Корабът на изкуплението

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Клавейн се събуди от принудителния сън, изпълнен със сънища за срутени сгради и пясъчни бури. Трябваше му известно време за пренастройка, докато осъзнае къде се намира и спомените от последните събития си дойдат на мястото. Припомни си събранието на Затворения съвет и пътуването към кометата на Скейд. Помнеше и срещата си с Майстора на делото, и погребаната в кометата флота, очевидно предназначена за масова евакуация. Помнеше как бе откраднал корветата и я бе насочил към вътрешността на системата при максимална мощност.

Все още беше вътре в нея, все още стоеше на мястото на първия пилот. Прокара пръсти по дактилните контроли, извиквайки различни екрани. Те оживяха около него, като се отваряха и осветяваха като слънчогледи. Не беше сигурен, че корветата ще общува с него невронно, защото не бе изключено Скейд да бе успяла да обезвреди този неин режим. Всичко показваше, че не бе успяла да го направи — до този момент корабът му се подчиняваше безпрекословно — но не виждаше смисъл да рискува излишно.

По подобните на цветя екрани се изписваха един след друг различни статуси и схеми на многобройните подсистеми, сменяйки се с трескава бързина. Клавейн издигна нивото на съзнанието си, докато водопадът от образи се забави до нещо, което бе в състояние да асимилира. Някои от въпросите бяха от техническо естество, доклади за повредите, претърпени от корветата по време на бягството, но нито една от тях не заплашваше мисията му. Други показваха резюмета на тактическото положение върху непрекъснато нарастващо пространство, все по-далече и по-далече от корветата. Клавейн изучаваше иконките и обяснителните бележки, отбелязвайки за себе си близостта както на конджоинърските, така и на демаршистките кораби, роботи, скитащи из пространството мини и други подобни. На три светлинни часа оттук се водеше голяма битка, но това бяха най-близките военни действия за момента. Не се виждаше признак и за реакция от страна на Майка Нест. Това не означаваше, че нямаше реакция, защото Клавейн разчиташе на тактическите данни, хващани от корветата с помощта на пасивни сензори и черпани от комуникационните мрежи в рамките на система, но не рискуваше да използва активните ѝ сензори, които щяха да издадат местоположението му на всеки, гледащ в правилната посока. Но засега не се забелязваше очевидна реакция.

Клавейн се усмихна и присви рамене, което му напомни незабавно за счупеното по време на бягството ребро. Болката бе по-тъпа, отколкото преди, защото се бе сетил да си завърже медицинско наметало преди да легне да спи. Това наметало насочваше магнетичните полета към гръдния му кош, подпомагайки и ускорявайки зарастването на костта. На дланта си, там, където пиезоножът бе проникнал до костта, бе поставил готова превръзка. Раната, която си бе нанесъл сам, беше чиста и почти не го болеше.

И така, явно бе успял. За кратко време, припомняйки си случилото се като през мъгла, бе решил, че спомените му за последните събития са просто плод на неспокойни сънища, като тези, които спохождат всеки войник с подобие на съвест; всеки, който бе преживял достатъчно войни — достатъчно дълга история — за да знае, че онова, което изглежда правилно действие в момента, по-късно може да се окаже най-ужасна грешка. А той бе предал своите хора. Извършеното беше предателство, колкото и чисти да бяха мотивите. Бяха му поверили изключително голяма тайна и той бе предал доверието им.

Не беше имал време да направи преценка на стореното освен на съвсем бегло, повърхностно ниво. От мига, в който бе видял евакуационната флота и бе осъзнал какво означава това, Клавейн разбра, че има само една възможност да си тръгне, и тя бе да открадне корветата още там. Ако бе изчакал още малко, например докато се върнат на Майка Нест, Скейд несъмнено щеше да прозре намеренията му. Тя и без това имаше своите подозрения, но ѝ беше нужно време, за да се оправи из непознатата архитектура на ума му, из античните му импланти и почти забравени протоколи за невронните му допирни точки. Не можеше да си позволи да ѝ осигури това време.

Затова бе действал незабавно със съзнанието, че вероятно никога повече няма да види Фелка, защото не очакваше да бъде оставен на свобода — или дори жив — след като навлезеше в следващата и най-трудна фаза на своето дезертьорство. Много по-добре щеше да бъде, ако бе имал възможност да я види за последен път. Не се надяваше да я убеди да тръгне с него, нито да уреди бягството ѝ, дори тя да бе съгласна, но можеше да я запознае с намеренията си, сигурен, че няма да издаде тайната му. Смяташе, че тя щеше да разбере… може би нямаше да се съгласи, но нямаше и да опита да го разубеди. А ако бяха имали възможност да си вземат сбогом, тогава тя може би щеше да отговори на въпроса, който досега така и не се бе осмелил да ѝ зададе. Въпрос, който живееше в него още от времето на гнездото на Галиана и военните дни на Марс, когато се бяха запознали. Щеше да я попита дали е негова дъщеря и може би щеше да получи отговор.

А сега така и нямаше да разбере; не бе изключено в крайна сметка все пак да не събереше кураж да попита — през всичките години досега така и не бе успял да го направи — затова предстоящото заточение и невъзможността някога да научи истината му изглеждаха мрачни и студени като камък.

Клавейн си каза, че най-добре за него беше да приеме този факт и да се научи да живее с него.

Беше дезертирал и преди, изоставяйки един живот, и бе оцелял както физически, така и емоционално. Сега бе по-възрастен, но толкова стар и уморен, че да не може да го направи отново. Номерът беше да се концентрира само върху най-близките предстоящи събития: факт номер едно бе, че е все още жив и с незначителни наранявания. Напълно вероятно бе към него да летяха ракети, но те бяха изпратени дълго след потеглянето му, иначе вече щяха да бъдат доловени от пасивните сензори. Някой, напълно възможно беше да е Рьомонтоар, бе успял да забави развитието на нещата достатъчно, за да му даде това предимство. Не беше кой знае какво, но бе далеч за предпочитане през възможността вече да е мъртъв, сърфирайки на разширяващия се облак от собствените си йонизирани останки. Този факт заслужаваше поне една мрачна усмивка. Все още можеха да го убият, но поне нямаше да стане близо до дома.

Почеса се по брадата, напрягайки мускули заради постоянното придърпване от ускорението. Двигателите на корветата все още работеха с максималната мощност, която бяха в състояние да издържат: три гравитационни константи, които усещаше стабилни като скала и плавни като привличане на звезда. Всяка секунда корабът унищожаваше частица антиматерия с размери на бактерия, но масата на реактора от антиматерия и метален водород изглеждаше почти недокосната. Корветата можеше да го отведе до всяка желана от него точка в рамките на системата, при това само за няколко десетки дни. Ако искаше, можеше да я ускори дори още повече, но така щеше да подложи двигателите на по-голямо натоварване от необходимото.

Факт номер две беше, че имаше план.

Ускорителите с антиматерия на корветата бяха рожба на най-нови технологии, във всеки случай далеч по-напреднали от всичко, което можеше да се види в неприятелската флота, но не използваха същата технология като междузвездния конджоинърски двигател. Не бяха в състояние да придвижват тежащ милиони тонове космически кораб почти със скоростта на светлината, но имаха едно значително тактическо предимство: бяха безшумни в целия спектър на отделяните неутрино. Тъй като Клавейн бе извадил от строя всички обичайни транспондери, можеше да бъде засечен само по изпусканите пламъци — факлата от релативистични частици, излитащи от ауспусите на корветата. Но отработените газове на корветата бяха силно насочени, така че наподобяваха острие на рапира. Наблюдаваше пренебрежимо малко разсейване от оста, следователно бе възможно да бъде забелязан само от нещо или някой, който се намираше в извънредно тесния конус непосредствено зад задната част на кораба. Конусът се разширяваше с отдалечаването си от него, но същевременно се разпръскваше и отслабваше, като лъч на фенерче, отслабващ все повече с увеличаване на разстоянието. Само намиращият се близо до центъра наблюдател би доловил достатъчен брой фотони, за да добие точна представа за местоположението му, но ако Клавейн променеше ъгъла на наклона на конуса само с няколко градуса, лъчът щеше да бъде прекалено слаб, за да го издаде.

Но промяната във вектора на лъча означаваше промяна в курса. Майка Нест нямаше да очаква подобно нещо от него, а само да се придържа към отнемащата най-малко време траектория за Епсилон Еридани и после към Йелоустоун, който обикаляше около въпросната звезда. Щеше да стигне там за дванайсет дни. Къде другаде можеше да отиде? Корветата не можеше да стигне до друга система — обсегът и на действие се простираше едвам до кометния облак — а почти всеки друг свят, освен Йелоустоун, се намираше все още, поне на думи, под контрола на демаршистите. Властта им може и да отслабваше, но в обхваналата ги параноя те щяха да нападнат Клавейн, дори да пратеше съобщение, че дезертира и им носи безценни от тактическа гледна точка тайни. Но той знаеше всичко това. Още преди да забие пиезоножа в мембраната на кометата на Скейд, вече си бе съставил план, макар и не най-подробния или елегантния в своята кариера, при това с доста малък шанс за успех, но бе разполагал само с броени минути за това и смяташе, че не се бе справил прекалено зле. Дори след като бе имал възможност да размисли по-обстойно над него, не му бе дошло наум нищо по-добро.

Единственото, което му бе нужно, бе малко вяра.

„Искам да знам какво се е случило с мен.”

Те я погледнаха, след това се спогледаха помежду си. Тя почти усещаше интензивното жужене на мислите им, пропукващо във въздуха като разлагането на йонизацията, предшестващо гръмотевичната буря.

Първият хирург излъчваше спокойствие и увереност. [Скейд…]

„Казах, че искам да знам какво е станало с мен.”

[Ти си жива. Беше ранена, но оцеля. Все още се нуждаеш от…] Лустрото от привидно спокойствие на лекаря започваше да се изчерпва.

„От какво?”

[Все още имаш нужда да оздравееш както трябва. Но всичко може да се оправи напълно.]

Поради някаква причина тя не бе в състояние да наднича в главите им. За повечето конджоинъри внезапното озоваване в подобна изолация бе смущаващо преживяване. Но Скейд бе подготвена за него. Изтърпя го стоически, като си припомни, че вече бе преживявала почти същата пълна изолация по времето си в Затворения съвет. Тя бе престанала, както щеше да дойде краят и на сегашната изолация. Беше въпрос единствено на време, докато…

„Какво им има на моите импланти?”

[Нищо им няма.]

Знаеше, че хирургът се казва Делмар. „Защо тогава съм изолирана?”

Но почти преди да оформи въпроса си разбра какъв е отговорът. Не искаха да бъде в състояние да разбере как изглеждаше в техните очи. Защото не искаха да научи веднага истината за случилото се с нея.

[Скейд…]

„Няма значение… Знам. Защо си направихте труда да ме събудите?”

Не можеше да помръдне глава, само очите. През мъглата на периферното си зрение видя как Рьомонтоар се приближи до леглото ѝ, масата или кушетката, където я бяха събудили. Носеше електриковобяла лекарска туника. Главата му представляваше странно несвързана сфера, щръкнала към нея. Медицински слуги с лебедови шии отстъпиха, за да му направят път. Лекарят кръстоса ръце пред гърдите си и погледна със строго неодобрение. Колегите му се бяха оттеглили дискретно, за да оставят само тримата в стаята.

Скейд се взря надолу към пода, но видя само някаква нефокусирана белота, която можеше би беше илюзорна. Чуваше се тихо механично бръмчене, но не беше нещо, което не можеше да се очаква в една болнична стая.

Рьомонтоар коленичи край нея. [Какво си спомняш?]

„Ти ми кажи какво се случи, а аз ще ти кажа какво си спомням.”

Рьомонтоар погледна към хирурга. Позволи на Скейд да чуе мисълта, която вкара в главата на Делмар. [Страхувам се, че ще трябва да ни оставиш насаме. Вземи и твоите машини, защото съм убеден, че разполагат със записващи устройства.]

[Ще ви оставим сами за пет минути, Рьомонтоар. Ще бъдат ли достатъчно?]

[Ще трябва да стигнат, нали?] Рьомонтоар кимна и се усмихна, когато лекарят поведе навън машините, свели елегантно лебедовите си шии, за да минат през вратата. [Съжалявам…]

[Пет минути, Рьомонтоар.]

Скейд опита отново да направи движение с глава, все така неуспешно. „Ела по-наблизо, Рьомонтоар. Не те виждам лесно. Не искат да ми покажат какво се е случило.”

[Помниш ли кометата? Клавейн беше с нас. Ти му показваше намиращите се под повърхността ѝ кораби.]

„Спомням си.”

[Клавейн открадна корветата, преди ние с теб да успеем да се качим на борда ѝ. Тя бе все още завързана за повърхността на кометата.]

Скейд си спомняше как бе завела Клавейн до кометата, но нищо повече. „И той измъкна ли се?”

[Да, но до това ще стигнем по-късно. Проблемът е какво се случи по време на неговото бягство. Клавейн даде пълен напред, докато въжетата с куките се скъсаха от напъна. И се върнаха обратно към кометата с всичка сила. Опасявам се, че едно от тях те улучи.]

Трудно ѝ бе да отговори, макар да бе разбрала от момента на събуждането си, че с нея се бе случило нещо лошо. „Улучи ли казваш?”

[Ти беше ранена, Скейд. Лошо. Ако не беше конджоинър, ако нямаше в главата си машинките, за да ти помогнат да се справиш с шока, най-вероятно нямаше да останеш жива, въпреки помощта, която успя да ти окаже скафандърът.]

„Покажи ми, дяволите да те вземат.”

[Щях да го направя, ако в тази стая имаше огледало. Но няма, а не мога да прескоча невронните блокади, поставени от Делмар.]

„Опиши ми го тогава. Направи го, Рьомонтоар!”

[Не съм дошъл за това, Скейд… Делмар ще те върне във възстановяваща кома съвсем скоро и при следващото си събуждане ще бъдеш отново здрава. Дойдох да те питам за Клавейн.]

За момент се изолира от мрачното любопитство за своето състояние. „Предполагам, че е мъртъв?”

[Всъщност все още не сме успели да го спрем.]

Въпреки гнева и мрачното си любопитство, Скейд не можеше да не признае, че въпросът за Клавейн я интересуваше поне толкова, колкото собственото ѝ състояние. Освен това двете неща бяха свързани, нали така? Все още не разбираше напълно какво се бе случило с нея, но беше достатъчно да знае, че то бе дело на Клавейн. Нямаше значение, че изглежда не бе извършено умишлено.

В предателството нямаше „инциденти”.

„Къде е той?”

[Ето това е странното. Както изглежда никой не знае. Изследваха изхвърлените от корветата отработени газове. Насочил се е към Епсилон Еридани… вероятно към Йелоустоун или Ръждивия пояс.]

„Демаршистите ще го разпънат на кръст.”

Рьомонтоар кимна. [Със сигурност. Но сега не изглежда, че се е насочил там… поне не директно. Отклонил се е от насочения към слънцето вектор. Не знаем по кое време на пътуването, защото изгубихме пламъка на двигателите му.]

„Разпръснали сме оптични монитори из целия кометен облак. Със сигурност вече е попаднал в линията, засичана от някой друг от тях.”

[Проблемът е, че Клавейн знае местонахождението на тези монитори. И може да се погрижи лъчът му да не преминава през тях. Не трябва да забравяме, че той е един от нас, Скейд.]

„Изстреляхте ли ракети?”

[Да, но те така и не се доближиха достатъчно, за да определят сами къде се намира корветата. И тъй като не разполагаха с достатъчно гориво, за да се върнат в Майка Нест, трябваше да ги детонираме.]

Скейд усети, че по брадичката ѝ потече слюнка. „Трябва да го спрем, Рьомонтоар. Проумей този факт.”

[Дори ако доловим сигнала на Клавейн отново, той вече ще бъде по-далече, отколкото се простира обсегът на действие на ракетите. И никой от другите кораби не може да догони една корвета.]

Скейд не можеше да сдържи гнева си. „Разполагаме с прототипа.”

[Дори „Куче грозде” не е толкова бърз, не и на разстояния в рамките на една слънчева система.]

Скейд не каза нищо в продължение на няколко секунди, пресмятайки колко бе безопасно да разкрие. Това бе въпрос на Вътрешното светилище, притежаващо по-високи стандарти за нелегалност дори от Затворения съвет. „По-бърз е, Рьомонтоар.” Вратата се отвори. Един от слугите влезе, последван от Делмар. Рьомонтоар се изправи и протегна ръце, с дланите нагоре.

[Имаме нужда само от още една минута…]

Делмар застана до вратата, скръстил ръце пред гърдите си. [Оставам тук, опасявам се.]

Скейд зашепна ядно нещо на Рьомонтоар. Той се приближи още, приведе се, така че вече само няколко сантиметра деляха главите им една от друга, което позволяваше контакт между умовете им без усилването на системите в помещението. „Може да се направи. Прототипът има по-висок таван на ускорение, отколкото предполагаш.”

[Колко по-висок?]

„Много. Ще видиш. Но единственото, което трябва да знаеш е, че прототипът може да се приближи достатъчно до позицията на Клавейн, за да улови отново следите му, а след това дотолкова, че да може да използва оръжието си. Ще бъде нужно ти да бъдеш сред екипажа, разбира се. Ти си войник, Рьомонтоар. Познаваш оръжията по-добре от мен.”

[Не трябва ли да мислим как да го върнем обратно жив?] „Малко е късно за това, не мислиш ли?”

Той не отговори, но тя усети, че му е дала да разбере намерението и. И съвсем скоро той също щеше да достигне до нейното мнение. Той беше конджоинър до мозъка на костите и следователно щеше да приеме всеки начин на действие, колкото и безжалостен да беше, щом бе в полза на Майка Нест. В това се състоеше разликата между Рьомонтоар и Клавейн. [Скейд…]

„Да, Рьомонтоар?”

[Ако се съглася с твоето предложение…]

„Да нямаш някакво твое изискване?”

[Не изискване. Молба. Фелка да бъде пусната да дойде с нас.]

Скейд присви очи. Готвеше се да откаже, когато осъзна, че причината да постъпи така, а именно — операцията да остане напълно в рамките на Затворения съвет, нямаше да пострада заради участието на Фелка.

„И с какво ще помогне присъствието на Фелка?”

[Зависи. Ако възнамеряваш да превърнеш това в екзекуторски ескадрон, тя няма изобщо да ни бъде от полза. Но ако възнамеряваш да върнеш Клавейн жив, а според мен би трябвало да стане именно така, тогава Фелка би била безценна.] Скейд знаеше, че той е прав, макар да ѝ бе мъчително да го признае. Клавейн беше изключително ценен за операцията около възвръщането на оръжията от адска класа и отсъствието му щеше да я направи дори още по-трудна. От една страна виждаше плюсовете на връщането му в стадото, за да могат да изсмучат придобития му с толкова усилия опит като костен мозък. Но залавянето му жив щеше да бъде несравнимо по-трудно от убийството от голямо разстояние, което освен всичко друго увеличаваше опасността междувременно да успее да стигне там, накъдето се бе запътил. Демаршистите щяха да бъдат повече от щастливи да научат за новата програма за строеж на космически кораби, за слуховете около плановете за евакуация и адските нови оръжия.

Не беше сигурна, но се опасяваше, че тази новина можеше да се окаже достатъчна, за да даде нови сили на врага, като му спечели съюзници сред онези, които до този момент бяха запазили неутралитет. Ако демаршистите се съюзяха и успееха да атакуват в последния момент Майка Нест с подкрепата на ултрите и други от неутралните до този момент фракции, всичко можеше да бъде изгубено.

Не Трябваше да убие Клавейн; това просто не подлежеше на обсъждане. По същия начин трябваше да създаде впечатление, че е готова да действа разумно, както би постъпила при всяко друго военно положение. Което означаваше, че трябва да приеме присъствието на Фелка.

„Това е изнудване, нали?”

[Не е изнудване, Скейд. Просто преговаряне. Ако някой от нас е в състояние да уговори Клавейн да се откаже от намеренията си, това със сигурност е Фелка.]

„Той няма да я послуша, дори ако…”

[Дори ако мисли, че е негова дъщеря? Това ли искаше да кажеш?]

„Той е стар човек, Рьомонтоар. Старец със своите заблуди. Те не са моя отговорност.”

Слугите се отместиха, за да му направят място да мине. Скейд проследи с поглед как привидно отделеното му от тялото лице се понесе из помещението като балон. В определени мигове от разговора им бе усещала как невронната блокада е на път да се предаде, че Делмар не бе изключил напълно някои пътеки, поради напълно разбираемо недоглеждане. Все едно към мозъка на Рьомонтоар за секунда се бяха отваряли замръзнали прозорци. Най-вероятно той дори не си бе дал сметка за нейните нахлувания. Нищо чудно дори тя самата да си ги бе въобразила.

Но ако си ги бе въобразила, значи си бе въобразила и съпровождащия ги ужас. А ужасът се дължеше на онова, което виждаше Рьомонтоар.

„Делмар… Наистина бих искала да узная фактите…” [По-късно, Скейд, след като бъдеш излекувана. Тогава ще можеш да знаеш. Дотогава предпочитам да те върна отново в състояние на кома.]

„Покажи ми сега, копеле такова.”

Той се приближи още малко. Първият от слугите с лебедова шия се надвеси над него, хромовите участъци от врата му проблеснаха. Машината започна да извива глава назад-напред, попивайки онова, което се намираше под нея.

[Добре. Но да не кажеш, че не съм те предупредил.]

Блокадите в черепа ѝ започнаха да падат като тежки метални жалузи. Нахлу цял язовир от невронна информация. Скейд се видя през погледа на Делмар. Онова нещо върху медицинската кушетка несъмнено бе тя самата — странно, но главата ѝ не бе пострадала — формата ѝ обаче нямаше нищо общо с нея. Усети спазъм на отвращение, сякаш внезапно бе попаднала на снимка от някакъв мрачен архив на медицински кошмари от прединдустриалната епоха. Отчаяно ѝ се искаше да обърне страницата, да мине към следващата, по-милосърдна жестокост.

Беше разсечена на две.

Металното въже явно бе минало през нея от лявото рамо към десния хълбок и бе направило точен диагонален разрез. Беше отнесло краката и лявата ѝ ръка. Към раните бе включена поддържаща апаратура: подобна на лъскавобели жужащи струпеи медицинска броня, истински огромни, изпълнени с гной циреи. От апаратурата излизаха тръбички, по които в тялото ѝ се вливаха различни течности, други тръбички излизаха от нея и влизаха в коленичилите край кушетката бели модули. Все едно бе пеперуда, готова да излети от бял стоманен пашкул. Или пък той я консумираше, превръщайки я в нещо странно и фантасмагорично.

„Делмар…”

[Съжалявам, Скейд, но аз те преду…]

„Не разбираш. Това… състояние… изобщо не ме засяга. Ние сме конджоинъри, нали така? Няма нещо, което да не сме в състояние да оправим с времето. Знам, че в крайна сметка ще ме излекуваш напълно.” Усети облекчението му.

[В крайна сметка, да…]

„Но „в крайна сметка” не е достатъчно добро решение. След няколко дена, най-много три, трябва да се кача на кораба.”