Дрънчащият железен асансьор отвеждаше Клавейн и X обратно нагоре. Клавейн размишляваше върху онова, което му бе показал и разказал неговият домакин. При всякакви други условия историята за Сухой и Мерсие щеше да бъде голямо предизвикателство към доверието му. Нямаше как да отрече обаче очевидната искреност на X и всяващата ужас атмосфера на празното помещение. Много по-успокояващо беше да мисли, че X му бе разказал историята, просто за да си играе със съзнанието му. Поради тази причина Клавейн предпочете да заложи, поне временно, върху не толкова успокояващата възможност, точно както бе постъпил и X при разследването на твърденията на Сухой.
Опитът му показваше, че обикновено вярна се оказваше по-обезпокоителната вероятност. Така бе създаден светът.
По време на изкачването те почти не говореха. Клавейн бе все още убеден, че трябва да избяга от X и да продължи с изпълнението на първоначалния си замисъл. Онова, което му разкри X обаче, го принуди да приеме, че собственото му разбиране на цялата работа бе доста непълно.
Скейд не работеше само за собствените си интереси или дори за интересите на клика от безлики конджоинъри. Най-вероятно работеше за Мадмоазел, която винаги бе искала да има влияние вътре в Майка Нест. А самата Мадмоазел бе голяма загадка, фигура, която се намираше напълно извън опита на Клавейн. Въпреки всичко, подобно на X, тя явно изпитваше сериозен интерес към извънземната ларва и нейната технология, достатъчно, за да я отведе в Шато и да се научи как да общува с нея. Наистина тя беше мъртва, но може би Скейд се беше превърнала в толкова отдаден на делото агент, че вече можеше да се мисли за тях двете като за неделими.
С каквото и да си бе мислил, че има работа Клавейн, то се бе оказало по-голямо, отколкото бе предполагал и продължаваше да нараства.
„Това обаче не променя нищо” — помисли си той. Критичният проблем си оставаше връщането на оръжията от адска класа. Независимо кого представляваше, Скейд искаше тези оръжия повече от всичко друго.
„Следователно аз трябва да се добера до тях пръв.”
Асансьорът спря със скърцане. X отвори металната решетка и поведе своя гост през друга поредица от мраморни коридори, докато стигнаха до нещо, което според него приличаше на абсурдно обширна хотелска стая. Ниският таван бе украсен с гипсови орнаменти; тук-там се виждаха различни мебели и украси, напомнящи предмети в скулптурно съоръжение: наклоненият черен капак на роял; старият стенен часовник, който стоеше в средата на помещението, сякаш бе хванат насред тайното си плъзгане между стените; няколко черни колони с неизвестни алабастрови бюстове; двойка канапенца с крачета във вид на лъвски лапи, тапицирани с тъмночервено кадифе; и три златни фотьойла, големи колкото тронове.
Два от трите фотьойла бяха заети. В единия седеше прасе, облечено като X в семпла черна туника и панталони. Клавейн се намръщи, защото осъзна, макар да не беше напълно сигурен, че прасето е Скорпион, затворникът, когото бе видял за последен път в Майка Нест. В другия седеше Зейвиър, младият механик, с когото се бе запознал в карусел Ню Копенхаген. Главата го заболя, тъй като странното съседство го принуди да опита да изгради някакъв вероятен сценарий, в съответствие с който двамата се бяха озовали заедно тук.
— Необходимо ли е да ви представям едни на други? — обади се X. — Не мисля, но за всеки случай — мистър Клавейн, запознайте се със Скорпион и със Зейвиър Лиу. — После кимна към Зейвиър. — Как се чувствате?
— Добре съм.
— Мистър Лиу получи сърдечна недостатъчност. Беше атакуван с тазер на борда на „Буревестник”, кораба на Антоанет Бакс. Използваният волтаж щеше да повали хамадриада, камо ли човек.
— Атакуван ли? — попита Клавейн, защото сметна, че е учтиво да каже нещо.
— От агент на Конвенция Ферисвил. О, не се тревожете, въпросният индивид няма да го направи отново. Или каквото и да било друго.
— Убихте ли го? — осведоми се Зейвиър.
— Не, не точно. — X се обърна към Клавейн. — Зейвиър е късметлия, че изобщо е жив, но ще се оправи.
— А Антоанет? — попита Клавейн.
— И с нея всичко ще бъде наред. Има няколко порязвания и натъртвания, нищо сериозно. Ще дойде след малко.
Клавейн седна на празния жълт фотьойл, срещу Скорпион.
— Няма да се преструвам, че разбирам защо Зейвиър и Антоанет са тук. Но вие…
— Дълга история — прекъсна го прасето.
— Не бързам заникъде. Защо да не започнем от началото? Не трябваше ли да бъдете арестуван?
Нещата се усложниха, мистър Клавейн — отвърна X. — Доколкото разбирам, конджоинърите са довели Скорпион навътре в системата с намерението да го предадат на властите.
Зейвиър погледна към прасето.
— Помислих, че X се пошегува, като те нарече „Скорпион” преди малко. Но явно не се е шегувал, нали? Боже милостиви! Ти си същият, когото се опитваха да хванат през цялото време. Боже милостиви!
— Репутацията ти се движи преди теб — обърна се X към прасето.
— И какво, по дяволите, правеше в карусел Ню Копенхаген? — попита Зейвиър, като се отпусна отново на мястото си.
Изглеждаше объркан, задето се намира не само в една сграда, ами и в една стая с него.
— Търсех него — каза Скорпион и кимна към Клавейн.
Сега беше ред на Клавейн да премигне неразбиращо.
— Мен ли?
— Паяците ми предложиха следната сделка. Обещаха да ме пуснат, да не ме предават на властите, ако им помогна да те намерят, след като им се изплъзна. Нямаше как да откажа на подобно предложение, нали?
— Те осигуриха на Скорпион достоверни документи, достатъчно, за да не бъде арестуван още като го видят — додаде X. — Мисля, че действително са смятали да го пуснат, ако им помогне да ви хванат.
— Но аз все още не…
— Скорпион и неговият сътрудник, друг конджоинър, тръгват след вас, мистър Клавейн. Естествено, това ги отвежда до Антоанет Бакс. Ето как Зейвиър се забърква в цялата тази злочеста история. При последвалата борба причиняват известни щети на карусела. Конвенцията и без това вече държала под око Антоанет, така че не било нужно много време, за да настигнат кораба ѝ. Всички наранявания, включително и тези на Скорпион, са нанесени, когато пълномощникът на Конвенцията влязъл в „Буревестник”.
Клавейн се намръщи.
— Но това все още не обяснява как така те са били… о, почакайте. Вие ги следвахте, така ли?
X кимна с известна гордост, както се стори на Клавейн.
— Очаквах конджоинърите да изпратят някого след вас. Поради собственото си любопитство бях решил да доведа тук и тях, за да се ориентирам каква роля са изиграли в цялата тази любопитна случка. Моите кораби се намираха около Копенхаген в очакване да се случи нещо неприятно… особено за Антоанет Бакс. Съжалявам само, че не се намесихме по-рано — така щяхме да предотвратим или поне да намалим пролятата кръв.
Клавейн се обърна към приближаващия се звук, наподобяващ ритмичното цъкане на метроном. Това беше жена на високи токчета, с развяваща се зад нея огромна черна пелерина, сякаш се движеше в някакъв собствен облак. Позна я веднага.
— А, Зебра — усмихна се X.
Зебра се приближи до него и го прегърна. Двамата се целунаха по-скоро като любовници, отколкото като приятели.
— Сигурна ли си, че не се нуждаеш от почивка? — попита я той. — Две доста напрегнати задачи за един ден…
— Добре съм, както и Словоохотливите близнаци.
— Уреди ли въпроса с… ъъъ, служителя на Конвенцията?
— Да, оправихме се с него. Искаш ли да го видиш?
— Предполагам, това ще се стори забавно на гостите ми. Защо не?
X сви рамене, сякаш обсъждаха дали да си пият следобедния чай сега или по-късно.
— Ще го доведа — обяви Зебра.
Обърна се и се отдалечи с вече познатото чаткане на токчета.
След малко се чуха стъпки. Всъщност бяха два чифта стъпки, но почти в съвършен синхрон. Бяха огромните мъже без уста, които бутаха стол на колелца. В него седеше Антоанет; изглеждаше уморена, но беше жива. Ръцете и дланите ѝ бяха омотани в бинтове.
— Клавейн… — започна тя.
— Добре съм — каза той. — И съм щастлив да видя, че и ти си добре. Съжалявам за неприятностите, които си имала. Искрено се надявах, че няма да чуеш за мен повече, след като си тръгнах.
— Животът никога не е така прост, нали? — рече тя.
— Така изглежда. Но въпреки това съжалявам. Ако мога да поправя по някакъв начин стореното, ще го направя.
Антоанет погледна към Зейвиър.
— Добре ли си? Тя каза така, но не знаех дали да ѝ вярвам.
— Добре съм — уверя я Зейвиър. — Като новороден.
Но очевидно и двамата нямаха достатъчно енергия, за да станат от местата си.
— Не мислех, че ще се справя — додаде тя. — Опитвах да накарам сърцето ти да заработи отново, но нямах сили. Усетих, че също започвам да губя съзнание, затова направих последен опит. Явно той е бил успешен.
— Всъщност не беше — каза X. — Ти припадна. Направи всичко, което можеше, но беше изгубила доста кръв.
— Тогава кой…
X кимна към Скорпион.
— Нашият приятел прасето спаси Зейвиър. Нали?
Скорпион изсумтя и рече:
— Не беше нищо.
— Може би за вас, мистър Пинк — обади се Антоанет. — Но означава невероятно много за Зейвиър. Струва ми се, че трябва да ви благодаря.
— Не прави подобно усилие. Ще мина и без твоята благодарност.
— Въпреки това ще го кажа. Благодаря ти.
Прасето я погледна и после измънка нещо неразбираемо, преди да отмести очи настрани.
— Ами корабът? — попита Клавейн, нарушавайки последвалото неловко мълчание. — Какво стана с него?
Антоанет вдигна поглед към X.
— Предполагам, не е в блестяща форма?
— Напротив. Веднага щом Зейвиър дойде в съзнание. Зебра го помоли да инструктира „Буревестник” да отлети на автопилот до дадените от нас координати. Разполагаме със сигурни монтажни хангари в Ръждивия пояс, жизнено необходими за някои от другите ни операции. Корабът е невредим и на сигурно място. Имаш думата ми за това, Антоанет.
— Кога ще мога да го видя отново?
— Скоро — отвърна X. — Но не искам да кажа точно колко скоро.
— Това означава ли, че съм затворничка? — попита младата жена.
— Не точно. Всички сте мои гости. Просто не бих искал да си тръгнеш, преди да сме имали възможност да поговорим заедно. Мистър Клавейн може би има свое мнение по въпроса, възможно е дори то да е напълно основателно, но според мен е справедливо да се каже, че някои от вас ми дължат живота си. — Вдигна ръка, за да пресече възможните възражения, преди някой да бе имал шанс да ги изрече. — Нямам предвид, че сте ми задължени с нещо. Просто моля да ми отделите малко от своето време. Независимо дали ви харесва или не, — тук той направи пауза и ги изгледа всичките подред, — ние сме играчи в нещо по-голямо, което никой от нас не би могъл да осъзнае лесно. Играчи не по собствена воля, може би, но винаги е ставало така. Като дезертира, мистър Клавейн задейства нещо от изключително значение. Мисля, че нямаме друг избор, освен да следваме събитията до окончателното им разрешаване. Да изиграем, ако щете, предопределените ни роли. Това включва всички нас, даже Скорпион.
Чу се някакво изскърцване, последвано от метрономоцодобното чаткане. Зебра се беше върнала. Пред себе си буташе изправен метален цилиндър с размери на голям самовар. Беше излъскан до блясък и от него излизаха всевъзможни тръби и снаряжение. Беше поставен върху меката седалка на стол на колелца, също като този, на който седеше Антоанет.
Клавейн забеляза, че цилиндърът се клатеше леко настрани, сякаш нещо в него опитваше да се измъкне.
— Докарай го тук — повика с жест X.
Зебра закара количката между присъстващите. Цилиндърът продължаваше да се поклаща. X се наведе и прокара леко по него кокалчетата на свитата си в юмрук дясна длан.
— Здравей, там вътре — извиси глас той. — Добре е, че успя. Питам се знаеш ли къде се намираш или какво се случи с теб?
Цилиндърът се заклати още по-развълнувано.
— Ще ви обясня — обърна се X към своите гости. — Това тук е животоподдържащата система на катер на Конвенцията. Пилотът на един такъв катер никога не го напуска през цялата си служба, което може да продължи много години. За да се намали масата, по-голямата част от тялото му се отделя хирургически и се съхранява в криокамера в щабквартирата на Конвенцията. На него не му трябват крайници, когато може да управлява пълномощник по нервен път. Не са му нужни също така и много други неща. Всичките ги отделят, слагат им етикетчета и ги съхраняват.
Цилиндърът се накланяше напред-назад.
Зебра се присегна, за да го задържи.
— Уф! — възкликна тя.
— В този цилиндър — каза X, — е пилотът на катера, отговорен за неотдавнашните неприятни събития на борда на кораба на мис Бакс. Ама гадно човече си и ти. Колко ли забавно трябва да е да всяваш ужас в невинни екипажи, които не са направили нищо по-лошо от нарушаването на няколко глупави стари закончета. Какъв майтап.
— Това не е първата ни среща — обади се Антоанет.
— Е, страхувам се, че този път нашият гост се е попрестарал — заяви X. — Нали така, старче? Съвсем лесно беше да се отдели животоподдържащата ти система от останалата част на кораба. Надявам се, че това не ти причини особено голям дискомфорт, макар да предполагам, че болката не е била малка, когато те отделиха от нервната система на кораба ти. Извинявам се за това, защото мъченията определено не са моя бизнес.
Цилиндърът внезапно се бе умирил, сякаш слушаше.
— Но пък и не мога да те оставя ненаказан, нали? Аз съм много морален човек. Моите собствени престъпления изостриха етичното ми чувство до Неподозирана степен. — Надвеси се толкова над цилиндъра, че устните му почти се докоснаха до метала. — Слушай внимателно, защото не искам в ума ти да има някакви съмнения за онова, което ще се случи с теб.
Цилиндърът се поклати леко.
— Знам какво трябва да правя, за да те поддържам жив. Къде трябва захранване, къде — храна — не е кой знае колко сложно. Предполагам, че можеш да съществуваш в тази тенекия десетилетия, ако те храня и поя. И точно това и възнамерявам да правя, докато умреш. — Погледна към Зебра и кимна. — Мисля, че това е всичко, как смяташ?
— В същата стая като другите ли да го оставя, X?
— Според мен ще бъде добре.
Усмихна се сияйно на своите гости и проследи с явна нежност Зебра, която изкара от помещението стола на колелца със затворника.
Когато тя се отдалечи достатъчно, за да не може да чуе, Клавейн каза:
— Жесток човек си, X.
— Не съм жесток — отвърна той. — Не в смисъла, който имаш предвид. Но жестокостта е полезен инструмент, стига човек да разпознава в кой момент точно трябва да се използва.
— Онзи скапаняк си го изпроси сам — обади се Антоанет. — Съжалявам, Клавейн, но няма да си изгубя съня заради онова копеле. Щеше да убие всички ни, ако не беше X.
Клавейн все още чувстваше особен студ, сякаш един от призраците, които бяха обсъждали наскоро, току-що се бе появил.
— Ами другата жертва? — попита с внезапна настойчивост Клавейн. — Другият конджоинър. Скейд ли беше?
— Не, не беше Скейд. Този път е мъж. Той също е ранен, но няма причина да не се възстанови напълно.
— Може ли да го видя?
— След малко, мистър Клавейн. Все още не съм приключил с него. Искам да бъда напълно сигурен, че няма да ми причини вреда, след като дойде на себе си.
— Значи ни е излъгал — възкликна Антоанет. — Копелето ни каза, че нямало никакви импланти в главата си.
Клавейн се обърна към нея.
— Би ги задържал, докато са му все още полезни, и ще ги изхвърли от тялото си, само ако се налага да мине през някаква охранителна проверка. На имплантите не им е нужно много време да се саморазрушат — само няколко минути, и тогава единственото, което остава в човек от тях, са олиго-елементите в кръвта и урината.
— Бъди внимателен — обади се Скорпион. — Бъди дяволски внимателен.
— Някаква конкретна причина да бъда толкова внимателен? — попита X.
Прасето се надвеси напред.
— Да. Паяците поставиха в главата ми нещо, което е настроено към неговите импланти. Нещо като клапа или друго от този род, около вена или артерия. Умре ли той, умирам и аз — съвсем просто е.
— Ммм. — X потърка с показалец устните си. — Напълно ли си сигурен в това?
— Веднъж вече припаднах, като опитах да го удуша.
— В доста приятелски взаимоотношения сте двамата, както виждам.
— Брак по сметка, така да се каже. Той беше наясно. Затова искаше да има начин, по който да ме държи.
— Е, някога може и да е имало нещо — обясни X. — Но ние прегледахме всички ви. Ти нямаш импланти, Скорпион. Ако в главата ти е имало нещо, той го е изкарал, преди да стигнете при нас.
Долната челюст на прасето увисна в напълно човешко изражение на изумление и отвращение от самия себе си.
— Не… онзи скапаняк не може да е…
— Много вероятно е да си можел да си отидеш, когато поискаш, и той да не може да те спре по никакъв начин.
— Точно както ми каза моят баща — намеси се Антоанет. — Не може да се вярва на паяците, Скорпион. Никога.
— Като че ли имам нужда да ми го казват?
— Все пак те са преметнали теб, Скорпион, не мен.
Той я изгледа неприязнено, но си замълча. Вероятно си даваше сметка, че не може да отвърне нищо, без да се постави в още по-неизгодна позиция.
— Скорпион — върна се към сериозния тон X, — говорех искрено, като казах, че не си ми затворник. Не изпитвам особено възхищение към нещата, които си направил. Аз самият обаче също съм вършил ужасни работи и знам, че понякога за това има причини, които другите не виждат. Ти спаси Антоанет и затова съм ти благодарен… както, подозирам, са ти благодарни и другите ми гости.
— Давай по същество — изръмжа прасето.
— Ще уважа уговорката, която имаш с конджоинърите. Ще те оставя да си тръгнеш и да отидеш при твоите сътрудници в града. Имаш думата ми.
Скорпион се надигна от фотьойла си с видимо усилие.
— Тогава точно това и ще направя.
— Почакай.
X не повиши глас, но нещо в тона му накара прасето да замръзне на място. Сякаш всичко казано до този момент бе просто шега и най-сетне X бе разкрил истинската си природа, а именно че той не беше от хората, с които можеш да си играеш, когато става дума за сериозни въпроси. Скорпион се отпусна обратно на мястото си.
— Какво? — попита тихо той.
— Слушай ме внимателно. — X се огледа. Изражението му беше безстрастно и тържествено. — Всички ме слушайте добре. Няма да кажа това повече от веднъж.
Настъпи тишина. Дори Словоохотливите близнаци като че ли изпаднаха в по-дълбоко състояние на безсловесност.
X се приближи до рояла и натисна шест черни клавиша, преди да затръшне капака.
— Казах, че живеем в съдбовни времена. В края на времената, може би. Определено наближава краят на голяма глава от човешката история. Дребнавите ни търкания — нашите деликатни светове, детински фракции, смехотворни войнички — ще бъдат засенчени. Ние сме като деца, които се препъват в галактика от възрастни, възрастни с огромна възраст и с още по-огромна власт. Жената, която живееше в тази сграда, беше, струва ми се, проводник за една или друга от въпросните извънземни сили. Вярвам, че чрез нея тези сили достигнаха до конджоинърите. Мога само да предполагам, че е станало така, защото наближават отчаяни времена.
На Клавейн му се искаше да се възпротиви. Искаше му се да спори. Но щеше да му бъде още по-трудно да отрече тези твърдения след всичко, което бе открил сам и онова, което му беше показал X. X беше прав в своите предположения и единственото, което можеше да направи Клавейн, бе да кима безмълвно и да иска да не е така.
— И въпреки това — продължаваше X, — и именно това ме ужасява най-вече, дори конджоинърите изглеждат силно уплашени. Мистър Клавейн е почтен човек. — X кимна, сякаш това твърдение се нуждаеше от потвърждение. — Да, аз знам всичко за вас, мистър Клавейн. Изучавах вашата кариера и понякога ми се искаше да мога да прекрача линията като вас. Пътеката не беше лека, нали? Тя ви отведе между идеологии, между светове, почти между видове. И през цялото това време не допуснахте да следвате нещо толкова непостоянно като сърцето си, нещо толкова незначително като нечий флаг. Единствено студената си преценка кое е правилно да се направи във всеки момент.
— Аз съм предател и шпионин — рече Клавейн. — Убивал съм невинни хора с военни цели. Правил съм деца сираци. Ако това е почтеност, можете да си я задържите за вас.
— Имало е по-лоши тирани от вас, мистър Клавейн, повярвайте ми. Но аз искам да кажа друго. Тези времена ви принудиха да извършите немислимото. Вие се обърнахте срещу конджоинърите след четиристотин години. Не защото смятате, че демаршистите са прави, а защото почувствахте колко се е покварила вашата страна. И осъзнахте, може би дори без да го виждате ясно, че залогът е по-голям от която и да е фракция, от която и да е идеология. Става въпрос за запазване на човешкия род.
— Вие пък откъде знаете? — възкликна Клавейн.
— Благодарение на това, което вече сте казали на приятелите си, мистър Клавейн. Бяхте достатъчно словоохотлив в карусел Ню Копенхаген, когато мислехте, че никой друг не може да ви чуе. Но аз имам уши навсякъде. И мога да извличам спомени от умовете с тралове, също като вашите хора. Всички минахте през моя лазарет. Представяте ли си, че бих се спрял пред малко подслушване, когато залогът е толкова голям? Разбира се, че не бих го направил.
Обърна се отново към Скорпион; силата на неговото внимание накара прасето да се отмести дори още по-назад на фотьойла си — Ето какво възнамерявам. Ще направя каквото мога, за да помогна на мистър Клавейн да довърши задачата си.
— Да дезертира ли? — поинтересува се Скорпион.
— Не — поклати глава X. — Каква би била ползата от това? На демаршистите не им е останал дори един междузвезден кораб, не и в тази система. Жестът на мистър Клавейн ще бъде прахосан напразно. Още по-лошо — озове ли се пак в ръцете на демаршистите, съмнявам се, че дори моето влияние би било в състояние да го освободи отново. Не. Трябва да мислим в перспектива, отвъд този проблем, да си зададем въпроса защо мистър Клавейн реши да дезертира. — Кимна на Клавейн. — Хайде, кажете ни. Ще бъде хубаво да го чуем от вашата уста, след всичко, което казах.
— Значи знаете, така ли?
— За оръжията ли? Да.
Клавейн кимна. Не знаеше дали да се чувства победен или победител. Не му оставаше нищо друго освен да говори.
— Исках да убедя демаршистите да подготвят операция за възвръщане на оръжията от адска класа преди Скейд да е успяла да стигне до тях. Но X има право: те нямат даже космически кораб. Постъпката ми беше чиста лудост, напразен жест — колкото да почувствам, че правя нещо. — Усети как върху му се спуска дълго отлаганата умора, хвърляйки тъмната сянка на унинието. — Нищо повече. Глупавият финален жест на един старец. — Огледа подред останалите гости с чувството, че им дължи извинение. — Съжалявам. Намесих ви във всичко това заради нищо.
X застана зад фотьойла и постави ръце върху раменете на Клавейн — Не съжалявайте, мистър Клавейн.
— Истина е, нали? Ние не можем да направим нищо.
— Вие говорихте с демаршистите. Какво ви казаха, когато засегнахте темата за някакъв кораб?
Клавейн си припомни разговора с Перотет и Вой.
— Казаха ми, че нямат кораб.
— И?
Клавейн се засмя безрадостно.
— Че биха могли да се сдобият с такъв, ако наистина имат нужда.
— И вероятно наистина биха могли — отвърна X. — Но каква би била ползата за вас? Те са слаби и изтощени, корумпирани и изморени от битки. Нека си намерят кораб — аз няма да ги спирам. В крайна сметка няма значение кой ще намери оръжията, стига да не са конджоинърите. Просто мисля, че някой друг би имал по-голям шанс да успее. Особено ако има достъп до някои от технологиите, които вашата страна вече притежава.
— И кой ще е това? — попита Антоанет, но със сигурност вече имаше своите подозрения.
Клавейн погледна своя домакин.
— Но вие също нямате кораб.
— Така е, нямам — отговори X. — Но и аз като демаршистите може би знам къде да намеря такъв. В тази система има достатъчно кораби на ултри, за да не е невъзможно да откраднеш, ако се налага. Всъщност аз вече имам план за отвличане на лайтхъгър, ако възникне подобна необходимост.
— Ще бъде нужна малка армия, за да се вземе някой от техните кораби — отбеляза Клавейн.
— Да — съгласи се X, сякаш тази идея му идваше наум за първи път. — Да, вероятно. — После се обърна към прасето. — Нали така, Скорпион?
Скорпион слушаше внимателно обяснението на X за деликатния въпрос около кражбата на лайтхъгър. Дързостта на предлагания от него акт беше учудваща, но, както отбеляза X, армията от прасета бе извършвала дръзки престъпления и преди, даже в още по-голям мащаб. Те бяха поемали контрола над цели зони от Мълч, узурпирайки властта от „властите”, както все още ги наричаха, макар и със смях. Бяха взели на подбив опитите на Конвенция Ферисвил да разпрострат военното положение до най-тъмните ниши на града и в отговор прасетата и техните съюзници бяха създали съществуващи извън закона анклави из целия Ръждив пояс. Тези зони на контролирана престъпност просто бяха изтрити от картата, сякаш изобщо не бяха възстановявани след Смесената чума. Но това не ги правеше по-малко реални, нито отричаше факта, че често те представляваха по-хармонична среда от селищата, които се намираха под абсолютното управление на Конвенция Ферисвил.
X спомена също за дейностите, чието поле на действие прасетата и баншите бяха разширили така, че да обхваща цялата система; използва ги като илюстрация за своята теза, че прасетата вече разполагаха с нужните знания и ресурси, за да откраднат лайтхъгър. Останалото бе просто въпрос на организация и избиране на подходящия момент. Корабът трябваше да се подбере предварително така, че да представлява идеалната мишена. Не можеше да става и дума за провал, дори той да струваше на прасетата малко — загуба на живот и на ресурси. В мига, в който заподозряха нещо, ултрите щяха да подсилят охранителните си мерки многократно или да напуснат системата масово. Затова атаката трябваше да бъде осъществена бързо и успешно още от първия път.
X каза на Скорпион, че вече е прегледал няколко симулации на различни стратегии на кражбата и е стигнал до заключението, че най-подходяща е фазата на потегляне на лайтхъгъра. Изследванията му показваха, че именно тогава ултрите са най-уязвими и е най-вероятно да пренебрегнат обичайните си мерки за сигурност. Още по-добре щеше да бъде да изберат кораб, който има вероятност да е продал защитните си системи или броня като второстепенни. Ултрите не разгласяваха подобни сделки, но X вече беше поставил шпиони на възлови места, които прихващаха и подслушваха търговските им диалози. Той показа на Скорпион последните извадки от тях, пропускайки стандартните моменти, издържани на комерсиален жаргон, и подчертавайки важните сделки. После привлече вниманието на прасето към един от корабите, който вече се намираше в пространството около Йелоустоун и при последните обиколки не се радваше на особен успех.
— Със самия кораб няма нищо нередно — обясни X, като понижи поверително глас. — Технически е здрав или поне няма нищо, което да не може да се оправи по пътя към Делта Павонис. Мисля, че той би могъл да бъде нашият кораб, Скорпион. — И додаде, след кратка пауза. — Дори размених няколко думи насаме с Лашер… твой заместник ли беше? Та той е наясно с моите намерения и аз го помолих да събере отряд за операцията — неколкостотин от най-добрите в бранша. Не е задължително да бъдат прасета, но подозирам, че много от тях ще бъдат точно такива.
— Чакай, чакай. — Скорпион вдигна непохватната си ръка. — Спомена за Лашер. Откъде, по дяволите, познаваш Лашер?
Този въпрос по-скоро развесели, отколкото раздразни X.
— Това е моят град, Скорпион. Познавам всички и всичко в него.
— Но Лашер…
— Ти е все така невероятно верен, да. Наясно съм с този факт и не опитвам да променя нещо в това отношение. Той ти беше поклонник, преди да стане твой заместник, нали?
— Ама ти си цял справочник, когато стане дума за Лашер.
— Знам достатъчно, за да ми бъде известно, че би се убил, ако му кажеш. И, както казах, не опитвам да променя това положение. Аз… предполагах, че ще се съгласиш, Скорпион. Това е всичко. Очаквах да приемеш молбата ми и да направиш каквото трябва. Казах на Лашер, че вече си му дал нареждане да събере армията и просто препредавам заповедта. Позволих си да го направя без твое знание, признавам. Както казах по-рано, времената не са за колебливите. Но ние не сме от тях, нали така?
— Не…
— Ето това се казва дух. — Той го тупна по рамото; това бе типичен невъздържан приятелски жест. — Корабът е „Свръхестествено дете”, от търговската орбита на Макро Хектор Индъстрия. Мислиш ли, че ще успеете да го превземете с Лашер? Или не съм се обърнал към когото трябва?
— Майната ти, X.
Той засия.
— Приемам го за „да”.
— Не съм свършил. Аз ще подбера екипа си. Без значение къде се намират в Мълч, без значение в какви лайна са се набъркали в момента или преди, ще трябва да ми ги подсигуриш. Разбрано?
— Ще направя каквото мога. И аз имам своите ограничения.
— А когато приключа, когато осигуря кораба за Клавейн…
— Ще пътуваш със същия кораб. Няма друг начин, нали разбираш. Сериозно ли смяташ, че ще можеш да се върнеш и да се интегрираш в стоунърското общество? Можеш да си тръгнеш оттук още сега, с моята благословия, но няма да ти осигуря протекцията си. А колкото и лоялен да е Лашер, Конвенцията вече е усетила миризмата на кръв. Няма причина да стоиш повече. Същото се отнася и за Антоанет и Зейвиър. И ти като тях ще потеглиш с Клавейн, ако си разумен.
— Говориш за напускането на Казъм сити.
— На всички ни се налага да правим своя избор в живота, Скорпион. И това невинаги е лесно. Или поне, когато става дума за важните неща. — X махна пренебрежително с ръка. — Не е задължително да продължи вечно. Ти не си роден тук, както впрочем и аз. Градът ще съществува все още след сто-двеста години. Може би няма да изглежда така, както изглежда сега, но какво значение има това? Може да изглежда по-добре или по-зле. От теб ще зависи да намериш своето място в него. Разбира се, тогава вече може би няма да искаш да се връщаш.
Скорпион погледна отново към редовете с търговския жаргон.
— А онзи кораб… който си набелязал…
— Да?
— Ако го превзема и го дам на Клавейн, и след това предпочета да остана на борда му… има нещо, за което ще настоявам.
X сви рамене.
— Не е неразумно да имаш едно-две изисквания. Какво искаш?
— Да му дам име. Да го прекръстим на „Зодиакална светлина”. И това не подлежи на обсъждане.
X го изгледа с хладен, дистанциран интерес.
— Сигурен съм, че Клавейн не би възразил срещу това. Но защо избра това име? Означава ли нещо за теб?
Скорпион остави въпроса му без отговор.
По-късно, много по-късно, когато научи, че корабът беше на път — успешно пленен, освободен от предишния му екипаж и потеглил към звездата Делта Павонис, около която обикаляше планетата Ризургам, за която почти не бе чувал — X излезе на един от балконите на средните нива на Шато де Корбо. Топлият бриз прилепи подгъва на туниката му към панталоните. Той пое дълбоко въздух, наслаждавайки се на ухаещия на мехлеми и подправки въздух. Тук сградата се намираше все още в мехура от годна за дишане атмосфера, изригваща от бездната и преработвана от боледуващата Лили, биоинженерната апаратура, инсталирана от конджоинърите по време на краткото им мирно пребиваване тук. Беше нощ и, по някакво странно съвпадение между личното му настроение и външните оптични условия, Казъм сити му се стори невероятно красив, както се полага на всеки човешки град поне в един или друг период от съществуванието му. Беше станал свидетел на толкова негови промени. Но те бяха нищо в сравнение с промените, които бе преживял лично.
„Вече е факт” — помисли си той.
Сега, след като корабът бе вече на път, след като бе помогнал на Клавейн да изпълни мисията си, бе извършил единственото неоспоримо добро деяние в живота си. Вероятно то не можеше да изкупи напълно всичко, което бе направил в миналото, всички причинени жестокости, всички пропуснати добрини. То не беше достатъчно дори да изкупи провала в опитите му да спаси измъчената ларва. Но все пак беше по-добро от нищо.
Всичко беше по-добро от нищо.
Балконът се издаваше от една от черните страни на сградата и бе ограничен със съвсем ниска стена. Той отиде до самия му край. Топлият бриз — който наподобяваше постоянно животинско издишване — ставаше все по-силен, докато най-накрая преставаше да бъде бриз. Ниско долу, на главозамайващо разстояние от километри, градът се простираше сред преплетени светлинни струи, също като небето над родното му градче след някое от спречкванията, които бяха неизменен спътник на детството му.
Беше се заклел, когато най-сетне постигне изкупление, когато най-сетне извърши нещо, което да компенсира поне част от греховете му, да сложи край на живота си. По-добре беше да го направи преди да бе изравнил резултатите, отколкото да рискува да направи нещо дори още по-лошо в бъдеще. Знаеше, че силата да върши зло бе все още в него; лежеше дълбоко погребана и не бе излизала на повърхността от доста време, но се спотайваше вътре, свита и натегната до краен предел като пружина, в очакване, като хамадриада. Рискът беше прекалено голям. Погледна надолу, представяйки си какво щеше да почувства. След миг всичко щеше да свърши, освен бавната, елегантна игра на гравитация и маса. Нямаше да бъде нищо повече от упражнение по балистика. Край на способността да изпитва болка, край на глада за изкупление на греховете.
Женски глас разсече нощния въздух:
— He, X!
Той не се огледа, а остана все така на ръба на балкона. Магнетичният град все така го привличаше към себе си.
Тя прекоси балкона; токчетата ѝ чаткаха по земята. Усети как ръката ѝ го обгърна през кръста. Нежно, с любов, тя го придърпа назад от ръба.
— Не — прошепна тя. — Няма да свършиш така. Не тук, не сега.