Корабът на изкуплението

ДЕВЕТА ГЛАВА

Инквизиторката отпусна ремъците, които я придържаха към мястото, и изрисува рамките на прозорец в непрозрачния материал на совалката на триумвира. Корпусът направи услужливо прозрачен четириъгълник и позволи на инквизиторката да хвърли поглед към Ризургам от Космоса за първи път от петнайсет години.

Много се бе променило даже за този относително кратък период от планетарно време. Облаците, които преди представляваха невзрачни линийки от издигнала се нагоре влага, сега се издуваха във вид на плътна млечнобяла маса, разбита като сметана в спираловидни форми от сляпата артистичност на Кориолисовата сила. Слънчевата светлина се отразяваше от емайлираната повърхност на езера и миниатюрни морета. Обширни пространства в зелено и златно се редуваха, образувайки геометрични фигури, осеяни със сребристосини напоителни канали, достатъчно дълбоки, за да осигурят придвижването на баражи. Магистралите приличаха на сиви драскотини. Градовете и селищата представляваха петна от пресичащи се улици и сгради, но дори след като инквизиторката помоли прозореца да премине в режим на увеличително стъкло, пак не успя да различи кой знае какво. В близост до централните части на най-старите селища като Кювие, се виждаха останки от старите куполи или от пръстените на основите. От време на време съзираше яркото движещо се мънисто на транспортен дирижабъл високо в атмосферата или много по-малкото петънце на самолет, в изпълнение на правителствена задача. Но от това разстояние по-голямата част от човешката дейност беше невидима. Със същия успех можеше да изследва повърхностните характеристики на увеличен милиарди пъти вирус.

След като години наред бе потискала тази част от своята личност, инквизиторката започваше отново да мисли за себе си като за Ана Хури; не изпитваше особено силна привързаност към Ризургам, дори след цялото време, което бе прекарала на неговата повърхност. Но онова, което видя от орбита, ѝ подейства отрезвяващо. Планетата се бе превърнала в нещо повече от временната колония, която бе при пристигането ѝ в системата. Тя бе дом за мнозина, единственият, който познаваха. При многобройните си разследвания се бе запознала с доста от тях и знаеше, че на Ризургам все още има добри люде. Не всички можеха да бъдат винени за сегашното правителство или за несправедливостите на миналото. Те поне заслужаваха шанса да живеят и умрат в света, който бяха започнали да наричат „свой дом”. А под умиране тя разбираше естествена смърт. За съжаление обаче, точно тази част вече не можеше да бъде гарантирана.

Совалката беше миниатюрна и бърза. Триумвирът, Иля Вольова, дремеше в другата седалка, дръпнала над челото козирката на неподлежащата си на описание сива шапка. Същата тази совалка я бе закарала на повърхността на Ризургам, преди да влезе във връзка с инквизиторката. Летателната ѝ програма знаеше как да се промъква между издирващите лъчи на правителствените радари, но все пак бе за предпочитане подобни екскурзии да се свеждат до минимум. Ако ги хванеха, ако дори заподозряха, че летателен апарат рутинно влиза във и напуска, атмосферата на Ризургам, щяха да започнат да хвърчат глави на всички правителствени нива. Даже Домът на Инквизицията да не бъдеше замесен директно, позицията на Хури щеше да стане извънредно нестабилна. Миналото на ключовия правителствен персонал щеше да бъде подложено на изключително щателно и подробно изследване. И въпреки взетите мерки не беше изключено да открият действителния ѝ произход.

Предпазливото изкачване изискваше плитък профил на ускорение, но щом излязоха от атмосферата и ефективния обсег на радарите, двигателите на совалката увеличиха оборотите си до три гравитационни константи и накараха и двете жени да залепят гърбовете си в облегалките. На Хури ѝ се приспа и, точно преди да потъне в сън осъзна, че совалката изпуска парфюмиран наркотик във въздуха. Спа без сънища и се събуди със същото меко неодобрение. Намираха се някъде другаде.

— Колко време сме били упоени? — попита тя пушещата Вольова.

— Почти едно денонощие. Надявам се алибито, което измисли, да е достатъчно убедително, Ана; ще ти бъде нужно, когато се върнеш в Кювие.

— Казах, че се налага да навляза в пустошта, за да се срещна с действащ под дълбоко прикритие агент. Не се притеснявай, отдавна съм се подготвила за подобна вероятност. Винаги съм знаела, че може да ми се наложи да отсъствам известно време. — Хури развърза поддържащите ремъци — совалката не ускоряваше повече и се почеса край тила. — Има ли шанс да си вземем душ, когато пристигнем там, накъдето сме тръгнали?

— Зависи. Къде точно мислиш, че отиваме?

— Нека кажем само така: измъчва ме ужасното чувство, че вече съм била там.

Вольова смачка фаса си и даде съответните команди, за да направи предната част на корпуса прозрачна. Намираха се далеч в междупланетното пространство, все още в еклиптиката, но на доста светлинни минути от най-близкия свят, и въпреки това нещо блокираше гледката към звездния безкрай пред тях.

— Ето го и него, Ана. Добрият стар кораб „Носталгия по безкрая”. Все още в голяма степен същия, какъвто го остави.

— Благодаря. Още някое ободряващо чувство, докато сме на темата?

— При последната ми проверка душовете не бяха в ред.

— При последната ти проверка ли?

Вольова направи пауза, а после издаде особен цъкащ звук с език.

— Закопчай си колана. Влизаме вътре.

Приближиха се още към тъмната безформена маса на лайтхъгъра. Хури си спомни първото приближаване до същия кораб, когато я бяха измамили, за да се качи на борда му в системата Епсилон Еридани. Тогава бе изглеждал почти нормално, в духа на това, което може да се очаква от един голям, умерено стар търговски лайтхъгър. Липсваха изявени израстъци и издатини, някои от които да наподобяват ками или кулички. Корпусът бе повече или по-малко гладък, износен тук, прекъсван от машини, сензори и входни люкове там, но нищо в него не би създало повод за особени коментари или безпокойство. Нямаше ги акрите от нещо като гущерова кожа или засъхнала кал, напомняща слепени тромбоцити. Нищо не намекваше, че погребани биологични императиви най-сетне бяха изригнали на повърхността в оргия от биомеханични трансформации.

Но сега корабът не приличаше особено на кораб. По-скоро наподобяваше, ако се налагаше Хури да го оприличава на нещо, на разболял се приказен палат, някога бляскав ансамбъл от кулички, тъмници и шпилове, деформирани от зла магьосница. Основната му форма все още се различаваше: Ана успяваше да разпознае главния корпус и двете издатини за двигателите, всяка една от които беше по-голяма от хангара на малък товарен кораб. Но тази функционална сърцевина почти се губеше под причудливите израстъци, превзели напоследък лайтхъгъра. Бяха се включили различни организиращи принципи, за да придадат луд артистизъм на израстъците, благодарение на посредничеството на корабните подсистеми за монтажна и дизайнерска работа. Виждаха се спирали, наподобяващи строежа на амонитите. Имаше извивки и възли като от силно увеличена дървесна сърцевина. Не липсваха спици, нишки и подобия на мрежа, щръкнали като ниско подстригана коса шипове и наподобяващи язви маси от взаимно преплетени кристали. На места големи структури бяха отразявани отново и отново с частично диминуендо, докато изчезнат до границата на видимостта. Пълзящите сложни форми на трансформациите действаха във всевъзможни мащаби. Беше достатъчно да се загледаш по-дълго, за да започнеш да различаваш лица или части от лица в изкорубената броня. А ако продължиш да се вглеждаш, щеше да видиш собственото си ужасено отражение. „Но под всичко това — помисли си Хури, — се крие просто един кораб.”

— Е — рече тя, — както виждам, състоянието му не е станало кой знае колко по-цветущо откакто си тръгнах.

Вольова се усмихна под козирката на шапката си.

— Окуражена съм. Това изказване е много по-малко в духа на инквизиторката и много повече в духа на някогашната Ана Хури.

— Така ли? Жалко, че беше необходим целият този шибан кошмар, за да ме върне в предишното състояние.

— О, това не е нищо — отвърна бодро Вольова. — Чакай да влезем вътре.

Совалката трябваше да се промъкне през тясна пролука с формата на око в корпуса, за да се добере до пристана. Той бе все още в по-голяма или по-малка степен правоъгълен, а основните обслужващи системи, които никога не бяха зависели особено от нанотехнологиите, бяха все още по местата си и можеха да бъдат разпознати. В помещението бе струпан богат асортимент от други летателни съоръжения за полети в рамките на една система — от тъпоноси вакуумни влекачи до големи совалки.

Приземиха се. Тази част на кораба не бе създадена за гравитационни условия, затова излязоха в състояние на безтегловност, като се придвижваха залавяйки се за специално предназначените за тази цел перила. Най-голямото желание на Хури бе Вольова да върви пред нея. И двете носеха фенерчета и кислородни маски за спешни случаи и Хури се изкушаваше да включи веднага в употреба своята. Въздухът в кораба беше ужасно топъл и влажен, с мирис на гнило. Вероятно би било същото да дишаш нечии стомашни газове.

Ана покри уста с ръкав, борейки се срещу позивите си за повръщане.

— Иля…

— Ще свикнеш. Не е вредно. — Вольова измъкна нещо от джоба си. — Цигара?

— Да си спомняш някога преди да съм ползвала тези проклети неща?

— Винаги има първи път.

Хури изчака приятелката ѝ да ѝ запали цигарата и след това дръпна експериментално. Беше неприятно, но за предпочитане пред нефилтрирания въздух в лайтхъгъра.

— Гаден навик, наистина — заяви Вольова с усмивка. — Но гадните времена изискват гадни навици. Сега по-добре ли ти е?

Ана кимна, макар и не особено убедително.

Движеха се през наподобяващи хранопровод тунели, чиито стени блестяха от влажни секреции или имаха примамливо правилни кристални шарки. Хури се поизчетка, без да сваля ръкавиците. От време на време разпознаваше някой стар аспект на кораба — някоя тръба, преграда или инспекционна кутия — но обикновено той бе полуслят със своето обкръжение или сюрреалистично деформиран. Твърдите повърхности бяха в нещо като мъгла, през която сивите им граници се губеха във въздуха. Многоцветната слуз и мазилки отразяваха светлината на фенерчетата им, образувайки странни фигури. Във въздуха се носеха амебоподобни капчици, следвайки или понякога като че ли плувайки срещу преобладаващото течение в лайтхъгъра.

С помощта на скърцащи ключалки и колела се добраха до все още въртящата се част на кораба. Хури бе благодарна за гравитацията, но тя бе съпроводена с нещо неприятно. Сега течностите и секрециите вече имаха единна посока, към която да се стремят. Те капеха от стените във вид на миниатюрни водопади и се смесваха на пода, преди да потекат към близкия отвор на отводнителната канализация. Някои секреции бяха образували сталагмити и сталактити, нещо като кехлибарени и зеленикави кучешки зъби, протегнали се в пространството между пода и тавана. Ана правеше всичко възможно да не се допира до тях, но задачата не беше лесна. Забеляза, че Вольова няма подобни задръжки. Само след минути якето ѝ се покри с петна от различните видове корабни еманации.

— Отпусни се — рече тя, забелязала дискомфорта ѝ. — Напълно са безопасни. На кораба няма нищо, което би могло да ни навреди. На теб, ъъъ… нали ти махнаха оръжейните импланти?

— Би трябвало да си спомняш. Ти го направи.

— Просто проверявам.

— Аха. Това всъщност те забавлява, а?

— Научих се да извличам удоволствие там, където успея да го намеря, Ана. Особено в периоди на големи екзистенциални кризи…

Иля захвърли фаса си някъде в мрака и веднага запали нова цигара.

Продължиха да вървят мълчаливо. Най-сетне стигнаха до една от асансьорните шахти, пресичащи кораба по цялата му дължина, като главната асансьорна шахта в небостъргач. Сега, когато корабът само се въртеше, но не се движеше, бе много по-лесно да се върви по страничната му ос. Но разстоянието от единия до другия му край си оставаше четири километра, затова бе за предпочитане асансьорите да се използват при всяка възможност. За изненада на Хури, асансьорът вече ги очакваше. Влезе в него след Иля с известен трепет, но всичко изглеждаше нормално, ускорението протече плавно.

— Значи асансьорите все още работят? — учуди се тя.

— Те са ключова система в кораба — отвърна Вольова. — Не забравяй, имам начини да задържам чумата. Не действат безупречно, но поне ми помагат да я отклонявам от всичко, което не искам да засегне. А и самият Капитан от време на време проявява желание да помогне. Както изглежда, трансформациите не са напълно извън неговия контрол.

Иля най-сетне бе засегнала въпроса за Капитана. До този момент Хури се бе вкопчвала в надеждата, че всичко това може да се окаже лош сън, който бе взела за действителност. Но сега се оказваше, че Капитанът е напълно реален.

— А двигателите?

— Все още недокоснати във функционално отношение, доколкото знам. Но само Капитанът има контрол над тях.

— Говорила ли си с него?

— Не съм убедена, че в случая трябва да се използва думата „говорила”. „Общувала”, може би… но дори това ми се струва далече от истината.

Асансьорът се отклони и премина в друга шахта. Асансьорните шахти бяха предимно прозрачни, но през голяма част от пътуването асансьорът се промъкваше между добре натоварени трюмове или си пробиваше път през стотици метри солиден метал, изграждащ корпуса. От време на време Ана зърваше през прозореца някоя от усойните влажни камери. В повечето случаи те бяха прекалено големи, за да види другата им страна на слабата, отразена светлина от асансьора. Пет от тях бяха достатъчно големи, за да поберат цели катедрали. Спомни си тази, която Вольова ѝ бе показала при първата ѝ обиколка из „Носталгия по безкрая” и при която бе преживяла четирийсетте ужаса. Сега те бяха по-малко от четирийсет, но пак бяха предостатъчно, за да променят ситуацията. Може би дори когато ставаше дума за неприятел като инхибиторите. Стига да успееха да убедят Капитана.

— Двамата с него успяхте ли да изгладите различията помежду си? — поинтересува се тя.

— Според мен фактът, че не ни уби, когато имаше възможност, отговаря повече или по-малко на този въпрос.

— И не те обвинява за това, което му причини?

За първи път Вольова прояви признак на досада.

— „Съм му причинила” ли? Това, което „съм му причинила”, беше акт на изключителна милост. Изобщо не го наказах. Просто… установих фактите и след това назначих лечението.

— Което, според някои определения, бе по-лошо от самата болест.

Сега Иля сви рамене.

— Той щеше да умре. Дадох му нов жизнен кредит.

Дъхът на Хури секна, защото в този момент минаха покрай поредната призрачна камера, изпълнена със сливащи се метаморфозни форми.

— Ако наричаш това „живот”…

— Един съвет. — Вольова се приведе по-близо и понижи глас. — Твърде възможно е той да чува този разговор. Просто го пази в ума си, какво ще кажеш? Добро момиче.

Ако някой друг ѝ бе говорил по този начин, само след две секунди щеше да опитва да си намести някоя изкълчена става. Но Хури отдавна се бе научила да толерира Иля повече от всеки друг.

— Къде е той? Все още на същото ниво като преди ли?

— Зависи какво разбираш под „него”. Струва ми се може да се каже, че епицентърът му е все още там. Но вече няма почти никакъв смисъл да се прави разграничение между него и кораба.

— Тогава значи е навсякъде? Навсякъде около нас?

— Всевиждащ. Всезнаещ.

— Това не ми харесва, Иля.

— Ако това може да ти бъде от някаква утеха, много се съмнявам, че се харесва и на него.

След много забавяния, връщане на заден ход и отклонения, асансьорът най-сетне ги закара до мостика на „Носталгия по безкрая”. За огромно облекчение на Хури консултацията с Капитана очевидно се отлагаше за по-късно.

Мостикът бе почти същият, какъвто го помнеше. Помещението беше увредено и износено, но в по-голямата си част вандализмът бе извършен преди промяната в Капитана. Самата Ана бе причинила лично част от щетите. Кратерите, които бяха резултат от собствените ѝ попадения, дори я изпълниха с известна дяволита гордост. Спомни си напрегнатата борба за власт на борда на лайтхъгъра, докато бе в орбита около неутронната звезда Хадес, в самия край на тази система.

На моменти бе ставало особено несигурно, но тъй като бяха оцелели, се осмели да повярва, че са удържали голяма победа. Появата на машините на инхибиторите обаче говореше друго. Битката най-вероятно щеше да бъде изгубена още преди първите изстрели. Но поне си бяха осигурили малко време. Сега трябваше да се възползват от него.

Хури се настани на едно от местата, гледащи към прожекционната сфера на мостика. Тя беше поправена след бунта и сега показваше системата Ризургам в реално време. Основните планети бяха единайсет, но се виждаха също така и техните луни и по-големите астероиди и комети — всички бяха потенциално важни. Имаше индикации на точното им орбитално положение и на векторите, показващи движението на въпросното тяло. Бледите конуси, излъчвани от лайтхъгъра, показваха докъде се простираше дълбокият сензорен обхват на кораба в момента, със съответните корекции при пътуване със скоростта на светлината. Вольова беше разпръснала шепа мониторни роботи по други орбити, които да дават информация за различни мъртви зони и да увеличават интерферометричната базова линия, но ги използваше предпазливо.

— Готова ли си за урок по най-нова история? — попита тя.

— Знаеш, че съм готова, Иля. Надявам се само, че си е заслужавало да направя това малко пътуване, защото отговарянето на някой и друг деликатен въпрос няма да ми се размине, когато се върна в Кювие.

— Те вероятно няма да ти се сторят толкова проблемни след като видиш това, което смятам да ти покажа.

Вольова увеличи една от луните, която обикаляше около втория по големина газов гигант на системата.

— Там ли са си направили лагер инхибиторите? — възкликна Хури.

— Тук и на още два други свята с подобни размери. Активността им на всеки един изглежда в общи линии еднаква.

Сега около луната се очертаха някакви тъмни силуети. Те се тълпяха и разпръскваха като развълнувано множество с непрестанно променящ се брой и форми. В един миг се установиха върху повърхността на луната, като се свързаха в целенасочени формации. Възпроизвеждането бе очевидно ускорено, може би часовете бяха компресирани в секунди, защото трансформациите по повърхността на луната се редуваха в бърза тъмна последователност. Увеличаването на картината в определени точки показваше тенденцията структурите да се образуват от кубични поделементи с вариращи в широки граници размери. Огромни лазери изпомпваха топлината обратно в Космоса, докато трансформациите бушуваха. Гротескни черни машини с големина на планини препречваха хоризонта и поглъщаха отразената от луната светлина, докато само светлината в инфрачервения спектър бе в състояние да създава изображения с известно значение.

— Какво правят? — попита Хури.

— И аз не разбрах в началото.

Трябваше да минат една-две седмици, докато ѝ стане ясно какво става. На равни интервали по екватора на луната се виждаха вулканични отвори, в които бяха разположени четвъртити машини със зейнала паст, които увеличаваха диаметъра на луната с една стотна. Без предупреждение те започнаха да бълват скален материал във вид на балистични струи от прах. Материята беше сгорещена, но не и разтопена. Тя се извиваше над луната като дъга и отиваше в орбита. Друга машина — Вольова не я беше забелязала до този момент — обикаляше по същата орбита, обработваше прахта, охлаждаше я и събираше струята. Така се образуваше организирана пръстеновидна система от обработена и рафинирана материя, гигатонове материя, подредени спретнато в редици. По-малки машини ги следваха като пасажи от дребна риба, засмукваха предварително рафинираната материя и я подлагаха дори на още по-съвършено пречистване.

— Какво става?

— Както изглежда, машините разрушават луната — отговори Иля.

— Това го разбрах и сама. Струва ми се обаче, че са избрали доста обременителен начин за тази цел. Ние разполагаме с бойни глави, които биха свършили същата работа за част от секундата…

— Като същевременно разпръснат половината от материята на луната — кимна мъдро Вольова. — Не мисля, че те искат точно това. Според мен искат цялата материя, обработена и рафинирана възможно най-ефективно. Особено като се има предвид, че разглобяват по този начин три луни. Така и няма да успеят да преобразуват в твърдо състояние много от летливия материал, освен ако не включат тежката артилерия на алхимията. Но дори при това положение ще си осигурят някъде около сто милиарда милиарда тона полезни изкопаеми.

— Доста камънак.

— Да. И почти от само себе си се налага въпросът: за какво точно им е нужно това?

— Вероятно вече имаш някаква теория.

Иля Вольова се усмихна.

— Нищо повече от догадки, на този етап. Разрушаването на луната все още не е приключило, но според мен е ясно, че искат да построят нещо. И знаеш ли какво? Силно подозирам, че, каквото и да е то, сигурно няма да е съобразено с нашите интереси.

— Мислиш, че става дума за оръжие, нали?

— Очевидно на старини ставам напълно предвидима. Да, определено се страхувам, че става дума за оръжие. Но даже не се наемам да предполагам от какъв вид. Ясно е, че вече можеха да са разрушили Ризургам, ако това бе незабавното им намерение… при това няма да има нужда да го разрушат така чистичко.

— Значи имат нещо друго предвид.

— Така излиза.

— Трябва да направим нещо по въпроса, Иля. Все още разполагаме със скривалището на оръжието. Бихме могли да променим хода на събитията, дори сега.

Вольова изключи прожекционната сфера.

— За момента те като че ли не са усетили присъствието ни — май не попадаме в спектъра, който следят, ако не сме в съседство с Хадес. Би ли искала да развалиш всичко това, като използваш оръжията от скривалището?

— Да, ако смятам, че това е последната ни надежда. Както би постъпила и ти.

— Искам само да кажа, че тогава няма да има връщане назад. Трябва да бъдем напълно наясно с този факт. — Иля помълча за момент. — Има и още нещо…

— Да?

Вольова понижи глас.

— Не можем да контролираме скривалището. Не и без неговата помощ. Ще трябва да убедим Капитана.

Разбира се, те не наричаха себе си „инхибитори“. Никога не бяха сметнали за нужно да се нарекат както и да било. Те просто съществуваха, за да изпълнят един изумително значим дълг, дълг от жизнена важност за бъдещото съществуване на самия разумен живот. Те не очакваха нито симпатия, нито разбиране, затова всяко име — или намек за оправдание — би било напълно излишно. Все пак те бяха наясно, че са им дали това име след славното унищожение, последвало Войната на зазоряване. Посредством тънката, дълга поредица от възпоминания, името се бе предавало от вид на вид, дори когато тези видове биваха заличавани от лицето на Галактиката. Инхибиторите — тези, които потискаха, които задържаха появата на разум.

Надзирателят призна, мрачно, че името даваше точно описание на работата му.

Трудно можеше да се каже точно къде и кога бе започната работата. Войната на зазоряване бе първото значимо събитие в историята на населената Галактика, сблъсък на милион новопоявили се култури. Това бяха първите видове, способни да се придвижват в междузвездното пространство, първите играчи в играта.

Войната на зазоряване бе заради един безценен източник.

Водеше се заради метал.

Тя се върна на Ризургам. В Дома на инквизицията я очакваха въпроси, на които трябваше да отговори. Направи го с цялото безгрижие, което успя да събере. Обясни, че бе отишла в пустошта, за да обсъди лице в лице с един от агентите, който се бе натъкнал на впечатляващи улики, изключително важния доклад, съставен въз основа на тях. Каза на съмняващите се, че следата, водеща към триумвира, от години не е била толкова убедителна. За да го докаже, реактивира някои затворени дела и покани стари заподозрени в Дома на инквизицията за провеждането на проследяващи разговори. Вътрешно ѝ се повдигаше от това, което трябваше да стори, за да поддържа илюзията за вероятността. Невинни хора трябваше да бъдат задържани и да бъдат накарани да почувстват, че животът или поне свободата им, са силно застрашени. Противно ѝ беше да прави всичко това. Някога бе омекотявала усещането, като се грижеше да тероризира по този начин само хора, които, както показваше документацията, бяха извършили едно или друго престъпление, но се бяха отървали безнаказано. За известно време това свърши работа, но после дори то започна да ѝ се струва съмнително в морално отношение.

Сега обаче положението беше още по-лошо. Тъй като сред администрацията съществуваха съмнения, за да смекчи претенциите им, трябваше да направи разследванията си необичайно ефикасни и безмилостни. В Кювие трябваше да циркулират правдоподобни слухове за мерките, до които бе готов да прибегне Домът на инквизицията. Заради нейното алиби трябваше да страдат хора.

Успокояваше се, че всичко това в крайна сметка се правеше за тяхно добро, че постъпките ѝ имаха за цел по-голямото благо на Ризургам; че няколкото посплашени души тук-там бяха малка цена, когато с нея се плащаше предпазването на цял един свят.

Тя стоеше до прозореца на офиса си в Дома на инквизицията, загледана надолу към улицата, когато видя как друг гост бе натъпкан в сива електрическа кола. Човекът се спъна, докато пазачите го въведоха в нея. Главата му беше покрита, а ръцете — вързани зад гърба. Колата щеше да полети през града, докато стигнеше някоя от жилищните зони — дотогава вече щеше да е притъмняло — и тогава човекът щеше да бъде изтикан навън на няколко преки от дома си.

Вървите около ръцете му сигурно щяха да бъдат разхлабени, но той най-вероятно щеше да полежи неподвижно на земята няколко минути, дишайки тежко, задъхан от облекчение, че е пуснат. Може би щеше да го открие групичка приятели, тръгнали към някой бар или прибиращи се от работа. Първо нямаше да го познаят, защото лицето му несъмнено беше подпухнало от побоя и му беше трудно да върви. Те щяха да му помогнат да се прибере, оглеждайки се през рамо да не би докаралите го агенти да са все още някъде наблизо.

Или пък човекът щеше да се изправи сам и, гледайки през цепките, останали на окървавените му, насинени клепачи, щеше някак си да намери пътя до своя дом. Съпругата му щеше да го чака, може би по-уплашена от когото и да било другиго в Кювие в този момент. Когато съпругът ѝ се прибереше, щеше да изпита същата смесица от облекчение и ужас, които беше изживял той самият при идването си в съзнание. Двамата щяха да останат дълго притиснати в обятията си въпреки болките на мъжа. После тя щеше да прегледа раните му и да почисти това, което можеше да бъде почистено. Счупени кости нямаше да има, но за да се увериш в този факт бе необходим щателен медицински преглед. Човекът щеше да реши, че е имал късмет, че агентите, които го бяха били, са били изморени след тежък ден в клетките за разпит.

По-късно, може би, щеше да се отправи към бара, за да се срещне със своите приятели. След като си купеха питиета, в някой тъмен ъгъл той щеше да им покаже най-впечатляващите си синини. И щеше да се разнесе слухът, че се бе сдобил с тях в Дома на инквизицията. Приятелите щяха да го попитат как така е бил заподозрян, че е имал нещо общо с триумвира, и той щеше да отвърне със смях, че нищо не може да спре Дома на инквизицията, не и сега. Всеки, за когото имаше дори най-неоснователни подозрения, че възпрепятства издирванията му, се смяташе достоен за разпит; а преследването на престъпника бе достигнало такива мащаби, че на всяка простъпка срещу което и да е правителствено разклонение се гледаше като на безмълвна проява в подкрепа на триумвира.

Хури гледаше как колата се плъзна напред и започна да набира скорост. Вече почти не си спомняше как изглежда този човек. След известно време всички започваха да изглеждат по един и същ начин, и мъже, и жени се смесваха в едно ужасено хомогенно цяло. Утре щеше да се срещне с нови хора.

Вдигна поглед над сградата, към небето с цвят на синина. Представи си процесите, които вече знаеше, че се осъществяват отвъд атмосферата на Ризургам. На не повече от един-два светлинни часа оттук, огромните и неумолими извънземни машини се бяха заели да превърнат три свята в дребен метален прах. Те явно не бързаха, не се вълнуваха от целта да приключат задачата си в рамките на определен времеви график. Вършеха си работата с невъзмутимото спокойствие на предприемачи.

Ана си припомни това, което вече знаеше за инхибиторите, информация, с която бе удостоена след инфилтрирането си сред екипажа на Вольова. В зората на времената бе избухнала война, обхващаща цялата Галактика и безброй много култури. В печалната епоха след нейното приключване един вид — или колектив от видове — бе решил, че разумният живот не може повече да бъде толериран. И бе пуснал на свобода тъмни роботизирани машини с единствената функция да наблюдават и да бъдат нащрек в очакване да забележат признаци за появяваща се култура, стигнала до нивото да пътува между звездите. Бяха поставили из Космоса капани, лъскави дрънкулки, предназначени да привличат неразумните. Тези капани предупреждаваха инхибиторите за появата на нова култура и същевременно служеха като психологически изпробващи механизми, изграждащи профила на предназначените за клане новооперени пиленца.

Капаните преценяваха технологическите успехи на въпросната култура и излагаха предположението си за начина, по който тя можеше да се опита да контрира заплахата на инхибиторите. Поради някаква причина, която Хури така и не разбра и никога не ѝ бе обяснена, реакцията към появилия се разум трябваше да бъде право пропорционална. Не беше достатъчно просто да се заличи целият живот в Галактиката или дори в някоя нейна част. Усещаше, че чистките на инхибиторите имат по-дълбока цел, но все още не бе в състояние да я долови и може би никога нямаше да успее да го направи.

И въпреки всичко, машините не бяха съвършени. Бяха започнали да се развалят. Не можеше да бъде установено точно какво става за период, по-кратък от няколко милиона години. Повечето видове не издържаха толкова дълго, така че те виждаха само мрачната приемственост. Упадъкът можеше да се наблюдава единствено при много по-дълъг период, доказателства за какъвто се намираха не в документацията на отделните култури, а в тънките разлики помежду им. Коефициентът на безжалостност на инхибиторите оставаше висок както винаги, но ефективността на методите им намаляваше, а времето за реакция нарастваше. Някакъв дълбок и недоловим недостатък в замисъла на машините излизаше на повърхността. От време на време някоя култура се промъкваше през мрежата и успяваше да се разпръсне из междузвездното пространство преди инхибиторите да съумеят да я задържат и унищожат. Тогава чистката се затрудняваше и заприличваше в по-малка степен на хирургическа операция и в по-голяма — на клане.

Амарантинците, птицеподобните създания, живели на Ризургам преди един милион години, бяха един от тези видове. Опитите да се справят с тях се бяха проточили и това бе позволило на много от тях да се шмугнат в различни скривалища. Последният акт на машините-убийци бе унищожаването на биосферата на Ризургам чрез предизвикване на катастрофално избухване на звезда. Постепенно Делта Павонис бе преминала към нормална, слънцеподобна активност, но Ризургам бе в състояние да поддържа отново живот едва напоследък.

След като си бяха свършили работата, инхибиторите бяха изчезнали обратно в космическия студ. Така бяха минали деветстотин и деветдесет хиляди години.

Тогава се бяха появили хората, привлечени от загадката на изчезналата амарантинска култура. Предводителят им беше Силвест, амбициозният потомък на богат Йелоустоунски род. Когато Хури, Вольова и „Носталгия по безкрая” пристигаха в системата, той вече бе оформил плана си за изследването на неутронната звезда в края на системата, убеден, че Хадес имаше нещо общо с унищожаването на амарантинците. Силвест застави екипажа на кораба да му помогне, използвайки тайното си оръжие, за да се промъкне през обвивката от защитна машинария и най-сетне да проникне в сърцето на изкуствено създадения обект с размери на луна, наречен „Цербер”, който обикаляше около неутронната звезда.

Предположенията на Силвест за амарантинците се оказаха верни. Но при проверката на своята теория той задейства специално поставения капан на инхибиторите. И намери смъртта си в сърцето на Цербер, при масивното анихилиране на материя и антиматерия.

И в същото време не беше умрял. Хури знаеше това. Беше се срещала със Силвест и разговаряла с него след „смъртта” му. Доколкото бе в състояние да го проумее, Силвест и неговата съпруга бяха съхранени като симулации в кората на самата неутронна звезда. Както се оказа, Хадес бе едно от убежищата, използвани от амарантинците, докато бяха преследвани от инхибиторите. То беше елемент от нещо много по-старо от амарантинците или дори от инхибиторите, трансцендентна система за съхранение и обработка на информация, огромен архив. Амарантинците бяха намерили начин да влязат вътре, както бе направил много по-късно и Силвест. Това бе всичко, което знаеше и което искаше да знае Хури.

Беше се срещнала със съхранения Силвест само веднъж. През изминалите оттогава повече от шейсет години — времето, което Вольова бе посветила на внимателното си инфилтриране в обществото, което я мразеше и се страхуваше от нея — Ана си бе позволила да забрави, че Силвест все още съществува някъде там, че в известен смисъл бе все още жив в компютърната матрица на Хадес. В редките случаи, когато се сещаше за него, се улавяше, че се пита дали той се бе замислял някога за последствията от действията си преди всичките тези години; дали спомените за инхибиторите го извеждаха понякога от тщеславните мечти за собствения му блясък. Съмняваше се, защото Силвест не ѝ се бе сторил от хората, които се смущават прекалено от последствията от своите действия. И, във всеки случай, според забързаните му пресмятания, тъй като времето минаваше много бързо в матрицата на Хадес, от тези събития може би го деляха столетия субективно време и следователно бяха безобидни като детски бели. Много малко можеше да го засегне там, какъв смисъл имаше тогава да се тревожи за него?

Това обаче не помагаше на онези, които бяха все още извън матрицата. Хури и Вольова бяха прекарали само двайсет от тези шейсет и повече години извън криокамерите, защото планът им за инфилтриране бе по необходимост бавен и епизодичен. Но Ана се съмняваше, че от тези двайсет години бе изминал дори един ден, през който да не бе мислила — и притеснявала — заради инхибиторите.

Сега поне тревогите ѝ бяха трансмутирали в сигурност. Те бяха тук. Това, от което се бе опасявала, най-сетне бе започнало.

Но то нямаше да бъде бърза, брутална чистка. Беше предизвикано съществуването на нещо титанично, нещо, нуждаещо се от суровините на цели три свята. Засега дейността на инхибиторите не можеше да бъде доловена от Ризургам, дори със системите, специално предназначени да улавят приближаването на лайтхъгъри. Но Хури се съмняваше, че това положение щеше да се запази още дълго. Рано или късно дейността на извънземните машини щеше да премине някакъв праг на възприемчивост и гражданите щяха да започнат да стават свидетели на странни явления в небето.

Най-вероятно тогава щеше да настане истински ад.

И не бе изключено дотогава това дори вече да няма значение.