Корабът на изкуплението

ТРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

— Иля. Събуди се.

Хури стоеше край леглото ѝ и наблюдаваше диагностичните показатели, за да разбере, че Вольова идва в съзнание. Вероятността да е умряла не трябваше да се изключва — визуалната индикация, че е жива, беше наистина доста ограничена, — но показанията бяха горе-долу същите, както ги бе видяла преди да се отправи към тайната оръжейна.

— Мога ли да помогна с нещо?

Хури се обърна, едновременно стресната и засрамена. Скелетоподобният слуга стоеше в очакване на отговора ѝ.

— Клавейн… Не мислех, че си все още включен.

— Не бях допреди един миг.

Слугата се отдели от тъмния ъгъл, където се намираше, и спря от другия край на леглото, до обслужващия го тумбест апарат. После протегна ръка и направи някакви настройки по него.

— Какво правиш? — попита Ана.

— Издигам я към съзнателно състояние. Нали това искаше?

— Аз… не съм сигурна дали трябва да ти се доверя или не трябва просто да те смажа.

Слугата отстъпи от апарата.

— Определено не трябва да ми се доверяваш, Ана. Основната ми цел е да ви убедя да ми предадете оръжията. Не мога да използвам сила, но мога да прибягна до убеждение и дезинформация.

После бръкна под леглото и ѝ подхвърли нещо с широко движение на единия си крайник.

Хури хвана чифт очила, оборудвани със слушалки. Изглеждаха доста използвани, протрити и загубили цвета си. Сложи ги и видя как човешката форма на Клавейн обгърна скелетоподобния робот. Гласът, който достигна до нея през слушалките, имаше човешки тембър и модулация.

— Така е по-добре — заяви той.

— Кой те пуска и спира, Клавейн?

— Иля ми разказа нещичко за вашия Капитан — обясни слугата. — Засега той не ми се е представил, нито ми е казал нещо, но ми се струва, че ме използва. Включи ме, когато Иля бе ранена, и така успях да ѝ помогна. Но аз съм просто една симулация в бета-ниво. Притежавам познанията на Клавейн, а той е преминал доста задълбочено медицинско обучение. Предполагам обаче, че Капитанът има възможност да прибегне и до много други източници за тази цел, включително собствените си спомени. Единственото ми заключение е, че той не желае да се намесва директно, затова предпочита да използва мен като посредник. Аз съм негова марионетка, в по-голяма или по-малка степен.

Ана изпита желание да не се съгласи с него, но нищо в поведението му не я навеждаше на мисълта, че той лъже или си дава сметка за по-правдоподобно обяснение. Капитанът бе излязъл от своята самоизолация, само за да оркестрира самоубийството си, но след като опитът се беше провалил и на всичкото отгоре Иля бе пострадала, той се бе оттеглил и изпаднал в дори още по-мрачна психоза. Не беше сигурна само дали всичко това превръщаше Клавейн в негова марионетка или в оръжие.

— Какво бих могла да ти поверя да свършиш в такъв случай? — Хури премести поглед от Клавейн към Вольова. — Ами ако я убиеш?

— Не. — Той заклати енергично глава. — Вашият кораб или вашият Капитан не би го допуснал, убеден съм. А и аз не бих си и помислил да извърша подобно нещо. Аз не съм хладнокръвен убиец, Ана.

— Ти си просто софтуер. А един софтуер е способен на всичко.

— Не бих я убил, уверявам те. Искам тези оръжия, защото вярвам в единството на човечеството и в хуманността. Никога не съм смятал, че целта оправдава средствата. Нито в тази, нито в която и да било друга от проклетите войни, в които съм участвал. Ако се наложи да убия, за да постигна каквото искам, ще го направя. Но не и преди да съм направил всичко възможно, за да го избегна. Иначе с нищо няма да бъда по-добър от другите конджоинъри.

Без никакво предупреждение Иля Вольова се обади от леглото си.

— Защо са ти тези оръжия, Клавейн?

— Аз бих могъл да ти задам същия въпрос.

— Това са моите оръжия.

Хури се взираше в лицето на ранената, но тя не ѝ изглеждаше по-будна, отколкото преди пет минути.

— Те всъщност не принадлежат на вас — каза Клавейн. — Собственост са на конджоинърите.

— И сега си посвещаваш скапаното време да си ги искаш обратно, така ли?

— Не съм аз този, който си ги иска обратно, Иля. Аз съм добрият, дошъл да те отърве от тях, преди да са пристигнали лошите. Тогава оръжията ще бъдат моя, а не твоя грижа. А като казвам „лоши”, говоря напълно сериозно. По-добре да си имаш вземане-даване с мен, защото съм разумен човек. Конджоинърите обаче дори няма да си направят труда да преговарят. Просто ще си вземат оръжията, без да питат.

— Все още ми е трудно да повярвам на онази история с дезертирането, Клавейн.

— Иля… — Ана се надвеси над леглото. — Иля, остави Клавейн засега. Има нещо, което трябва да знам. Какво направи с тайните оръжия? Преброих само тринайсет в оръжейната.

Вольова се засмя преди да отговори. Като че ли се радваше на собствения си ум.

— Разпръснах ги. Убих два заека с един куршум. Сега са навсякъде из системата, така че Клавейн няма как да се добере лесно до тях. Същевременно ги програмирах да стрелят автоматично срещу машините на инхибиторите. Как са моите красавици, Хури? Впечатляващи ли са фойерверките тази нощ?

— Фойерверки наистина има, Иля, но нямам абсолютно никаква представа кой побеждава.

— Е, значи, поне битката все още продължава. Това трябва да е добър знак, а?

Вольова не направи нищо видимо, но над главата ѝ се появи сплескана сфера, приличаща на мехурче-мисъл от карикатура. Макар да беше ослепена при атаката на оръжието, сега носеше малки сиви очила, които бяха във връзка с инсталираните от посредника на Клавейн импланти в главата ѝ. „В някои отношения сега тя има по-добро зрение отпреди” — помисли си Хури. Така беше в състояние да вижда на всички дължини на вълната и ленти извън електромагнитния диапазон, които предлагаха очилата, и можеше да черпи от генерираните от машината полета със значително по-голяма яснота, отколкото беше възможно преди. И въпреки всичко, присъствието на чуждите машини в черепа ѝ несъмнено я изпълваше с нямо отвращение. Подобни неща винаги я бяха възмущавали и сега ги приемаше единствено поради нуждата.

Проектираната сфера беше по-скоро всеобща халюцинация, отколкото холограма. Беше цялата осеяна със зелени линии на екваториална координатна система, леко изпъкнала на екватора и стесняваща се на полюсите. Еклиптиката на системата представляваше млечнобял диск, обхващащ мехура от едната до другата страна, осеян с множество символи. В средата светеше оранжевото око на звездата Делта Павонис. Яркочервено петно обозначаваше разрушения Рок, а по-тъмночервеното ядро представляваше огромното оръжие на инхибиторите, което сега се движеше в ротационна фаза със звездата. Самата звезда беше очертана с блестящи лилави контурни линии. Петното на повърхността ѝ, непосредствено под оръжието, навлизаше навътре в нея, като стигаше до една осма от диаметъра ѝ, тоест една четвърт от разстоянието до ядрото, където се осъществяваше ядрено горене. Разбеснели се виолетово-бели пръстени разтопена материя се разпространяваха от ямата, замръзнали като вълнички на повърхността на езеро, но те бяха само искри в сравнение с експлозивната мощ на ядрото. Но колкото и смущаваща да беше тази информация, звездата не беше непосредствено привличащата вниманието точка. Хури преброи двайсетина триъгълничета в същия квадрант на еклиптиката, в който се намираше и инхибиторското оръжие, и реши, че това са оръжията от тайната оръжейна.

— Такова е състоянието на играта — обяви Вольова. — В реално време. Не ми ли завиждаш за играчките, Клавейн?

— Нямаш представа колко са важни тези оръжия — отвърна слугата.

— Така ли мислиш?

— От тях зависи дали целият човешки род ще оцелее или ще бъде затрит. Ние също знаем за инхибиторите, Иля, и знаем какво могат да направят те. Видяхме го в послания от бъдещето: човешката раса се намира на ръба на пълното унищожение от машините на инхибиторите. Нарекохме ги вълците, но няма съмнение, че говорим за един и същ враг. Ето затова не трябва да разпиляваш оръжията.

— Да ги разпилявам ли? Аз не ги разпилявам. — Звучеше смъртно обидена. — Използвам ги тактически, за да забавя действията на инхибиторите. Осигурявам безценно време за Ризургам.

— И колко оръжия изгуби откакто започна кампанията?

— Нито едно.

Слугата се наклони над нея.

— Иля… слушай ме внимателно. Колко оръжия изгуби?

— Какво имаш предвид под „изгуби”? Три оръжия дадоха функционален дефект. Толкова за конджоинърското майсторство. Две други са предназначени да бъдат използвани само веднъж. Надали това може да бъде определено като „загуби”, Клавейн.

— Значи нито едно оръжие не е било унищожено от ответен огън от страна на инхибиторите?

— Две оръжия бяха донякъде повредени.

— Бяха унищожени напълно, нали?

— Все още получавам телеметрична информация от тях. Няма да знам какви точно са пораженията, преди да огледам бойната сцена.

Образът на Клавейн отстъпи от леглото. Беше станал една степен по-блед, ако такова нещо изобщо беше възможно. Затвори очи и измърмори нещо под носа си, нещо, което приличаше най-вече на молитва.

— В началото ти разполагаше с четирийсет оръжия. Досега, доколкото разбирам, си изгубила девет. Още колко си изгубила, Иля?

— Толкова, колкото трябва.

— Не можеш да спасиш Ризургам. Опитваш да се бориш с невъобразима сила. Така само хабиш оръжията. Трябва да ги опазим, докато ни се удаде възможност да ги използваме подобаващо, по начин, който би променил нещо. Това е просто авангард на вълците, тепърва ще дойдат още много. Но ако имаме възможност да изследваме оръжията, може би ще бъдем в състояние да произведем още хиляди като тях.

Вольова се усмихна отново. Хури беше убедена в това.

— А ти, Клавейн, вярваш ли поне на дума от всички тези красиви приказки за това как целта не оправдавала средствата?

— Знам само, че ако разпилееш оръжията, всички на Ризургам пак ще умрат. Единствената разлика ще бъде може би, че ще умрат по-късно, но заедно с милиони други хора. Но предадеш ли оръжията веднага, може би все още ще има достатъчно време да променим нещо.

— Да оставя двеста хиляди да умрат, за да могат милиони да живеят в бъдеще?

— Не милиони, Иля. Милиарди.

— Почти успя да ме заблудиш, Клавейн. Почти бях започнала да си мисля, че с теб може да се свърши някаква работа. — Тя се усмихна така, сякаш това щеше да бъде последната усмивка в живота ѝ. — Но съм се излъгала, нали?

— Аз не съм лош човек, Иля. Просто знам точно какво е необходимо да се направи.

— Както каза, винаги най-опасното.

— Моля те, не ме подценявай. Ще взема тези оръжия.

— Ти си на седмици оттук, Клавейн. Докато пристигнеш, ще бъда напълно готова да те посрещна.

Фигурата на Клавейн не отговори. Хури нямаше представа какво означаваше липсата на отговор, но тя определено силно я смути.

Корабът ѝ се извисяваше над нея, побирайки се с мъка в монтажното скеле. Светлините вътре в „Буревестник” бяха запалени и в най-горните прозорци Антоанет виждаше силуета на Зейвиър, увлечен в работа. В ръцете си държеше лаптоп, а между зъбите стискаше писец, очевидно записваше усърдно нещо. „Вечният счетоводител” — помисли си тя.

Младата жена отпусна външния си скелет и седна. От време на време Клавейн даваше възможност на екипажа си да пребивава в продължение на няколко часа в условия на нормална гравитация и инерция, но това не беше един от тези периоди. Външният скелет правеше десетки постоянни ранички там, където поддържащите подплънки и дактилните сензори се допираха до кожата ѝ. Изпитваше почти перверзното желание най-после да стигнат до Делта Павонис, защото тогава щеше да може да се отърве от външния скелет.

Вгледа се продължително в „Буревестник”. Не го беше виждала откакто си бе тръгнала оттук, отказвайки да влезе в това, което вече не чувстваше като своя собствена територия. Струваше ѝ се, че оттогава са минали месеци и част от гнева ѝ, но не целия, беше отзвучал.

Беше наистина много ядосана.

Корабът ѝ определено беше готов за полет. Необученото око нямаше да забележи кой знае какви промени във външния му вид. Допълнителните оръжия, които бяха закрепени за корпуса му, се изразяваха в появата на още няколко подутини, шипове и асиметрии към вече присъстващите. Тъй като фабриките бълваха оръжия с тонове, не беше проблем част от продукцията им да бъде отклонена насам, и Скорпион прояви готовност да се направи, че не забелязва. Рьомонтоар и Зейвиър дори бяха работили заедно, за да свържат някои от по-екзотичните оръжия към контролната мрежа на „Буревестник”.

Известно време се беше чудила откъде идваше подтикът ѝ да се включи в битката. Не се смяташе за привърженик на насилието или на героичните жестове. Безсмислените, глупави жестове, като например да погребе баща си на газов гигант, бяха съвсем друго нещо.

Започна да се изкачва вътре в кораба, докато стигна до кабината за управление на полета. Зейвиър продължи работата си и след нейното влизане. Беше погълнат от нея и трябва да бе свикнал с факта, че тя вече не се появява в кораба.

Антоанет се настани на мястото до него, очаквайки да усети присъствието ѝ и да вдигне поглед. Когато го направи, той само кимна, като ѝ даде възможност и време да каже каквото има нужда. Тя оцени жеста му.

— Бийст — повика тихо Антоанет.

Паузата преди отговорът на Лайл Мерик да дойде, вероятно не беше по-дълга от обикновено, но ѝ се стори цяла вечност.

— Да, Антоанет?

— Върнах се.

— Да… така подразбрах. — Последва ново дълго прекъсване. — Приятно ми е, че се върна.

Гласът звучеше както и преди, но все пак нещо се бе променило. Антоанет предположи, че Лайл просто вече не беше длъжен да имитира старата субперсона, която бе заместил преди шестнайсет години.

— Защо? — попита остро тя. — Да не би да ти липсвах?

— Да — отвърна Мерик. — Да, липсваше ми.

— Не мисля, че някога ще мога да ти простя, Лайл.

— Никога не бих поискал или очаквал прошката ти, Антоанет. Определено не я заслужавам.

— Така е, не я заслужаваш.

— Но все пак разбираш, че съм дал обещание на баща ти?

— Така каза Зейвиър.

— Баща ти беше добър човек, Антоанет. Той искаше само най-доброто за теб.

— Както и за теб, Лайл.

— Задължен съм му. Не мога да го оспорвам.

— Как живееш с това, което си направил?

Последва нещо, което можеше да бъде смях или дори самоосъдително кикотене.

— Онази моя част, която имаше най-голямо значение, не е особено смутена от този въпрос. Моето аз от плът и кръв беше екзекутирано. Аз съм просто сянка, единствената сянка, която пропуснаха изтриваните на глави.

— Сянка със силно развито чувство за самосъхранение.

— Не бих се опитал да отрека и това.

— Иска ми се да те мразех, Лайл.

— Тогава давай. Милиони вече го правят.

Младата жена въздъхна.

— Но не мога да си го позволя. Това е все още моят кораб. А ти все още го управляваш, независимо дали ми харесва или не. Така ли е, Лайл?

— Вече съм бил пилот, госпож… искам да кажа Антоанет. Бях запознат отблизо с космическите операции преди злощастната случка. Затова не ми беше трудно да се интегрирам в „Буревестник”. Съмнявам се, че една истинска субперсона би могла да ми бъде адекватен заместник.

Тя изпръхтя пренебрежително.

— О, не се притеснявай. Нямам подобно намерение.

— Така ли?

— Да. Но поради напълно прагматични причини. Не мога да си го позволя, не и без да влоша сериозно възможностите на кораба си. Не искам да преминавам отново през обучението на ново гама-ниво, особено пък сега.

— Тази причина е достатъчна за мен.

— Не съм свършила. Баща ми се е споразумял нещо с теб. Това означава, че ти си се споразумял със семейство Бакс. Не мога да не изпълня това задължение, дори да исках. Няма да бъде добре за бизнеса.

— Малко сме отдалечени от каквито и да било възможности за бизнес, Антоанет.

— Е, може би. Но има още нещо. Слушаш ли ме?

— Разбира се.

— Предстои ни битка. Ти ще ми помогнеш. Под тези думи разбирам, че ще управляваш този кораб и ще го караш да изпълнява всичко, което поискам. Ясно? Всичко. Независимо на каква опасност ме излага.

— Обетът да те пазя бе също част от договорката ми с баща ти, Антоанет.

Тя сви рамене.

— Било е между вас двамата, не с мен. От сега нататък аз ще поемам собствените си рискове, дори да са такива, които могат да ми струват живота. Разбра ли?

— Да… Антоанет.

Младата жена стана.

— А, и още едно нещо.

— Да?

— Никакви „госпожички” повече.

Хури беше слязла при евакуираните, като правеше всичко възможно, за да ги успокои, че не са забравени, когато усети как целият кораб се наклони на една страна. Движението беше силно и внезапно, достатъчно, за да я събори и да я запрати в най-близката стена. Ана изруга, през ума ѝ преминаха като светкавица хиляда възможности, но мислите ѝ бяха удавени незабавно под паническия рев, издаден от две хиляди пасажери. Чу викове и писъци и трябваше да минат безкрайно дълги секунди, преди звукът да започне постепенно да замира и да премине в неспокойно буботене. Движението не се повтори, но ако някой все още бе хранил илюзии, че корабът е нещо солидно и непроменливо, от тях не бе останала и следа.

Хури премина незабавно в режим на ограничаване на щетите. Тръгна измежду преградите, разделящи обширното помещение, без да предлага нищо повече освен успокоително махване с ръка на хората, които опитваха да я спрат и да я питат какво се е случило. Все още не беше намерила отговора за себе си.

Вече се бяха договорили преките ѝ помощници да се съберат в случай, че възникне нещо неочаквано. Завари десетина от тях, които я чакаха, и всички изглеждаха почти толкова паникьосани, колкото и поверените на грижите им хора.

— Вюйомие… — възкликнаха почти в хор те, щом я видяха.

— Какво, по дяволите, се случи току-що? — попита един от тях. — Имаме хора със счупени кости, други не могат да си кажат името от уплаха. Не беше ли редно някой да ни предупреди?

— Избягване на сблъсък — отвърна тя. — Корабът засече носещ се към нас скален блок. Нямаше време да го разбие, затова се наложи да се отклони сам. — Това беше лъжа, при това дори не ѝ звучеше убедително, но все пак представляваше опит за логическо обяснение. — Затова нямаше предупреждение — додаде тя. — Но това всъщност е добър признак: означава, че осигурителните подсистеми все още действат.

— Никога не е ставало дума, че няма да действат — измърмори някой от групата.

— Е, сега вече знаем със сигурност, нали така?

После им каза да съобщят на хората, че внезапното движение не е причина за тревоги и да се погрижат за ранените.

За щастие нямаше убити, а всички фрактури се оказаха чисти счупвания, които можеха да се оправят с прости процедури, така че нямаше да се наложи да водят никой в медицинското отделение. Мина час, после — два, и се възцари нервно спокойствие. Очевидно мнозинството евакуирани бяха приели обяснението ѝ.

„Страхотно — помисли си тя. — Сега остава само да убедя и самата себе си.”

Но след още един час корабът се размърда отново.

Този път не така силно като първия и единственият ефект беше, че накара Хури да изгуби равновесие и да побърза да се хване за нещо. Тя изруга, но този път не толкова от изненада, колкото от досада. Нямаше представа какво щеше да каже сега на пасажерите, а последното ѝ обяснение щеше да им се стори изведнъж далече не толкова убедително. Реши засега да не дава никакво обяснение и да остави помощниците си да се справят сами. Ако им дадеше време, може би щяха да измислят нещо по-добро от онова, което бе способна да съчини тя самата.

Насочи се отново към болничното отделение, където лежеше Иля Вольова, като през цялото време си мислеше, че нещо не е наред, изпитвайки особено чувство на объркване, без да може обаче да посочи точно за какво става въпрос. Струваше ѝ се, че всички вертикални повърхности в кораба бяха леко наклонени на една страна. Подът не беше вече абсолютно равен, така че отпадъчните течности в наводнените зони се събираха повече в едната страна на коридорите. Когато пък се процеждаха от стените, не падаха отвесно, а под изразен ъгъл. Когато стигна при Вольова, повече нямаше как да не обръща внимание на промените. Вървеше изправена с цената на усилие и ѝ се струваше по-лесно и безопасно да се движи край една от стените.

— Иля.

Слава Богу тя беше будна, погълната от мехура на дисплея, където бе изобразена битката. До нея стоеше симулацията на Клавейн. Слугата бе скръстил замислено пръсти под носа си, загледан в същото абстрактно изображение.

— Какво има, Хури? — прозвуча стържещият глас на Иля.

— Нещо става с кораба.

— Да, знам. И аз го усетих. Както и Клавейн.

Ана си сложи очилата и видя и двамата както трябва: болната жена и възрастния белокос мъж, който стоеше търпеливо край леглото ѝ. Изглеждаха така, сякаш се бяха познавали цял живот.

— Мисля, че се движим — обяви Хури.

— Повече от това, бих казал — отвърна Клавейн. — Ускоряваме, нали? Местният вертикал е променлив.

Той имаше право. Когато бе паркиран някъде в орбита, корабът генерираше гравитация като въртеше отделни части от интериора си около осите им. Намиращите се вътре хора се чувстваха така, сякаш нещо ги изхвърляше навън, по-далече от дългата ос на кораба. Но когато „Носталгия по безкрая” ускоряваше, възникваше друг източник на фалшива гравитация, точно под прави ъгли спрямо генерираната от въртенето около оста псевдосила. Комбинирани, двата вектора даваха сила, която действаше под ъгъл спрямо тях.

— Около една десета гравитационна константа — добави Клавейн, — или нещо от този род. Достатъчно, за да изкриви местния вертикал с пет-шест градуса.

— Никой не е казвал на кораба да се движи — каза Хури.

— Изглежда го е решил сам — отвърна Вольова. — Предполагам, точно поради това усетихме друсането по-рано. Финият контрол на нашия домакин е поръждясал. Така ли е, Капитане?

Но Капитанът не ѝ отговори.

— Защо се движим? — попита Ана.

— Според мен сигурно има нещо общо с това — каза Иля.

Мехурът, където бе изобразена битката, се увеличи. На пръв поглед изглеждаше така, както бе изглеждал и преди. Останалите оръжия от тайната оръжейна бяха все още разпръснати около съоръжението на инхибиторите. Виждаше се обаче нещо ново: икона, която не си спомняше да бе стояла преди там. Тя се носеше към бойната арена под остър ъгъл спрямо еклиптиката, сякаш идваше от междузвездното пространство. Край нея проблясваха символи и цифри.

— Корабът на Клавейн? — възкликна Хури. — Но това не е възможно. Не очаквахме да го видим преди още няколко седмици…

— Явно сме грешили — отвърна Вольова. — Нали, Клавейн?

— Не бих могъл да давам предположения по въпроса.

— Синьото му отместване се извършваше прекалено бързо — рече Иля. — Аз обаче не повярвах на доказателствата, които ми даваха моите сензори. Нищо, способно да извършва междузвездни полети, не би могло да намалява скоростта така бързо, както явно я намалява корабът на Клавейн. И въпреки това…

— Го прави — довърши вместо нея Хури.

— Да. И вместо един месец, от нас го делят само два-три дни, ако не и по-малко. Умно, Клавейн, признавам ти го. Как успя да направиш този номер, ако смея да попитам?

Симулацията поклати глава.

— Не знам. Тази информация бе извадена от личността ми, преди да бъда изпратен тук. Но и аз като теб, Иля, имам своите предположения. Или моят първообраз разполага с по-мощни двигатели от всичко, познато на конджоинърите, или разполага с нещо тревожно близко до технология за потискане на инерцията. Избирай. Но какъвто и да е случаят, не бих казал, че новините са добри.

— Да не искаш да кажеш, че Капитанът е забелязал пристигането на другия кораб — попита Ана.

— Можеш да си сигурна в това — отвърна Вольова. — Всичко, което виждам аз, вижда и той.

— Защо тогава се движим? Не иска ли да умре?

— Не тук, както изглежда — отговори Клавейн. — И не сега. Тази траектория ще ни върне в пространството на Ризургам, нали така?

— След около дванайсет дни — потвърди Иля. — Което ми се вижда прекалено дълго, за да бъде от полза. Разбира се, това е при положение че през цялото време се придържа към една десета от гравитационната константа… което в крайна сметка не му е нужно. При една гравитационна константа той ще стигне до Ризургам за два дни, преди Клавейн.

— И каква ще бъде ползата — попита Хури. — Там сме също толкова уязвими колкото и тук. Клавейн може да стигне до нас, където и да отидем.

— Изобщо не сме уязвими — отвърна Вольова. — Все още разполагаме с тринайсет от проклетите тайни оръжия и волята да ги използваме. Няма да гадая какъв е по-дълбокият мотив на Капитана за това придвижване, но знам едно: това улеснява значително операцията по евакуирането, нали?

— Мислиш, че в крайна сметка опитва да помогне?

— Не знам, Хури. Признавам, че това е далечна теоретична възможност, нищо повече. При всяко положение е по-добре да съобщиш на Торн.

— Какво да му съобщя?

— Да започне да ускорява нещата. Може би от сега нататък операцията ще се осъществява по-гладко.