погребално бюро от приказките, другият — нисък и набит, като професионален борец. Вторият бе свел глава надолу и прелистваше някаква брошура, поставена върху масичката за кафе. Между краката му стоеше черна кутия без особени белези, напомняща куфарче за инструменти.

Зейвиър сведе поглед към своите ръце.

— Колегата ми е мистър Пинк.

Мистър Пинк вдигна очи. Зейвиър едвам успя да скрие изненадата си. Вторият човек беше прасе. Тъмните очички под гладкото кръгло чело го изучаваха. Носът му беше малък и вирнат. Зейвиър беше виждал хора и с по-странни лица, но работата не беше в това. Мистър Пинк не беше човек.

— Здравейте — каза прасето и отново насочи вниманието си към онова, което четеше.

— Не отговорихте на въпроса ми — обади се мистър Клок.

— Въпроса ви ли?

— За кораба. Той действително е на Антоанет Бакс, нали?

— Казаха ми само да оправя нещо по корпуса. Това е единственото, което знам.

Клок се усмихна и кимна. Приближи се до вратата на офиса и я затвори. Мистър Пинк прелисти една страница и се позасмя на прочетеното.

— Това не е истина, нали, мистър Лиу?

— Моля?

— Седнете, мистър Лиу. — Клок направи неопределен жест към столовете. — Моля ви, облекчете краката си от тежестта на тялото. Двамата с вас трябва да поговорим.

— Наистина трябва да се връщам при маймуните си.

— Убеден съм, че няма да направят някоя беля, докато ви няма. Моля. — Клок повтори жеста, а прасето вдигна очи и впери поглед в Зейвиър. Зейвиър се отпусна на стола, претегляйки възможностите си. — За мис Бакс. Документацията за трафика, достъпът до която е свободен, показва, че именно нейният кораб е паркиран в обслужващия паркинг и вие работите върху него. Знаете това, нали?

— Възможно е.

— Моля ви, мистър Лиу, няма смисъл от подобна уклончивост. Събраната от нас информация показва, че сте в доста близки работни отношения с мис Бакс. Знаете прекрасно, че „Буревестник” принадлежи на нея. Нещо повече, вие познавате „Буревестник” по-добре от всеки друг, нали?

— За какво е всичко това?

— Бихме искали да поговорим лично с мис Бакс, ако не е прекалено голям проблем.

— Тук не мога да ви помогна.

Клок повдигна тънката си, почти невидима вежда.

— Нима?

— Ако искате да разговаряте с нея, ще трябва да я намерите сами.

— Чудесно. Надявах се да не се стигне дотам, но…

Клок погледна към прасето. То остави брошурата и се изправи. Имаше вид на горила. Когато ходеше, създаваше впечатление, че се опитва да запази равновесие, но всеки момент ще се провали. Прасето мина покрай него с черната кутия в ръце.

— Къде отива? — попита Зейвиър.

— В кораба и. Много е добър в механиката, мистър Лиу. Бива го в поправянето на нещата, но е също толкова добър и в тяхното чупене.

X го поведе още един етаж по-надолу, като вземаше наведнъж по две-три стъпала. Клавейн не виждаше почти нищо друго освен широкия му гръб. Вгледа се в намазаната му с брилянтин синьо-черна коса. X изглежда не си даваше сметка, че Клавейн може да го атакува или да се опита да избяга от чудовищното черно Шато. Нещо повече, Клавейн усещаше странна готовност да сътрудничи на новия си домакин. Предполагаше, че това се дължеше предимно на любопитство. X знаеше неизвестни на Клавейн неща за Скейд, макар да не претендираше, че познава всички факти. Клавейн, на свой ред, очевидно също представляваше интерес за X. Двамата наистина можеха да научат много един от друг.

Но той бе наясно, че това положение не можеше да продължава дълго. Колкото и интересен и светски вид да имаше неговият домакин, все пак беше отвлечен от него. А и имаше работа, за която трябваше да се погрижи.

— Разкажете ми повече за Скейд — рече Клавейн. — Какво искаше тя от Мадмоазел?

— Става малко сложно. Ще се постарая, но трябва да ми простите, ако не съм разбрал всички подробности. И, честно казано, съмнявам се, че някога ще го направя.

— Започнете от началото.

Стигнаха до някакъв коридор. X вървеше из него, минавайки покрай странни скулптури, наподобяващи люспи и сменена кожа на някакъв огромен метален дракон, като всяка бе поставена върху отделен пиедестал, снабден с обяснителни бележки.

— Скейд се интересуваше от технологии, мистър Клавейн.

— Какъв тип?

— От някаква напреднала технология, свързана с манипулиране на квантовия вакуум. Аз не съм учен, затова не мога да претендирам, че имам нещо повече от най-слаба представа от свързаните с нея принципи. Доколкото разбирам обаче, определени свойства на материята — инерцията например — произлизат директно от свойствата на вакуума, в който са поставени. Това са чисти предположения, разбира се, но няма ли едно от средствата за контрол над инерцията да бъде от полза за конджоинърите?

Клавейн се сети как „Куче грозде” бе успял да го настигне с такава невероятна скорост. Техниката за потискане на инерцията би позволила това и би могла да обясни също природата на заниманията на Скейд по време на предишната им мисия. Възможно бе да бе правила фините настройки на своята технология, изпробвайки я на практика. Следователно технологията най-вероятно съществуваше, дори и в прототипна форма. Но X трябваше да го разбере сам.

— Не съм чувал за програма за разработването на подобно нещо — отвърна Клавейн, подбирайки думите си така, че да не изрече явна лъжа.

— Несъмнено това би се пазило в тайна, дори сред конджоинърите. Изглежда всичко е още в период на изпитания и при това е много опасно.

— Откъде идва тази технология, между другото?

— Ето това е интересното. Скейд — и следователно конджоинърите — явно са имали добра представа какво търсят преди да дойдат тук, сякаш то е било просто последната част от пъзела. Както знаете, операцията на Скейд се смяташе за провалена. Тя бе единственият оцелял и се върна във вашата Майка Нест само с шепа откраднати неща. Нямам представа дали са били достатъчно или не…

X погледна назад през рамо с многозначителна усмивка.

Стигнаха края на коридора. Това бе корниз с ниски стени, обикалящ около огромна стая с полегат под, заемаща височината на няколко етажа. Клавейн надникна през ръба и видя нещо като тръби и отводнителни отвори в чисто черните стени.

— Ще попитам пак — рече той. — Откъде идваше технологията?

— От един донор — отвърна X. — Преди около век научих една учудваща истина. Разбрах къде се намира един индивид, извънземен индивид, който беше чакал необезпокояван милиони години, останал на тази планета в резултат на корабокрушение и въпреки това, като цяло — невредим.

Той спря, очевидно в очакване на реакцията на своя събеседник.

— Продължавайте — каза Клавейн, твърдо решил да не допусне да бъде объркан.

— За нещастие не бях първият, който бе научил за това злочесто създание. Други бяха открили, че то може да им осигурява някакво безценно вещество, ако го държат затворено и му причиняват редовно болка. Това би било ужасно при каквито и да било обстоятелства, но въпросното същество беше от извънредно социален тип. И при това интелигентно. Произлизаше от една изключително древна култура, която имаше начини да се придвижва из Космоса. В разбитите останки от неговия кораб всъщност имаше все още функциониращи технологии. Усещате ли накъде ни води това?

Бяха стигнали до другия край на помещението. Клавейн все още не бе отгатнал каква функция изпълнява то.

— Онези технологии — поде той, — включваха ли модифициращ инерцията процес?

— Така изглежда. Трябва да призная, че имах нещо като преднина по въпроса. Преди доста време срещнах друго от същите тези същества, така че знаех мъничко какво мога да очаквам от това тук.

— На човек с не толкова отворено съзнание като моето би му било трудничко да приеме всичко това — промълви Клавейн.

X спря в ъгъла и постави и двете си ръце върху ниската мраморна стена.

— В такъв случай ще ви кажа повече и може би ще започнете да ми вярвате. Няма как да е убягнало от вниманието ви, че светът е опасно място. Сигурен съм, че конджоинърите са се убедили сами в този факт. А какви бяха фактите — тринайсет или четиринайсет известни до този момент унищожени разумни култури? И евентуално един-два съществуващи извънземни разума, които за съжаление са ни толкова чужди, че не правят нищо, което би могло да ни помогне да определим със сигурност колко интелигентни са в действителност. Вселената като че ли стъпква разума, преди да е станал прекалено голям за нейните изисквания.

— Това е една от теориите.

Клавейн не разкри колко добре съвпадаше това с фактите, които вече знаеше, в какъв синхрон беше със съобщението на Галиана за обикалящите из Космоса вълци, които започваха да точат лиги и да вият при миризмата на разум.

— Повече от теория. Ларвите — това е расовото име на вида, чийто представител бе нещастното същество — са били преследвани до почти пълно унищожение. Те живеели само сред звездите, бягайки от светлината и топлината. Но дори там се чувствали неспокойни. Знаели колко малко е нужно, за да привлекат отново убийците. В крайна сметка достигнали до една доста отчаяна защитна стратегия. По природа те не са враждебно настроени, но научили, че понякога се налага да накарат други видове да замлъкнат, за да се предпазят.

X тръгна отново, прокарвайки едната си длан по стената. Това бе дясната ръка и Клавейн забеляза, че тя оставяше след себе си тънка червена линийка.

— Как научихте за извънземните?

— Дълга история, мистър Клавейн, с която не мисля да ви занимавам. Достатъчно е да кажа само следното. Дадох си обет да спася съществото от неговите мъчители, като част от плана за собственото ми изкупление. Но не съумях да го направя веднага. Беше нужно планиране, много предварителни размисли. Събрах екип от доверени помагачи и започнах голяма подготовка. Минаха години, но моментът все не беше подходящ. Така изтече цяло десетилетие. Две десетилетия. Всяка нощ сънувах това страдащо същество и всяка нощ подновявах обета си да му помогна.

— И?

— Възможно е някой да ме е предал. Или нейното разузнаване беше по-добро от моето. Мадмоазел се добра до съществото преди мен. Тя го доведе тук, в тази стая. Не знам как. Дори само това трябва да е изисквало доста усилено планиране.

Клавейн погледна отново надолу, опитвайки да проумее що за животно трябва да е било онова, за да изисква такъв голям затвор.

— И тя държеше съществото тук, в замъка?

X кимна.

— Години наред. Не беше лесно да го поддържат живо, но хората, които го бяха държали затворено преди нея, бяха разбрали какво точно трябва да се направи. Мадмоазел нямаше особен интерес да го измъчва, струва ми се; тя не беше жестока в този смисъл. Но всеки миг от продължителното му съществуване бе мъчение, дори когато не издевателстваха над нервната му система и не го обработваха с електроди с висок волтаж. Тя обаче отказваше да го остави да умре. Не и преди да научи всичко, което успя, от него.

По-нататък X разказа, че Мадмоазел бе намерила начин да общува със съществото. Но колкото и умна да беше тя, по-голямата работа бе свършило то.

— Както разбрах, станала злополука — додаде X. — Един човек паднал в кошарата на съществото, от цялата тази височина. Умрял веднага, но преди да успеят да го извадят оттам, създанието, което не било завързано, изяло останките му. До този момент то не бе имало особена представа как изгледат пленилите го хора. — Гласът на X се изпълни със спокоен ентусиазъм. — Така или иначе, случило се нещо странно. Ден по-късно на кожата на съществото се появила рана. Тя започнала да нараства, образувайки дупка. Раната не кървяла, а изглеждала съвсем симетрична и добре оформена. Зад нея се появили някакви структури, движещи се мускули. Раната се превръщала в уста. По-късно започнала да издава човекоподобни звуци. Изминали още ден-два и съществото започнало да произнася познати думи. Още един ден и то вече свързвало тези думи в прости изречения. Смразяващата част от това, което разбрах, е, че съществото наследило от изядения от него човек не само средства да говори. Беше абсорбирало неговите спомени и персоналност и ги бе претопило като свои собствени.

— Ужасно — промълви Клавейн.

— Може би. — X не изглеждаше убеден. — Определено може би е полезна стратегия за вид, водещ междузвездна търговия, който очаква да се натъкне на други култури. Вместо да си блъска главата върху алгоритми за превод, защо просто да не декодира езика на биохимично ниво? Изяж партньора, с който търгуваш, и заприличай на него. Е, ще изисква известно сътрудничество от другата страна, но преди милиони години може би е било приета форма за правене на бизнес.

— Как научихте всичко това?

— Има начини за всичко, мистър Клавейн. Дори преди Мадмоазел да ме изпревари с извънземното, вече бях подочул за нейното съществуване. Имах своите мрежи на влияние в Казъм сити, както и тя. В повечето случаи бяхме дискретни, но от време на време действията ни се пресичаха. Бях любопитен, затова опитах да науча повече. Но тя години наред се съпротивлява срещу опитите ми да проникна в Шато. Едва когато взе съществото, според мен започна да се отвлича по загадката, която представляваше. Едва тогава успях да вкарам агенти в сградата. Запозна ли се със Зебра? Тя беше един от тях. Зебра научи каквото можа и създаде условията, необходими за превземането на Шато. Но това стана дълго след идването на Скейд тук.

Клавейн се замисли над казаното.

— Значи Скейд трябва да е знаела нещо за извънземното?

— Очевидно. Вие сте конджоинър, мистър Клавейн… не би ли трябвало вие да знаете?

— И без това вече научих прекалено много. Затова реших да дезертирам.

Двамата излязоха от затвора. Клавейн изпита същото облекчение както и при напускането на помещението с носилката. Може би се дължеше на въображението му, но имаше чувството, че мъките на самотното същество бяха оставили отпечатък върху атмосферата в стаята. Усещането за силен страх и изолираност отзвучаха едва след като излезе.

— Къде ме водите сега?

— Първо в мазето, защото мисля, че там има нещо, което ще ви заинтригува, а после ще ви заведа при едни хора, които много биха искали да се запознаят с вас.

— Тези хора имат ли нещо общо със Скейд? — осведоми се Клавейн.

— Мисля, че всичко има нещо общо със Скейд. Според мен с нея може би се е случило нещо при посещението ѝ в замъка.

X го поведе към един асансьор. Той бе подобен на скелет, измайсторен от спирали и филиграни. Подът представляваше студена желязна решетка с много дупки. X плъзна скърцащата му врата, образувана от обърнати железни V-образни елементи, и я затвори точно когато асансьорът започна да слиза. В началото напредваше мудно. Клавейн предположи, че щеше да им бъде нужен почти час, докато стигнат до по-долните етажи. Но асансьорът, все така скърцайки, започна да ускорява, докато през надупчения му под задуха силен вятър.

— Мисията на Скейд бе определена като провал.

Клавейн успя някак си да надвика буботенето и скърцането на асансьора.

— Да, но не непременно от гледната точка на Мадмоазел. Помислете само: тя бе разпростряла мрежата на своето влияние във всяка област на живота в Казъм сити. В определени граници можеше да осъществи всяко свое желание. Влиянието ѝ достигаше до Ръждивия пояс, всички по-големи центрове на властта на демаршистите. Мисля, че държеше по някакъв начин дори ултрите или най-малкото имаше начини да ги накара да работят за нея. Но беше безсилна пред конджоинърите.

— И Скейд може би е била входната ѝ виза?

— Според мен е доста вероятно, мистър Клавейн. Може би не е случайно, че Скейд бе оставена жива, докато всички останали от екипа ѝ бяха убити.

— Но Скейд е една от нас — промълви безжизнено Клавейн. — Тя никога не би предала Майка Нест.

— Какво стана след това със Скейд, мистър Клавейн? Случайно влиянието ѝ сред конджоинърите да е нараснало?

Клавейн си спомни, че тя се бе присъединила към Затворения съвет след приключването на мисията.

— До известна степен.

— Значи мога да смятам случая за приключен. Стратегията на Мадмоазел винаги е била такава. Инфилтрирай и оркестрирай. Скейд може изобщо да не е разбрала, че предава народа ви. Мадмоазел винаги е била достатъчно умна, за да залага на лоялността. И макар мисията на Скейд да бе оценена като провал, тя все пак върна някои от интересуващите нейната страна неща, нали така? Достатъчно, за да допринесе донякъде за Майка Нест?

— Вече ви казах, че не знам за никакъв таен проект за квантовия вакуум.

— Хмм. Първия път това отрицание не ми се стори напълно убедително.

Клок, мъжът с плешивия, подобен на яйце череп, каза на Зейвиър да повика Антоанет.

— Ще ѝ се обадя — каза Зейвиър, — но не мога да я накарам да дойде тук, дори мистър Пинк да започне да чупи кораба.

— Намерете начин — отвърна Клок, като галеше дебелото листо на едно от растенията в работилницата. — Кажете ѝ, че сте открили нещо, което не можете да оправите, нещо, за което се нуждаете от нейната експертиза. Сигурен съм, че можете да импровизирате, мистър Лиу.

— Ние ще слушаме — добави мистър Пинк.

За голямо облекчение на Зейвиър, прасето се беше върнало от „Буревестник”, без да причини особена вреда на кораба; нещо повече, бе останал с впечатлението, че мистър Пинк просто е огледал възможностите по-късно да разбие нещо.

Обади се на Антоанет. Тя бе далече от работилницата, отдадена на трескави бизнес срещи. Откакто Клавейн си бе заминал, нещата вървяха от лошо към по-лошо.

— Просто ела тук колкото можеш по-бързо — каза ѝ Зейвиър, без да изпуска от очи двамата си посетители.

— И защо е това бързане, Зейв?

— Знаеш колко ни струва да държим „Буревестник” тук, Антоанет. Всеки час е от значение.

— Дяволите да го вземат, Зейв. Не можеш ли да ми кажеш нещо приятно?

— Просто ела тук. — Той затвори телефона. — Благодаря ви, че ме накарахте да направя това, копелета такива.

— Ценим разбирането ви, мистър Лиу — обади се Клок. — Уверявам ви, че и на двама ви няма да се случи нищо лошо, особено на Антоанет.

— За вас самите е по-добре да не я пипате. — Изгледа ги един след друг, опитвайки да прецени на кого вярва по-малко. — Така. Тя ще пристигне след двайсетина минути. Можете да разговаряте с нея тук и после тя да се върне да си върши работата.

— Ще разговаряме с нея на кораба, мистър Лиу. Там няма да има опасност някой от вас да избяга, нали така?

— Както искате — сви рамене Зейвиър. — Само ми дайте минутка, за да се оправя с маймуните.

Асансьорът намали скоростта и спря, като продължаваше да потрепва и да скърца дори след като застана неподвижно. Далече над Клавейн металното ехо се гонеше нагоре-надолу по асансьорната шахта, наподобявайки истеричен смях.

— Къде сме? — попита той.

— В дълбокото мазе на сградата. Намираме се много ниско под Мълч, мистър Клавейн, в скалната маса на Йелоустоун. — Поведе го извън асансьора. — Ето тук се случи.

— Какво?

— Смущаващото събитие.

Движеха се по някакви коридори, по-точно — тунели, прокопани в солидна скала, чиито стени след това бяха леко изгладени. Светлината на сини фенери очертаваше релефно ръбовете и издатините. Въздухът беше влажен и студен, твърдият каменен под — неудобен за ходене. Минаха през стая с множество високи сребърни кутии, наредени като гюмове за мляко, после слязоха дори още по-дълбоко.

— Мадмоазел пазеше добре тайните си — заговори X. — Когато нахлухме в Шато, тя унищожи много от нещата, с които се бе сдобила от кораба на ларвата. Други бе отнесла пък Скейд. Беше останало обаче достатъчно, за да ни позволи да започнем. Напоследък напредваме окуражаващо бързо. Забелязахте ли колко лесно моите кораби изпревариха тези на Конвенцията, колко лесно се промъкнаха незабелязани през силно охраняваното от полицията въздушно пространство?

Клавейн кимна; сети се колко бързо му се стори пътуването до Йелоустоун.

— Вие също сте научили как да го правите.

— Все още в доста скромна форма. Да, инсталирахме потискаща инерцията технология на някои от нашите кораби. Намаляването на масата на един кораб с четири пети ни дава предимство пред който и да е катер на Конвенцията. Предполагам, че конджоинърите са се справили по-добре.

— Може би — съгласи се неохотно Клавейн.

— Тогава знаят, че технологията е изключително опасна. Квантовият вакуум обикновено се намира в много стабилен минимум, мистър Клавейн, приятна дълбока долина в пейзажа от възможни състояния. Но започнеш ли да бърникаш вакуума — да го охлаждаш, да смекчаваш колебанията, предизвикващи инерцията — променяш цялата топология на този пейзаж. Стабилният минимум се превръща в опасни върхове и хребети. Някои съседни долини са свързани със съвсем различни свойства на погълната материя. Малки колебания могат да доведат до бурни преходи в състоянието. Да ви разкажа ли една история на ужасите?

— Мисля, че вече започнахте да го правите.

— Наех най-добрите, мистър Клавейн, най-големите теоретици на Ръждивия пояс. Доведох тук всички, които бяха проявявали някакъв интерес към природата на квантовия вакуум, и им дадох да разберат, че ще се погрижат най-добре за своите интереси, ако ми помогнат.

— Изнудване? — попита Клавейн.

— Мили Боже, не. Просто любезна принуда. — X погледна своя събеседник и се усмихна до уши, при което разкри острите си резци. — В повечето случаи това дори не бе необходимо. Разполагах с ресурси, каквито демаршистите нямаха. Разузнавателната им мрежа се сгромолясваше, така че не знаеха нищо за ларвата. Конджоинърите имаха своя програма, но да се присъединиш към тях би означавало сам да станеш конджоинър — доста висока цена за удовлетворяването на научното любопитство. Почти всички, към които се доближавах, бяха повече от готови да дойдат в замъка пред другите алтернативи. — X направи пауза, след което гласът му придоби липсващи до този момент елегични нотки. — Една от тях беше блестящата дезертьорка от редовете на демаршистите, на име Полин Сухой.

— Мъртва ли е? — поинтересува се Клавейн. — Или нещо по-лошо от мъртва?

— Не, ни най-малко. Но вече не работи за мен. След онова, което се случи — смущаващото събитие — не можа да се принуди да продължи. Разбирах я прекрасно и се постарах да ѝ помогна да си намери друга работа в Ръждивия пояс.

— Случилото се, каквото и да е то, трябва наистина да е било доста смущаващо.

— О, и още как. За всички нас, но особено за Сухой. Много експерименти се правеха тогава. Тук, в подземните нива на Шато, десетки неголеми екипи работеха върху различни аспекти на технологията на ларвите. Сухой бе работила върху проекта вече година и се бе доказала като превъзходен и безстрашен изследовател. Именно тя изследва някои от не толкова стабилните преходни състояния.

Минаха покрай няколко врати, водещи към обширни тъмни помещения, и спряха пред една от тях. Но X не влезе вътре.

— Тук се случи нещо ужасно. Никой от свързаните с работата хора след това не е посмял да влезе отново вътре. Казват, че е белязало по обезсърчаващ начин миналото. Усещате ли го и вие, мистър Клавейн? Предусещане на нещо лошо, животински инстинкт, който настоява да не влизате?

— Сега, след като посадихте в съзнанието ми убеждението, че в тази стая има нещо странно, не бих могъл да кажа честно какво усещам.

— Влезте вътре — предложи X.

Клавейн влезе и стъпи върху гладкия под. Беше студено, но не повече, отколкото в цялото подземно ниво. Изчака очите му да свикнат с мрака и да добие представа за големината на помещението. Тук-там по пода, стените и тавана имаше метални подпори или вдлъбнатини, но не бяха останали никакви апарати или оборудване. Стаята бе празна и съвсем чиста.

Той закрачи покрай стените. Не можеше да каже, че му е приятно да се намира тук, но беше възможно всичко, което усещаше — лека паника, неопределено усещане за нечие присъствие — да има психосоматичен произход.

— Какво стана? — попита той.

— В това помещение се случи инцидент, свързан само с проекта на Сухой — отвърна от вратата X. — Сухой пострада, но не фатално, и скоро се възстанови чудесно.

— И никой от другите хора в екипа ѝ не пострада?

— Това бе странното. Други хора нямаше — Сухой работеше винаги сама. Нямаше други жертви, за които да се тревожим. Технологията пострада леко, но скоро доказа, че е способна да извърши самостоятелно известни поправки. Сухой беше в съзнание и мислеше свързано, затова предположихме, че като се изправи на крака, ще се върне в мазето.

— И?

— Тя зададе странен въпрос. Въпрос, от който космите на тила ми настръхнаха.

Клавейн се приближи до събеседника си край вратата.

— Какъв?

— Попита какво се е случило с другия експериментатор?

— В такъв случай значи е претърпяла някакви неврологични увреждания. Фалшиви спомени. — Клавейн сви рамене. — Не е изненадващо, нали?

— Разполагаше със съвсем конкретни факти относно другия учен, мистър Клавейн, знаеше дори името и историята му. Каза, че името му било Ив, Ив Мерсие, и че е бил привлечен от Ръждивия пояс по същото време като нея.

— Но нямаше такъв Ив Мерсие?

— Никой с такова или подобно име не беше работил никога в Шато. Както казах, Сухой винаги предпочиташе да работи сама.

— Може би е чувствала нужда да обвини друг човек за злополуката. И подсъзнанието ѝ е измислило жертвен агнец.

X кимна.

— Да, решихме, че се е случило нещо подобно. Но защо да прехвърляш вина за някакъв дребен инцидент? Никой не беше убит, никакво лошо пострадало оборудване. Всъщност ние научихме от инцидента много повече, отколкото от седмици мъчителен напредък. Сухой нямаше в какво да бъде обвинена и тя го знаеше.

— Тогава значи е измислила името поради друга причина. Подсъзнанието е странно нещо. Не е задължително да има съвършено логическо обяснение за всичко, което е казала.

— Точно така си помислихме и ние, но Сухой беше непреклонна. Когато се възстанови, спомените и от съвместната работа с Мерсие станаха дори още по-ясни. Спомняше си всевъзможни подробности за него — как изглеждал, какво обичал да яде и да пие, какво било чувството му за хумор, дори живота му преди да дойде в замъка. Колкото повече опитвахме да я убедим, че Мерсие не е бил реален, толкова по-истерична ставаше тя.

— Значи е била умопобъркана.

— Всички тестове показваха, че не е, мистър Клавейн. Ако в съзнанието ѝ все пак съществуваше някакво объркване, то определено бе свързано единствено с въпросния Мерсие. И така, аз започнах да се чудя. — Клавейн погледна събеседника си и му кимна окуражаващо да продължава. — Започнах да правя някои проучвания — додаде X. — Не беше трудно да се добера до документацията на Ръждивия пояс… поне до тази, която бе оцеляла след чумата. И открих, че някои аспекти от историята на Сухой съвпадаха с поразителна точност.

— Като?

— Там действително фигурираше човек с името Ив Мерсие, роден в същия карусел, както твърдеше Сухой.

— Сред демаршистите не може да има подобно необичайно име.

— Не, вероятно не. Но в действителност имаше, само едно. И рождената му дата съвпадаше точно със споменатата от Сухой. Единствената разлика бе, че онзи Мерсие, реалният, беше умрял преди много години. Бил е убит малко след като Смесената чума бе унищожила Глитър банд.

Клавейн си наложи да вдигне рамене, но не толкова убедено, колкото му се искаше.

— Значи става дума за съвпадение.

— Може би. Но същият този Ив Мерсие по онова време е бил вече студент. Бил е напреднал доста в изучаването на същия квантово-вакуумен феномен, който, според твърденията на Сухой, в крайна сметка щял да го доведе в моята орбита.

Клавейн нямаше вече никакво желание да стои в стаята. Той излезе обратно в коридора със сините фенери.

— Смятате, че Мерсие действително е съществувал?

— Да, смятам. И тук се озовавам лице в лице с две възможности. Или Сухой е узнала по някакъв начин за историята и живота на мъртвия Мерсие, или, по една или друга причина, е предпочела да вярва, че всъщност не е умрял или че тя самата казва истината.

— Но това не е възможно.

— Аз смятам, че е възможно, мистър Клавейн. Смятам, че всичко казано ми от Полин Сухой може да е било самата истина, че поради някаква не съвсем разбираема за нас причина, той никога не е умирал за нея. Че е работила с него, тук в стаята, от която излязохте току-що, и че Мерсие е присъствал при инцидента.

— Но Мерсие е бил мъртъв. Нали сте видели сам документите.

— Да предположим, че въпреки всичко не е мъртъв. Да предположим, че е оцелял след Смесената чума, продължил е да работи по теорията за квантовия вакуум и най-накрая е привлякъл вниманието ми. Да предположим също така, че започва да работи със Сухой върху един и същ експеримент, изследвайки по-нестабилните преходни състояния. И да предположим, че се е случила злополука, довела до преминаване в някакво наистина много опасно състояние. Според Сухой, когато това е станало, той бил много по-близо до генератора на полето от нея.

— И то го е убило.

— Нещо повече, мистър Клавейн. Станало е причина той да престане да съществува. — Без да сваля очи от своя събеседник, X кимна с покровителствено търпение. — Сякаш цялата история на неговия живот, цялата му мирова линия е била откъсната от нашата реалност, до момента, когато е бил убит от Смесената чума. Това, предполагам, е била най-логичната точка, в която е можел да умре в общата ни мирова линия, тази, която споделяме и ние с вас.

— Но не и за Сухой — додаде Клавейн.

— Да, не и за нея. Тя си спомняше какви са били нещата преди. Предполагам, беше достатъчно близо до централната точка, където нейните спомени бяха примесени, преплетени с предишния вариант на събитията. И когато Мерсие е бил изтрит, тя въпреки всичко не бе изгубила спомените си за него. Следователно, изобщо не беше луда. Просто бе станала свидетел на толкова ужасяващо събитие, което не подлежи на проумяване. Не ви ли смразява мисълта, че един експеримент може да има подобен изход?

— Вече ми казахте, че начинанието е било опасно.

— Повече, отколкото си давахме сметка тогава. Питам се колко ли мирови линии са били изтрити, преди да има свидетел, намиращ се достатъчно близко, за да усети промяната?

— С какво точно бяха свързани тези експерименти — попита Клавейн. — Стига да нямате нищо против да попитам.

— Ето това е интересната част. С преходите между състоянията, както казах, изследващи по-екзотичните квантово-вакуумни връзки. Ние можем да изсмучем част от инерцията от материята и, в зависимост от състоянието на полето, да продължим да я изсмукваме, докато инерционната маса на материята стане асимптотна на нула. Според Айнщайн материята без маса няма друг избор освен да пътува със скоростта на светлината. Тя ще стане фотонна, подобна на светлината.

— Това ли се е случило с Мерсие?

— Не… не съвсем. Доколкото разбирам работата на Сухой, състоянието с нулева маса се постига много трудно на физическо ниво. Когато наближи състояние с нулева маса, вакуумът проявява склонност към преминаване от другата страна. Сухой го нарича „феномен на фунията”.

Клавейн повдигна едната си вежда.

— Другата страна ли?

— Квантово-вакуумното състояние, в което материята има имагинерна инерционна маса. Като казвам „имагинерна”, имам предвид чисто математическия смисъл, смисъла, в който квадратен корен от минус едно е имагинерно число. Разбира се, веднага става ясно накъде води това.

— Имате предвид тахионната материя — отвърна Клавейн. — Материята, която се движи по-бързо от светлината.

— Да. — Домакинът на Клавейн изглеждаше доволен. — Последният експеримент на Мерсие и Сухой май е бил свързан с прехода между тардионичното — материята, с която сме запознати — и тахионичното състояние на материята. Изследвали са състоянията на вакуума, които биха позволили изграждането на по-бърза от светлината система за изтласкване.

— Това просто не е възможно — каза Клавейн.

X постави длан върху рамото му.

— Всъщност не мисля, че това е правилният начин да се мисли по тази тема. Ларвите са знаели, разбира се. Технологията беше тяхна и въпреки това те предпочитаха да пълзят между звездите. Този факт бе всичко, което трябваше да разберем. Работата не е там, че е невъзможно, а просто, че не е никак, никак препоръчително.

Те стояха дълго в мълчание на прага на мрачната стая, където Мерсие бе изтрит от книгата на съществуванието.

— Някой захванал ли се е отново с тези експерименти? — попита Клавейн.

— Не, не и след случилото се с Мерсие. Честно казано, никой не се натискаше да работи повече върху машинарията на ларвите. И така бяхме научили достатъчно. Мазето бе изпразнено. Напоследък почти никой не се вясва тук. Тези, които все пак го правят, твърдят, че виждат духове; може би това са остатъчните сенки на постигнатите от същата съдба като Мерсие. Трябва да кажа, че аз лично никога не съм ги виждал. Нищо чудно умовете на хората да им играят разни номера. — Налагаше си да говори жизнерадостно, но се получаваше тъкмо обратният ефект. — Човек не трябва да се доверява на подобни неща. Вие нали не вярвате в духове, мистър Клавейн?

— Нямам такъв навик — отвърна той, изпълнен с горещото желание да се намира някъде другаде, само не и в Шато.

— В странни времена живеем — продължи със симпатия в гласа X. — Чувствам, че това е краят на историята, че големите сметки ще бъдат уредени скоро. И скоро ще се наложи да се прави труден избор. А сега ще отидем ли да се срещнем с хората, за които споменах преди малко?

Клавейн кимна.

— Нямам търпение.

Антоанет слезе от движещия се по ръба на карусела влак на най-близката спирка до наетата под наем работилница.

Нещо в поведението на Зейвиър ѝ се бе сторило необичайно, но не можеше да каже точно какво. Огледа с известен трепет чакалнята и приемната на работилницата. Нищо особено, само табела „Затворено” на вратата. Увери се, че налягането вътре е нормално и влезе. Тръгна по най-близката свързваща пътека, без да поглежда надолу. Въздухът беше упойващ от аерозоли. Кихаше и очите я сърбяха, когато стигна до входния люк на кораба — Зейвиър… — извика Антоанет.

Но ако се намираше навътре в „Буревестник”, никога нямаше да я чуе. Трябваше или да го намери, или да изчака идването му. Беше казала, че ще пристигне след двайсет минути.

Влезе в кабината за управление на полета. Всичко изглеждаше нормално. Зейвиър бе извикал на екрана една от най-рядко използваните диагностични програми, които дори Антоанет гледаше с известно неразбиране. Но точно това бе очаквала от него, когато бе разглобил половината кораб.

— Наистина съжалявам много.

Тя се огледа. Той стоеше зад нея и цялото му изражение говореше, че ѝ се извинява за нещо. Зад него видя двама души, които не познаваше. По-високият от тях ѝ даде знак да ги последва към главния мостик.

— Моля те, Антоанет, прави каквото ти казвам — рече той. — Това не би трябвало да отнеме много време.

— Мисля, че е по-добре да го послушаш — намеси се Зейвиър. — Съжалявам, че те накарах да дойдеш, но те заплашиха, че ще започнат да трошат кораба, ако не го направя.

Антоанет кимна и тръгна обратно по свързващия коридор.

— Правилно си постъпил, Зейв. Не се измъчвай заради това. Кои са тези клоуни? Представиха ли се?

— Високият е мистър Клок. Другият, свинята, е мистър Пинк.

Всеки кимна на свой ред, когато Зейвиър произнесе името му.

— Но кои са те?

— Не казаха, но ще си позволя да отгатна. Интересуват се от Клавейн. Възможно е да са паяци или да работят за тях.

— Така ли е? — попита Антоанет.

— Едва ли — отговори Рьомонтоар. — Колкото до моя приятел…

Мистър Пинк поклати достойната си за фантастичен филм глава.

— Не и аз.

— Щях да ви позволя да ни проучите, ако обстоятелствата бяха по-леки — продължи Рьомонтоар. — Уверявам ви, че в никой от нас няма конджоинърски импланти.

— Което не означава, че не сте подставени лица на паяците. Така, какво е нужно да направя, за да си оберете крушите от моя кораб?

— Както отсъди правилно мистър Лиу, ние се интересуваме от Невил Клавейн. Седнете… — Додаде вече със стоманен акцент в гласа онзи, който се бе представил като Клок. — Моля ви, нека бъдем възпитани.

Антоанет разгъна един стол от стената и се настани върху него.

— Никога не съм чувала за човек на име Клавейн — обяви тя.

— Но вашият партньор е чувал.

— Да. Супер си, Зейв.

Тя го изгледа. Защо просто не се бе направил, че не знае?

— Работата не е добра, Антоанет — рече Клок. — Знаем, че вие го докарахте тук. Изобщо не сме ви ядосани, че сте го направили — все пак това бе хуманна постъпка.

Тя кръстоса ръце пред гърди.

— Е, и?

— От вас се иска само да ни кажете какво стана след това. Къде отиде Клавейн, след като го докарахте в карусел Ню Копенхаген.

— Не знам.

— Значи просто е изчезнал като по магия, така ли? Без да благодари или да обяви по някакъв начин какво възнамерява да прави по-нататък?

— Клавейн ми каза, че колкото по-малко знам, толкова по-добре ще бъде.

Клок погледна прасето за миг. Антоанет реши, че бе отбелязала точка. Клавейн бе пожелал тя да знае колкото се може по-малко. Беше научила мъничко повече единствено благодарение на собствените си усилия, но не беше нужно Клок да знае това.

— Разбира се — продължи тя, — аз го питах неуморно. Изгарях от любопитство какво правеше тук. Знаех също така, че е паяк. Но той не искаше да ми каже. Обясни, че било за мое добро. Аз опитах да споря, но той остана твърд. И сега се радвам, че го направи. Нищо не можете да ме принудите да кажа, просто защото нищо не знам.

— Затова просто ни кажете какво се случи — обади се примирително Клок. — Това е единственото, което се иска от вас. Ние ще си направим изводи за това какво е имал предвид и ще си отидем. И няма да ни видите никога повече.

— Казах ви — просто си замина. Не каза нито дума за мястото, където отива. Нищо. Само „довиждане и благодаря”.

— Не може да е имал документи и пари — произнесе Клок, сякаш говореше на самия себе си, — следователно не може да е стигнал далече без малко помощ от ваша страна. Ако не ви е помолил да му дадете пари, вероятно е още някъде в Ню Копенхаген. — Слабият мъртвешки блед човек се надвеси над нея. — И така, кажете ми. Помоли ли ви нещо?

— Не — отвърна тя със съвсем леко колебание.

— Лъже — заяви прасето.

Клок кимна сериозно.

— Мисля, че сте прав, мистър Пинк. Надявах се да не се стигне до това, но… Налага се, както се казва. Във вас ли е онова нещо?

— Онова нещо ли, мистър Клок? Имате предвид…

Между краката на прасето се намираше чисто черна кутия. То я бутна напред, наведе се и докосна някакъв скрит механизъм. Кутията се отвори; разкриха се много повече отделения, отколкото можеше да се предположи от размерите ѝ. Във всяко едно от тях имаше лъскава сребърна част, поставена в точно възпроизвеждаща формите ѝ омекотяваща пяна. Мистър Пинк извади една и я заоглежда. После извади друга и я свърза с първата. Въпреки непохватността на ръцете си, действаше изключително внимателно, съсредоточен в работата.

— Ще я сглоби за нула време — обади се Клок. — Това е полева машина за извличане на спомени, Антоанет. Производство на паяците, държа да добавя. Какво знаеш за този род съоръжения, наречени „тралове”?

— Майната ти.

— Е, въпреки това ще ти кажа. Напълно е безопасна, нали, мистър Пинк.

— Напълно е безопасна, мистър Клок.

— Или поне няма причина да не бъде безопасна. Но полевите тралове са друга работа. Не са така изследвани както по-големите модели. И вероятността да увредят невроните на субекта е далече по-голяма. Дори смъртните случаи не са нещо нечувано, нали, мистър Пинк?

Прасето вдигна поглед от заниманията си.

— Чуват се всякакви неща, мистър Клок. Чуват се всякакви неща.

— Е, сигурен съм, че слуховете за пагубното влияние са преувеличени… но все пак не е особено препоръчително полевият трал да се използва, когато може да се прибегне към алтернативни процедури. — Клок срещна отново погледа на Антоанет. Очите му бяха дълбоко разположени; видът му я накара да отмести поглед встрани. — Напълно ли сте убедена, че Клавейн не каза къде отива?

— Казах ви, той не…

— Продължавайте, мистър Пинк.

— Чакайте — извика Зейвиър.

Всички погледнаха към него, дори прасето. Зейвиър понечи да каже още нещо. И тогава корабът се затресе, без никакво предупреждение. Химическите му двигатели се бяха включили и изхвърляха с равномерни пулсации газове във всички посоки, вдигайки шум като от канонада.

Вратата зад Антоанет се затвори. Тя се хвана здраво за един парапет, за да се държи, а след това се закопча с обезопасяващ колан през кръста.

Нещо ставаше. Нямаше представа какво, но несъмнено нещо се случваше. През близкия прозорец виждаше как ремонтният кладенец се задушава сред гъсти оранжеви облаци отработени газове. Нещо се освободи, предизвиквайки скърцане на прекъснат метал. Корабът се наклони дори още по-силно.

— Зейвиър… — промълви едва чуто тя.

Но той вече също се бе наместил на един от столовете.

Започнаха да падат надолу.

Антоанет видя как прасето и Клок опитват да се хванат за нещо. Побързаха също да седнат и да се омотаят в предпазните мрежи. Силно се съмняваше, че имаха по-добра представа от нея за това, което се случва. Но и бяха достатъчно умни да не стоят непривързани в кораб, който показваше по всичко, че се готви да направи нещо буйно.

Последва удар. Сблъсъкът компресира всяка костица в тялото ѝ. Вероятно току-що корабът се бе ударил във вратата на монтажния кладенец — Зейвиър го беше напълнил с въздух, така че и той самият, и маймуните да могат да работят без скафандри.

„Буревестник” се надигна отново. Антоанет усети лекота в корема.

И после се спусна.

Този път при сблъсъка във вратата се чу само приглушен Удар. Антоанет видя през прозореца как оранжевият дим изчезна за миг. Монтажният кладенец току-що бе изгубил всичкия си въздух. Стените прелетяха край тях и те се отправиха към открито пространство.

Накарайте го да спре — обади се Клок.

— Той не ни се подчинява, приятелче — отвърна Зейвиър.

— Това е номер — настоя паякът. — Ти през цялото време искаше да се качим на кораба.

— Тогава ме дай под съд — предложи Зейвиър.

— Зейвиър… — Не ѝ се наложи да вика. На борда на „Буревестник” бе абсолютно тихо, дори докато преминаваше през онова, което бе останало от вратата на кладенеца. — Зейвиър… моля те, кажи ми какво става.

— Заредих програма за спешни случаи. Предположих, че някой ден ще ни дойде добре, ако се озовем точно в такава ситуация.

— Точно такава ситуация ли?

— Струва ми се, че си е заслужавало да го направя — добави той.

— Затова ли не се виждаха да работят никакви маймуни?

— Хей. — Той се престори на обиден. — Защо не можеш да повярваш, че съм в състояние да предвидя някои неща?

Бяха в състояние на безтегловност. „Буревестник” се отдалечаваше от карусел Ню Копенхаген, заобиколен от малко съзвездие от отломки. Силно впечатлена, въпреки нежеланието си, Антоанет оглеждаше нанесените от тях поражения. Бяха пробили във вратата дупка с формата на кораба.

— Дяволите да го вземат, Зейв. Даваш ли си сметка колко ще ни струва това?

— Значи ще влезем още малко по-нататък в червеното. Реших, че си струва.

— Това няма да ви помогне — увери го Клок. — Ние сме все още тук и вие не можете да ни причините нищо лошо, без да нараните същевременно и самите себе си. Така че забравете за изтегляне на въздуха от кораба или рязко увеличаване на мощността. Те няма да ви свършат работа. Проблемът, който стоеше пред вас преди пет минути, не е изчезнал.

— Единствената разлика е — додаде мистър Пинк, — че току-що изгорихте голяма доза добра воля.

— Вие се готвехте да ѝ отворите главата, за да се доберете до спомените ѝ — възпротиви се Зейв. — Ако това е вашата представа за добра воля, по-добре си я заврете там, където слънцето не свети никога.

Полусглобеният трал на мистър Пинк се носеше из кабината. Беше го изпуснал при рязкото неочаквано потегляне на кораба.

— Така или иначе нямаше да научите нищо, защото нямам представа какво е смятал да прави Клавейн — увери ги Антоанет. — Може би не се изразявам достатъчно ясно, за да ме разберете.

— Вземете трала, мистър Пинк — рече Рьомонтоар. Прасето го гледа без да мигне, докато Рьомонтоар добави с ясно натъртване: — Моля ви, мистър Пинк.

— Да, мистър Клок — отвърна прасето със същия фалшив тон.

Прасето се зае непохватно с предпазната си мрежа. Почти се бе освободило от нея, когато корабът отново се спусна рязко напред. Тралът бе единственото непривързано нещо. Той се блъсна с всичка сила в една от стените и се разби на десетина лъскави парчета.

„Не е възможно Зейвиър да е програмирал и това, нали?” — помисли си Антоанет.

— Умно — обади се Клок. — Но не достатъчно. Сега ще трябва да извлечем информацията от вас чрез други средства.

Корабът увеличаваше постоянно скоростта си. Въпреки това Антоанет все така не чуваше нищо и това започна да я притеснява. Химическите ракети бяха шумни: те предаваха звука си направо чрез рамката на корпуса, дори корабът да се намираше във вакуум. Йонният начин на предизвикване на тласък бе безшумен, но не можеше да поддържа подобно ускорение. Ядреният мотор на токамака обаче бе напълно безшумен, когато се намираше сред магнитни полета.

Движеха се с ядрен двигател.

Боже милостиви…

Използването на ядрени двигатели в Ръждивия пояс се наказваше със смърт. Дори употребата на ядрени ракети толкова близо до карусел би довело до ужасни наказания и почти със сигурност нямаше да ѝ позволят да лети никога вече. Но ядреното ускорение носеше потенциална заплаха от смърт. Погрешно насоченият пламък, създаден при ядрена реакция, можеше да унищожи един карусел за броени секунди…

— Зейвиър, ако си в състояние да направиш нещо по въпроса, върни ни незабавно към химическите двигатели.

— Съжалявам, Антоанет, но реших, че това е най-добрият ход.

— Така ли си решил?

— Да, и ще поема отговорността и последствията, ако се стигне дотам. Но слушай, тук ни държат като заложници. Това променя правилата. Точно сега най-голямото ни желание е едно посещение от полицията. Аз просто размахвам знаме.

— Звучи страхотно на теория, Зейв, но…

— Няма но. Ще свърши работа. Ще видят, че умишлено отклонявам пламъците от населените места. В модела на пулсациите е закодиран дори SOS сигнал, макар да е прекалено бърз, за да го усетим.

— И мислиш, че ченгетата ще го забележат?

— Не, но със сигурност ще могат да го проверят по-късно и единствено това има значение. Ще се уверят, че е било опит за сигнализиране за помощ.

— Възхищавам се на оптимизма ти — обади се Клок. — Обаче няма да се стигне до съда. Просто ще ви прострелят и ще ви свалят задето нарушавате протокола. Така и няма да ви се удаде да се обясните с тях.

— Той е прав — подкрепи го мистър Пинк. — Ако искате да живеете, по-добре направете обратен завой и се върнете по най-бързия начин в карусел Ню Копенхаген.

— Обратно до изходната позиция? Сигурно се шегувате.

— Такава е алтернативата, мистър Лиу — или правите това, или умирате.

Зейвиър разкопча предпазния си колан.

— Вие двамата — посочи той към неканените гости, — по-добре останете завързани. За ваше добро е.

— А аз? — попита Антоанет.

— Стой си на мястото — по-безопасно е. Връщам се след минутка.

Нямаше друг избор освен да му се довери. Единствено той познаваше детайлите на програмата, която бе заредил в Бийст и ако започнеше да се движи насам-натам, можеше да се нарани, ако корабът променеше рязко мощността си. По-късно щеше да има спорове, беше убедена в това — не беше доволна, че той бе инсталирал този номер без дори да й каже — но засега трябваше да приеме, че Зейвиър ръководи парада. Даже с това да успееха да си осигурят само малка отсрочка, докато си отдъхнат.

Когато остана насаме с неканените посетители, Антоанет погледна към Клок.

— Клавейн ми хареса много повече от вас, знаете ли.

Зейвиър влезе в кабината за управление на полета на „Буревестник”, увери се, че вратата се затвори зад него и се настани на мястото на пилота. Дисплеите върху конзолата все още бяха в режим на диагностициране, нещо нетипично за летящ кораб. Зейвиър посвети първите трийсетина секунди на възстановяването на нормалните за това състояние на кораба екрани, като го върна в нещо подобно на нормалния за полет статус. Някакъв синтетичен глас незабавно започна да му стърже по нервите с истерични настоявания да угаси ядрения двигател, защото според поне осем местни фара се намираха все още в рамките на Ръждивия пояс и следователно бяха длъжни да не използват нищо с по-висок енергиен заряд от химически ракети…

— Бийст? — прошепна Зейвиър. — По-добре го направи. И без това вече са ни видели. Сигурен съм.

Бийст не отговори.

— Безопасно е — продължи Зейвиър все така шепнешком. — Антоанет стои долу заедно с онези двама негодници. Тя няма да ходи никъде скоро.

Когато корабът заговори отново, гласът му беше значително по-тих и мек, отколкото, когато се обръщаше към Антоанет.

— Надявам се, че сме постъпили правилно, Зейвиър.

„Буревестник” изръмжа, когато ядреният двигател бе плавно изместен от ядрени ракети. Зейвиър бе убеден, че все още не се намираха на повече от петдесет километра от карусел Ню Копенхаген, а това означаваше, че даже употребата на ядрени ракети бе в нарушение на дълъг колкото ръката му списък с правила, но той все така искаше да привлече вниманието на властите.

— Аз също, Бийст. Предполагам, че ще разберем съвсем скоро.

— Струва ми се, че мога да изсмуча въздуха от кабината. Ще можеш ли да сложиш скафандър на Антоанет, без другите да създадат проблем?

— Няма да бъде лесно. Вече се тревожа, задето я оставих сама с тях долу. Не знам след колко време ще решат да предприемат нещо. Ако можех да ги заведа в едно помещение, а нея — в друго…

— Възможно е да успея да изсмуча въздуха избирателно. Никога обаче не съм опитвал да го направя досега, така че не съм сигурен дали ще се получи от първия път.

— Може да не се стигне до това, ако онези глупаци от Конвенцията стигнат до нас първи.

— Каквото и да стане, няма да се мине без неприятности.

Зейвиър умееше да разчита достатъчно добре тона на Бийст.

— Антоанет ли имаш предвид?

— Тя сигурно ще ти зададе някой и друг труден за отговаряне въпрос, Зейвиър.

Той кимна мрачно. Напомнянето за това бе последното, от което се нуждаеше в този момент, но правилността на забележката беше неоспорима.

Клавейн имаше своите съмнения за теб, но бе достатъчно разумен да не пита Антоанет какво става.

— Тя рано или късно ще трябва да научи. Джим никога не е искал това да остане тайна през целия ѝ живот.

— Не днес обаче. Не тук и не сега. И без това си имаме достатъчно грижи в момента.

Именно в този момент нещо на конзолата привлече погледа му. Беше на дисплея на триизмерния радар: на него, от страната на карусела, се бяха появили три иконки. Движеха се бързо, по вектори, които щяха да ги отведат до „Буревестник” за нула време.

— Е, искаше някаква реакция, Зейвиър — обади се Бийст. — Изглежда я получи.

Напоследък катерите на Конвенцията никога не се отдалечаваха много от карусел Ню Копенхаген. Ако не тормозеха Антоанет, както се случваше обикновено, се захващаха с някой друг. Най-вероятно властите бяха предупредени, че става нещо необичайно, още щом „Буревестник” бе напуснал монтажния кладенец. Зейвиър се надяваше само това да не е същият полицай на Конвенцията, който беше проявил такъв интерес към делата на Антоанет.

— Мислиш ли, че е вярно? Че ще ни убият, без дори да попитат защо използваме ядрен двигател?

— Не знам, Зейвиър. Когато го направих, не можеше да се каже, че имах някакъв друг избор.

— Не… ти постъпи правилно. И аз щях да направя същото. Каквото би направила вероятно и Антоанет. И определено каквото би направил Джим Бакс.

— Корабите ще бъдат при нас до три минути.

— Улесни ги максимално. Аз се връщам при другите, за да видя какво правят.

— Късмет, Зейвиър.

Той се върна при Антоанет. За огромно негово облекчение, Клок и прасето бяха все още по местата си. Усети как тежестта му намалява, когато Бийст прекъсна захранването на ядрените ракети.

— Е? — попита Антоанет.

— Всичко е о’кей — отвърна Зейвиър по-уверено, отколкото се чувстваше. — Полицията ще бъде тук всеки момент.

Когато изпаднаха в безтегловност, вече беше на мястото си. Няколко секунди по-късно последва серия от тъпи удари, когато полицейските катери хвърлиха закрепващите се куки към корпуса. „Засега всичко върви добре — помисли си Зейвиър. — Поне опитват да се качат на борда и това несъмнено е безкрайно по-добър вариант, отколкото направо да ни свалят.” Сега щеше да има възможност да обясни какво се бе случило и дори копелетата да настояваха, че някой трябва да умре, сигурно щеше да успее да опази Антоанет от прекалено големи неприятности.

Усети полъх. Тъпанчетата му изпукаха. Заприлича му на изпускане на въздуха от кораба, но всичко свърши, преди да бе изпитал истински страх. Въздухът се обездвижи отново. Чу далечно дрънчене и скърцане на извиван и срязван метал.

— Какво стана току-що? — попита мистър Пинк.

— Полицията трябва да е срязала люка, за да влезе — отвърна Зейвиър. — Лека разлика в налягането между техния и нашия въздух. Нищо не ги спираше да влязат нормално, но явно не са били готови да изчакат отключването на люка.

Сега чу приближаващи механични звуци.

— Изпратили са пълномощник — съобщи Антоанет. — Мразя пълномощниците.

Той се появи след по-малко от минута. Антоанет трепна, когато машината се разгъна вътре при тях, уголемявайки се като разцъфващ черен цвят. Очерта из помещението убийствени дъги със завършващите с нещо като острие на рапира крайници. Зейвиър трепна, когато един от тях мина на сантиметри от очите му и разсече въздуха с наподобяващ камшик звук. Дори прасето имаше вид на някой, който би предпочел да бъде на много други места, но не и тук.

— Това не беше умна постъпка — отсъди то.

— Нямаше да ви направим нищо лошо — добави Клок. — Искахме само информация. Сега си навлякохте къде-къде по-големи неприятности.

— Вие имахте трал — каза Зейвиър.

— Не беше трал — отвърна мистър Пинк, — а апарат за възпроизвеждане на мисли. Нямаше да ви навреди.

Пълномощникът заговори:

— Регистрираният собственик на този съд е Антоанет Бакс. — Машината се приближи и клекна до нея, толкова близо, че тя чуваше постоянното тихичко бръмчене, което се носеше от него, и усети мириса на озон от проблясващия тазер. — Вие нарушихте правилника на Конвенция Ферисвил за използването на атомни двигатели в рамките на Ръждивия пояс, известни някога като Глитър банд. Това нарушение от трета категория на правилника се наказва с необратима невронна смърт. Моля, подложете се на генетична идентификация.

— Какво? — възкликна Антоанет.

— Отворете си устата, мис Бакс. Не мърдайте.

— Това си ти, нали?

— Аз ли, мис Бакс?

Машината извади два завършващи с гумички манипулатора и обхвана с тях главата ѝ. Болеше и продължаваше да боли, сякаш стягаха бавно черепа ѝ в менгеме. От скрита до този момент част на машината се появи друг манипулатор. Той завършваше с миниатюрно извито острие, като коса.

— Отворете уста.

— Не…

Тя усещаше, че от очите ѝ започват да капят сълзи.

— Отворете уста.

Гадното острие, което бе все пак достатъчно голямо, за да отреже пръст, бе само на два-три сантиметра от носа ѝ. Антоанет усети засилване на натиска. Бръмченето на машината се засили.

— Отворете уста. Това е последното ви предупреждение.

Тя отвори уста, но го направи по-скоро, за да изохка от болка, отколкото за да изпълни нареждането на пълномощника. Металът се придвижи светкавично, толкова бързо, че не успя да види нищо. Усети за част от секундата студенина в устата и докосването на метал до езика си.

След това машината извади острието. Накрайникът се сви и пъхна острието в отделен отвор на компактното централно шаси. Вътре нещо забръмча и защрака: несъмнено това бе бързодействащ апарат за секвенциониране на ДНК, който щеше да сравни току-що взетата от нея проба с данните от документацията на Конвенцията. Антоанет чу воя на центрофуга. Пълномощникът все още не пускаше главата ѝ.

— Пусни я — обади се Зейвиър. — Получи каквото искаше. Сега я пусни.

Пълномощникът я остави. Тя си пое въздух с пълни гърди, избърса сълзите от лицето си. Тогава машината се обърна към Зейвиър.

— Намесата в дейността на служебно лице или натоварен с изпълнението на неговата дейност механизъм от Конвенция Ферисвил е първа категория…

Не си направи труда да довърши изречението. Презрително насочи тазерната си ръка така, че святкащите ѝ електроди се допряха до гърдите на Зейвиър. Зейвиър издаде някакъв лаещ звук и се сгърчи в конвулсии. След това замря неподвижно с отворени очи и уста.

— Зейвиър… — възкликна невярващо Антоанет.

— Той го уби — обяви Клок. Започна да се освобождава от обезопасителната мрежа на своето място. — Трябва да направим нещо.

— Какво ви пука? — сопна се Антоанет. — Всичко стана заради вас.

— Пука ми, колкото и да не ви се вярва. — Миг по-късно се изправи от мястото си и се хвана за най-близката точка, която можеше да му даде опора. Машината се извъртя към него. Клок не помръдна; той единствен досега не бе трепнал при появата на пълномощника. — Пусни ме. Искам да го прегледам.

Машината се спусна към него. Може би очакваше той да се отмести от пътя ѝ в последния момент или да се свие, за да се предпази. Но Клок не помръдна. Даже не мигна. Машината спря, като бръмчеше и щракаше вбесено. Очевидно не знаеше какво да прави.

— Връщай се на мястото си — нареди тя.

— Пусни ме да мина, иначе ще извършиш убийство. Знам, че те ръководи човешки мозък и че разбираш значението на концепцията за екзекуция не по-зле от мен.

Пълномощникът вдигна отново тазера.

— Няма да ти свърши работа — предупреди го Клок.

Въпреки това той притисна тазера непосредствено под ключицата му. Електрическите искри затанцуваха като пленена змиорка и обгориха плата на дрехите му. Но без да парализират самия него. По лицето му нямаше и следа от болка.

— Няма да ми подейства — додаде той. — Аз съм конджоинър. Нервната ми система не е изцяло човешка.

Тазерът започваше да обгаря кожата му. Замириса на изгорена плът.

Клок трепереше, кожата му изглеждаше дори още по-бледа и восъчна, отколкото досега.

— Няма…

Гласът му прозвуча напрегнато. Машината дръпна тазера; показа се катраненочерна вдлъбнатинка, дълбока два-три сантиметра. Клок все още опитваше да довърши започнатото си изречение.

Пълномощникът го събори отстрани с тъпото овално дуло на гатлинговото си оръжие. Чу се пукане на кост. Клок се стовари върху стената и замря неподвижно. Имаше вид на мъртъв, но и досега не бе имало момент, в който бе изглеждал напълно жив. Миризмата от изгорената му плът все още изпълваше кабината. Това не беше нещо, което Антоанет щеше да забрави скоро.

Тя погледна отново към Зейвиър. Клок се бе опитал да направи нещо за него. Беше „мъртъв” може би вече от половин минута. За разлика от Клок, за разлика от който и да е паяк, Зейвиър нямаше в главата си ансамбъл от машинки, възпрепятстващ получаването на мозъчни поражения в резултат на липсата на кръвообращение. Не разполагаше с много повече от още една минута…

— Мистър Пинк… — промълви умолително тя.

— Съжалявам, но това не е мой проблем — отвърна прасето. — И без това вече съм мъртъв.

Главата продължаваше да я боли. Костите ѝ бяха натъртени, беше убедена в това. Пълномощникът за малко не ѝ беше пръснал черепа. Е, какво значение имаше всъщност това, нали така или иначе бяха мъртви. Мистър Пинк имаше право. Какво се променяше тогава, ако я нараняха още малко? Не можеше да остави Зейвиър така, без да направи нещо.

Стана от мястото си.

— Стоп — обади се пълномощникът. — Намесвате се в сцената на престъплението. Вмешателството в местопрестъплението е категория…

Тя продължи да се движи въпреки всичко, като се хващаше от опорна точка за опорна точка, докато се приближи до Зейвиър. Машината тръгна към нея — чу, че прашенето на тазера се засили. Зейвиър беше мъртъв вече от минута. Не дишаше. Хвана китката му, опитвайки да напипа пулса. Дали беше правилно да опитва тук, питаше се трескаво тя, или бе по-добре да потърси отстрани на врата…

Машината я отмести встрани с такава лекота, сякаш вдигна наръч пръчки. Тя се устреми отново към Зейвиър, по-разгневена откогато и да било досега през живота си, ядосана и ужасена едновременно. Зейвиър щеше да умре… всъщност вече беше мъртъв. И, както изглеждаше, тя скоро щеше да го последва. Дяволите да го вземат… само допреди половин час единствената ѝ тревога беше заплахата от банкрут.

— Бийст! — извика Антоанет. — Бийст, ако можеш да направиш нещо… може би моментът е подходящ.

— Моля за извинение, госпожичке, но не съм в състояние да направя нищо, което да не ви създаде по-големи неудобства, отколкото на пълномощника. — След кратка пауза Бийст добави: — Наистина съжалявам, много съжалявам.

Тя погледна към стените и я обгърна миг на съвършена безметежност, окото на бурята. Гласът на Бийст никога не бе звучал така. Сякаш субперсоната спонтанно бе превключила на друга програма за самоличност. Кога преди беше говорила от първо лице за себе си?

— Бийст… — изрече тихо тя. — Бийст…?

Но в този момент пълномощникът стигна до нея, твърдата като диамант, остра като ятаган сплав на крайниците му я обхвана. Антоанет се мяташе и крещеше, докато той я отнасяше по-далече от Зейвиър. Нямаше как да не се пореже в крайниците му. Кръвта ѝ започна да капе от всяка раничка в дълга процесия от мъниста, образувайки рубиненочервени дъги във въздуха. Усети, че губи съзнание.

Прасето се раздвижи. Хвърли се върху машината. Беше дребно, но невероятно силно за своите размери, и машинарията на пълномощника застена и забръмча от усилието. Кръвта на мистър Пинк се смесваше с кръвта на Антоанет. Въздухът заприлича на алена мъгла, тъй като кръвта падаше на все по-малки и по-малки капчици. Машината правеше ужасяващи разрези в плътта му. Кръвта се стелеше по него като зора. Той ревеше от болка и гняв, но продължаваше да се бори. Тазерът пусна синя дъга във въздуха. Дулото на гатлинговото оръжие започна да се върти дори още по-бързо, сякаш машината се готвеше да опръска със спрей кабината.

Антоанет пропълзя обратно към Зейвиър. Дланите ѝ бяха насечени. Докосна челото му. Преди няколко минути можеше и да го спаси, но сега беше безсмислено да опитва. Мистър Пинк се бореше смело, но губеше неумолимо. Пълномощникът щеше да победи и да я дръпне отново от Зейвиър и тогава може би щеше да убие и нея.

Това бе краят. А единственото, което трябваше да стори, бе да последва съвета на баща си. Той ѝ беше казал никога да няма вземане-даване с паяци и макар да нямаше как да се досети за обстоятелствата, заради които щеше да се замеси с тях, времето бе доказало правотата му.

„Съжалявам, татко — помисли си тя. — Ти беше прав, а аз си мислех, че знам по-добре. Обещавам следващия път да бъда добро момиче…”

Пълномощникът престана да се движи, моторите му притихнаха. Тазерът изсъска, припламна и замря. Центрофугата намали оборотите си и след малко Антоанет вече не чуваше нищо. Дори бръмченето бе престанало. Машината просто бе замръзнала там, неподвижна, подобна на противен, опръскан с кръв черен паяк, проснат на пода и заел пространството от стена до стена.

Част от силите ѝ се възвърнаха.

— Мистър Пинк… какво направихте?

— Нищо не съм направил — отвърна той. И после кимна към Зейвиър. — На ваше място щях да се концентрирам върху него.

— Помогнете ми. Моля ви. Не съм достатъчно силна, за да се справя сама.

— Помогнете си сама.

Сега видя, че мистър Пинк бе сериозно ранен. Но макар да губеше кръв, изглежда нямаше друго освен множеството порязвания с различна дълбочина и дължина. Не се виждаше да е изгубил пръсти или да има счупени кости.

— Умолявам ви. Помогнете ми да масажирам гръдния му кош.

— Казах, че никога няма да помогна на човек, Антоанет.

Тя се зае с гръдния кош на Зейвиър, но след всеки натиск силите ѝ намаляваха.

— Моля ви, мистър Пинк…

— Съжалявам, Антоанет. Не нещо лично, но…

Тя прекрати действията си. Вече не можеше да овладее гнева си.

— Но какво?

— Опасявам се, че хората не са любимият ми вид.

— Е, мистър Пинк, ето ви едно послание от човешкия вид. Наврете си го, вие и вашето отношение.

Върна се към Зейвиър, като събра сили за един последен опит.