Корабът на изкуплението

ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Фигурата придоби плътност с примигване в цилиндъра за изображенията на „Зодиакална светлина”. Клавейн, Рьомонтоар, Скорпион, Блъд, Крус и Фелка седяха в полукръг около апарата, докато човешката фигура ставаше все по-ясна и най-сетне започна да се раздвижва.

— Е — обади се симулацията на Клавейн, — ето, че се върнах.

Клавейн имаше смущаващото усещане, че гледа собственото си отражение, където всички неуловими асиметрии на лицето му бяха придобили подчертан релеф. Той не харесваше симулациите в бета-ниво, особено на самия себе си. Цялата идея да бъдеш имитиран му се струваше неестествена и колкото по-точна беше имитацията, толкова по-малко му допадаше. „Трябва ли да се почувствам поласкан, че същината ми е доловена толкова лесно от сбор лишени от разум алгоритми” — помисли си той.

— Подложили са те на хакерство — каза Клавейн на изображението си.

— Моля?

Рьомонтоар се приведе напред към цилиндъра и заговори:

— Вольова е махнала големи части от теб. Почеркът ѝ се вижда ясно, както и пораженията, които е нанесла, но не можем да кажем точно какво е направила. Най-вероятно е успяла само да изтрие блокажи на сензитивната памет, но тъй като няма как да разберем със сигурност, ще трябва да те третираме като потенциален преносител на вируси. Това означава, че ще бъдеш изолиран, щом приключи този разговор. Спомените ти няма да бъдат смесени по невронен път със спомените на Клавейн поради опасност от заразяване. Ще бъдеш замразен до твърдо състояние на субстрата на паметта и архивиран. Фактически ще бъдеш мъртъв.

Изображението на Клавейн сви извинително рамене.

— Нека тогава се надяваме, че преди това ще успея да бъда от помощ.

— Научи ли нещо — попита Скорпион.

— Научих много, струва ми се. Разбира се, не мога да бъда сигурен кои от спомените ми са истински и кои — присадени.

— Остави тази грижа на нас — каза Клавейн. — От теб се иска само да ни разкажеш какво си открил. Командирът на кораба наистина ли е Вольова?

Симулацията закима енергично.

— Да, тя е.

— И знае ли за оръжията? — попита Блъд.

— Да, знае.

Клавейн погледна хората си, после се взря отново в цилиндъра.

— А смята ли да ни ги предаде без бой?

— Не мисля, че можете да разчитате на това, не. Според мен по-скоро приемете, че е възможно да усложни нещата.

Сега заговори Фелка:

— Какво знае тя за произхода на оръжията?

— Не много, струва ми се. Може да има някакви подозрения, но не мисля, че това я интересува особено. Знае обаче нещичко за вълците.

Фелка се намръщи.

— Как така?

— Не знам. Не сме говорили по този въпрос. По-добре просто да приемем, че Вольова вече е имала някакво вземане-даване с тях… и е оцеляла, както надали трябва да отбележа. Това според мен я прави най-малкото достойна за нашето уважение. Тя ги нарича инхибиторите. Така и не разбрах точно защо.

— Аз знам защо — промълви едва-чуто Фелка.

— Не е задължително да е била замесена директно с тях — обади се Рьомонтоар. — В тази система вече се наблюдава активност от страна на вълците и явно не е от вчера. Напълно вероятно е просто да е направила някои проницателни умозаключения.

— Мисля, че опитът ѝ не се ограничава единствено с това — отвърна симулацията на Клавейн, но не доуточни защо.

— Съгласна съм — потвърди Фелка.

— Подчерта ли пред нея колко сериозни са нашите намерения — попита Клавейн, като насочи отново вниманието си към своето бета-ниво. — Даде ли и да разбере, че е много по-добре за нея да има вземане-даване с нас, отколкото с останалите конджоинъри?

— Мисля, че го разбра.

— И?

— Не, благодаря, такава беше основната идея.

— Тази Вольова трябва да е много глупава — заяви Рьомонтоар. — Жалко. Щеше да бъде толкова по-лесно, ако имахме възможност да действаме по мирен начин, без да се налага да прибягваме до грубата сила.

— Има още нещо — додаде симулацията. — Върви някаква операция по евакуиране. Вече видяхте какво прави със звездата машината на вълците, как я гризе с някаква сонда с фокусирани гравитационни вълни. Скоро ще стигне до ядрото, където се извършва атомно горене, и ще освободи енергията в сърцевината на звездата. Все едно ще пробие дупка в основата на бент и водата ще рукне под огромно налягане. Само дето в този случай няма да бъде вода. Ще бъде течен водород, с температурата и налягането, съществуващи в ядрото на звездата. Според мен това ще превърне звездата в огнехвъргачка, така да се каже. Енергията на ядрото ще изтече навън много бързо, след като сондата достигне до него, и звездата ще умре… или най-малкото ще стане много по-мъждива и студена. Но същевременно ще се превърне в оръжие, способно да изпепели всяка планета, намираща се на разстояние от няколко светлинни часа от Делта Павонис, просто като облее с този течен огън лицето на планетата. Предполагам, че по този начин от атмосферата може да изчезне газов гигант, а скалист свят да се превърне в метална лава. Те не знаят какво точно ще се случи с Ризургам, но можете да бъдете убедени, че най-голямото им желание е да се махнат оттам възможно най-бързо. На борда на кораба вече има хора, докарани от повърхността на планетата. Поне няколко хиляди.

— И ти имаш доказателства за това, нали? — осведоми се Скорпион.

— Не, нищо, което съм в състояние да докажа.

— Тогава ще приемем, че не съществуват. Това очевидно е неумел опит да ни убедят да не атакуваме.

Торн стоеше на повърхността на Ризургам, закопчал всички копчета на палтото си, за да се предпази от силния полярен вятър, който дереше всеки изложен сантиметър на кожата му. Не беше като някогашните пясъчни бури, но пак достатъчно неприятно, когато нямаше къде да се скриеш. Намести не особено качествените си очила, предпазващи от прахта, като премигваше на звездната светлина и следеше с поглед миниатюрната светеща точица на трансферния кораб.

Беше привечер. Небето над него приличаше на тъмнопурпурно кадифе, което на юг преминаваше постепенно в черно. През очилата си виждаше само най-ярките звезди, но от време на време дори те изчезваха, когато очите му се настройваха към внезапната светкавица, произведена от някое от воюващите оръжия. На север и достигайки донякъде на изток и запад, на невидимия вятър потрепваха меките розови завеси на зората. Светлинното шоу можеше да се възприеме като красиво, само ако човек нямаше представа какво го причинява и следователно — колко е злокобно в действителност. Горивото на тази зора представляваха йонизираните частици, издълбавани от повърхността на звездата от оръжието на инхибиторите. Влизащата навътре издатина, тунелът, който оръжието пробиваше в звездата, вече заемаше половината разстояние до горящото ѝ ядро. Около неговите стени, задържани встрани една от друга от напомпваната гравитационна енергия, вътрешният строеж на звездата бе претърпял драстични промени, тъй като нормалните конвекционни процеси опитваха да се приспособят към нашествието на оръжието. Ядрото вече започваше да променя формата си поради трансформацията в плътността на обгръщащата го маса. Песента на потока от неутрино, струящ от сърцето на звездата, бе променила тоналността си, което бе сигнал за предстоящия пробив в ядрото. Все още нямаха ясна представа какво щеше да стане, когато оръжието завърши работата си, но Торн беше убеден, че не беше препоръчително да останат, за да видят резултата.

Той чакаше да приключи качването на хората за последния за деня полет на совалката. Елегантният кораб беше паркиран под него, заобиколен от вълнуващата се маса кандидати за евакуиране. Непрекъснато избухваха свади, защото хората се опитваха да минат по-напред. Сбирщината го отвращаваше, макар да изпитваше само възхищение и симпатия към отделните ѝ елементи. През всичките си години на агитация беше общувал единствено с малък брой доверени хора, но от самото начало беше наясно, че рано или късно щеше да се стигне до това. Сбирщината беше свойство, произлизащо от тълпата, и той имаше заслуга за съществуването на тази конкретна сбирщина. Но не беше задължително да харесва това, което бе направил.

„Достатъчно” — помисли си Торн. Сега не беше моментът да започне да презира хората, които бе спасил, просто защото позволяваха на страховете си да излязат навън. Ако беше сред тях, надали и той самият би се държал много по-добре. Главното му желание щеше да бъде да изведе семейството си от тази планета и ако това означаваше да провали нечии планове, щеше да го стори.

Но той не беше сред тълпата, нали така? Той беше човекът, намерил начин да напусне тази планета. Именно той беше направил това възможно.

Вероятно това все пак означаваше нещо.

В този момент трансферният кораб се появи в небето. Пресече зенита му и се гмурна в мрака. Изпита облекчение, че той бе все още тук. Орбитата му беше точно определена и всяко отклонение от нея най-вероятно щеше да предизвика атака от страна на защитните системи от повърхността. Макар Хури и Вольова да бяха пуснали пипалата си в много клонове на правителството, все още имаше министерства, върху които бяха успели да повлияят единствено индиректно. Едно от тях беше Министерството за гражданска защита. Същевременно то бе и едно от тези, които създаваха най-големи притеснения, защото бе натоварено със задачата да осигури защита за предотвратяване на нещо подобно на инцидента с Вольова. Министерството разполагаше с ракети за бързо реагиране, обхващащи областта от повърхността на Ризургам до неговата орбита, снабдени с бойни глави с антиматерия. Целта им беше свалянето на движещ се в орбита кораб, преди да се е превърнал в заплаха за колонията като цяло. По-малките кораби на ултрите успяваха да се гмурнат под мрежата от радари, но трансферната совалка беше прекалено голяма за подобни хитрини. Беше се наложило да се водят преговори и да се дърпат определени лостове зад кулисите. Резултатът беше, че ракетите щяха да си останат по местата, ако трансферният кораб и трансатмосферните совалки не се отклоняваха от строго определените си въздушни коридори. Торн знаеше това и се надяваше, че управляващите системи на корабите също го знаеха, но въпреки всичко изпитваше необяснимо облекчение всеки път, когато видеше отново трансферния кораб.

Мобилният му телефон звънна. Торн го измъкна от джоба на палтото си и натисна нужните бутони, движенията му бяха непохватни заради дебелите ръкавици.

— Торн.

Беше гласът на един от операторите от Дома на инквизицията.

— Записано е съобщение от „Носталгия по безкрая”, сър. Да ви свържа ли или ще приемете обаждането, когато се качите в орбита?

— Свържи ме, ако обичаш.

Изчака момент, заслушан в лекото тракане на електромеханичните релета и съскането на аналоговата лента. Представяше си как тъмната телефонна машина на Дома на инквизицията се задвижва, за да го обслужи.

— Торн, Вюйомие е. Слушай ме внимателно. Има известна промяна в плана. Дълга история, но с две думи — приближаваме се към Ризургам. Ще изпратя новите навигационни координати за трансферния кораб, така че не трябва да се тревожиш за това. Сега вече пътуването в двете посоки на совалката ще отнема много по-малко от трийсет часа. Възможно е да успеем да се доближим дори толкова, че да нямаме нужда повече от трансферния кораб и просто да закарваме хората направо с трансатмосферните совалки на борда на „Носталгия по безкрая”. Това означава да ускорим времето за полетите от повърхността до орбита. Ще ни бъдат необходими само петстотин полета със совалка в двете посоки, за да евакуираме цялата планета. Торн, внезапно започва да изглежда, че ще имаме късмет. Ще можеш ли да уредиш нещата при теб?

Торн погледна към вълнуващата се тълпа. Хури изглежда очакваше отговора му.

— Оператор, запиши и предай това, ако обичаш. — Изчака малко, преди да отговори. — Тук е Торн. Посланието е разбрано. Ще сторя каквото мога, за да ускоря процеса на евакуиране, след като знам, че има смисъл да се прави. Но междувременно бих искал да вметна едно предупреждение. Ако успеете да намалите трийсетчасовото пътуване в двете посоки, ще бъде страхотно. Подкрепям го с двете си ръце. Но корабът не трябва да се приближава прекалено много до Ризургам. Дори да не успеете да уплашите до смърт половината планета, няма да убегнете от вниманието на Министерството за гражданска защита. А това е достатъчен повод за тревога. Ще поговорим по-късно, Ана. Страхувам се, че ме чака работа. — Погледна надолу към тълпата и забеляза вълнение там, където само допреди миг всичко изглеждаше спокойно. — Може би дори малко повече, отколкото се опасявах.

Торн каза на оператора да изпрати съобщението и да го предупреди, ако пристигне отговор. Прибра телефона в джоба си и той легна там, тежък и инертен като жезъл. И веднага забърза обратно към тълпата, вдигайки прах при слизането си.

— По-далече от „Зодиакална светлина”, Антоанет.

— Добре — отвърна тя. — Мисля, че мога да започна да дишам отново.

Зад прозорците лайтхъгърът се издигаше все така огромен, подобен на висока тъмна скала, по която тук-там се очертаваха ясно странни механистични оголвания, дефилета и възвишения. Мястото за паркиране, което бе освободил току-що „Буревестник”, представляваше непрестанно смаляващ се четириъгълник от златна светлина в най-близката част на скалата; огромните зъбчати врати вече се плъзгаха една към друга. Но все още имаше достатъчно място за излизането на по-малки кораби. Тя ги видя със собствените си очи и на различните тактически дисплеи и радарни сфери, с които бе пълна кабината за ръководене на полета. Докато бронираните челюсти продължаваха да се доближават с плъзгане, между зъбите им успяха да се промушат малки, скелетоподобни кораби, не много по-големи от велосипеди. Профучаваха, яхнали леки ядрени ракети, катализирани от антиматерия. Те караха Антоанет да се сеща за паразитите, почистващи устата на някое огромно подводно чудовище. В сравнение с тях „Буревестник” беше порядъчно голяма риба.

Потеглянето беше най-трудното в техническо отношение в практиката ѝ. Изненадващата атака на Клавейн изискваше „Зодиакална светлина” да поддържа намаляване на скоростта от три гравитационни константи, докато се приближи на десет светлинни секунди от „Носталгия по безкрая”. В резултат всички атакуващи кораби бяха принудени да излетят също при три гравитационни константи. Излизането от пристанищната част на голям кораб беше достатъчно деликатна в техническо отношение операция само по себе си, още повече, когато излитащите съдове пренасяха оръжие и големи запаси от гориво. Трудността нарастваше значително, когато трябваше да се поддържа определена мощност. Напрежението щеше да бъде предостатъчно, ако Клавейн бе изискал да го направят при половин гравитационна константа — условията, при които излитаха и се приземяваха в рамките на карусел Ню Копенхаген. Но три гравитационни константи? Това беше направо садизъм. Въпреки всичко Антоанет се справи. Сега на стотици метри във всички посоки беше заобиколена от празно пространство; разстоянията в повечето посоки всъщност бяха несравнимо по-големи.

— Спри токамака, когато кажа, Корабе. Пет… четири… три… две… давай.

Цялото ѝ тяло се напрегна в очакване на лекия тъп удар в седалката, който винаги възвестяваше преминаването от ядрените ракети към чистото ядрено горене.

Но удар така и не последва.

— Ядреното горене е стабилно. Три гравитационни константи, Антоанет.

Тя повдигна изненадано вежди и кимна.

— По дяволите, колко гладък беше преходът.

— Можеш да благодариш на Зейвиър за това, и може би — на Клавейн. Те откриха някакъв дефект в един от най-старите подрежими за управление на двигателите. Той беше отговорен за лекото несъответствие в мощностите при преминаването от един режим в друг.

Тя премина към по-малко увеличение на образа на лайтхъгъра, за да може да го вижда в цялата му дължина. Поток от импровизирани атакуващи кораби, предимно с големина на велосипеди, но някои достигащи размерите на малки совалки, излизаха от петте различни пристанищни палуби на „Зодиакална светлина”. Много от тях бяха просто примамки и разполагаха с гориво, колкото да се доближат на една светлинна секунда от „Носталгия по безкрая”. Но гледката беше впечатляваща дори за запознатия с този факт човек. От лайтхъгъра като че ли изтичаха потоци светлина.

— И ти нямаш нищо общо с това?

— Всеки се старае винаги да даде най-доброто от себе си.

— Никога не съм си мислила нещо друго, Корабе.

— Съжалявам за случилото се, Антоанет…

— Вече го надмогнах, Корабе.

Вече не можеше да го нарича „Бийст. И в никакъв случай не беше в състояние да се насили да го назове „Лайл Мерик”.

„Корабе” щеше да свърши работа.

Превключи дори към още по-малко увеличение, за да вижда множеството атакуващи летателни тела, давайки им кодово обозначение според типа, екипажа и оръжието, и разделяйки ги според вектора им на движение. Започваше да добива известна представа за мащабите на атаката. Корабите бяха общо около сто. Шейсетина от тях бяха велосипеди и в около трийсет от тях имаше членове на щурмовия отряд. Това обикновено беше едно тежковъоръжено прасе, но имаше също така един-два тандемни велосипеда за специални операции. Всички, в които имаше екипаж, носеха някакво оръжие, от гразери за еднократна употреба до Брайтенбахови бозери с измерващ се с гигаватове коефициент на полезно действие. Екипажът носеше допълнителна защитна броня и лично оръжие или щеше да отдели оръжието от съответния велосипед, когато стигнеше до вражеския кораб.

Корабите със средни размери бяха около трийсет: дву- или триместни совалки. Всичките бяха с граждански дизайн, или приспособени от корабите, които се намираха на борда на „Зодиакална светлина” при пленяването му, или бяха осигурени от X от собствената му флота. Бяха оборудвани с подобен спектър оръжия като велосипедите, но носеха и по-тежко въоръжение като ракетни установки. И най-накрая имаше девет средно големи до големи совалки и корвети, в състояние да пренасят поне двайсет тежковъоръжени човека, чиито корпуси бяха достатъчно дълги, за да носят най-малките видове тежки космически оръдия. Три от тези кораби носеха машини за потискане на инерцията, което увеличаваше възможностите им за ускоряване от четири на осем гравитационни константи. Набитите им форми и асиметричен дизайн показваха, че не са предназначени за летене при атмосферни условия, но това нямаше да представлява проблем при предстоящата битка.

„Буревестник” беше много по-голям от останалите кораби, достатъчно голям, за да носи в трюма си три совалки и дузина велосипеди заедно с техния екипаж. Той не разполагаше с машина за потискане на инерцията — беше се оказало, че технологията не може да се повтаря масово на борда на „Зодиакална светлина”, но като компенсация имаше повече оръжие и защитна екипировка от който и да било друг кораб от щурмовата флота. Сега вече това не беше търговски, а боен кораб, помисли си Антоанет, и по-добре беше да започне да свиква още сега с тази идея.

— Госпожи… искам да кажа, Антоанет?

— Да? — отвърна тя, като стисна зъби.

— Исках просто да кажа… сега… преди да е станало прекалено късно…

Тя натисна бутона, който караше гласа да замлъкне, после стана от мястото си и се освободи от външния скелет.

— По-късно, Корабе. Трябва да огледам войската.

Сам и стиснал здраво ръце зад гърба си, Клавейн стоеше в здравата прегръдка на външния си скелет и наблюдаваше излитането на атакуващите кораби от един от наблюдателните куполи. Роботите, примамките, велосипедите и корабите образуваха истински ескадрон. Специалното стъкло на купола предпазваше очите му от ослепителния блясък на излизащите от двигателите пламъци, така че виждаше само виолетовите им краища. В далечината, зад рояка излитащи кораби, се виждаше сиво-кафявият сърп на Ризургам. Цялата планета изглеждаше колкото топче за игра на една ръка разстояние. Имплантите му показваха позицията на лайтхъгъра на Вольова, макар да се намираше прекалено далече, за да бъде видян с невъоръжено око. Една-единствена невронна команда обаче, беше достатъчна да накара купола да увеличава избирателно тази част от картината, така че от мрака изплува приемливо ясен образ на „Носталгия по безкрая”. Корабът на триумвира беше действително на десет светлинни секунди разстояние, но пък беше много голям, така че се намираше в оптичните възможности и на най-малките телескопи на „Зодиакална светлина”. Лошото в случая беше, че Вольова имаше също толкова добра гледка към неговия кораб. Ако беше насочила вниманието си към него, нямаше как да не забележи излитането на щурмовия отряд.

Сега вече, подпомогнат от съответния софтуер, Клавейн знаеше, че странните трансформации, които бе видял преди и отхвърлил като фантомни, бяха реални; че нещо учудващо и странно се бе случило с кораба на триумвира. Той се бе превърнал във варварска карикатура на това, което би трябвало да представлява един космически кораб. Можеше само да предполага, че заслуга за това има Смесената чума. Подобни фантасмагорични промени беше виждал само на едно друго място — в разкривената архитектура на Казъм сити. Беше чувал за заразени от чумата кораби. Понякога тя засягаше механизмите за монтаж и трансформация, която им позволяваше да еволюират. Никога обаче не беше чувал някой кораб да е обезформен до такава степен като този и въпреки това, доколкото виждаше, да е в състояние да продължава да функционира като такъв. Беше достатъчно да погледне към него, за да настръхне. Надяваше се нито едно живо същество да не е засегнато от трансформациите.

Бойната сфера щеше да обхване десетте светлинни секунди между двата лайтхъгъра, но фокусът ѝ щеше да се определя от действията на Вольова. Това бе добро пространство за война. Тактически важен беше не толкова мащабът, колкото типичното време за кръстосване на пътищата на различните кораби и оръжия.

При три гравитационни константи, сферата можеше да бъде прекосена за четири часа, и за малко повече от два от най-бързите кораби във флотата. За свръхбързата ракета бяха необходими по-малко от четирийсет минути, за да я пресече. Клавейн вече бе преровил спомените си от предишни военни кампании, търсейки тактически паралели. Битката за Англия — объркан диспут по въздух от една от ранните транснационални войни, проведен със самолети, движещи се с по-малка от звуковата скорост с двигатели с бутала — беше включила същия обем от гледна точка на времето за прекосяването му, въпреки че триизмерният елемент съвсем не беше чак толкова важен. Глобалните войни от двайсет и първи век имаха по-малко съответствия. При наличието на подорбитални, яздещи вълните кораби без екипаж, нямаше точка на планетата, която да отстои на повече от четирийсет минути от унищожението. Клавейн размишлява и над последвалата криза Земя-Луна, и върху битката за Меркурий, припомняйки си победите и провалите и причината за всеки един от тях. После дойде ред на спомените му за Марс, за битката срещу конджоинърите в края на двайсет и втори век. Сферата на битката се бе разпростряла далече отвъд Фобос и Деймос, така че ефективното време за прекосяване за най-бързите едноместни бойни самолети беше между три и четири часа. Съществуваха също така проблеми поради различните часови зони, тъй като визуалната комуникация бе блокирана в резултат на пясъчните облаци.

Имаше и други кампании, други войни. Не беше нужно да си ги спомня всичките. Логическите уроци вече бяха налице. Беше наясно с допуснатите от другите грешки, както и със собствените си грешки в ранния етап на своята кариера. Грешките му никога не бяха сериозни, иначе сега нямаше да бъде тук. Всеки урок обаче беше безценен.

По стъклото на купола се плъзна бледо отражение.

— Клавейн.

Той се обърна рязко и външният му скелет издаде особено бръмчене. Мислеше, че е сам.

— Фелка… — възкликна изненадано той.

— Дойдох да наблюдавам ставащото — обясни тя.

Външният ѝ скелет я придвижваше към него с вдървени, маршируващи движения, сякаш беше ескортирана от часови. Двамата впериха погледи в остатъците от атакуващия ескадрон, които се появиха на сферата.

— Ако човек не знаеше, че това е война… — започна той.

— … би било почти красиво — довърши Фелка. — Да, съгласна съм.

— Постъпвам правилно, нали? — попита Клавейн.

— Защо ме питаш?

— Ти си най-близкото подобие на съвест, което ми е останало. Непрекъснато се питам как би постъпила Галиана, ако беше тук сега…

— Щеше да се притеснява, точно както се притесняваш и ти — прекъсна го Фелка. — Именно хората, които не се притесняват и никога нямат съмнения дали онова, което правят, е правилно, причиняват проблемите. Хора като Скейд.

Той си спомни ослепителната светкавица, когато бе унищожил „Куче грозде”.

— Съжалявам за онова, което се случи.

— Аз ти казах да го направиш, Клавейн. Знам, че това бе желанието на Галиана.

— Да я убия ли?

— Тя умря още преди години. Просто не беше… довършена. Ти само затвори книгата.

— Лиших я завинаги от възможността някога да се върне отново към живота.

Фелка хвана осеяната му със старчески петна ръка.

— Тя би направила същото за теб, Клавейн. Убедена съм.

— Може би. Но все още не си ми отговорила дали си съгласна с това.

— Съгласна съм, че притежанието на тези оръжия ще послужи за осъществяването на краткосрочните ни цели. Не съм сигурна за нищо повече от това.

Клавейн я изгледа внимателно.

— Тези оръжия са ни нужни, Фелка.

— Знам. Ами ако и тя, триумвирът, също се нуждае от тях? Твоят пълномощник каза, че опитвала да евакуира населението на Ризургам.

Той подбираше грижливо думите си.

— Това не е… непосредствената ми грижа. Ако тя се е заела да евакуира планетата, а аз нямам доказателство за това, тогава има още една причина да ми даде каквото искам, за да не се намеся в евакуацията.

— А не ти ли е минало за момент през ума да ѝ помогнеш?

— Тук съм, за да взема онези оръжия. Всичко друго, колкото и добронамерено да е, е просто подробност.

— Така си и мислех — промълви Фелка.

Клавейн усети, че е по-добре да не отговаря.

Двамата наблюдаваха в мълчание как виолетовите пламъци на корабите от щурмовия отряд приближаваха към Ризургам и лайтхъгъра на триумвира.

Щом приключи отговора си на последното послание на Торн, Хури достигна до смущаващо заключение. Ходенето бе станало дори още по-трудно отпреди, видимият наклон на пода бе още по-голям. Ставаше точно така, както бе предсказала Вольова: Капитанът беше увеличил скоростта, защото очевидно една десета от гравитационната константа вече не му се струваше достатъчна. Според Ана, и симулацията на Клавейн се бе съгласила с нея, скоростта вече беше двойно по-голяма и вероятно нарастваше. До неотдавна хоризонталните повърхности сега като че ли бяха наклонени под ъгъл от дванайсет градуса, достатъчно, за да затрудни сериозно прекосяването на по-хлъзгавите места. Но не това я тревожеше.

— Иля, чуй ме. Имаме извънредно шибан проблем.

Вольова изплува от съзерцанието на бойния си пейзаж.

Иконките плуваха в сплесканата сфера на проекцията като ярки, замразени рибки. Картината се беше променила от последния път, когато Ана я беше видяла.

— Какво има, дете?

— Става въпрос за района, където държим евакуираните.

— Продължавай.

— Не е предназначен за обитаване, когато корабът ускорява. Приспособихме го за временно обитаване, докато бяхме неподвижни. Този регион се върти около оста си, заради създаването на гравитация, така че силата се разпространява равномерно във всички посоки, независимо от дългата ос на лайтхъгъра. Но сега положението се промени. Вече имаме нов източник, въздействащ по дължината на оста. За момента става дума само за една пета от гравитационната константа, но можеш да се обзаложиш, че ситуацията ще се влоши. Дори да спрем въртенето на района около собствената му ос, нещата няма да се променят. Стените се превръщат в под.

— Това е лайтхъгър, Хури, и преходът е нормален при преминаване в режим на междузвезден полет.

— Не ме разбра, Иля. Натъпкали сме две хиляди души в едно помещение, но те не могат да останат повече там. Вече започват да нервничат, защото подът се наклони прекалено много. Имат чувството, че се намират на палубата на потъващ кораб, но никой не им казва, че има някакъв проблем. — Ана замълча за момент; беше малко задъхана. — Иля, ето какво предлагам. Ти се оказа права относно бързината на евакуирането. Казах на Торн да ускори нещата на Ризургам. Това означава, че съвсем скоро ще пристигнат още хиляди хора. Винаги сме знаели, че ще трябва да започнем да изпразваме хангара. Сега се налага просто да се захванем с тази работа малко по-рано.

— Ho това би означавало…

Вольова като че ли не беше в състояние да довърши мисълта си.

— Да, Иля. Ще им се наложи да видят повечко неща от кораба. Независимо дали им харесва или не.

— Но това би могло да завърши твърде зле, Хури. Наистина твърде зле.

Ана погледна някогашната си наставница.

— Знаеш ли какво ми харесва в теб, Иля? Смразяващ оптимист си.

— Млъкни и хвърли един поглед към дисплея с битката, Хури. Атакуват ни… или ще ни атакуват съвсем скоро.

— Клавейн ли?

Иля кимна почти незабележимо.

— От „Зодиакална светлина” излетя цял щурмови ескадрон, около стотина кораба. Насочили са се насам, повечето със скорост от три гравитационни константи. Няма да им бъдат необходими повече от четири часа, за да стигнат до нас, каквото и да правим.

— Клавейн не може да вземе тези оръжия, Иля.

Триумвирът, която изглеждаше много по-стара и хилава откогато и да било досега, откакто я познаваше Ана, поклати едва забележимо глава.

— Няма да ги вземе. Не и без бой.

Размениха ултиматуми. Клавейн даде на Иля Вольова последна възможност да предаде оръжията от адска класа; ако го направеше, той щеше да призове обратно бойната си флота. Триумвирът каза на Клавейн, че ако не отзове флотата си незабавно, ще насочи тринайсетте останали оръжия срещу него.

Клавейн бе подготвил отговора си — Съжалявам. Неприемливо. Тези оръжия ми трябват страшно много.

Изпрати го и почти не се изненада, когато отговорът на Вольова пристигна само три секунди по-късно. Беше същият като неговия. Не беше разполагала с достатъчно време, за да види неговия отговор.