Корабът на изкуплението

СЕДМА ГЛАВА

[Скейд? Опасявам се, че е станал още един инцидент.] „Какъв?”

[Отклонение от състояние две.]

„Колко е продължило?”

[Само няколко милисекунди. Но това е било достатъчно.] Скейд и главният ѝ техник на двигателите бяха коленичили в заобиколено от черни стени пространство близо до кърмата на „Куче грозде”, докато прототипът бе паркиран в Майка Нест. Двамата бяха натъпкани в тясното пространство, привели гръбнак и притиснали колене в гърдите си. Беше неприятно, но след първите си няколко посещения Скейд бе анулирала усещането от неудобната поза и го бе заменила с достойно за дзенбудист спокойствие. Можеше да издържи дни, притисната в нечовешки малки скривалища… и го бе правила. От другата страна на стените, изолирани в многобройни тесни отвори, се намираха сложните и объркващи елементи на машината. Директният контрол и фината настройка на съоръжението бе възможно да се осъществява само тук, където се намираха рудиментарните връзки с нормалната контролна мрежа на кораба.

„Тялото още ли е тук?”

[Да.]

„Бих искала да го видя.”

[Не е останало кой знае какво за гледане.]

Но мъжът изключи лаптопа си и я поведе, влачейки си крака из коридорите като рак. Скейд го следваше. Движеха се от едно скривалище към друго, от време на време се налагаше да се промъкват сантиметър по сантиметър през стесненията, причинени от изпъкнали елементи на машината. Тя беше навсякъде около тях, упражнявайки своето деликатно, но невъзможно за отричане влияние върху самото пространство-време, в което се намираха.

Никой, дори Скейд не разбираше всъщност как работи машината. Правеха се догадки, някои от тях — съвсем научни и правдоподобни, но зейналата пропаст от концептуално невежество все не можеше да бъде прескочена. Голяма част от това, което Скейд знаеше за машината, се състоеше само от документирани причини и следствия и почти никакво разбиране на физическите механизми, лежащи в основата на нейното поведение. Тя знаеше, че когато функционира, машината проявява склонност да се установява в няколко дискретни състояния, всяко от които свързано с измерима промяна в местната метрика… но състоянията не бяха строго изолирани едно от друго и се знаеше, че съоръжението се колебае диво между тях. Към това се прибавяше и проблемът с различните геометрии и заплетеният начин, по който те се отразяваха върху стабилността на състоянието…

„Състояние две ли каза? В какъв точно режим беше преди инцидента?”

[Състояние едно, както е по инструкциите. Изследвахме някои нелинейни полеви геометрии.]

„Какво беше този път? Сърдечна недостатъчност, като миналия?”

[Не, поне не мисля, че сърдечната недостатъчност е била главната причина за смъртта. Както казах, не е останало кой знае какво, за да се правят изводи.]

Все така продължавайки напред, Скейд и техникът се промъкнаха през тесния ръкав между съседни части на машината. В момента полето беше в състояние нула, поради което не се наблюдаваха измерими физиологични следствия, но Скейд не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е както трябва — натрапчиво усещане, че светът се е отклонил съвсем леко от нормалното. То бе илюзорно; само свръхчувствителни квантово-вакуумни сонди биха могли да доловят влиянието на съоръжението.

[Пристигнахме.]

Скейд се огледа. Бяха излезли на едно сравнително по-голямо отворено пространство в недрата на съоръжението. Беше подобна на мида камера с черни стени, голяма колкото да позволи на човек да се изправи. По стените се виждаха множество входове за включване на лаптоп.

„Тук ли се е случило това?”

[Да. Изместването на полето бе най-високо тук.]

„Никъде не виждам тяло.”

[Просто не гледаш достатъчно внимателно.]

Скейд проследи погледа му. Той се бе фокусирал върху определена част от стената. Тя се приближи и я докосна с върховете на пръстите си, скрити под ръкавицата. Това, което ѝ се бе сторило лъскавочерно като всичко останало, се оказа алено и лепкаво. На по-голямата част от едната стена бе залепено нещо, издадено на около половин сантиметър от нея. „Моля те, кажи, че не е това, което си мисля.”

[Страхувам се, че е точно това, което си мислиш.]

Скейд разтри с длан червеното вещество. То притежаваше достатъчно стабилни вътрешни връзки, за да остане единна маса дори при нулева гравитация. От време на време тя усещаше нещо по-твърдо, вероятно парченце кост или машинария, но нищо по-голямо от нокътя на палеца не бе останало във вид на цяло парче.

„Какво се е случило?”

[Той е бил близо до полевия фокус. Отклонението до състояние две е било мигновено, но достатъчно, за да доведе до съответните последствия. Всяко движение би било фатално, дори неволното трепване. Може да е бил вече мъртъв, преди да се е блъснал в стената.]

„Колко бързо се е движел?”

[Километри в секунда, при това без проблем.]

„Би трябвало да е безболезнено, струва ми се. Ти усети ли сблъсъка?”

[Из целия кораб. Все едно се взриви малка бомба.]

Скейд нареди на ръкавиците си да се почистят. Останките по тях потекоха обратно към стената. Мислеше си за Клавейн, обзета от желанието да има поне отчасти поносимостта му към подобни гледки. Клавейн бе видял ужасяващи неща по време на войнишкия си живот, достатъчно, за да придобие необходимата ментална броня, даваща му възможност да издържи. Докато Скейд, с едно-две изключения, бе водила всичките си битки от разстояние.

[Скейд…?]

Гребенът сигурно бе отразил дискомфорта ѝ. „Не се притеснявай за мен. Просто се опитай да разбереш какво се е объркало и се постарай да не се повтори.”

[А тестващата програма?]

„Продължава, разбира се. А сега почисти тази мръсотия оттук.”

Фелка се понесе по въздуха в друго отделение на тихото си жилище в кухата греда. Там, където преди около кръста ѝ бяха привързани инструменти, сега се виждаха множество клетки, които потракваха леко една в друга при движението ѝ. Във всяка от тях имаше по едно люпило бели мишки, които драскаха и душеха ограничаващите ги прегради. Фелка не им обръщаше внимание; нямаше да бъдат затворени дълго в клетките, хранеше ги добре и скоро всички щяха да могат да се насладят на нещо като свобода.

Тя премигна в полумрака. Единственият източник на светлина бе слабото сияние, идващо от съседното помещение, разделено от това с виещ се коридор от превъзходно полирано дърво с цвят на прегорял карамел. Намери закачената на едната стена ултравиолетова лампа и я включи.

Едната страна на камерата — Фелка така и не си бе направила труда да прецени кое е горе и кое — долу — бе покрита с бутилковозелено стъкло. Зад него се виждаше нещо, което на пръв поглед наподобяваше спираловиден тръбопровод, палимпсест от тръби и канали, уплътнители, помпи и вентили. Лабиринтът бе осеян с дървени диагонали и остри завои, свързващи различни участъци, с неясни на пръв поглед функции. Тръбите и каналите имаха само три дървени страни, стъклената стена образуваше четвъртата, така че течащото по тях беше видимо.

Фелка вече бе въвела в системата десетина мишки през еднопосочните вратички в края на стъклото. Още при първите кръстопътища те поемаха в различни посоки и сега ги деляха метри, като всяка си проправяше път в своята част на лабиринта. Липсата на гравитация изобщо не ги смущаваше. Те успяваха да постигнат достатъчно триене благодарение на дървото, за да се движат свободно във всяка посока. Най-опитните мишки в крайна сметка овладяваха изкуството да се спускат по инерция надолу по тръбите, свеждайки до минимум фрикционния участък, който излагаха към дървото или стъклото. Те обаче рядко научаваха този трик, преди да прекарат в лабиринта няколко часа и да направят няколко цикъла.

Фелка посегна към една от прикрепените към кръста си клетки и я отвори, давайки възможност на обитателите ѝ — три бели мишки — да проникнат в лабиринта. Те го направиха с радост, доволни, че са се отървали от металния си затвор.

Фелка зачака. Рано или късно някоя от мишките щеше да се натъкне на люк или висяща вратичка, връзка към деликатна система от дървени лостове с пружина. Щом мишката преминеше от другата страна, движенията ѝ предизвикваха раздвижването на лостовете. Те често се предаваха нататък през целия лабиринт, карайки капака да се отвори или затвори на един-два метра от засегнатата точка. Друга мишка, която се придвижваше в отдалечен участък на лабиринта, можеше внезапно да открие, че пътят ѝ е блокиран там, където допреди миг е бил открит. Или пък можеше да бъде принудена да вземе решение, след като само допреди малко такова нещо не е било необходимо, и тревогата, причинена от наличието на различни възможности да забули миниатюрното ѝ мозъче. Напълно възможно бе изборът на втората мишка да задвижи друга система и така да се стигне до получаването на нова конфигурация в друга отдалечена част на лабиринта. Носещата се по средата Фелка щеше да наблюдава различните трансформации на дървото, задействащи непредвидима програма, чиито автори бяха самите мишки. Беше омагьосващо.

Но Фелка се отегчаваше лесно. Според нея лабиринтът беше само началото на нещата. Осветлението на помещението беше с ултравиолетова светлина, защото под нейно влияние протеините, отделяни от специалните гени на мишките флуоресцираха. Виждаше ги ясно под стъклото, като движещи се яркопурпурни петънца. И ги наблюдаваше, обхваната от страстна, но бързо охладняваща омая.

Лабиринтът бе изцяло нейно изобретение. Беше го измислила и бе изработила собственоръчно дървения му механизъм. Пак тя се бе намесила в генетиката на мишките, за да ги накара да излъчват подобно сияние, но това бе детска играчка в сравнение с цялата суетня и връткава работа, докато накара всички лостчета и вратички да действат както трябва. За известно време дори си мислеше, че си заслужава да положи всички тези усилия.

Едно от малкото неща, които все още бяха в състояние да привлекат интереса ѝ, беше внезапната поява. На Дайъдем, един от първите светове, които бяха посетили след напускането на Марс, на първия кораб, движещ се с близката до светлинната скорост, тримата с Клавейн и Галиана бяха изследвали голям кристален организъм, на който му бяха необходими години, за да изрази нещо близко до една-единствена „мисъл”. Синаптичните му посланици бяха безмозъчни черни червеи, заровени в подвижна невронна мрежа от подобни на капиляри ледени каналчета в стар като света ледник.

Клавейн и Галиана я бяха изтръгнали от изучаването на подробностите на ледника на Дайъдем и тя така и не бе успяла да им прости това. Оттогава я привличаха подобни системи, всичко, в което от простите елементи внезапно и непредсказуемо изникваше някаква сложнотия. Беше сглобила безброй симулации в софтуер, но така и не бе убедена, че действително е схванала същината на проблема. Ако от системите ѝ възникнеше някакъв сложен елемент, както ставаше често, тя никога не можеше да се отърве от усещането, че го е създала неволно още от самото начало. Мишките представляваха различен подход. Тя беше отстранила дигиталното и се бе обърнала към аналоговото.

Първата машина, която опита да създаде, се задвижваше от вода. Беше се вдъхновила от детайлите за прототипа, които бе открила в един кибернетичен архив в Майка Нест. Преди векове, много преди Транспросвещението, някой бе направил аналогов компютър, предназначен да моделира притока на пари в икономиката. Машината се състоеше от стъклени колби и вентили, и деликатно балансирани люлчици-везни. Течности в различни цветове представляваха различните пазарни фактори и финансови параметри: лихвени проценти, инфлация, дефицити. Течностите се плискаха и машината гъргореше, изчислявайки несравнимо трудни интегрални уравнения със силата на приложената в действие механика на водата.

Беше я очаровала. Фелка бе построила отново прототипа, като прибави някои свои дребни подобрения. Но макар машината да я бе забавлявала, изникващите внезапно проблеми в нея бяха незначителни и само от време на време. Тя бе създадена така, че безмилостно да отхвърля истинските изненади.

Така стигна до мишките. Те бяха непредсказуеми агенти, хаос на четири крака. Беше замислила новата машина така, че да ги експлоатира, използвайки непредвидимата им нужда да бързат от едно място на друго. Сложните системи от лостове и превключватели, вратички и кръстопътища осигуряваха непрестанното мутиране на лабиринта, въртенето през фазопространство — трудно постижимото за ума математическо пространство с повече измерения на всичките възможни конфигурации, които бе в състояние да заеме лабиринтът. В това фазопространство имаше оказващи притегателна сила тела като планетите и звездите, осеяли плоскостта на пространство-времето. Когато се заловеше за някое от тях, лабиринтът често тръгваше по нещо като орбита, колебаейки се около едно състояние, докато нещо като насъбралата се нестабилност или външен стимул го запратеше в друга посока. Обикновено беше достатъчно просто да пъхне нова мишка в лабиринта.

От време на време се случваше лабиринтът да бъде привлечен към тяло, което да стане причина мишката да бъде възнаградена с по-голямо от обичайното количество храна. Фелка бе любопитна дали животинките, действайки сляпо, неспособни да си сътрудничат, ще намерят все пак начин да насочат лабиринта към някое от тези тела. Ако подобно нещо се случеше, то определено щеше да бъде знак за внезапна поява на нещо неочаквано.

Това се бе случило веднъж. Но тази групичка мишки така и не бе повторила номера. Фелка бе пъхнала още техни събратя, но те само задръстиха системата и я скачиха към друго тяло с притегателна мощ, където не се случи нищо особено интересно.

Все пак не се беше отказала напълно. Все още не бе разбрала съвсем някои тънкости на лабиринта и докато не го направеше, той нямаше да я изпълни с отегчение. Страхът обаче вече се промъкваше някъде в задните части на ума ѝ. Знаеше без капчица съмнение, че лабиринтът не можеше да я очарова още дълго.

А той тракаше и цъкаше като стар часовник, който се готви да отмери часа. Чуваше се прищракването от отварянето и затварянето на вратичките. Подробностите на лабиринта се виждаха трудно зад стъклото, но напливът на мишки говореше недвусмислено за промяна в неговата геометрия.

— Фелка?

Някакъв мъж се промъкна с усилие през свързващото коридорче. Понесе се във въздуха в помещението и преустанови дрейфуването си, като притисна пръсти в полираното дърво. Виждаше слабо лицето му. Плешивият му череп не беше със съвсем правилна форма. Изглеждаше дори по-странен в полумрака, като издължено сиво яйце. Тя се взираше в него със съзнанието, че по принцип винаги би трябвало да бъде в състояние да свърже това лице с Рьомонтоар. Но ако в стаята бяха влезли шест-седем мъже на същата физиологична възраст и със същите детински черти, нямаше да може да отличи — Рьомонтоар от останалите. Единствено фактът, че вече я бе посетил неотдавна, я правеше толкова сигурна, че това е той.

— Здравей, Рьомонтоар.

— Би ли запалила някаква светлина? Или, ако искаш, да поговорим в другата стая?

— Можем да направим същото и тук. В момента провеждам експеримент.

Той погледна към стъклената стена.

— Светлината ще го провали ли?

— Не, но тогава няма да виждам мишките.

— Така изглежда — отвърна замислено посетителят. — Клавейн е с мен. Ще влезе всеки момент.

— О!

Фелка запали опипом един от фенерите. Тюркоазената светлина премигна неуверено и после застина.

Тя изучаваше изражението на Рьомонтоар, като се стараеше да го разчете. Дори сега, след като вече знаеше идентичността му, не можеше да се каже, че лицето му се е превърнало в образец на яснота. Текстът му оставаше мъгляв, изпълнен с променливи двойствености. Разчитането даже на най-разпространените изражения ѝ костваше голямо усилие на волята, като различаването на съзвездия сред куп бледи звезди. Трябваше да признае все пак, че от време на време се случваше странната ѝ невронна машинария да улови модели, които липсваха напълно при нормалните хора. Но в повечето случаи никога не можеше да се довери на собствената си преценка, когато ставаше дума за лица.

Като имаше предвид всичко това, тя се вгледа в лицето на Рьомонтоар и реши, че изглежда притеснен.

— Защо го няма още?

— Искаше да ни даде време да обсъдим въпроси на Затворения съвет.

— Знае ли нещо за случилото се днес в залата?

— Нищо.

Фелка се понесе към горния край на лабиринта и пъхна друга мишка в отвора с надеждата да деблокира една задънена улица в долния ляв квадрант.

— Така ще трябва да продължава, освен ако Клавейн не се съгласи да се присъедини. Дори тогава може да остава разочарован от онова, което не научава.

— Разбирам защо не би искала да узнае за „Встъпление” — обяви Рьомонтоар.

— Какво точно би трябвало да означава това?

— Постъпила си против желанията на Галиана, нали? След това, което открила на Марс, тя прекъснала „Встъпление”. Но когато си се върнала от далечния Космос, докато тя бе все още там, ти си се включила с радост.

— Внезапно се превърна в голям експерт, Рьомонтоар.

— Всичко е тук, в архивите на Майка Нест, стига да знаеш къде да търсиш. Фактът за осъществяването на експериментите изобщо не е кой знае каква тайна. — Той направи пауза и се загледа с известен интерес в лабиринта. — Разбира се, съвсем друг въпрос е какво всъщност се е случило във „Встъпление” и защо Галиана го е прекъснала. В архивите не се споменава за никакви послания от бъдещето. Какво толкова смущаващо е имало в тях, че не се признава дори съществуването им?

— Ти си също толкова любопитен, колкото и аз.

— Разбира се. Но дали само любопитството те е накарало да действаш срещу желанията ѝ, Фелка? Или има нещо повече? Може би инстинкт да се опълчиш срещу собствената си майка?

Фелка сдържа гнева си.

— Тя не ми беше майка, Рьомонтоар. Имахме общ генетичен материал. Само това бе общото между нас. И не ставаше дума за никакъв бунт. Търсех нещо, което да заинтригува ума ми. „Встъпление” бе свързан с изнамиране на ново състояние на осъзнатост.

— Значи и ти не знаеше за посланията?

— Чувах слухове, но не им вярвах. Струваше ми се, че най-лесният начин да открия истината бе като участвам. Но не аз започнах „Встъпление” отново. Програмата вече бе възкресена преди нашето завръщане. Скейд поиска да се присъединя към нея — вероятно смяташе, че уникалността на моя ум може да се окаже ценна за програмата. Но аз играех малка роля в нея и напуснах почти веднага след като започнах.

— Защо? Защото не се получи както се бе надявала ли?

— Не. А между другото, нещата вървяха много добре. И това бе също така най-ужасяващото нещо, което съм преживявала в живота си.

Той ѝ се усмихна, после усмивката му бавно изчезна.

— Защо именно?

— Преди не вярвах в съществуването на злото, Рьомонтоар. Сега не съм толкова сигурна.

— Злото ли? — повтори той така, сякаш се съмняваше, че я е чул правилно.

— Да — промълви едва чуто тя.

Сега, когато стана дума за това, установи, че си спомня мириса и усещането на камерата на експеримента „Встъпление” така ясно, сякаш се бе случило едва вчера, макар да бе направила всичко възможно, за да не допуска мислите си до онази бяла стерилна стая в своето нежелание да приеме наученото там.

Опитите бяха логически завършек на работата, която Галиана бе започнала през първите си дни в лабораториите на Марс. Беше се заела да увеличи възможностите на човешкия мозък с вярата, че това ще бъде единствено от полза за човечеството. Като свой модел използваше развитието на дигиталния компютър от неговото простичко, бавно ранно детство. Първата ѝ стъпка бе да увеличи изчислителната мощ и бързина на човешкия мозък, така както ранните компютърни инженери бяха заменили часовниковите превключватели с електромеханични; после превключвателите — с електронни лампи; електронните лампи — с транзистори; транзисторите — с микроскопични механизми в твърдо състояние; механизмите в твърдо състояние — с процесорни регулатори на квантово ниво, които се намираха в мъглявия край на принципа на неопределеността на Хайзенберг. Тя нахлуваше в мозъците на хората, включително и в своя собствен, с миниатюрни машинки, които създаваха връзки между мозъчните клетки, повтарящи съвсем точно вече съществуващите, но в състояние да пренасят много по-бързо нервните сигнали. Чрез потискането на нормалните събития, осъществени от невротрансмитери и нервни сигнали, с лекарства или с още машинки, след това Галиана се насочи към обработката на нервния сигнал. Субективният ефект беше нормално осъзнаване, но с ускорено темпо.

Все едно че мозъкът бе свръхзареден, способен да обработва мислите десет-петнайсет пъти по-бързо, отколкото в обичайното си състояние. Появилите се проблеми бяха достатъчно, за да не позволят ускореното осъзнаване обикновено да се задържа за повече от няколко секунди, но в повечето отношения експериментът бе успешен. Човек в ускорено състояние можеше, докато наблюдава падането на ябълка от масата, да състави възпоменателно тристишие, преди тя да е стигнала до земята. Беше способен да наблюдава редуването на работата на свиващия и отпускащия мускул на крилцето на колибри или да се възхищава на диадемоподобната шарка, направена от тупналата на пода капка прясно мляко. И, разбира се, от тези хора ставаха превъзходни войници. И така, Галиана премина към следващата фаза. Ранните компютърни инженери бяха открили, че определени типове проблеми се решават най-добре от компютърни армии, свързани паралелно, за да разменят информация. Галиана преследваше именно тази цел със своите пациенти с увеличени невронни възможности, създавайки информационни коридори между съзнанието им. Даваше им възможност да споделят своите спомени, умения, дори осъществяването на определени умствени задачи като разпознаване на шаблони.

— Именно този експериментален амок — безконтролно скачане от ум в ум, разрушаването на вече поставени невронни машинки — доведе до събитието, известно като „Транспросвещение” и, в известна степен — до първата война срещу конджоинърите. Коалицията за невронна чистота бе ликвидирала съюзниците на Галиана, като я бе принудила да се оттегли в изолация в малък укрепен комплекс от лаборатории в Голямата стена на Марс.

Именно тук, през 2190 година, тя срещна Клавейн за първи път, докато бе неин затворник. Тук, няколко години по-късно бе родена Фелка. И пак тук Галиана премина към третата фаза на своя експеримент. Все още следвайки модела на ранните компютърни инженери, сега тя реши да изследва какво може да се спечели от възприемането на квантово-механичен подход.

Компютърните инженери от края на двайсети и началото на двайсет и първи век — едва излезли от ерата на часовниковия механизъм според Галиана — бяха използвали квантови принципи, за да се справят с иначе неразрешими проблеми като задачата да намерят простите числови фактори за много големите числа. Традиционният компютър, дори армията от такива компютри, нямаше шанс да открие простите числови фактори преди ефективния край на Вселената. Но с подходящото оборудване — с тромава комбинация от призми, лещи, лазери и оптични процесори — това бе осъществено за няколко милисекунди.

Последваха ожесточени дебати върху това, което се бе случило, но не и върху това че бяха открити простите числа. Най-простото обяснение, в което Галиана не бе намерила причина да се съмнява, беше, че квантовите компютри бяха поделили работата между безброй копия на самите себе си, разпръснати из паралелни светове. Това бе смайващо от концептуална гледна точка, но нямаше друго разумно обяснение. Освен това не го бяха изсмукали от пръстите си, за да обяснят някой объркващ резултат; идеята за паралелните светове отдавна беше може би единствената концептуална опора на квантовата теория.

И така, Галиана опита да направи нещо подобно с човешкия ум. Камерата на „Встъпление” представляваше съоръжение за свързването на един или повече умове с увеличени възможности към съгласувана квантова система: един слитък магнетично суспендиран рубидий се напомпваше непрестанно в цикли от квантово сцепление и деформиране. По време на всеки епизод на сцепление слитъкът се намираше в състояние на наслагване с безбройни свои копия и именно в този момент се предприемаше невронното свързване. Самият акт винаги караше слитъка да се деформира до микроскопично състояние, но това не ставаше мигновено. Настъпваше момент, когато съгласуваността на слитъка преминаваше в свързаните умове и ги поставяше в състояние на слабо наслагване със собствените им двойници от паралелен свят.

Галиана се надяваше, че в този миг е възможно да бъде осъществена забележима промяна в изживяното състояние на съзнание на участника. Нейните теории обаче не казваха каква би могла да бъде тази промяна.

В крайна сметка стана така, че случилото се излезе напълно извън границите на нейните очаквания.

Галиана никога не бе споделяла с Фелка подробните си впечатления, но Фелка бе научила достатъчно, за да знае, че собственият ѝ опит трябва да е бил доста подобен. Когато експериментът започна и участниците бяха налягали на кушетки в камерата, с глави, погълнати от зейналата бяла паст на невронните тралери с висока резолюция, възникна особено предчувствие, като аурата, предупреждаваща за предстоящ епилептичен припадък.

После настъпи усещането, че Фелка никога не бе успяла да се впише в общността извън експеримента. Единственото, което бе в състояние да каже, бе, че мислите ѝ внезапно станаха многочислени, сякаш зад всяка една от тях долавяше слабото хорово ехо от други същества, които ги загатваха по почти съвършено същия начин. Тя не долови безкрайно много такива мисли, но усети, неопределено, че те се губеха в нещо, като същевременно се различаваха. В този момент тя бе осъществила връзка със своите двойници.

Тогава започна да се случва нещо още по-странно. Впечатленията се събираха и изкристализираха, като призраци, придобиващи форма след часове на сетивна загуба. Тя започна да си дава сметка за простиращо се пред нея нещо, в измерение, което не бе в състояние да визуализира напълно, но което въпреки това създаваше чувство за огромна дистанция и отдалеченост.

Умът ѝ улавяше смътните сензорни дири и ги обграждаше с донякъде позната рамка. Тя виждаше дълъг бял коридор, простиращ се някъде в безкрая, окъпан в мрачна, безцветна светлина, и бе наясно, макар да не бе в състояние да обясни точно откъде, че това пред нея е коридор към бъдещето. От двете му страни имаше многобройни врати, всяка от които се отваряше към някоя по-отдалечена бъдеща епоха. Галиана никога не бе възнамерявала да отвори някоя от вратите в този коридор, но очевидно го бе направила възможно.

Фелка усещаше, че коридорът не може да бъде прекосен; човек можеше само да застане в края му и да се вслушва в носещите се по него послания.

Усещаше също, че послания ще има.

Също като коридора, те се процеждаха през собствените ѝ възприятия. Невъзможно бе да определи колко отдалечени в бъдещето бяха, нито как точно изглеждаше бъдещето, което ги бе изпратило. Беше ли възможно даден момент от бъдещето да осъществява връзка с миналото без да причини парадокси? Опитвайки да отговори на този въпрос, Фелка се бе натъкнала на почти забравения труд на един физик на име Дойч, публикувал своите мисли двеста години преди опитите на Галиана. Според Дойч на времето трябваше да се гледа не като на течаща река, а като на серия от статични моментни снимки, събрани заедно, за да образуват пространство-времена, в които течението на времето бе само субективна илюзия. Представената от Дойч картина категорично позволяваше пътуване назад във времето при запазване на свободната воля и същевременно — без парадокси. Работата бе там, че дадено „бъдеще” можеше да осъществява връзка само с „миналото” на друг свят. Откъдето и да идваха, тези послания не бяха от бъдещето на Галиана. Може би принадлежаха на някое много близко до нейното бъдеще, но тя никога нямаше да стигне до него. Това не беше от значение. Точната природа на бъдещето имаше по-малка важност от съдържанието на самите съобщения.

Фелка така и не бе научила точното съдържание на получените от Галиана послания, но можеше да се досети. Вероятно бяха от същото естество като тези, които бяха преминали през Фелка по време на краткото ѝ участие.

Това трябва да бяха инструкции за правене на едни или други неща, по-скоро упътвания или пътепоказатели, които ги насочваха в правилната посока, отколкото подробни планове. Или пък укази или предупреждения. Но докато достигнат до участниците в експеримента „Встъпление”, тези далечни трансмисии се превръщаха в полузаглъхнало ехо, премесено с десетки други послания. Сякаш между настоящето и бъдещето съществуваше само един отворен коридор с определена вместимост. Всяко изпратено послание намаляваше потенциалния капацитет за бъдещи послания. Притесняващо обаче беше не самото съдържание на посланията, колкото онова, което Фелка съзря зад тях.

Беше усетила разум.

— Докоснахме се до нещо — каза тя на Рьомонтоар. — Или, по-точно, нещо докосна нас. То се пресегна през коридора и докосна умовете ни, прониквайки в тях в същото време, когато получихме инструкциите.

— И това ли беше злото?

— Не се сещам по какъв друг начин да го опиша. Просто срещата с него, просто размяната на мисли за миг побърка повечето от нас или направо ги умъртви. — Погледна към отражението им в стъклената стена. — Но аз оцелях.

— Имала си късмет.

— Не, не беше късмет. Не съвсем. Аз просто разпознах нещото, така че шокът от срещата не беше толкова силен. Както и защото то също ме разпозна. Оттегли се веднага, щом докосна ума ми, и се концентрира върху другите.

— Какво беше това? — попита Рьомонтоар. — След като си го познала…

— Иска ми се да не бях. Оттогава трябва да живея с този миг на разпознаване, и, повярвай ми, никак не е лесно.

— И все пак за какво става дума? — настоя той.

— Мисля, че беше Галиана — промълви Фелка. — Мисля, че беше нейният ум.

— В бъдещето?

— В едно бъдеще. Не нашето, поне не точно.

Рьомонтоар се усмихна смутено.

— Галиана е мъртва. И двамата го знаем. Как е могъл умът ѝ да ти проговори от бъдещето, дори да е било малко по-различно от нашето? Не може да е било чак толкова различно.

— Не знам. И аз се чудя. И продължавам да се питам как е станала такава.

— И затова ли напусна?

— И ти щеше да направиш същото. — Фелка наблюдаваше мишката, която зави не накъдето трябва; поне не натам, където се бе надявала да завие. — Ядосан си ми, нали? Смяташ, че съм я предала.

— Да, независимо от всичко, което ми разказа току-що. Струва ми се, че съм ти ядосан.

Тонът му бе омекнал.

— Не те виня. Но трябваше да постъпя така, Рьомонтоар. Трябваше да го направя веднъж. И изобщо не съжалявам, макар да ми се иска да не бях научавала това.

— Ами Клавейн — прошепна Рьомонтоар. — Той знае ли за това?

— Разбира се, че не. То би го убило.

На вратата се почука леко. Клавейн се появи, носейки се във въздуха, и хвърли поглед към лабиринта, преди да заговори.

— Отново говорите за мен зад гърба ми, нали?

— Всъщност изобщо не говорехме за теб — отвърна Фелка.

— Какво разочарование.

— Пийни си чай, Клавейн. Би трябвало все още да става за пиене.

Той пое подадения му резервоар, наподобяващ колба.

— Има ли нещо, което бихте искали да споделите с мен за срещата на Затворения съвет?

— Не можем да обсъждаме конкретни неща — обади се Рьомонтоар. — Единственото, което мога да кажа, е, че се оказва значителен натиск да се присъединиш. Някои от настояващите за това конджоинъри смятат, че дотогава лоялността ти към Майка Нест ще бъде винаги под въпрос.

— Ама наистина са нахални.

Двамата се спогледаха.

— Може би — рече Рьомонтоар. — Има и такива, твоите съюзници де, които са на мнение, че си демонстрирал лоялността си неведнъж през годините.

— Е, така по може.

— Но те също биха искали да влезеш в Затворения съвет — додаде Фелка. — Смятат, че веднъж щом си там, няма да имаш възможност повече да се набъркваш в опасни ситуации. Те гледат на това като начин за опазване на ценен актив.

Клавейн се почеса по брадата.

— Искаш да кажеш, че няма отърване и в двата случая, така ли?

— Едно незначително малцинство би било щастливо, ако останеш извън Затворения съвет — намеси се Рьомонтоар. — Някои от тях са най-верните ти съюзници. Други обаче са на мнение, че да те оставят да продължаваш да си играеш на войник е най-лесният начин да се отърват от теб.

— Приятно е да знаеш, че те ценят. А какво мислите вие двамата?

— Затвореният съвет има нужда от теб, Клавейн — отговори едва чуто Рьомонтоар. — И сега повече от всякога.

Фелка усети, че нещо неизречено премина помежду им. Това не беше невронна комуникация, а нещо много по-старо, нещо, което можеше да бъде разбрано само от приятели, които се познават и си вярват от много време.

Клавейн кимна сериозно и след това премести погледа си върху нея.

— Знаеш в какво положение съм — каза тя. — Познавам ви с Рьомонтоар от детските си години на Марс. Ти винаги си бил до мен, когато съм имала нужда, Клавейн. Върна се в гнездото на Галиана и ме спаси, когато тя твърдеше, че е безнадеждно. Никога не си се отказал от мен през всичките последвали години. Ти ме превърна в нещо друго, по-различно от това, което бях. Ти ме превърна в човек.

— А сега?

— Галиана не е тук. Липсва една връзка с миналото ми. Не мисля, че бих понесла да изгубя още една.

В един монтьорски пристан в покрайнините на карусел Ню Копенхаген, във външната част на обикалящия около Йелоустоун Ръждив пояс, Зейвиър Лиу изживяваше забележителни затруднения покрай няколко маймуни. Управителят, който не беше маймуна, а генетично усъвършенстван орангутан, успя да измъкне веднага от работилницата всички маймуни на Зейвиър. Вината не беше на Зейвиър, работните му взаимоотношения винаги досега бяха много добри, но орангутанът им нареди да оставят инструментите в знак на симпатия със стачкуващите маймуни в карусела. Доколкото Зейвиър бе подразбрал, спорът бил свързан с лемурите, които работели на по-ниски от договорените от профсъюзите надници и така отнемали работата на по-висшите примати.

Подобно нещо едва ли би предизвикало интерес и вероятно би било даже забавно, ако не се отразяваше върху последната му работа. Но просто нямаше как да бъде другояче. Ако не обичаше да работи с маймуни, с човекоподобни маймуни или понякога дори с ленивци-пигмеи, нямаше да избере да разположи бизнеса си в карусел Ню Копенхаген.

Външният населен коридор представляваше нещо като наежена сива изпъкналост, която се въртеше вътре в Ръждивия пояс, порутената процесия от населени места и изкормени останки от такива места, които, въпреки всичко случило се, продължаваха да обикалят около Йелоустоун. Те имаха всевъзможни форми и размери дори още преди да се появят признаците на остаряване, саботажи и стълкновения. Някои представляваха огромни, пълни с въздух сфери или цилиндри, украсени с огледала и деликатни златни сенници. Други бяха построени върху малки астероиди и парчета от комети, пуснати в орбита около Йелоустоун от армии скайджакове. Понякога селищата проникваха дълбоко в недрата на тези солидни основи, преобразувайки каменните им сърца в главозамайващи площади и пълни с въздух обществени пространства. Други бяха построени предимно върху повърхността, за по-лесен достъп до и от местното въздушно пространство. Тези общности, обитаващи куполи при ниска гравитация, бяха разположени съвсем близко една до друга като жабешки хайвер, осеяни със зелените и сини цветове на миниатюрните озеленени и населени с животни участъци. Обикновено по куполите се виждаха следи от набързо извършени ремонтни работи: белези и паяжини от обработка в спешни ситуации с епоксидна смола и диамантена пяна. В тези, които не бяха поправени, се виждаха тъмни безжизнени останки, като пепел от пожар.

Други населени места не бяха ориентирани чак толкова прагматично. Имаше невероятни спирали, като че ли направени от стъкло или черупка на рапан. Имаше огромни нанизи от сфери и тръбички, напомнящи органични молекули. Някои населени места променяха непрестанно формата си, изпълнявайки бавните симфонични движения на чистата архитектура. Други пък се бяха вкопчили упорито в отдавна излязъл от мода дизайн вече от столетия, съпротивлявайки се на всякакво нововъведение. Имаше и такива, които се бяха обгърнали в наметала, образувани от мъгла от пулверизирана материя, прикривайки истинската си форма.

Имаше и изоставени селища. Едни бяха напуснати по време на чумата и след това не бяха пострадали от големи катастрофи, но повечето бяха улучени от парчетата, разлетели се при сгромолясването на други населени места. Някои бяха разбити от ядрени заряди, от тях не бе останало много. Имаше и такива, чието население се бе върнало през годините на реконструкцията и ги бе издигнало отново. Няколко все още бяха в ръцете на агресивно настроени, незаконно заселили се люде, въпреки усилията на Конвенция Ферисвил да ги изгони.

Карусел Ню Копенхаген бе преживял годините на чумата по-успешно от други, но не се бе отървал напълно невредим. Сега имаше вид на дебел пръстен, който се въртеше бавно. Бандажът на пръстена бе широк един километър. От разстояние се виждаха неясни очертания на сложни постройки, сякаш ивица индустриален градски пейзаж бе обвита от външната страна на колело. Видян по-отблизо, той се превръщаше в коралоподобна маса от кранове и техните рамки и пристани, обслужващи кули и монтажни пристани, издължени прегради, които се обработваха във вакуум, и всичко това бе осеяно с милиони премигващи светлинки от поялни машини, рекламни табла и сигнални огньове. Пристигащите и потеглящите превозни кораби, дори във военно време, образуваха насекомоподобен рояк около външната рамка. Управлението на трафика около Копенхаген бе главоболна работа.

Преди колелото се бе въртяло с двойно по-голяма от сегашната си скорост — достатъчна, за да генерира центробежна гравитация от една гравитационна константа в бандажа. Корабите паркираха в главината на колелото. Но в разгара на чумата, когато бившият Глитър Банд деградира в Ръждивия пояс, палав къс от друго селище бе отнесъл цялата централна главина. И така пръстенът на колелото бе продължил да се върти сам, без главината и спиците.

Смъртните случаи бяха много и се измерваха със стотици животи. В главината бяха паркирани кораби за оказване на помощ при спешни ситуации и на тях се качваха евакуирани, запътили се към Казъм сити. Точността на попадението бе подозрителна, но последвалият оглед показа, че бе резултат от невероятен малшанс.

Въпреки всичко Копенхаген оцеля. Той беше от старите карусели, които не разчитаха особено на микроскопичните технологии, унищожени от чумата. За милионите му жители животът продължи почти така, както и преди. Тъй като не беше лесно да се намери място за паркирането на нови кораби, евакуацията в най-добрия случай бе изключително голям проблем. Когато най-ужасните месеци от чумната епидемия преминаха, Копенхаген бе все още почти напълно населен. Неговите жители поддържаха съществуването му, докато други карусели бяха изоставени от своите обитатели на грижите на развалящите се една след друга машини. Успяха да предотвратят сблъсъка му с други отломки и предприеха безмилостни мерки, за да направят невъзможни пробивите на чумата в него. Като се изключи странният инцидент, когато Лайл Мерик се сблъска с товарния си кораб в химически двигател в бандажа и проби кратера, при който туристите продължаваха и досега да идват и да се прехласват, каруселът остана до голяма степен невредим от ужасната катастрофа.

През годините на реконструкцията имаше опити за събиране на средства за повторното построяване на централната главина. Но все без успех. Търговците и собствениците на кораби се оплакваха, че губят, защото приземяването на движещото се колело бе много трудно. Но гражданите отказваха да позволят довършването му, защото бяха свикнали с гравитацията. В крайна сметка бе постигнат компромис, който не удовлетворяваше нито една от страните. Скоростта на въртене бе намалена с петдесет процента, което намали гравитацията на бандажа наполовина. Приземяването на кораб бе все още проблематично, но не чак толкова, колкото преди. Освен това, жителите на Ню Копенхаген настояваха, че така каруселът даваше на потеглящите кораби безплатен начален тласък и те нямаха причина да се оплакват. Този аргумент не впечатляваше пилотите. Те отбелязваха, че при приближаването си вече бяха изгорили горивото, което след това икономисваха благодарение на въпросния начален тласък.

Но се оказа, че необичайното решение носи странна полза. През последвалите години на ширещо се беззаконие, техният карусел се оказа имунизиран срещу повечето пиратски посегателства. Корсарите предпочитаха да си опитат късмета другаде. А някои пилоти умишлено се приземяваха в Копенхаген, защото предпочитаха да извършат определени ремонтни работи при наличие на гравитация вместо в обичайните, лишени от гравитация условия, предлагани от другите населени места. Дори бяха достигнали известен просперитет и тази тенденция продължаваше, но тогава избухна войната. Започнаха пробно да строят скелета, сочещи навътре в колелото, заместващи спиците, които щяха да се появят по-късно, последвани от нова главина.

По бандажа имаше хиляди монтажни докове. Те бяха с всевъзможни форми и размери, пригодени за всякакъв клас кораби, използвани в системата. Почти всички се намираха вътре в колелото и по-ниската им част бе отворена към Космоса. Корабите се приземяваха там, обикновено подпомогнати от робот-влекач, преди да бъдат закрепени сигурно със специално създадените за тази цел скоби. В противен случай падаха обратно навън, в пространството, най-често завинаги. Покрай всичко това работата по паркираните кораби бе наистина интересна и, макар от работниците да се искаше да могат да действат на високо, без да получават световъртеж, желаещи не липсваха.

Корабът, върху който Зейвиър Лиу работеше сам, защото маймуните му стачкуваха, бе нов за него, но този тип му беше добре познат. Той бе от тия, които се движеха из Ръждивия пояс — малък, полуавтоматизиран товарен съд, предназначен да обслужва населените места. Корпусът му представляваше скелетоподобна рамка, по която можеха да се прикачат множество товарни отделения, като украса на Коледна елха. Движеше се между цилиндъра Суифт-Огъстин и един карусел, контролиран от подозрителната фирма „Хауз ъв кърекшън”, специализирана в дискретното анулиране на козметични хирургически процедури.

На борда на товарния кораб имаше пасажери, като всеки се намираше в отделно, приспособено според личните му предпочитания товарно отделение. Когато установи наличието на техническа повреда в своята навигационна система, той откри кой е най-близкият карусел, способен да извърши незабавно нужния ремонт, и направи работно предложение. Фирмата на Зейвиър предложи конкурентна цена и корабът се насочи към Копенхаген. Зейвиър се погрижи роботи-влекачи да му помогнат да се настани на мястото за паркиране и сега се катереше с мъка насам-натам по кораба, подпомогнат от лепящите парчета по подметките на обувките и ръцете си, благодарение на които се задържаше по студения метал. От колана на скафандъра му висяха всевъзможни инструменти, а за левия му ръкав бе прихванат модерен лаптоп. Той го включваше периодично в някой от многобройните входове на шасито на кораба и, прехапал език, търсеше обяснение за получените цифри.

Знаеше, че проблемът в навигационната система, какъвто и да беше, щеше да се окаже сравнително лесен за отстраняване. Веднъж щом бъдеше открит, обикновено оставаше само да се поръча съответната част за замяна от магазина, и някоя от маймуните му я носеше за броени минути. Но ето че вече се катереше по корпуса от четирийсет и пет минути, а повредата все му убягваше.

Това вече бе проблем, защото, според условията на договорката, корабът трябваше да продължи пътуването си до шест часа. Вече беше използвал по-голямата част от първия час, включително времето, необходимо за паркирането. При нормални условия пет часа бяха много време, но започваше да го преследва неприятното чувство, че това щеше да се окаже една от тези поръчки, когато неговата фирма ще трябва да плати глоба.

Зейвиър мина покрай едно от товарните отделения.

— Дай ми шибаната си диря, копеле такова…

Субперсоната на товарния кораб отвърна остро в ушите му:

— Откри ли каква е повредата в мен? Налага се да продължа мисията си колкото може по-скоро.

— Не. Млъквай. Трябва да помисля.

— Повтарям, налага се да…

— Затваряй си плювалника.

Край предната част на товарното отделение се виждаше ясно някакво петно. Обикновено избягваше да обръща прекалено голямо внимание на обитателите, но този път забеляза повече, отколкото бе възнамерявал. Вътре имаше нещо като крилат кон, само дето конете, дори крилатите, нямаха абсолютно човешки, женски лица. Зейвиър отклони очи, когато срещна погледа на лицето.

Включи лаптопа си в друг вход с надеждата, че този път ще открие проблема. Може би навигационната система беше наред, а проблемът идваше от диагностичната мрежа… Вече бе имал подобен случай с кораба, пристигнал от хотел „Амнезия”. Погледна към часовника в долния десен ъгъл на пластината пред лицето си. Оставаха пет часа и десет минути, през които трябваше също така да направи необходимите прегледи за здравословното състояние и да върне кораба в открито пространство. Нещата май не отиваха на добре.

— Откри ли каква е повредата в мен? Налага се да…

Поне това отклоняваше мислите му от другото. Принуден да се съревновава с времето, изправен пред заплетен технически проблем, просто нямаше възможност да мисли толкова често за Антоанет. Изобщо не му бе станало по-лесно да се справя с нейното отсъствие. Беше против това пътуване, но знаеше, че последното, от което имаше нужда тя, бе да опита да я разубеди. Нейните собствени съмнения трябва да бяха достатъчно силни.

Затова стори каквото можеше. В замяна на направената от него услуга осигури друга ремонтна база, втората по големина в цял Копенхаген, да приеме „Буревестник” в сервизния си док. Антоанет гледаше нервно, убедена, че скобите няма да бъдат в състояние да удържат стотиците хиляди тонове центростремително тегло на кораба. Но въпреки всичко го удържаха, а маймуните на Зейвиър го огледаха с най-големи подробности.

След като работата приключи, Зейвиър и Антоанет се любиха за последен път преди заминаването ѝ. После Антоанет влезе в „Буревестник” и, няколко минути по-късно, на ръба на сълзите, Зейвиър изпрати с поглед кораба, докато се изгуби в безкрая.

Малко след това работилницата бе посетена от неприятно любопитен полицейски пълномощник от конвенция Ферисвил: страховит ръбест уред, който се носи насам-натам в продължение на няколко часа, явно само за да сплаши Зейвиър, но тъй като не откри нищо, изгуби интерес.

Нищо друго не се случи.

Антоанет беше споменала, че ще пази мълчание, докато се намира във военната зона, затова не се изненада, когато в началото нямаше вести от нея. След това започнаха да пристигат новини за военна активност около Танджърин Дрийм, газовия гигант, където Антоанет възнамеряваше да погребе баща си. Това не беше предвидено. Антоанет бе планирала пътуването си така, че да съвпадне с успокояването на военните маневри в тази част на системата. В репортажите не се споменаваше граждански кораб да е попадал насред военните действия, но това не означаваше нищо. Не беше изключено тя да се бе озовала сред кръстосан огън и никой да не бе забелязал смъртта ѝ. Напълно възможно бе също така да бяха разбрали за това, но да не искаха да разгласяват факта, че граждански кораб се бе промъкнал толкова навътре в оспорваното пространство.

Тъй като дните се превръщаха в седмици, а все така нямаше вести от нея, Зейвиър си наложи да приеме, че е мъртва. Смъртта ѝ бе благородна, при извършването на нещо смело, макар и безсмислено, насред бушуващата война. Не беше позволила да бъде засмукана от циничното отричане на всичко. Гордееше се, че я беше познавал, и страдаше безмълвно, задето нямаше да я види повече.

— Налага се да питам пак. Откри ли каква е повредата…

Зейвиър набра някакви команди в ръкава си, за да прекъсне връзката си със субперсоната. „Нека досадното копеле се поизмъчи малко” — помисли си той.

Погледна часовника. Четири часа и петдесет и пет минути и все още не се бе приближил до идентифицирането на проблема. Едно-две предположения, които му се бяха сторили доста обещаващи преди няколко минути, се оказаха фалшива тревога.

— Шибана машина…

Зърна с периферното си зрение пулсираща зелена светлинка на ръкава си. Взря се в нея през обгърналата го мъгла на раздразнение и лека паника. Каква ирония щеше да бъде, ако работилницата останеше без работа, въпреки че той бе тук…

Ръкавът съобщаваше, че получава спешно съобщение извън карусел Ню Копенхаген. То бе пристигнало в този миг, предадено незабавно на ръкава от общата комуникационна мрежа на карусела. Съобщението бе само говорно и нямаше опция за отговаряне в реално време, тъй като неговият изпращач се намираше прекалено далеч. А това означаваше, че това, което изпращаха, каквото и да бе то, идваше отвъд Ръждивия пояс. Зейвиър каза на ръкава да препрати съобщението до скафандъра му.

— Зейвиър… надявам се това да стигне до теб. Надявам се работилницата все още да действа и напоследък да не си обещавал да вършиш твърде много услуги. Защото аз ще те помоля за нещо много по-голямо.

— Антоанет — промълви несъзнателно той и се ухили като идиот.

— Не ти е нужно да знаеш друго освен това, което смятам да ти кажа. Останалото ще можем да обсъдим заедно после, очи в очи. Връщам се към къщи, но се съмнявам, че ще успея да се добера до Ръждивия пояс. Трябва да ми изпратиш спасителен влекач и то колкото се може по-бързо. В паркинга на Лазло нямаха ли един-два „Торъс IV”? Един от тях може да се справи без проблеми с „Буревестник”. Сигурна съм, че са ни задължени заради голямата услуга, която им направихме миналата година.

После му даде координатите и един вектор и му каза да бъде нащрек за поява на активност от духове в упоменатия от нея сектор. Зейвиър се успокои с мисълта, че съвсем скоро ще научи какво се бе случило. Тя бе оставила изпращането на съобщението за последния момент, което не му оставяше никакво време за уреждането на въпроса за „Торъс IV”. Не повече от половин ден, ако искаше влекачите да стигнат при нея навреме. Иначе решаването на проблема щеше да се усложни десетократно и щеше да изисква търсенето на услуги, надвишаващи сферата на влияние на Зейвиър.

На Антоанет определено ѝ харесваше да живее опасно.

Насочи вниманието си отново към товарния кораб. Не се бе приближил до разрешаването на проблема с навигационната система, но той вече не му тежеше така убийствено.

Зейвиър погледна отново ръкава си и възстанови връзката със субперсоната. Тя бръмна незабавно в ухото му. Сякаш бе говорила през цялото време, дори когато не я беше слушал…

— … каква е повредата? Извънредно наложително е да я отстраниш в рамките на обещаното време. Неспособността да изпълниш договорката за поправката автоматично те прави отговорен да изплатиш глоба от не по-малко от шейсет хиляди ферисвилски парични единици или не повече от сто и двайсет хиляди, ако неспособността да изпълниш договорката…

Той изключи отново ръкава си. Настана блажена тишина.

Зейвиър започна да се катери вдървено по шасито на товарния кораб. Прескочи краткото разстояние до един от изпъкналите монтажни ръбове и се приземи сред инструменти и навити кабели. Хвана се здраво и, след като възстанови равновесието си, хвърли последен поглед към кораба, за да се увери, че не е забравил някой ценен инструмент на него. Не беше забравил нищо.

Отвори един панел в омазаната с масло стена на работилницата. Откри поредица огромни, подобни на играчки, омазнени бутони и лостове. Едни от тях контролираха електрическата мощност и осветление, други управляваха температурата и налягането. Дланта му прелетя над всички тях и се приземи върху една особено изпъкнала ръчка, оцветена в алено: именно тя освобождаваше скобите, държащи паркираните кораби.

Зейвиър погледна към товарния кораб. Това, което възнамеряваше да направи, наистина беше глупаво. Още малко работа, може би около час, и вероятността да открие проблема нарастваше значително. Тогава корабът можеше да тръгне по своя път, нямаше да има глоба и реномето на работилницата щеше да бъде спасено, макар и само за следващите две седмици.

От друга страна, напълно възможно беше да продължи да работи, но да не открие проблема и през следващите пет часа. Тогава щеше да плати глоба, не повече от сто и двайсет хиляди ферисвилски парични единици, както услужливо го бе информирал корабът, сякаш знаеше, че горната граница намаляваше в известна степен силата на жегването и факта, че щеше да е закъснял с пет часа в подготвяне на спасителната акция за Антоанет.

Наистина не можеше да става и дума кое да предпочете.

Зейвиър дръпна аления лост. Усети как той превключи на новото си положение с удовлетворяващо старомодно механично щракване. Незабавно из цялата работилница замигаха предупредителни оранжеви светлинки. В скафандъра му зазвуча аларма, за да го предупреди да се пази от движещия се метал.

Скобите се отделиха светкавично, като телеграфни релета. За момент корабът увисна на място, като по магия. След това центробежната сила надделя и, почти величествено, скелетоподобният летателен апарат се отдели от ремонтната работилница гладко и елегантно като падащ полилей. Зейвиър бе лишен от гледката на смаляващия се в далечината кораб — въртенето на карусела му я отне. Можеше да изчака следващото завъртане, но работата го зовеше.

Знаеше, че корабът няма да пострада. Със сигурност с него щеше да се заеме друг специалист. След няколко часа най-вероятно щеше да поеме отново към „Хауз ъв кърекшън” с товара си от мутиралите не по модерен начин пасажери.

Разбира се, щеше да му се наложи да плати майка си и баща си: на пасажерите, ако разберяха някога какво точно бе станало: на Суифт-Огъстин, изпратилото ги селище; на картела, който притежаваше кораба; може би дори на „Хауз ъв кърекшън”, задето бе изложил на опасност нейните клиенти.

Всички те можеха да си го наврат. Антоанет се беше обадила, единствено това имаше значение.