Корабът на изкуплението

ЕПИЛОГ

Дни наред след приземяването корпусът скърца и кънтя изпод водните дълбини, докато се приспособи към външния натиск на океана. От време на време, без човешка подкана, слуги се устремяваха към някоя негова точка, за да ремонтират местата, където бе започнала да прониква морска вода. Понякога лайтхъгърът се разклащаше зловещо, но постепенно се закотви и започна да прилича все повече и повече не на временна притурка към пейзажа, а на странна геологическа особеност: тънка, остра купчина от страховито излъскана от природните стихии пемза или обсидиан; древна, естествена морска кула, прорязана от хората с тунели и пещери. Сребристосивите облаци отгоре се разделяха само от време на време, за да открият пастелносиньото небе.

Първите пасажери напуснаха кораба едва след седмица. Дни наред около него кръжаха совалки, оглеждайки го като нервни птици. Въпреки че съвсем не всички места за приземяване бяха останали под водата, засега никой не искаше да прави подобен опит. Беше възстановен контактът с екипите, които вече се бяха приземили на джъглъровия свят. От най-близкия остров, отстоящ само на петнайсетина километра, до наподобяващия морска скала лайтхъгър бяха изпратени импровизирани лодки. По време на отлив беше възможно да се стигне до малък люк, предназначен само за хора.

Клавейн и Фелка бяха на първата лодка, която се върна на острова. Те не пророниха нито дума, докато тя се плъзгаше през влажната сива мъгла. Клавейн се чувстваше измръзнал и унил, докато гледаше как черната камара на кораба потъва в мъглата. Тук морето беше гъсто като супа от носещите се по повърхността му микроорганизми, намиращи се в края на голям център джъглърова биомаса, и организмите вече бяха започнали да прилепват по показващата се над водата част на „Носталгия по безкрая”. В резултат на образувалите се подобия на струпеи, напомнящи донякъде зелен меден окис, корабът изглеждаше така, сякаш бе заседнал на това място от столетия. Клавейн не смееше да мисли какво щеше да стане, ако не успееха да придумат лайтхъгъра да излети отново. Разполагаха с двайсет години за тази цел, но ако корабът вече бе решил, че иска да пусне корени тук, надали щяха да успеят да го разубедят. Може би искаше да остане в покой, да се превърне в паметник на извършеното престъпление и на последвалия го изкупителен акт.

— Клавейн… — обади се Фелка.

Той я погледна.

— Добре съм.

— Изглеждаш уморен. Но ние имаме нужда от теб. Истинската битка дори не е започнала. Нима не разбираш? Случилото се досега е едва началото. Вече разполагаме с оръжията…

— Само с шепа. А Скейд все още не се е отказала от желанието да се сдобие с тях.

— Тогава ще трябва да се бие с нас, за да ги вземе, нали така? Изобщо няма да ѝ бъде толкова лесно, колкото си мисли.

Клавейн погледна назад, но корабът вече не се виждаше.

— Ако сме все още тук, не бихме могли да сторим кой знае какво, за да я спрем.

— Ще използваме самите оръжия. Но дотогава Рьомонтоар ще се е върнал, сигурна съм. Заедно със „Зодиакална светлина”. Повредите не бяха фатални; такъв кораб е в състояние да се ремонтира сам.

Клавейн стисна устни.

— Предполагам.

Тя хвана дланта му, все едно искаше да я стопли.

— Какво има, Клавейн? Ти ни доведе чак дотук. Ние те следвахме. Не можеш да се откажеш сега.

— Не се отказвам — отвърна той. — Просто съм… уморен. Време е да оставя някой друг да води битката. Прекалено дълго бях войник, Фелка.

— Тогава стани нещо друго.

— Нямах предвид точно това. — Стараеше се да придаде жизнерадостни нотки на гласа си. — Виж, няма да умирам утре или другата седмица. Имам дълг пред всички да участвам в осъществяването на това заселване. Просто не мисля, че непременно ще бъда тук, когато Рьомонтоар се върне. Но кой знае? Времето има гадния навик да ме изненадва. Господ ми е свидетел, че съм се убеждавал в това неведнъж.

Продължиха да се возят в мълчание. Пътуването беше неспокойно. Неведнъж се наложи да заобикалят огромни струпвания от наподобяваща водорасли лигава биомаса, която се движеше и реагираше на присъствието на лодката по изнервящо целенасочен начин. Малко след като зърнаха земята, лодката спря в плитчината край брега, защото дъното ѝ застърга в скала.

Трябваше да излязат и прегазят останалото разстояние до твърдата земя. При последните си крачки във водата Клавейн вече трепереше неконтролируемо. Лодката изглеждаше доста далече, а „Носталгия по безкрая” изобщо не се виждаше.

Антоанет Бакс дойде да ги посрещне, като се движеше внимателно из поле от закръглени камъчета, които блестяха като мозайка от съвършени сиви огледалца. Зад нея, на по-издигната част от сушата, се намираше първият лагер: селце от надуваеми палатки, закрепени в скалата.

Клавейн се запита как щеше да изглежда това място след двайсет години.

На борда на „Носталгия по безкрая” имаше повече от сто и шейсет хиляди души, прекалено много, за да бъдат заселени на един остров. Щяха да направят верига от селища, някъде около петдесет, а няколко от тях, които щяха да построят на по-големите сухи места, щяха да бъдат централни. Когато тези селища се превърнеха във факт, можеха да насочат усилията си към плуващите колонии, които щяха да им осигурят подслон в дългосрочна перспектива. Щеше да има предостатъчно работа за всички. Чувстваше се длъжен да участва в нея, макар да нямаше усещане, че е роден за този вид дейност.

Всъщност чувстваше, че вече бе направил онова, заради което бе роден.

— Антоанет — каза той, знаеше, че Фелка нямаше да я познае без неговата помощ. — Как вървят нещата на твърда земя?

— Неприятностите вече започват, Клавейн.

Не отделяше погледа си от земята, от страх да не се спъне.

— За какво става дума.

— Много от хората не са доволни от идеята да останем тук. Хванали се на плана за евакуация на Торн, защото искали да се върнат у дома, на Йелоустоун. Изобщо нямали предвид да останат като корабокрушенци на някакво необитаемо, забравено от Бога местенце.

Клавейн кимаше търпеливо. Подпираше се на Фелка, като я използваше вместо бастун.

— А подчерта ли пред тях, че отдавна щяха да бъдат мъртви, ако не бяха тръгнали с нас?

— Да, но знаеш как става в такива случаи. На някои хора просто не може да се угоди по никакъв начин, нали? — Младата жена сви рамене. — Е, реших да те ободря с тази вест, да не би случайно да помислиш, че от сега нататък всичко ще върви като по вода.

— Кой знае поради каква причина тази мисъл изобщо не ми е минавала през главата. А сега някой ще може ли да ни разведе из острова?

Фелка му помогна да се добере до по-равна земя.

— Антоанет, мокри сме и ни е студено. Има ли къде да се стоплим и изсушим?

— Просто ме следвайте. Дори имаме прясно сварен чай.

— Чай ли? — попита подозрително Фелка.

— От морски водорасли. Местни. Но не се притеснявай — още никой не е умрял от тях, а в крайна сметка човек свиква с вкуса им.

— Мисля, че е по-добре да тръгваме.

Последваха Антоанет към палатките. Хората работеха навън, издигаха нови палатки и ги електрифицираха с помощта на кабели, които водеха към генератори с форма на костенурки. Заведе ги в една от палатките и затвори платнения капак след тях. Вътре беше по-топло и по-сухо, но единственият резултат беше, че Клавейн се почувства още по-мокър и измръзнал отпреди.

„Двайсет години в такова място” — помисли си той. Щяха да бъдат нужни доста усилия, само за да оцелеят; но що за живот бе този, в който се водеше постоянно борба само за едното съществуване? Джъглърите можеха да се окажат очарователни, вечно плуващи в старите загадки на космическия произход, или пък да не проявят никакво желание за общуване с хората. Макар да бяха установени линии за връзка между човечеството и патърн джъглърите, понякога бяха нужни десетилетни изследвания, докато бъде открит ключът към извънземните. Дотогава те не бяха почти нищо повече от бездейна растителна маса, доказателство за работа на разум, който не се издаваше по никакъв начин. Ами ако това се окажеше първата група джъглъри, които не искат да пият човешки невронни модели? Трудно щеше да им бъде да изкарат на това самотно и мрачно място, лишени от нещата, които биха направили живота им по-поносим. Нищо чудно, ако идеята да остане в компанията на Рьомонтоар, Хури и Торн или да се потапя в сложния строеж на живата неутронна звезда започнеха да му се струват сред най-приятните възможности.

Е, след двайсет години вече щяха да знаят дали ще стане така.

Антоанет му подаде чаша със зеленикав чай.

— Изпий го, Клавейн.

Той отпи глътка и набърчи нос, щом го удари острият, солен миазъм на парата, която се носеше над напитката.

— Ами ако изпия някой патърн джъглър?

— Фелка казва, че няма такава опасност. Тя би трябвало да знае, струва ми се. Доколкото разбирам, от известно време направо не я сдържа от желание да срещне тези копелета, така че поназнайва нещичко за тях.

Клавейн отпи отново от чая.

— Да, така е…

Но Фелка я нямаше. Само допреди миг беше в палатката, а сега я нямаше.

— Защо иска толкова да се срещне с тях? — попита Антоанет.

— Защото се надява да ѝ дадат нещо. Някога, когато живееше на Марс, беше в сърцевината на нещо много сложно — огромна машина, която трябваше да поддържа жива със своята воля и интелект. Това ѝ даваше стимул да живее. После хората… моите хора, казано по-точно, ѝ взеха машината. Тогава тя едва не умря, ако изобщо бе действително жива до този момент. Но все пак оцеля. Върна се към нещо като нормален живот. Но всичко, което последва, всичко, което е правила оттогава, е било с цел да намери нещо друго, което би могла да използва и което би използвало нея по същия начин. Нещо толкова сложно, че да не може да проумее всичките му тайни с един интуитивен проблясък, и което, на свой ред, би могло да я експлоатира.

— Джъглърите.

Стискайки все още чая, който, трябваше да признае не беше чак толкова лош, Клавейн отвърна:

— Да, джъглърите. Е, надявам се да открие това, което търси.

Антоанет бръкна под масата и вдигна нещо от пода. Постави го помежду им: корозирал метален цилиндър, покрит с напомняща дантела пяна от калцирани микроорганизми.

— Това е излъчвателят на сигналите. Намериха го вчера, на една миля дълбочина. Сигурно някое цунами го е потопило в морето.

Клавейн се приведе и се вгледа в парчето метал. Беше смачкано и очукано, като стара консервна кутия, върху която е стъпил някой.

— Може да е конджоинърски — рече той. — Но не съм сигурен. Не е оцеляла никаква маркировка.

— Доколкото разбрах, кодът беше конджоинърски?

— Да, така е: това е прост транспондфен излъчвател, използван в рамките на една система. Не е предназначен сигналите му да се долавят на повече от неколкостотин милиона километра. Но това не означава, че е поставен тук от конджоинъри. Възможно е ултри да са го откраднали от някой от нашите кораби. Ще разберем малко повече, когато го разглобим, но това трябва да се направи внимателно. — Почука по грапавата метална кутия с кокалчетата на пръстите си. — Тук има антиматерия, иначе нямаше да предава сигнали. Вероятно не много, но достатъчно да нащърби този остров, ако не я отворим както трябва.

— Предпочитам да го направиш ти вместо мен.

— Клавейн…

Той вдигна глава. Фелка се беше върнала. Изглеждаше дори още по-мокра, отколкото при пристигането им. Косата бе залепнала по лицето ѝ на сплъстени кичури, черната материя на роклята бе заметната от едната страна на тялото ѝ. Според Клавейн трябваше да бъде бледа и трепереща. Вместо това бе почервеняла от вълнение и изглеждаше превъзбудена.

— Клавейн — повтори тя.

Той остави чая си върху масата.

— Какво има?

— Трябва да излезеш да видиш това.

Той се показа от палатката. Беше се стоплил точно колкото да усети пробождането на студа, но нещо в поведението на Фелка го накара да не обръща внимание на това, така както много отдавна се беше научил да потиска болката или дискомфорта в разгара на битката. Засега студът нямаше значение. Както с повечето неща в живота, и с него щеше да се справи по-късно или никога.

Фелка гледаше към морето.

— Какво има? — попита отново той.

— Гледай. Виждаш ли? — Тя застана до него и насочи погледа му. — Гледай. Гледай съсредоточено, там, където мъглата изтънява.

— Не съм сигурен дали…

— Ето сега.

И той наистина го видя, макар и бегло. Посоката на вятъра трябва да се бе променила след влизането им в палатката, достатъчно, за да разбута мъглата, да образува различни конфигурации и да позволи за момент в нея да се отваря гледка в далечината. Видя мозайка от големи камъни с остри ръбове, и зад тях — лодката, с която бяха дошли, и зад това — сивата като гранит вода, която избледня, когато погледът му се плъзна към хоризонта и се сля с млечнобелия цвят на небето. И там, за миг, зърна изправената кула на „Носталгия по безкрая”, подобна на назидателно вдигнат, малко по-тъмносив пръст непосредствено под линията на хоризонта.

— Това е корабът — промълви меко Клавейн, твърдо решен да не разочарова Фелка.

— Да — съгласи се тя. — Корабът е. Но ти не разбираш. Става дума за нещо повече от това. За много, много повече.

Сега вече той започна да се притеснява.

— Така ли?

— Да. Защото съм го виждала и преди.

— Преди ли?

— Видях го много преди да дойдем тук. — Обърна се към него, прибра падналата върху очите си коса и премигна заради попадналите в тях ситни водни капчици. — Това беше Вълкът, Клавейн. Той ми показа тази гледка, когато Скейд ни свърза. Тогава не знаех какво да мисля за това. Но сега разбирам. Това всъщност изобщо не е бил Вълкът. Била е Галиана, която бе успяла да се добере до мен, макар Вълкът да мислеше, че контролира положението.

Клавейн знаеше какво се бе случило на кораба на Скейд, докато Фелка бе нейна заложничка. Фелка му беше разказала за експериментите и случаите, когато бе хвърляла поглед в ума на Вълка. Но никога досега не беше споменавала за това.

— Трябва да е било съвпадение — отсъди той. — Дори Галиана да е успяла да ти предаде някакво съобщение, откъде е можела да знае какво ще се случи тук?

— Нямам представа, но все трябва да има някакъв начин. Информация за бъдещето вече достигна в миналото, иначе нищо от това нямаше да се случи. Единственото, което знаем сега е, че, неизвестно как, нашите спомени за това място — независимо дали моите или твоите — ще стигнат в миналото. Нещо повече, ще стигнат до Галиана. — Фелка се наведе и докосна скалата под краката си. — Ето това е загадката, Клавейн. Ние не сме се озовали току-така на това място. Бяхме доведени тук от Галиана, защото тя знае, че е важно да го намерим.

Клавейн се сети за излъчвателя, който му бе показан преди малко.

— Ако е била тук…

— Ако е идвала тук — довърши мисълта му вместо него Фелка, — трябва да се е опитала да установи контакт с патърн джъглърите. Трябва да се е опитала да плува с тях. Може и да не е успяла… но ако предположим, че е успяла, какво щеше да се случи?

Мъглата вече се бе затворила напълно. Нямаше и следа от надвисналата над морето кула.

— Невронните ѝ модели щяха да бъдат запаметени — отвърна Клавейн, сякаш говореше насън. — Океанът е записал нейната същина, нейната личност, нейните спомени. Всичко, което е била. Може да го е напуснала физически, но е оставила тук, в морето, свое холографско копие, готово да бъде отпечатано в друго съзнание, в друг ум.

Фелка закима енергично.

— Защото патърн джъглърите правят точно това, Клавейн. Те съхраняват всички, които плуват в техните океани.

Клавейн се вгледа в далечината с надеждата да зърне отново кораба.

— Тогава тя би трябвало да е още тук.

— И можем да се свържем с нея, ако и ние поплуваме. Ето какво е знаела тя, Клавейн. И това именно е посланието, което ни предаде чрез Вълка.

Неговите очи също започваха да парят.

— Ама че е умна тази Галиана. А ако грешим?

— Ще разберем. Не непременно от първия път, но ще разберем. Трябва само да плуваме и да отворим съзнанието си. Ако тя е в морето, в колективната им памет, джъглърите ще ни отведат при нея.

— Не мисля, че бих понесъл, ако това предположение се окаже невярно, Фелка.

Тя го хвана за ръката и я стисна силно.

— Няма да се окаже невярно, Клавейн. Няма.

Той се надяваше с всички сили, че тя е права. Фелка го дръпна за ръката и двамата направиха първите си нерешителни крачки към морето.