Корабът на изкуплението

ТРИЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

След като взе решението, Вольова почувства прилив на сили, които ѝ позволиха да изтръгне медицинските сонди и катетри от тялото си и да ги захвърли с нещо подобно на невъздържано непослушание. Остави само очилата, които заместваха функциите на ослепените ѝ очи, правейки всичко възможно да не мисли за гадните машинки, които сега плуваха в черепа ѝ. С изключение на това, тя се чувстваше напълно здрава и бодра. Знаеше, че всичко е илюзия, че по-късно щеше да плати за този прилив на енергия и най-вероятно щеше да плати за него с живота си. Но тази перспектива не ѝ вдъхваше страх, а само тихо задоволство, че така поне ще има възможност да оползотвори по някакъв полезен начин оставащото ѝ време. Добре беше да си лежи тук и да ръководи парада от разстояние като прикован на легло архиерей, но този начин определено не беше за нея. Тя беше триумвир Иля Вольова и трябваше да се придържа към определени стандарти.

— Иля… — започна Хури, когато видя какво става.

— Хури — прекъсна я тя; гласът ѝ пак приличаше на грачене, но най-сетне беше напоен с нещо подобно на някогашния плам. — Хури… направи го заради мен и нито за момент не спирай, за да ме обсипваш с въпроси или да се опитваш да ме разубедиш. Разбра ли?

— Разбрах… струва ми се.

Вольова щракна с пръсти към най-близкия слуга. Той се устреми към нея, лавирайки между пищящите медицински монитори.

— Капитане… би ли казал на слугата да ми помогне да стигна до хангара? Очаквам там да ме чакат скафандър и совалка.

Ана я подпираше, за да я задържи седнала.

— Иля, какво смяташ да правиш?

— Излизам навън. Трябва да разменя няколко думи, много сериозни думи, с оръжие Седемнайсет.

— Не си в състояние да…

Вольова я прекъсна с рязко движение на немощната си ръка.

— Хури, тялото ми може да е отслабнало, но дай ми безтегловност, скафандър и едно-две оръжия и ще откриеш, че все още съм в състояние да създавам проблеми. Ясно?

— Значи не си се отказала?

Слугата помогна на ранената да се изправи.

— Да се откажа ли, Хури? Нямам такава дума в речника си.

Ана също се зае да ѝ помага, като я хвана за другата ръка.

В края на бойния рояк, макар и все още в обсега на потенциално опасните оръжия, Антоанет се откъсна от неопределения модел на движение, който бе следвала до този момент, и намали скоростта до една гравитационна константа. През прозорците на „Буревестник” виждаше издължената форма на лайтхъгъра, който от разстояние две хиляди километра изглеждаше като светла драскотина. През повечето време той беше толкова тъмен, че не можеше да го различава изобщо, но два-три пъти на минута някоя по-голяма експлозия, например взривяване на мина или бойна глава, обливаше със светлина корпуса му и очертанията му изпъкваха за момент така, както един фар би могъл да просветне на фона на назъбена кула, надигаща глава от време на време измежду огромните вълни на бурното море. Никога обаче не бе съществувало съмнение за местоположението на кораба на триумвира. Около него се бяха струпали искриците от пламъците на двигателите, толкова ярки, че предизвикваха болка в ретината ѝ и гравираха върху небесния покров избледняващи розови дъги и спирали.

Тези следи ѝ напомняха огнените пръчки, с които играеха децата по време на празненства с фойерверки в стария карусел. Избухването на огнени точици вътре в рояка сигнализираше детонациите на по-малки оръжия, а от време на време младата жена виждаше яркочервената или зелена линия на предшественик на лазерен лъч, отразен в излизащия въздух или отработени газове от някой от корабите. Разсеяно, като проклинаше ума си заради склонността му да се фокусира върху най-тривиални неща в неподходящ момент, Антоанет осъзна, че никога не изпълняваха както трябва този детайл при осъществяването на пространствените холографски драми, където лазерните лъчи бяха невидими и мрачният елемент на невидимостта увеличаваше драматизма. Но реалната космическа битка, водена наблизо, беше далече по-объркана работа и цялата околност беше изпълнена с непрекъснато излитащи отнякъде парченца материя и облаци газ, готови да отразят и разпространят всяко лъчево оръжие.

Роякът беше по-гъст в средата и постепенно се разреждаше в рамките на десетки километри. Макар да се намираше в самия му край, Антоанет прекрасно си даваше сметка каква изкусителна мишена представлява „Буревестник”. Защитната система на триумвира беше заета с по-близките атакуващи елементи, но младата жена знаеше, че не може да разчита това положение да продължава вечно.

Гласът на Зейвиър прозвуча по интеркома:

— Антоанет? Скорпион е готов за тръгване. Казва, че можеш да отвориш люка за излизане всеки момент, когато решиш.

— Не сме достатъчно близо — отвърна тя.

Този път по интеркома прозвуча гласът на Скорпион. Вече се бе научила да го различава от тембъра на другите прасета.

— Антоанет? Достатъчно близо сме. Имаме достатъчно гориво, за да стигнем дотам. Не е нужно да рискуваш „Буревестник”, за да ни закараш още по-близо.

— Но колкото по-близо ви закарам, с толкова по-големи резерви от гориво ще разполагате. Не е ли така?

— Не мога да го оспорвам. В такъв случай ни закарай още петстотин километра по-натам. И, Антоанет? Това вече ще бъде наистина достатъчно близо.

Тя увеличи изображението на битката, черпейки от телеметричния поток на камерите, които вече обикаляха около кораба на триумвира. Пристигащата информация се обединяваше в единна картина и после се обработваше, за да се премахне движението, и макар от време на време да се наблюдаваха пропадания на образа, впечатлението беше такова, сякаш се носеха в пространството само на два-три километра от самия лайтхъгър. Тишината винаги съпровождаше холографските драми, но Антоанет никога не си беше давала сметка колко не на място изглежда тя, когато наблюдаваш истинска битка. Превръщаше се в отвратителна празнота, която въображението ѝ изпълваше с безкрайни крясъци. Положението се влошаваше още повече от факта, че при неритмичните изблици на светлина корабът на триумвира изплуваше от мрака, но никога не оставаше видим достатъчно дълго, за да види формата му в нейната цялост. Но и онова, което успяваше да зърне от перверзната му архитектура, беше достатъчно смущаващо.

Сега видя нещо, което не бе забелязала преди: очертаването на светло четириъгълниче, като златна врата, отворена някъде в набръчкания корпус на „Носталгия по безкрая”. То се появи само за миг, но той се оказа достатъчен нещо да успее да се плъзне навън през него. Сиянието от излязлата совалка освети стъпаловидния край на някаква летяща маса и когато корабът направи завой, изпускайки премигващите искри на пламъка от двигателя си, тъмната сянка се плъзна след него, покрай напомнящия гущерова кожа корпус на лайтхъгъра.

„Какво искаш да ми разкажеш за вълците, Фелка?” [Всичко, Клавейн. Поне всичко, което научих. Всичко, което Вълкът беше готов да ми позволи да узная.]

„Това може да не е цялата картина, Фелка. Възможно е даже да не е част от нея.”

[Знам. Но въпреки всичко мисля, че трябва да ти кажа.]

Не ставаше дума просто за война срещу разума — заразказва тя на Клавейн. — Това бе част от нея, само подробност от обемната им, колеблива програма за стопанисване на Космоса. Въпреки всички доказателства в полза на противното, вълците не се опитваха да прочистят напълно Галактиката от всякакъв разум. Стремежът им беше по-скоро да окастрят гората, така да се каже, и да оставят в нея само няколко фиданки, а не да я опожарят или обезлистят напълно. Или пък да оставят от огъня няколко грижливо поддържани до определено ниво пламъчета, вместо да го изгасят напълно. Помисли върху това — настоя Фелка. — Съществуването на вълците решава една космическа гатанка: машините-убийци обясняват защо човечеството се оказа почти само във Вселената, защо Галактиката като че ли няма други разумни култури. Започва да се налага предположението, че човечеството е някакъв статистически каприз в иначе лишения от живот Космос; че появата на разумен, използващ инструменти живот е изключителна рядкост и че светът трябва да стане на определен брой милиарди години, преди да се появи вероятност за възникването на такъв живот. Това се смяташе за възможно до ерата на междузвездните полети, когато изследователите започнаха да намират останки от други култури около близките звезди. Оказваше се, че използващият инструменти технологичен живот не само не е рядкост, ами е и доста разпространен. Но поради някаква причина всички тези култури са били изтребени.

Доказателствата навеждаха на мисълта, че самото унищожение става за несравнимо по-кратък период от времето, необходимо за еволюцията на съответните видове, може би не повече от няколко века. Освен това изтребването във всеки случай като че ли става горе-долу в периода, когато съответната култура прави опит за сериозна експанзия в междузвездното пространство.

С други думи, приблизително в същия етап от развитието, в който се намира сега човечеството, разделено на фракции, раздирано от неразрешими спорове, но така или иначе един вид.

В резултат на всичко това не беше особено изненадващо откритието, че съществува нещо като вълците или инхибиторите, както ги наричат някои от техните жертви. Този извод беше почти неизбежен, като се има предвид моделът на унищожение в отделните случаи: лишени от каквито и да било угризения групи машини-убийци, които дебнат между звездите, очаквайки търпеливо в продължение на еони появата на признаци за раждащ се разум…

Само дето това няма реален смисъл — допълни Фелка. — Ако даден вид разум трябва да бъде унищожен, независимо от причината, защо тогава това да не се направи още в зародиш? Разумът възниква от живота; животът, освен в някои изключително редки и екзотични случаи, възниква от определена отвара от химикали и сбор от условия. Следователно, ако врагът е интелигентността, защо намесата не става в по-ранен етап на еволюционния цикъл?

Това би могло да бъде осъществено по хиляди начини, особено когато времето се измерва в милиарди години. Намесата може да бъде осъществена даже още в периода на формиране на планетите, като деликатно се отклоняват облаците от слепваща се материя, които се образуват около младите звезди. Или пък да не се позволи на вече формиралите се планети да се създаде вода, или пък да се образуват само много тежки или леки светове. Планетите биха могли да бъдат запращани сред междузвездния студ или в лицето на родилите ги звезди.

Възможно е също така планетите да бъдат отравяни чрез деликатна промяна на бульона от елементи в тяхната кора, океани и атмосфера, за да се направи невъзможно осъществяването на органични реакции с въглерод. Или пък да се направи така, че световете никога да не улягат в стабилната средна възраст, която прави възможно възникването на сложен многоклетъчен живот. Може към кората им да се пращат непрестанно комети, така че да се тресат и гърчат под вечните бомбардировки, обречени на постоянна зима.

Друг от множеството варианти е да се заемеш с техните звезди, така че световете да бъдат периодически обливани с огън или обричани на ледникови периоди.

Но дори да си закъснял, дори да се окаже, че вече е възникнал сложен живот, който е достигнал разумно ниво и е родил технологиите, пак има начини…

Разбира се, че има начини.

Една-единствена, определена култура е в състояние да затрива живота в цялата галактика чрез умели манипулации на свръхплътни звездни трупове. Неутронните звезди могат да бъдат бутани една към друга, докато се унищожат взаимно в стерилизиращи бури от гама-лъчи. Струите на двойните звезди биха могли да се превръщат в оръжия от насочвана енергия: избълваните от тях пламъци биха изминавали разстояния от хиляди светлинни години…

И дори ако това е неосъществимо или нежелателно, животът би могъл да се изтребва с чиста сила. Една-единствена машинна култура би могла да подчини цялата Галактика за по-малко от един милион години, смазвайки съществуващия органичен живот. Те обаче не са тук за това ” — заяви в заключение Фелка.

„А за какво тогава?” — попита Клавейн.

„Настъпила е криза. Криза в далечното галактическо бъдеще, отдалечено на три милиарда години от днешния ден. Само дето то изобщо не е далечно. Става дума едва за тринайсет завъртания на галактическата спирала. Преди ледниците да сковат Земята, е можело да се отиде на някой бряг и да се вземе отчупено от утаечни скали камъче на възраст повече от три милиарда години.

Тринайсет завъртания на колелото? Това е нищо за космическите измерения. Може да се каже, че това време почти е настъпило.

„Каква криза?” — попита Клавейн.

„Сблъсък” — отговори Фелка.