Корабът на изкуплението

ПРОЛОГ

Мъртвият кораб беше едновременно красива и неприятна гледка.

Скейд обикаляше около него в спираловидна псевдоорбита; двигателите на нейната корвета издаваха бързо ритмично барабанене при всяка корекция на посоката на движение. Звездният пейзаж се въртеше зад кораба, слънцето на системата изчезваше и се появяваше отново при всяка извивка на спиралата. Вниманието на Скейд се задържа върху слънцето малко по-дълго, отколкото трябваше. И в резултат на това усети заплашително стягане в гърлото, предвестник на звездната морска болест.

Това бе последното, което ѝ трябваше.

Раздразнена, Скейд визуализира мозъка си в подобната му на стъкло триизмерна сложност. Тя отстраняваше слой след слой мозъчната кора, сякаш белеше плод, отказвайки се от тези части на разума си, които не я интересуваха в момента. Сребристата имплантирана пластинка, идентична с родната ѝ синаптична мрежа, осъществяваше нервния трафик. Информационни пакети пробягваха от неврон към неврон със скорост един километър в секунда, десет пъти по-бързо от пълзенето на биологичните нервни сигнали. Тя не можеше да усети движението на тези сигнали — необходимо беше ускоряване на съзнанието, което пък изискваше дори още по-бърз нервен трафик — но по този начин можеше поне да види кои части на мозъка ѝ са най-активни.

Скейд зумира едно определено място, където се помещаваше мозъчната функция, наречена Area Postrema, древна плетеница от нервната верига, която се справяше с конфликтите между зрението и равновесието. Вътрешното ѝ ухо усещаше само упоритото налягане от ускоряването на совалката, но очите ѝ виждаха циклично променящата се гледка на въртящия се зад кораба фон. Древната част от главния ѝ мозък можеше да помири това несъответствие само като заключи, че Скейд халюцинира. И затова бе изпратила сигнал до друга част на мозъка, еволюирала с цел да защити тялото от вкарването на отрова.

Скейд знаеше, че няма смисъл да обвинява мозъка си, че предизвиква това гадене. Връзката халюцинация/ отрова бе вършила добра работа в продължение на милиони години, позволявайки на предците ѝ да правят експерименти със своята храна и да разширят спектъра ѝ в по-голяма степен, отколкото иначе би било възможно. Тя просто нямаше място тук и сега, в леденостудените, опасни покрайнини на друга слънчева система. Според нея беше най-разумно подобни характеристики да се премахват чрез умело създаване на нови връзки в основната топология, но реализирането не беше толкова лесно, колкото звучеше. Главният мозък беше холографски и изключително объркан, като безнадеждно свръхусложнена компютърна програма. Затова Скейд беше наясно, че като „изключи” тази част от мозъка си, която предизвикваше гаденето, със сигурност щеше да въздейства и на други мозъчни участъци, отговарящи за други функции, защото невронната им верига съвпадаше в определена своя част. Но това тя можеше да понесе; беше правила подобни неща вече хиляди пъти и рядко получаваше страничен ефект.

Така. Виновният участък запулсира в яркорозово и се отдели от веригата. Гаденето изчезна, а тя се почувства значително по-добре.

Остана гневът от собственото ѝ безгрижие. Когато ѝ се налагаше да действа като оперативен работник в неприятелска територия, никога не бе оставяла нещата да стигнат дотук, за да осъществи такава незначителна нервна настройка. Беше станала немарлива, а това бе непростимо. Особено сега, когато корабът се бе върнал: събитие, което можеше да се окаже също толкова значимо за Майка Нест, колкото която и да е от последните военни кампании.

Вече се чувстваше по-концентрирана. Ето това бе предишната Скейд; просто от време на време трябваше да ѝ отупват праха и да я смазват.

[Скейд, ще внимаваш, нали? Ясно е, че с този кораб се е случило нещо наистина странно.]

Гласът, който чу, беше тих, женски и ограничен само в собствения ѝ череп. Тя му отговори беззвучно:

„Зная.”

[Идентифицира ли го? Знаеш ли кой от двата е или е бил?]

„На Галиана.”

Сега, след като го бе обиколила, в зрителния ѝ кортекс се бе образувало съвсем реално триизмерно изображение на кораба, придружено от обяснителни бележки, докато от корпуса му се извличаше все нова и нова информация.

[На Галиана ли? На въпросната Галиана? Сигурна ли си?]

„Да. Между трите кораба, които потеглиха заедно, съществуват някои дребни разлики в конструкцията и въпреки голямата му прилика с другите два, които все още не са се върнали, той определено отговаря на всички характеристики на нейния.”

Присъствието не отговори веднага, както се случваше понякога. [Това е и нашето заключение. Но нещо очевидно се е случило с този кораб, след като е напуснал Майка Нест, не мислиш ли?]

„И то не само едно нещо, ако питаш мен.”

[Нека започнем от предната част и да вървим назад. Виждат се доказателства за увреждане, при това значително: вдлъбнатини и дълбоки драскотини, цели части от корпуса като че ли са били отстранени, като болна тъкан. Май става въпрос за чума, как смяташ?]

Скейд поклати глава при спомена за неотдавнашното си пътуване до Казъм сити. „Виждала съм последствията от Смесената чума отблизо. Не ми се струва същото.”

[Съгласни сме. Нещо друго е. Въпреки това трябва да се наложи абсолютна карантина, за всеки случай; нищо чудно да имаме работа с някакъв заразен агент. Сега ще се съсредоточиш ли върху задната му част?]

Гласът, различен от гласовете на другите конджоинъри, които бе чувала, придоби остри, покровителствени нотки, сякаш вече знаеше отговорите на поставените от него въпроси. [Какво ще правиш със запазените структури, забити в корпуса, Скейд?]

Тук-там по корпуса безразборно бяха струпани черни кубове с различни размери и ориентация. Бяха забити в него като в мокра глина, така че предните им части бяха полускрити в материала, от който бе изработен той. От тях излизаха извиващи се опашки от по-малки кубове, които образуваха елегантни дъги.

„Според мен това са тези, които са опитвали да се отделят другаде. Очевидно не са били достатъчно бързи, за да се справят с всички.”

[Мнението ни съвпада. Каквото и да са, към тях определено трябва да се отнасяме извънредно предпазливо, макар да не е изключено вече да не са активни. Може би Галиана е съумяла да спре разпространението им. Нейният кораб е успял да стигне дотам, макар да се връща у дома на автопилот. Сигурна ли си, че на борда не е останал нито един жив човек?] „Не, няма да бъда, преди да сме отворили кораба. Но не изглежда обещаващо. Вътре няма никакво движение, никакви очевидни точици топлина. Корпусът е прекалено студен, което показва, че не се осъществяват никакви животоподдържащи процеси, освен ако не носят криоаритметичен двигател.” Скейд се поколеба, докато в главата ѝ на заден план преминаха още няколко симулации.

[Скейд…?]

„Признавам, оцелелите няма как да бъдат много — основната част от екипажа несъмнено е във вид на замръзнали трупове. Възможно е да успеем да извлечем паметта на някой и друг от тях, но дори това звучи доста оптимистично.”

[Нас ни интересува само един труп, Скейд.]

„Дори нямам представа дали Галиана е на борда… И даже да е, даже да насочим всичките си усилия, за да я върнем към живот… може да не успеем.”

[Разбираме. Времената все пак са тежки. Макар че ще бъде прекрасно да успеем, провалът би бил най-лош, ако не опитаме да направим каквото и да е. Поне в очите на Майка Нест.]

„Това ли е обмисленото решение на Нощния съвет?” [Всичките ни решения са обмислени, Скейд. Видимият провал не може да бъде толериран. Но това не означава, че няма да направим всичко, което сме в състояние. Ако Галиана е на борда, ще направим всичко възможно, за да си я върнем. Но това трябва да се направи в пълна тайна.]

„Колко пълна?”

[Завръщането на кораба няма как да се скрие от останалите на Майка Нест. Но можем да им спестим вълненията на надеждата. Ще докладваме, че е мъртва, без възможност да бъде върната към живота. Нека мъката на нашите съотечественици да бъде кратка и ярка, като нова. Така усилията им срещу врага ще бъдат още по-ожесточени. А междувременно ние ще работим върху нея с усърдие и любов. Ако я върнем към живота, появата ѝ ще бъде равносилна на чудо. Ще ни простят, че сме изопачили истината тук и сега.]

Скейд се усети, преди да се бе изсмяла на глас. „Изопачили истината ли? На мен това ми се струва чиста лъжа. И как ще направите така, че Клавейн да се придържа към вашата история?”

[Защо смяташ, че Клавейн ще бъде проблем, Скейд?]

Тя отговори на въпроса с друг въпрос. „Само не казвайте, че възнамерявате да не информирате и него?”

[Във война сме, Скейд. Има един стар афоризъм, свързан с истината и броя на жертвите, но сега няма да те бавим с него; сигурни сме обаче, че разбра за какво става дума. Клавейн е голяма придобивка в тактическия ни арсенал. Мисленето му се различава от мисленето на всички други конджоинъри и благодарение на това ни помага да имаме непрестанно предимство пред врага. Той ще потъжи кратко, няма да му бъде лесно. Но после ще дойде на себе си, точно когато ще имаме най-голяма нужда от него. Не мислиш ли, че така е по-добре, отколкото да му стоварим един продължителен период на надежда и, най-вероятно, смазващо разочарование?]

Гласът промени тона си, може би усещаше, че все още не я бе убедил. [Клавейн е емоционален човек, Скейд, много повече от останалите. Беше стар, когато дойде при нас, по-стар в неврологичен смисъл от всички останали новобранци, които сме вербували някога. Умът му все още е затънал в стария начин на мислене. Не трябва да забравяме никога този факт. Той е уязвим и се нуждае от нашите грижи, като нежно парниково цвете.]

„Но пък да го излъжем за Галиана…”

[Може никога да не се стигне до това. Прекалено избързваме. Първо трябва да огледаме кораба — възможно е Галиана изобщо да не е там.]

Скейд кимна. „Това би било най-доброто, нали? Тогава ще знаем, че тя е все още някъде там.”

[Да. Но тогава ще трябва да се заемем с решаването на дребния въпрос какво се е случило с третия кораб.]

През деветдесет и петте години от появата на Смесената чума, конджоинърите бяха научили много за това как да се справят със заразата. Като една от последните човешки фракции, разполагащи с действително ценни технологии от времето преди атаката на чумата, те се отнасяха извънредно сериозно към карантината. В мирно време най-безопасният и най-лесен начин за изследване на кораба беше in situ[1], докато се носеше в пространството в покрайнините на системата. Съществуваше обаче прекалено голям риск демаршистите да забележат тази активност, затова разследването трябваше да се проведе под прикритието на камуфлажа. Майка Нест вече беше оборудвана да приема заразени кораби, така че това бе съвършената цел.

Но въпреки всичко пак трябваше да се вземат предпазни мерки, в това число да се работи в открития Космос. Първо слугите отстраниха двигателите, режейки с лазери през лонжероните, които ги закрепваха от всяка страна на издължения коничен корпус на лайтхъгъра. Възможно бе Майка Нест да бе унищожена от повреда във функциите на двигателите и макар подобно нещо да бе почти немислимо, Скейд бе решила твърдо да не пренебрегва нищо, докато случилото се с кораба оставаше загадка. Междувременно тя нареди ракети-влекачи да пренасят огромни парчета непречистен черен кометен лед до дрейфуващия кораб, които след това слугите нанасяха по корпуса на слой с дебелина един метър. Те вършеха работата си пъргаво, без да влизат в пряк контакт с корпуса. Корабът, който бе черен още в самото начало, сега стана непоносимо черен.

След като това бе привършено, Скейд изстреля куки, които се забиха в леда и така се превърнаха в котви, застопоряващи ракетите-влекачи около корпуса. Тъй като ледът щеше да понесе цялото структурно натоварване от движението на кораба, трябваше да прикрепи към него хиляда влекача, за да предотврати напукването на някоя част от повърхностния леден слой. Когато всички се запалиха, гледката беше извънредно красива: хиляда точици със студен син пламък, излизащи от подобния на шпил корпус на дрейфуващия кораб. Тя поддържаше бавно ускорение и изчисленията ѝ се оказаха толкова точни, че се наложи да направи само една незначителна корекция, за да се приближи до Майка Нест. Всяка промяна в движението на моторите бе изчислена така, че да съвпада с моментите, в които демаршистите не получаваха информация за състоянието в пространството, моменти, за които те смятаха, че конджоинърите нямат представа.

Вече в Майка Нест, увреденият кораб бе изтеглен в широкото пет километра, облицовано с керамика пристанище. То бе специално предназначено за заразени с чума кораби и можеше да побере един лайтхъгър с отстранени двигатели. Керамичните стени бяха дебели трийсет метра и всички машини в пристанището бяха специално защитени срещу познатите щамове на чумата. Камерата се запечатваше, щом корабът влезеше в нея, заедно с грижливо подбрания от Скейд екип, който трябваше да го изследва. Тъй като въпросното пристанище имаше съвсем слаба информационна връзка с останалата част от Майка Нест, екипът трябваше да бъде специално обучен да се справя с изолацията си от милионите други конджоинъри в Нест. Изискването се отнасяше за оперативните работници, които не бяха винаги сред най-стабилните. Колкото до Скейд, тя не можеше да се оплаче — беше сред най-редкия вид; конджоинър, който бе в състояние да действа съвсем сам, дълбоко в тила на врага.

След като корабът бе закрепен, в камерата пуснаха аргон, за да се създаде налягане от две атмосфери. От кораба свалиха съвсем тънък слой лед чрез деликатно отмиване, като останалият слой трябваше да се разтопи в продължение на шест дни. Ято сензори надвисна над него като чайки, душейки аргона, за да открие евентуално наличието на чужда материя. Но не забелязаха нищо необичайно освен частици от корпуса.

Скейд не бързаше, решена да вземе всички необходими предпазни мерки. Не се докосна до кораба преди да бе станало абсолютно необходимо. Край корпуса се носеше изображение на гравитометър с форма на обръч, сондиращ вътрешната му структура, за да се запознае в подробности с нея. В по-голямата си част това, което Скейд видя, съвпадаше с очакванията ѝ, създадени от запознаването с плана на кораба, но забеляза също странни неща, които не би трябвало да бъдат там: издължената им черна маса се носеше спираловидно из вътрешността му. Напомняха ѝ пътя на куршумите, представяни в специалните изображения при разследване на криминални случаи, или на модела на движение на субатомните частици, които се образуваха при преминаването си из специалните камери. Там, където черните маси стигаха до външния корпус, Скейд откриваше неизменно някоя от полупотъналите в него кубични структури.

Но въпреки това все още не бе изключено в кораба да има оцелели, макар засега нищо да не го показваше. Неутринният радар и сканирането с гама-лъчи показваха все по-голяма част от структурата, но Скейд все още не можеше да види най-важните детайли. Тя неохотно премина към следващия етап от своето изследване: физическия контакт. Прикрепи десетки механични чукове около корпуса и залепи стотици микрофони. Чуковете започнаха да действат, ударите им отекваха. Тя чуваше трясъка чрез скафандъра си, предаван от аргона. Все едно армия ковачи работеше в някаква далечна леярна. Микрофоните се вслушваха в металическото ехо, докато акустичните вълни се разпространяваха през кораба. Една от по-старите и невронни програми извличаше информацията, скрита във времето на пристигане на ехото, и съставяше карта на томографската плътност на кораба.

Скейд виждаше всичко в призрачни сиво-зелени нюанси. Това не противоречеше на нищо, което вече бе научила и увеличаваше познанията ѝ в определени области. Но явно нямаше да види нищо повече, ако не влезеше вътре, а това нямаше да бъде лесно. Всички люкове бяха запечатани отвътре с тапи от разтопен метал. Тя ги сряза, бавно и нервно, с лазери и бормашини с наконечници от хипердиамант, усещайки страха и отчаянието на екипа. Когато отвори първия люк, изпрати разузнавателен отряд от силно укрепени слуги, раци с керамични черупки, екипирани с разум, точно колкото за извършването на зададената им задача. Те изпратиха към черепа ѝ образи.

Това, което откриха, ужаси Скейд.

Екипажът беше изклан. Някои бяха изкормени, премазани, с отрязани крайници, превърнати на каша, разпарчетосани. Други бяха изгорени, задушени или замразени. Касапницата очевидно не бе извършена бързо. Докато асимилираше детайлите, Скейд започна да си представя как вероятно се бе случило това: поредица от ожесточени схватки и последни постове на съпротива в различни части на кораба, издигане на импровизирани барикади срещу нашествениците. Самият кораб бе направил всичко възможно, за да предпази поверените му хора, като бе пренареждал многократно разпределението на помещенията и преградите, за да задържа врага. Беше опитал да наводни определени участъци със замразяваща или създаваща високо налягане атмосфера и там Скейд откри труповете на странни, тромави машини — конгломерати от хиляди черни геометрични форми.

В главата ѝ се оформи хипотеза. Кубовете се бяха прилепили към външността на кораба на Галиана. Бяха се размножили и разраснали, абсорбирайки и преработвайки многократно външната му обвивка. В това отношение те действително напомняха чумата. Но чумата беше микроскопична; човек никога не виждаше отделните елементи на спората с невъоръжено око. Това беше по-брутално и механистично по начина, по който се възпроизвеждаше. Чумата поне пропиваше трансформираната материя с нещо от по-ранните си характеристики, създавайки химерични фантазии от машина и плът.

„Не” — каза си Скейд. Това определено не беше Смесената чума, колкото и успокояваща да започваше да ѝ се вижда вече тази перспектива.

Кубовете си бяха пробили път в кораба и после бяха образували атакуващи отряди — войнишки конгломерации. И тези войници бяха убивали, напредвайки бавно напред от всяка инфектирана точка. Ако се съдеше по останките, те бяха с неравна повърхност и асиметрични, напомняха по-скоро гъсти рояци стършели, отколкото отделни единици. Вероятно бяха в състояние да се провират през най-малките отвори и след това да се събират от другата страна. Въпреки всичко битката бе отнела време. Според Скейд за окончателното превземане на кораба бяха отишли много дни. Може би дори много седмици.

Тази мисъл я накара да потръпне.

Ден след влизането си нейните слуги откриха почти цели човешки тела, само главите им бяха потънали като в черни шлемове в наобиколилите ги кубове. Чуждоземната машинария изглеждаше инертна. Слугите отстраниха части от шлемовете и откриха, че прораснали от машината остриета са проникнали в черепите на жертвите през очните ябълки, ноздрите или ушните канали. По-нататъшното изследване показа, че остриетата се разклоняваха многократно, докато достигнат микроскопични размери. Те достигаха дълбоко в мозъка на мъртвите и установяваха връзка с конджоинърските им импланти.

Но сега както машините, така и техните приемници, бяха мъртви.

Скейд опитваше да си обясни какво се бе случило; корабната документация бе здраво объркана. Очевидно Галиана се бе натъкнала на нещо враждебно, но защо кубовете просто не бяха унищожили кораба ѝ наведнъж? Инфилтрирането бе осъществено бавно и прилежно и можеше да бъде обяснено, само ако кубовете бяха искали да го запазят невредим колкото се може по-дълго.

Имаше и друг кораб: два вече ги нямаше, но какво се бе случило с този?

[Някакви идеи, Скейд?]

„Да. Но нищо, което да ми допада.”

[Мислиш, че кубовете са искали да научат колкото се може повече, нали?]

„Не се сещам за друга причина. Поставили са средства за разчитане на нервните им устройства. Събирали са информация.”

[Да. Съгласни сме. Кубовете явно са научили много за нас. Трябва да гледаме на тях като на заплаха, макар все още да не знаем къде е била Галиана, когато са я открили. Но все пак съществува някаква искрица надежда, какво ще кажеш?] Скейд не успяваше да види тази искрица. От векове човечеството издирваше извънземен разум. Засега бе успяло да намери само вълнуващи следи — патърн джъглърите, шраудърите, археологически останки на други осем-девет мъртви култури. Все още не бяха откривали друг, съществуващ в настоящето, използващ машини разум, нищо, с което да може да се мери.

Досега.

А този използващ машини разум очевидно преследваше, инфилтрираше се и избиваше, а след това нахлуваше в черепите.

Според Скейд това определено не беше плодотворна първа среща.

„Надежда ли? Сериозно ли говорите?”

[Да, Скейд, защото не знаем дали кубовете са били в състояние да предадат това знание на онова, което ги е изпратило, каквото и да представлява то. Корабът на Галиана все пак успя да се върне у дома. Трябва тя да го е докарала дотук и нямаше да го направи, ако е смятала, че довеждането на врага представлява опасност за нас. Клавейн ще бъде горд, струва ми се. Тя не е престанала да мисли за нас, да мисли за Майка Нест.]

„Но е рискувала…”

Гласът на Нощния съвет я прекъсна остро. [Корабът е предупреждение, Скейд. Това е имала предвид Галиана и точно така трябва да го изтълкуваме и ние.]

„Предупреждение?”

[Че трябва да бъдем готови. Те са все още някъде там и рано или късно ще ги срещнем отново.].

„Като ви слуша, човек ще рече, че сте очаквали пристигането им.”

Но Нощният съвет не отговори.

Измина повече от седмица, преди да открият Галиана, защото корабът беше голям и интериорът му бе претърпял съществени промени, което правеше невъзможно бързото му изследване. Скейд също влезе вътре, заедно с други разузнавателни екипи. Върху нормализиращите налягането скафандри всички носеха тежки керамични брони, които правеха движенията непохватни, ако човек не бе изключително внимателен и не предвиждаше всеки свой ход. След неколкоминутно суетене и заемане на пози, от които можеше да излезе само чрез мъчителен заден ход, Скейд написа схема за бързо осъществяване на последователността изображение на тялото/ движение и и даде команда да действа в няколко бездействащи нервни вериги. Нещата се улесниха, макар тя да имаше неприятното усещане, че я ръководи някаква неизвестна нейна част. Скейд реши да прегледа сценария по-късно и да се погрижи движенията да изглеждат напълно резултат от собствената и воля, колкото и илюзорно да бе това.

Слугите от своя страна направиха всичко, на което бяха способни. Те подсигуриха големи пространства от кораба, напръскаха с епоксидна смола с диамантени влакна останките на извънземните машини и после взеха мостри ДНК от повечето трупове в изследваните зони. Самоличността на всяка отделна проба генетичен материал беше удостоверена въз основа на данните за екипажа в Майка Нест, пазени от заминаването на изследователската флота, но още много от имената по списъка предстоеше тепърва да бъдат идентифицирани чрез проби ДНК.

Несъмнено Скейд никога нямаше да успее да идентифицира някои от имената. Когато първият кораб, този, на който се намираше Клавейн, се завърна, Майка Нест бе научила, че далече в Космоса бе взето решение експедицията да се раздели. Една част от хората искаха да се върнат у дома, защото до тях бяха стигнали слухове за войната срещу демаршистите. Освен това те смятаха, че вече бе време да доставят събраната до този момент информация, която бе прекалено много, за да се изпрати.

Разделението не бе направено сред озлобление и взаимни нападки. Да, не липсваха тъга и съжаление, но не и усещане за разединение. След обичайния период на дебати, типичен за всеки процес на вземане на решение при конджоинърите, на това разделяне започна да се гледа като на най-естествения развой на нещата. То позволяваше на експедицията да продължи нататък и същевременно да осигури завръщането на вече наученото. Но макар да знаеше кой точно бе решил да остане далеч в Космоса, Скейд нямаше как да знае какво се бе случило след това. Можеше само да прави догадки за размените, осъществени между двата оставащи кораба. Това бе корабът на Галиана, но съвсем не означаваше, че тя е останала на него, затова Скейд се подготви за неизбежното разочарование, което щеше да я обземе, ако случаят се окажеше именно такъв.

Нещо повече, то щеше да бъде разочарование за цялата Майка Нест. Галиана се бе превърнала в техен символ. Именно тя бе създала конджоинърите преди четиристотин години и на единайсет светлинни години оттук, в намиращи се под повърхността на Марс лаборатории. Беше отсъствала почти два века, достатъчно дълго, за да ѝ бъдат придадени митологичните атрибути, срещу които винаги се съпротивляваше, докато се намираше сред тях. И се беше върнала — ако действително се намираше на борда на кораба — по време на дежурството на Скейд. Почти нямаше значение, че най-вероятно беше мъртва като всички останали. За Скейд щеше да бъде достатъчно да отнесе у дома нейните останки.

Но откри не само останки.

Мястото, където почиваше Галиана, ако можеше да се нарече така, се намираше далече от централната част на кораба. Беше се укрепила зад армирани барикади, далече от другите. Внимателните изследвания установиха, че връзките между нейното местонахождение и останалите от кораба бяха умишлено унищожени отвътре. Очевидно бе опитала да се изолира, да откъсне ума си от останалите конджоинъри в кораба.

„Саможертва или самоопазване?” — запита се Скейд.

Галиана се намираше в криокамера, охладена до точката, в която всички метаболитни процеси се преустановяваха. Но черните машини въпреки всичко бяха стигнали до нея. Бяха разбили керамичната обвивка на криокамерата и се бяха натъпкали вътре в нея, така че образуваха подобна на мумия чисто черна черупка около тялото ѝ. Нямаше съмнение, че това е тя: сканирането през тази своеобразна какавида установи, че наличната костна структура отговаря съвсем точно на костната структура на Галиана. Намиращото се вътре тяло като че ли не бе понесло никакви поражения по време на полета, а сензорите успяха дори да доловят слаби сигнали от имплантираната в нея мрежа. Макар те да бяха прекалено слаби, за да позволят свързване на ниво ум с ум, явно нещо в тази какавида бе все още способно да мисли и да прониква навън.

Вниманието бе насочено към самата какавида. Химическият анализ на кубовете стигна до задънена улица: те като че ли не бяха „направени” от нищо, нито пък имаха атомен строеж. Лицата им бяха просто черни стени от чиста енергия, прозрачна за определени форми радиация. Бяха много студени… и въпреки това активни по начин, по който нито една от другите машини не беше. Отделните кубове не се съпротивляваха срещу отделянето им от масата, а след това се смаляваха бързо до микроскопични размери. Екипът на Скейд насочи скенерите към самите кубове, опитвайки да хвърли поглед върху това, което се намираше под повърхността им, но не беше достатъчно бърз. На мястото на кубовете откриваха само няколко микрограма димяща пепел. Вероятно в сърцевината им имаше механизми, програмирани да предизвикват саморазрушение при определени обстоятелства.

Щом отстрани по-голямата част от обвивката около Галиана, екипът на Скейд успя да я отнесе до специалното помещение, намиращо се в една от стените на космическото пристанище. Работеха при изключително ниски температури, за да не ѝ причинят още по-големи от вече нанесените щети.

После, безкрайно грижливо и търпеливо, Скейд се зае да отстрани останалия пласт от извънземната машинария.

Сега, когато вече почти се бяха освободили от възпрепятстващата гледката материя, те започнаха да добиват все по-ясна представа за случилото се с Галиана. Черните машини бяха проникнали насила в главата ѝ, но сякаш по не така отвратителен начин, както бяха постъпили с другите членове на нейния екипаж. Имплантите ѝ бяха отчасти отстранени, за да се направи път за нахлуващите машини, но нямаше следи от увреждане на големи и важни мозъчни структури. Скейд остана с впечатление, че до този момент кубовете се бяха учили как да проникват в черепи и че с Галиана най-сетне бяха открили как да го постигнат, без да навредят на домакина.

И сега Скейд усети, че я изпълва оптимизъм. Черните структури бяха инертни и концентрирани на определени места. С подходящите клетъчни машинки беше възможно, дори тривиално лесно, да бъдат отделени, куб по куб.

„Можем да го направим. Можем да си я върнем, каквато беше преди.”

[Внимавай, Скейд. Все още не сме си вкъщи, на сигурно.]

Както се оказа, Нощният съвет имаше право да изисква предпазливост. Екипът на Скейд се зае да отделя последния слой кубове, започвайки от стъпалата на Галиана; с удоволствие установи, че тъканите под тях бяха почти неувредени, и продължи работата си, докато стигна до врата. Всички бяха уверени, че ще могат да я затоплят до нормалната телесна температура, дори това упражнение да се окаже малко по-трудно от нормалното съживяване на замразени в криокамерите хора. Но когато започнаха да разкриват лицето ѝ установиха, че работата им съвсем не е на приключване.

Кубовете се раздвижиха и запълзяха без предупреждение. Плъзгаха се и се преобръщаха едни върху други, подобно на предизвикващи гадене вълни; последната част от какавидата се хлъзгаше по Галиана като живо нефтено петно. Черната вълна се всмука през отворите на устата, носа, ушите и очните ябълки, като остана около клепачите ѝ малко по-дълго, докато се просмуче навътре.

Тя изглеждаше така, както се бе надявала Скейд: сияйна, прибираща се у дома кралица. Дори дългата ѝ черна коса бе недокосната, замръзнала и чуплива в момента, но точно същата, каквото бе при заминаването и. Черната машинария обаче се бе настанила отново в главата ѝ, уголемявайки вече присъстващата там формация. Сканирането изясни, че мозъчната ѝ тъкан бе леко разместена, но повечето ѝ импланти бяха отстранени, за да се направи място за нашественика. Черният паразит приличаше на рак, разпрострял подобните си на щипки нишки в различни части на мозъка.

Бавно, в продължение на много дни, връщаха Галиана до температура, непосредствено под нормалната за тялото. През цялото време екипът на Скейд не изпускаше от очи нашественика, но той не се промени, дори когато останалите импланти на Галиана започнаха да се затоплят и да възвръщат контакта си с размразяващата се мозъчна тъкан.

Скейд все още се осмеляваше да се надява, че в крайна сметка щяха да победят.

Оказа се, че бе почти права.

Тя чу глас. Беше човешки, женски, лишен от тембър — или със странната, богоподобна липса на тембър — което обикновено означаваше, че гласът е вътре в главата ѝ. Този глас бе произведен от човешки ларинкс и пренесен през определено количество метри през въздуха, преди да бъде декодиран от човешка слухова система, събирайки по пътя си всевъзможни тънки несъвършенства. Този тип глас не бе чувала от много дълго време.

Гласът произнесе:

— Здравей, Галиана.

„Къде съм?”

Не последва отговор. След малко гласът додаде мило:

— Ще трябва да говориш, ако можеш. Не е необходимо да правиш нещо повече от опит за оформяне на звука. Системата ще свърши останалото, улавяйки намерението за изпращане на електрически сигнали от твоя ларинкс. Но ако оформяш само наум отговорите си, няма да излезе нищо — между твоя и моя ум не съществува директна връзка.

Струваше ѝ се, че на думите им трябва цяла вечност, за да стигат до нея. Изговарянето бе ужасяващо бавен процес след векове на нервно свързване, макар граматиката и синтаксисът да ѝ бяха познати.

Понечи да говори и чу усиления си от системата глас:

— Защо?

— Ще стигнем и дотам.

— Къде съм? Коя си ти?

— Жива, здрава и в безопасност. У дома си, на Майка Нест. Влязохме в кораба ти и те върнахме към живота. Името ми е Скейд.

Галиана виждаше само неясни сенки, но сега помещението изведнъж се окъпа в светлина. Тя лежеше по гръб, но не напълно в хоризонтално положение, а под известен ъгъл. Намираше се в ковчег, много подобен на тези, в които слагаха хората в криокамерите, само че без капак, и в резултат бе изложена на въздуха. С периферното си зрение виждаше разни неща, но не можеше да помръдне нито една част от тялото си, дори очите. Замъглената фигура пред нея се фокусира и се наведе над отворения ковчег.

— Скейд ли? Не те помня.

— И няма откъде — отвърна непознатата. — Аз станах една от конджоинърите едва след твоето заминаване.

Имаше нужда да зададе много въпроси, хиляди въпроси. Но нямаше как да ги зададе всичките наведнъж, още повече пък по този остарял, тромав начин на общуване. Все пак трябваше да започне отнякъде.

— Колко време съм отсъствала?

— Сто и деветдесет години, с точност почти до месец. Замина през…

— Две хиляди четиристотин и петнайсета година — довърши вместо нея Галиана.

— … Да. А сега сме две хиляди шестстотин и пета.

Галиана не помнеше доста неща и не беше сигурна, че иска да си спомни много от тях. Но главното бе ясно. Беше повела три кораба от Майка Нест в Космоса. Намерението беше да се изследва далече зад добре картографираните от човешкия род граници, в непосещавани досега светове, в търсене на сложни форми на извънземен живот. Когато слуховете за война достигнаха до малката флота, един от трите кораба тръгна обратно към дома. Другите два обаче продължиха нататък и прекосиха още много слънчеви системи.

Колкото и да ѝ се искаше, не можеше да си спомни какво се бе случило с другия кораб, продължил издирването. Изпитваше само шокиращо усещане за загуба, крещящ вакуум в главата си, която трябваше да бъде изпълнена с гласове.

— Моят екипаж?

— Ще стигнем и дотам — повтори Скейд.

— Ами Клавейн и Фелка? Успяха ли да се върнат? Взехме си довиждане с тях много далече оттук; би трябвало вече да са се върнали в Майка Нест.

Последва ужасна, непоносима пауза, преди Скейд да отговори;

— Върнаха се.

Галиана щеше да въздъхне, ако беше възможно да го направи. Усещането на облекчение беше изумително; не беше си давала сметка в какво напрежение живее, преди да научи, че любимите ѝ хора са живи и здрави.

В последвалите спокойни, блажени мигове, Галиана се вгледа по-съсредоточено в своята събеседница. В някои отношения тя изглеждаше точно като конджоинър от епохата на Галиана. Беше облечена с едноцветни, напомнящи пижама черни панталони и широко черно яке от нещо като коприна, лишени от каквато и да било украса или индикация за принадлежност. Беше аскетично слаба и бледа, изглеждаше почти в краен стадий на недохранване. Гладкото ѝ лице имаше восъчен тен — не беше непривлекателно, но му липсваха линийките и вдлъбнатините на обичайното изражение. А липсата на каквото и да е окосмяване по черепа и лицето ѝ придаваше вид на недовършена кукла. Дотук поне не можеше да бъде отличена от хилядите други конджоинъри: без връзката ум с ум и лишени от обичайния облак проектирани фантазии, които им придаваха някаква индивидуалност, те трудно можеха да бъдат различени едни от други.

Но Галиана никога не беше виждала конджоинър, който да изглежда като Скейд. Скейд имаше гребен — твърда, тясна структура, която излизаше от челото ѝ, на два-три сантиметра над носа, и след това извиваше назад, по средната линия на скалпа. Тясната горна повърхност на гребена беше твърде подобна на кост, но страните му бяха осеяни с красиви, фини, вертикални бразди. Те блестяха, пречупвайки светлината: електрическото синьо и сияещото оранжево, водопадът от всички нюанси на дъгата променяше цветовете си при най-лекото помръдване на главата на Скейд. Но това не беше всичко: Галиана виждаше напомнящи течност вълни в различни багри да преминават по гребена дори при липса на промяна на ъгъла.

— Винаги ли си била такава, Скейд? — попита тя.

Жената докосна леко гребена си.

— Не. Това е добавка на конджоинърите. Нещата са се променили откакто замина. Най-добрите сред нас мислят по-бързо, отколкото някога си си представяла, че е възможно.

— Най-добрите сред вас?

— Не исках да прозвучи по този начин. Просто някои от нас се сблъскаха с ограниченията на основния план за човешкото тяло. Имплантите в главите ни позволяват да мислим десет-петнайсет пъти по-бързо от нормалното през цялото време, но на цената на повишено излъчване на топлина. Кръвта ми се изпомпва през гребена и оттам — в мрежата от бразди, където излъчва топлина. Браздите са оптимизирани така, че да имат максимална повърхност, и се огъват, за да предизвикват движение на въздуха. Казвали са ми, че ефектът е приятен за окото, но това е чиста случайност. Всъщност научихме този трик от динозаврите. Те не са били толкова глупави, колкото изглеждат. — Скейд погали отново гребена си. — Това не би трябвало да те притеснява, Галиана. Не всичко се е променило.

— Чухме, че имало война — додаде Галиана. — Бяхме на петнайсет светлинни години оттук, когато уловихме вестта. Първо, разбира се, разбрахме за чумата… после пък — за войната. Не виждахме никакъв смисъл в достигащите до нас новини. Според тях сме щели да се бием срещу демаршистите, нашите някогашни съюзници.

— Новините са били верни — отвърна Скейд, с мъничко съжаление.

— Защо, за Бога?

— Заради чумата. Тя разруши обществото на демаршистите и създаде масивен вакуум във властта в Йелоустоун. По тяхна молба се заехме да създадем временно правителство, което да управлява Казъм сити и сателитните му общности. Те обясниха, че предпочитат ние да направим това, а не някои други фракции. Представяш ли си каква каша щяха да забъркат ултрите или скайджакърите? Е, това свърши работа за няколко години, но тогава демаршистите започнаха постепенно да възстановяват някогашната си мощ. Не им хареса начинът, по който бяхме узурпирали контрола над системата, а и не бяха готови да се споразумеят за мирно възвръщане на своя контрол. И така, започнахме война. Те я започнаха; всички са на това мнение.

Галиана усети как част от въодушевлението ѝ се изпарява. Беше се надявала да се окаже, че слуховете са били преувеличени.

— Но в крайна сметка ние победихме — промълви най-сетне тя.

— Не. Войната продължава.

— Но оттогава са минали…

— Петдесет и четири години — кимна Скейд. — Да. Знам. Разбира се, имаше временни затишия, прекратяване на военните действия и кратки интерлюдии на намаляване на напрежението. Но те не продължаваха дълго. Старият идеологически разкол зейваше отново, като незараснала рана. В сърцето си те никога не са ни вярвали, а ние винаги сме гледали на тях като на реакционни лудите, нямащи желание да посрещнат следващата фаза на човешкото развитие.

Галиана усети, за първи път след като се бе събудила, странен, наподобяващ мигрена натиск зад ушите. С него, от най-старите части на главния ѝ мозък на бозайник, нахлу ураган от първични емоции. Това бе ужасният страх от преследване, от усещането на приближаването на глутница тъмни хищници.

„Машини — спомни си тя. — Машини като вълци, които излизат от междузвездното пространство и се прикачват към ауспуха.

Ти ги нарече „вълци”, Галиана.

Тях.

Нас.”

Странният миг отшумя.

— Но ние работехме заедно толкова добре, толкова дълго — промълви Галиана. — Със сигурност можем да намерим пак общи интереси. Имаме много по-сериозни тревоги от някаква си дребнава борба за власт, от това кой ще управлява една-единствена система.

Скейд поклати глава.

— Опасявам се, че е прекалено късно. Сега между нас стоят прекалено много мъртъвци, прекалено много нарушени обещания, прекалено много жестокости. Конфликтът се разпростря и до други системи, където има конджоинъри и демаршисти. — Усмихна се, но усмивката изглеждаше насилствена, сякаш лицето ѝ щеше да се върне към неутралното си състояние в мига, в който отпуснеше мускулите му. — Нещата не са толкова отчайващи, колкото би си помислил човек.

Войната върви в наша полза, бавно, но сигурно. Клавейн се върна преди двайсет и две години и това веднага се отрази. Преди завръщането му бяхме постоянно в състояние на отбрана, бяхме попаднали в капана да действаме по стадния принцип. Затова на врага му беше много лесно да предвижда всяка наша стъпка. Клавейн ни освободи от веригите на този стереотип.

Галиана опитваше да си наложи да забрави вълците, изплували в съзнанието ѝ, и да се съсредоточи върху първата си среща с Клавейн. Беше се случило на Марс, когато се бе борил срещу нея, като войник на Коалицията за невронна чистота. Коалицията се противопоставяше на експериментите ѝ за увеличаване възможностите на мозъка и виждаше единствения поносим изход за това в пълното изтребване на конджоинърите.

Но Клавейн бе видял по-голямата картина. Първо, като неин затворник, ѝ бе дал възможност да осъзнае колко ужасяващи изглеждаха експериментите ѝ на представителите на останалата част от системата. Никога не бе предполагала подобно нещо преди той да ѝ го обясни търпеливо през всичките месеци на своето затворничество. По-късно, когато го освободиха и се договориха за условията за прекратяване на военните действия, именно Клавейн доведе демаршистите, за да действат като неутрална трета страна. Те съставиха документа за прекратяването на огъня и Клавейн не се отказа да настоява, докато Галиана не го подписа. Това бе майсторски удар, циментиращ връзката между демаршисти и конджоинъри за столетия напред, докато Коалицията за невронна чистота вече се споменаваше в учебниците по история само като бележка под линия. Конджоинърите продължиха експериментите си върху нервната система, които се толерираха и дори насърчаваха, стига да не опитваха да абсорбират други култури. Демаршистите използваха своите технологии, които чрез тях достигаха и до други човешки фракции.

Всички бяха щастливи.

Но Скейд имаше право: този съюз винаги бе таил скрито напрежение. И избухването на война в някой момент бе неизбежно, особено при появата на катализатор като Смесената чума.

Но пък цели петдесет и четири години? Клавейн никога не би допуснал такова нещо, сигурна беше. Щеше да види каква чиста загуба на човешки усилия е всичко това. И щеше да намери начин или да я прекрати решително, или поне да осигури постоянно прекратяване на военните действия.

Наподобяващият мигрена натиск в черепа ѝ все още присъстваше, дори сега се бе позасилил. Галиана имаше смущаващото усещане, че нещо наднича през собствените ѝ очи от черепа, сякаш не беше единственият му наемател.

„Ние намалихме разстоянието до твоите два кораба с умерения ход на древни убийци, които нямат расов спомен за провал. Ти усети нашите умове: мрачни интелекти, намиращи се на опасния ръб на разума, стари и студени като междузвездния прах. Ти усети нашия глад.”

— Но Клавейн… — рече тя.

— Какво за него?

— Той би успял да намери начин да сложи край на това, Скейд, независимо как точно. Защо не го е направил?

Скейд се вторачи встрани за момент, така че обърна гребена си странично към нея. Когато погледна отново към своята събеседница, правеше опити да си придаде някакво много странно изражение.

„Ти ни видя как превзехме първия ти кораб, като го покрихме с пласт нахални и любопитни черни машини. Машините изглозгаха кораба. Ти го видя как експлодира; експлозията остави розова форма, наподобяваща лебед, на ретината ти, и усети откъсването на мрежата от умове, като загуба на хиляда деца. Вие опитахте да избягате, но вече беше късно. Когато стигнахме до твоя кораб, бяхме по-предпазливи.”

— Това не е лесно, Галиана.

— Какво не е лесно?

— Става дума за Клавейн.

— Каза, че той се върнал.

— Да, върна се. Както и Фелка. Съжалявам, но трябва да ти кажа, че и двамата умряха. — Думите идваха една след друга, бавно като дихание. — Това стана преди единайсет години. При една атака на демаршистите срещу Нест и двамата умряха.

Съществуваше само една рационална реакция на това — отричане.

— Не!

— Съжалявам. Ще ми се да имаше някакъв друг начин… — Гребенът на Скейд стана морскосин. — Иска ми се да не се беше случвало. Те бяха важен актив за нас…

— Актив ли?

Скейд явно усети гнева на своята събеседница.

— Искам да кажа, че ги обичахме. Тъгувахме заради загубата им, Галиана. Всички.

— Тогава ми покажи. Отвори съзнанието си. Свали барикадите. Искам да погледна в него.

Скейд стоеше неподвижно край ковчега.

— Защо, Галиана?

— Защото преди да погледна в него няма да знам дали ми казваш истината.

— Не те лъжа — промълви едва чуто Скейд. — Но не мога да позволя на умовете ни да си поговорят. В главата ти има нещо. Нещо, което не разбираме, освен че вероятно е извънземно и враждебно.

— Не вярвам…

Но натискът зад ушите ѝ внезапно стана остър. Галиана имаше неприятното чувство, че някой я блъска, похищава, натъпква в някакво мъничко, неефективно ъгълче на собствения ѝ череп. Нещо неизразимо зловещо и древно сега се бе настанило зад очите ѝ, беше се сдобило с власт там.

Чу се, че говори отново.

— На мен ли, искаш да кажеш?

Скейд изглеждаше съвсем леко изненадана. Галиана само можеше да се възхищава на самообладанието ѝ.

— Може би. Коя си ти всъщност?

— Нямам друго име освен онова, което ми е дала тя.

— „Тя” ли? — попита развеселено Скейд.

Но по гребена ѝ проблесваха нервни бледозелени нюанси, което издаваше страх макар гласът ѝ да беше спокоен.

— Галиана — отвърна същността. — Преди да я превзема. Тя ни нарече — моят ум по-точно, „вълците”. Заехме се с нейния кораб и се инфилтрирахме в него, след като се справихме с другия. Първо не разбирахме добре какво представляват. Но после им отворихме черепите и абсорбирахме централната им нервна система. Тогава научихме много повече. Как мислеха, как общуваха, какво бяха направили с умовете си.

Галиана се стараеше да помръдне, макар Скейд вече да я бе поставила в състояние на парализа. Опитваше да извика, но Вълкът — защото точно така го наричаше — притежаваше пълен контрол над гласа и.

Сега всички спомени се връщаха в съзнанието ѝ.

— Защо не я убихте? — попита Скейд.

— Не става дума за това — смъмри я Вълкът. — Би трябвало да зададеш другояче въпроса: защо тя сама не се уби, преди да се стигне до това? Можеше да го направи; в нейна власт беше да унищожи целия си кораб и всички в него просто като го пожелае.

— И защо не го направи?

— Споразумяхме се, след като убихме екипажа ѝ, а нея оставихме на мира. Тя нямаше да посегне на себе си, ако ѝ позволяхме да се върне у дома. Тя знаеше какво означава това: щях да нахлуя в черепа ѝ, да бърникам из спомените ѝ.

— Защо точно тя?

— Тя беше ваша кралица, Скейд. Още щом разчетохме умовете на хората от нейния екипаж, разбрахме, че ни е необходима точно тя.

Скейд слушаше мълчаливо. От челото до тила ѝ бавно се движеха вълни в аквамарин и нефритенозелено.

— Тя никога не би рискувала да ви доведе дотук.

— Би го направила, ако сметнеше, че рискът е по-малък от ползата, която бихте имали, ако бъдете предупредени навреме. Това беше договорка. Тя ни даде време да научим някои неща и надеждата, че ще научим още. Което и правим, Скейд.

Скейд докосна с пръст горната си устна и след това го задържа пред себе си, сякаш за да улови посоката на вятъра.

— Ако наистина сте по-висш извънземен разум и знаехте къде сме, вече щяхте да сте дошли при нас.

— Много добре, Скейд. И, в известен смисъл, си права. Не знаем точно къде ни доведе Галиана. Аз знам, но не мога да съобщя това знание на моите другари. Ние сме пътуваща между звездите култура, наистина разделена на фракции, но от нашата перспектива тези особености нямат значение. От спомените, които изсмукахме, и спомените, в които плуваме, все още знаем само приблизително коя част на Космоса обитавате. Вие се разпростирате все по-надалече и тази тенденция нараства геометрично, като вероятността да се срещнем се увеличава непрекъснато. Това вече се случи веднъж и би могло да се случи и другаде, в други точки на Вселената.

— Защо ми казваш това? — попита Скейд.

— За да те изплаша. Защо иначе?

Но Скейд беше твърде умна, за да се хване на това.

— Не. Сигурно има друга причина. Искаш да ме накараш да мисля, че би могла да ни бъдеш полезна, нали?

— И как така? — измърка развеселено гласът на Вълка.

— Бих могла да те убия тук и сега. Все пак предупреждението вече е направено.

Ако Галиана бе в състояние да помръдне, или поне да премигне, щеше да даде сигнал, означаващ „да”. Наистина искаше да умре. За какво ѝ беше да живее от сега нататък? Клавейн го нямаше. Фелка я нямаше. Беше сигурна в това, така сигурна, както и че цялата конджоинърска изобретателност не би била в състояние да я избави някога от онова нещо в главата ѝ.

Скейд имаше право. Тя беше осъществила целта си, беше изпълнила последния си дълг към Майка Нест. Вече знаеше, че вълците съществуват някъде там и най-вероятно приближават, усетили мириса на човешка кръв.

Нямаше причина да я пазят жива нито миг повече. Вълкът щеше да търси непрестанно възможност да се измъкне от главата ѝ, колкото и бдителна да бе Скейд. Възможно беше Майка Нест действително да научи нещо от него, някакъв третостепенен намек за мотив или слабост, но те бледнееха пред ужасните последствия от евентуалното му бягство.

Галиана знаеше. Както Вълкът имаше достъп до нейните спомени, така и тя, в резултат на някакъв незначителен и може би умишлен процес на заразяване, имаше представа за част от неговата история. Не ставаше въпрос за нещо конкретно; почти нищо, което да е в състояние да предаде с думи. Усещаше нещо подобно на стара като света литания на хирургически геноцид; на ужасяващ процес на чистка, провеждан методично срещу появяващите се чувстващи видове. Спомените бяха пазени с мрачна бюрократична точност за стотици милиони години галактическо време, всяко следващо заличаване беше просто нова глава в корабния дневник. Понякога усещаше трескавите чистки, когато клането бе започвало по-късно, отколкото бе желателно. Чувстваше дори редките случаи на брутална намеса, когато предшестващото избиване не бе осъществено задоволително.

Това, което не усещаше обаче, бе крайният неуспех.

Внезапно и шокиращо, Вълкът се оттегли. Даде ѝ възможност да говори.

— Скейд — промълви Галиана.

— Какво?

— Убий ме, моля те. Убий ме веднага.