Корабът на изкуплението

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Наложи се да довлекат Тори до офиса на инквизиторката. Голямата врата се отвори и той я видя, с гръб към него, застанала до прозореца. Огледа я през слепените си от кръв и пот клепачи, защото не я бе виждал никога досега. Изглеждаше по-дребна и по-млада, отколкото бе очаквал, почти като момиче в дрехи на възрастен човек. Носеше излъскани до блясък ботуши, тъмни панталони и закопчаваща се отстрани кожена туника, която май ѝ беше голяма, така че скритите ѝ в ръкавици ръце се губеха в ръкавите. Туниката стигаше почти до коленете ѝ. Черната ѝ коса бе сресана назад и задържана на стегнати, лъскави редове, които преминаваха в подобни на обърнати питанки къдрици над врата ѝ. Лицето ѝ бе почти в профил, кожата ѝ бе с един тон по-тъмна от неговата, тънкият ѝ нос се издигаше над малка, права уста.

Тя се обърна и заговори на часовия, чакащ до вратата.

— Можеш да ни оставиш.

— Мадам…

— Казах, че можеш да ни оставиш.

Часовият излезе. Торн стоеше прав, като се олюляваше леко. Жената влизаше и излизаше от полезрението му. После го съзерцава дълго, много дълго. Най-накрая заговори, със същия глас, който бе чувал да излиза от високоговорителя.

— Ще можеш ли да стоиш така? Съжалявам, че са те наранили.

— Не толкова, колкото съжалявам аз.

— Исках само да разговарям с теб.

— В такъв случай може би ще е най-добре да следите какво се случва с гостите ви.

В устата си усети вкуса на кръв.

— Ще дойдеш ли с мен? — Тя направи жест към нещо, което приличаше на лична стая. — Има нещо, което трябва да обсъдим.

— Добре ми е тук, благодаря.

— Това не е покана. Не ме интересува дали ти е добре или не, Торн.

Той се запита дали бе разчела реакцията му — мигновеното разширение на зениците, издаващо вината му. Или бе накарала да насочат лазер към гърба му, който да отчита солеността на неговата кожа. Така или иначе, май имаше много добра представа за това какво мисли за твърдението ѝ. Нищо чудно дори да разполагаше със средство за проникване в съзнанието някъде в тази сграда. Носеха се слухове, че Домът на инквизицията имаше поне едно такова съоръжение, за което се грижеше с любов от първите дни на съществуването на колонията.

— Нямам представа за кого ме мислите.

— О, имаш и още как. Защо тогава да играем на тези игрички? Ела с мен.

Той я последва в по-малкото помещение. То беше без прозорци. Торн се огледа, търсейки индикации за някакъв капан или че тази стая се използва и за разпити. Стори му се обаче напълно безобидна. Стените се губеха под отрупани с документация полици, а едната бе заета от карта на Ризургам, осеяна с карфици и светлинки. Тя му предложи да седне на стола от едната страна на голямото бюро, заемащо голяма част от пода. Срещу него вече бе седнала друга жена, подпряла лакти на ръба на бюрото и с леко отегчен вид. Беше по-възрастна от инквизиторката, но имаше горе-долу същата жилава осанка. Носеше шапка с козирка и тежко мръснокафяво палто с пухкави яка и маншети. И двете му напомниха по някакъв начин птици — бяха слаби, но бързи и със силна костна структура. Седящата зад бюрото пушеше.

Той се отпусна в посочения от инквизиторката стол.

— Кафе?

— Не, благодаря.

Другата жена бутна към него пакета си с цигари.

— Тогава запали една.

— Предпочитам да мина и без това. — Все пак взе пакета и го обърна, изследвайки странните обозначения и изображения. Не беше произведен в Кювие. Всъщност нямаше вид да е произведен където и да било на Ризургам. Побутна го обратно към неговата собственичка. — Сега мога ли да си вървя?

— Не. Още дори не сме започнали. — Инквизиторката седна на своето място, до другата жена, и си направи чаша кафе. — Мисля, че следва да направя представянето. Ти знаеш кой си и ние знаем кой си, но вероятно не знаеш кой знае какво за нас. Имаш някаква представа за мен, разбира се… но сигурно не особено правилна. Казвам се Вюйомие. Това е моята колежка…

— Ирина — представи се тя.

— Ирина… да. А ти си Торн, човекът, който създаде толкова неприятности напоследък.

— Аз не съм Торн. Правителството няма и представа кой е Торн.

— И откъде знаеш това?

— Чета вестници, като всички останали.

— Имаш право. Отдел „Вътрешни заплахи” не е наясно кой всъщност е Торн. Но само защото правех всичко възможно да държа въпросния отдел по-далече от теб. Даваш ли си сметка какви усилия ми струва това? Колко лични тревоги?

Той сви рамене, стараейки се да не прояви нито интерес, нито изненада.

— Това е ваш проблем, а не мой.

— Нищо общо с благодарността, която очаквах, Торн. Но ще отмина това без внимание. Реакцията ти е разбираема, все още не си видял голямата картина.

— Каква голяма картина?

— Ще стигнем и дотам, когато му дойде времето. Но нека първо поговорим за теб. — Тя потупа дебелата папка, поставена на края на бюрото, и след това я бутна към него. — Хайде, отвори я. Хвърли ѝ един поглед.

Той я изгледа продължително, преди да се подчини. Отвори папката наслуки и започна да разлиства напред-назад натъпканите в нея хартии. Все едно отвори пълна със змии кутия. Целият му живот бе тук, предаден в най-малки подробности. Истинското му име — Рензо; всевъзможни детайли, свързани с личността му. Всяка публична стъпка, която бе правил през последните пет години. Всяка значителна антиправителствена дейност, в която бе изиграл важна роля — аудиозаписи на гласа, снимки, доказателствен материал, използван в криминалистиката, уморително подробни доклади.

— Получило се е интересно четиво, нали? — обади се другата жена.

Той прелисти ужасен останалата част от папката, усещайки все по-голяма тежест в стомаха си. Имаше достатъчно материал да бъде екзекутиран няколко пъти, след десет отделни съдебни дела.

— Не разбирам — изрече безсилно той.

Не искаше да се предава сега, след толкова време, но всичко останало внезапно му се стори безсмислено.

— Какво не разбираш, Торн? — попита Вюйомие.

— Този отдел… „Външни заплахи” не „Вътрешни”… Вие сте натоварена да откриете триумвира. Аз не съм… Торн не е човекът, който ви интересува.

— Но сега вече сте.

Тя отпи голяма глътка от кафето си.

Другата жена дръпна от цигарата си.

— Ние с моята колежка сме обединили усилията си с цел да саботираме дейността на „Вътрешни заплахи”. Правим всичко възможно, за да не те заловят. Затова се налагаше да знаем за теб поне толкова, колкото знаят и те, ако не и повече.

Тя имаше странен акцент. Торн опита да определи откъде и установи, че не е в състояние да го направи. Освен… не го ли беше чувал вече веднъж, като по-млад? Прерови паметта си, но така и не откри нищо.

— И защо ги саботирате?

— Защото ни трябваш жив, а не мъртъв.

Тя се усмихна, бърза като маймуна.

— Е, звучи успокоително.

— Следващият ти въпрос ще бъде „защо”, затова ще ти кажа — намеси се Вюйомие. — Тук именно започваме да навлизаме в арената на голямата картина, ако разбираш какво имам предвид, затова, моля те, слушай внимателно.

— Целият съм слух.

— Този офис, отделът на Дома на инквизицията, наречен „Външни заплахи”, изобщо не е това, което изглежда. Цялата работа около залавянето на военната престъпничка Вольова винаги е била прикритие за едно много по-разумна операция. Всъщност Вольова умря още преди години.

Стори му се, че го излъга, но въпреки това му съобщаваше нещо, което бе по-близо до истината от всичко, което бе чувал досега.

— Защо тогава продължавате да се преструвате, че я търсите?

— Защото в действителност не ни трябва тя. Търсим нейния кораб или начин да се доберем до него. Но като се фокусирахме върху Вольова, можехме да разследваме горе-долу същото, без да намесваме кораба.

Другата жена, която се бе нарекла „Ирина”, кимна.

— Всъщност целият този правителствен отдел се е посветил на откриването на кораба и на нищо друго. Всичко останало е просто прикритие. Доста сложно и въвлякло в междуособна война половин дузина други отдели, но все пак — прикритие.

— Защо трябва да бъде толкова тайно?

Двете жени се спогледаха.

— Ще ти обясня — заяви Ирина, точно когато другата понечи да каже нещо. — Операцията по откриването на кораба трябва да се държи в максимално голяма тайна по простата причина, че ако излезе наяве, ще последват големи граждански безредици.

— Нещо не разбирам.

— В резултат на паника — поясни тя, като размаха цигара, за да подчертае думите си. — Официалната политика на правителството винаги е била в полза на тераформирането, като се започне още от дните на инундационистите под управлението на Жирардио. След кризата около Силвест тази политика се задълбочи още повече. Сега вече направо са се венчали за нея в идеологически смисъл. Всеки, който критикува програмата, се обвинява в неправилно мислене. Но ти го знаеш по-добре от всеки друг.

— И къде е мястото на кораба във всичко това?

— Като средство за бягство. Клон на правителството установи един особено смущаващ факт. — Тя дръпна от цигарата си. — Колонията е изправена пред заплаха от външно естество, но не с първоначално предполагания характер. От известно време тази заплаха се изследва. Заключението е неизбежно: Ризургам трябва да бъде евакуиран, може би до не повече от една-две години. Половин десетилетие според най-оптимистичните прогнози, но май са прекалено оптимистични.

Тя не сваляше погледа си от него, очевидно искайки да види какъв ефект ще произведат думите ѝ. Може би щеше да се наложи да повтори току-що казаното, защото той щеше да възприеме прекалено бавно този факт от първо казване.

Торн поклати глава.

— Съжалявам, но ще трябва да опитате с нещо по-убедително.

Ирина или както се казваше, го погледна измъчено.

— Не вярваш на историята ми, така ли?

— И със сигурност не съм единственият.

— Но ти винаги си искал да напуснеш Ризургам — намеси се инквизиторката. — Винаги си твърдял, че колонията е в опасност.

— Исках да се махна оттук. Кой не би искал?

— Чуй ме — заяви остро Вюйомие. — Ти си герой за хиляди хора. Повечето от тях не биха се доверили на правителството дори да им завърже връзките на обувките. Мнозина от тези хора вярват, че знаеш къде е местонахождението на една-две совалки и планираш осъществяването на масово емигриране в Космоса на твоите последователи.

Той сви рамене.

— Е, и?

— Това, разбира се, не е вярно — совалките никога не са съществували, — но не е невъзможно да стане, като се има предвид какво се случва. Така. — Тя се приведе отново напред. — Помисли над следната хипотеза. Специален секретен клон на правителството стига до извода, че над Ризургам е надвиснала глобална заплаха. Същият клон на правителството, след доста работа, определя местонахождението на кораба на Вольова. Инспекцията на кораба показва, че е повреден, но въпреки всичко е в състояние да лети. И, най-важното, запазил е капацитета си за пренасяне на пътници. Впечатляващ капацитет при това. Достатъчен, за да евакуира цялата планета, ако се направят някои жертви.

— Като Ноев ковчег? — попита той.

— Да — отвърна тя, явно доволна от отговора му. — Точно като Ноев ковчег.

Приятелката на Вюйомие държеше цигарата елегантно между двата си пръста. Изключително тънките ѝ длани му напомняха ветрилообразно разширяващите се кости на птиче крило.

— Но наличието на кораб, който можем да използваме като Ноев ковчег, е само половината от решението на проблема — додаде тя. — Въпросът е, дали на съобщението на правителството за съществуването на такъв кораб няма да се погледне с известен скептицизъм? Разбира се, че ще стане точно така. — Тя махна с цигарата си към него. — Ето тук идва твоята роля. Хората ще ти повярват, дори да не повярват на нас.

Торн се облегна и наклони стола си назад, докато го повдигна, така че той остана да се крепи само на два крака. Засмя се и разтърси глава, докато двете му събеседнички го наблюдаваха безстрастно — Затова ли ме биха долу? За да омекна дотолкова, че да слушам подобни врели-некипели?

Приятелката на Вюйомие взе отново пакета с цигари.

— Тези тук са от нейния кораб.

— Така ли? Чудесно. Доколкото си спомням споменахте, че нямате как да стигнете в орбита.

— Нямахме, но сега имаме. Успяхме да дадем команда на кораба от земята, накарахме го да изпрати тук совалка.

Той направи физиономия, но не беше готов да се закълне, че подобно нещо е невъзможно. Трудно — да, малко вероятно, но определено не и невъзможно.

— И смятате да евакуирате цяла планета само с една совалка?

— Всъщност две. — Вюйомие се изкашля и измъкна още една папка. — Според последното преброяване населението на Ризургам е малко под двеста хиляди души. По-голямата совалка е в състояние да пренесе петстотин човека в орбита, където могат да се качат в кораб за пътуване в рамките на системата с четири пъти по-голям от този капацитет. Това означава, че ще се наложи да се направят четиристотин полета между орбита и повърхността на Ризургам. Корабът за пътуване в рамките на системата ще трябва да осъществи около сто пътувания до кораба на Вольова. Тук обаче идва проблемът — всяко едно от тези пътувания ще отнеме поне трийсет часа, почти без да се смята времето за качването и слизането на хората. Затова по-точно би било да се предвиждат по четирийсет часа. Това се равнява почти на шест стандартни месеца. Може да спестим малко време, като пуснем още един кораб, но ще викаме „ура”, ако успеем да намалим времето много под пет месеца. И това, разбира се, при положение че успяваме да осигуряваме на всеки четирийсет часа по две хиляди човека, готови и в очакване да напуснат Ризургам… -

Вюйомие се усмихна. Нямаше как да не хареса усмивката ѝ, макар да усещаше предимно страх и болка. — Мисля, че започваш да разбираш защо се нуждаем от теб.

— А ако откажа да участвам… как смята да процедира в такъв случай правителството?

— В такъв случай масовата принуда изглежда единственият ни избор — отвърна Ирина, сякаш това бе най-разумното решение. — Военно положение, концентрационни лагери… доби известна представа, нали? Няма да бъде приятно. Ще има гражданско неподчинение, бунтове. Твърде вероятно е мнозина да изгубят живота си.

— Така или иначе мнозина ще изгубят живота си — допълни Вюйомие. — Не е възможно да се организира масова евакуация на планета, без да се стигне до смъртни случаи. Би ни се искало обаче да ги сведем до минимум.

— С моята помощ? — попита той.

— Нека очертая плана. — В паузата между двете изречения тя заби пръст в повърхността на бюрото. — Освобождаваме те незабавно. Ще можеш да отидеш където пожелаеш и имаш моята гаранция, че ще продължаваме да правим всичко възможно да държим по-далече от теб „Вътрешни заплахи”. Ще се погрижа също така копелетата, които те нараниха, да бъдат наказани… имаш думата ми. В замяна ти разпространяваш информацията, че наистина си открил местонахождението на совалките. Нещо повече, открил си надвисналата над Ризургам заплаха и начин всички да бъдат спасени. Твоята организация започва да разнася вестта, че евакуацията започва скоро и къде би трябвало да се събират заинтересуваните групи. Междувременно правителството ще пуска контраизявления, опровергаващи твърденията на твоето движение, но те няма да бъдат особено убедителни. Хората ще започнат да подозират, че действително си открил нещо, нещо, за което правителството би предпочело те да не знаят. Следиш ли мисълта ми?

Той отвърна на усмивката ѝ.

— Все още.

— Ето къде започва интересното. Веднъж щом тази идея навлезе в съзнанието на обществеността и след като някои хора започнат да те приемат сериозно, ще бъдеш арестуван. Или поне ще видят, че те арестуват. След известно протакане правителството ще се съгласи, че наистина съществува заплаха, и че твоето движение действително е подсигурило достъп до кораба на Вольова. Тук правителството поема контрола на операцията по евакуирането, а теб ще те видят да даваш неохотно благословията си и, по настояване на обществото, ще останеш водеща фигура. Правителството ще се озове в глупаво положение, но обществеността няма да бъде толкова убедена, че я водят към капан. А ти ще се превърнеш в герой. — Тя задържа погледа си върху лицето му по-дълго, отколкото досега, а после отклони очи. — Всички печелят. Евакуацията на планетата се осъществява без кой знае каква паника. След това ще бъдеш освободен и почитан, всички обвинения ще бъдат оттеглени. Звучи примамливо, нали?

— Може би — съгласи се той, — но в доводите ви има само две слабости.

— И те са?

— Заплахата и корабът. Не ми казахте защо се налага да евакуираме Ризургам. Редно е да знам, нали? И не само да знам, а и да повярвам. Не бих могъл да убедя никого, ако не вярвам сам.

— Справедлива забележка, струва ми се. А какво за кораба?

— Казахте, че имате начин да го посещавате. Чудесно.

Изгледа подред двете жени, по-младата и по-възрастната, усещайки, без да знае защо, че всяка една от тях поотделно може да бъде извънредно опасна, но като екип са направо убийствени.

— Чудесно какво? — попита Вюйомие.

— Заведете ме да го видя.

Намираха се на една светлинна секунда от Майка Нест, когато се случи онова странно нещо.

Фелка наблюдаваше как кометата изостава зад „Куче грозде”. В началото се смаляваше толкова бавно, че цялото потегляне приличаше доста на сън. Струваше ѝ се, че тръгват от самотен, осветен от луната остров. Мислеше за ателието си в зеленото сърце на кометата, за филигранните си дървени пъзели, истински шедьоври на дърворезбата. После мислите я отведоха към стената ѝ от лица и светещите мишки в лабиринта, но все не успяваше да повярва, че ще ги види някога отново. Дори да се върнеше, обстоятелствата щяха да бъдат коренно променени и Клавейн щеше да бъде или затворник, или мъртвец. Знаеше, че лишена от неговата помощ, щеше да се свие още повече вътре в себе си, при успокояващо действащата хралупа на своето минало, когато единственото, което имаше значение за нея, бе любимата ѝ Стена. И най-ужасното беше, че тази мисъл не я отблъскваше ни най-малко, а по-скоро я изпълваше с натрапчиво очакване. Разбира се, положението бе различно, докато Галиана бе жива. Беше различно дори по време на нейното отсъствие, но тогава Фелка можеше да разчита на присъствието на Клавейн да я закотви към реалния свят с цялата му смазваща простота.

Последното, което направи, след като заключи ателието си и назначи един слуга да се грижи за мишките, бе да слезе долу и да посети Галиана, да се сбогува за последен път със замразеното ѝ тяло. Но вратата бе отказала да се отвори пред нея. Нямаше време да разучи случая; трябваше да тръгва веднага, иначе щеше да изпусне „Куче грозде”. Така и тръгна, без да успее да си вземе последно сбогом, и сега се питаше защо този факт я караше да се чувства толкова виновна.

Все пак единственото, което ги свързваше, бе някакъв генетичен материал.

Фелка се оттегли в стаята си, когато Майка Нест се смали дотолкова, че стана невъзможно да я вижда с невъоръжено око. Един час след потеглянето корабът увеличи гравитацията до една гравитационна константа, което моментално определи като „горе” острия нос на дългия коничен корпус. След още два часа, през които Майка Нест изостана на една светлинна секунда зад „Куче грозде”, по корабния интерком прозвуча съобщение. То бе любезно отправено към Фелка, единствения конджоинър на кораба, който не се включваше рутинно към всеобщата мрежа за невронна комуникация.

Според съобщението тя трябваше да се придвижи към носовата част на кораба, която сега се намираше над главата ѝ като се изкачи по посока на движението. Тъй като се забави, един конджоинър от техническите помощници на Скейд учтиво я поведе из коридорите и шахтите, докато се озоваха няколко нива над изходната си точка. Тя отказа в краткотрайната ѝ памет да бъде отпечатана карта на кораба — подобно незабавно запознаване с него щеше да я лиши от спасяващото от скуката удоволствие да се ориентира и сама да открива плана на „Куче грозде” — но не беше трудно да определи, че вече се намира близо до носа му. Извивката на външните стени беше по-остра, а индивидуалните стаи — по-малки. Не ѝ беше необходимо много време, за да стигне до извода, че на борда нямаше повече от десетина човека, в това число Рьомонтоар и тя самата. Всичките бяха от Затворения съвет; знаеше го, макар да не си бе направила труда да влезе в умовете им.

Стаите бяха спартански, обикновено лишени от прозорци помещения, които корабът бе оформил според настоящите нужди на екипажа. Стаята, в която откри Рьомонтоар, се намираше във външния край на корпуса, с подобен на мехур наблюдателен купол в едната стена. Рьомонтоар седеше на един изпъкнал ръб със спокойно изражение, допрял върховете на пръстите на двете си ръце, насочени нагоре, облегнати чинно върху едното коляно. Беше отдаден на разговор с бял механичен рак, увиснал точно под ръба на купола.

— Какво става? — попита Фелка. — Защо трябваше да идвам?

— Не съм сигурен — отвърна той.

В този момент тя чу залп от приглушени звуци от затварянето на бронирани люкове по цялата дължина на кораба.

— Скоро ще можеш да се върнеш в стаята си — обади се ракът. — Това е само предпазна мярка.

Тя позна гласа, макар тембърът да бе малко променен от това, което си спомняше.

— Скейд? Мислех, че си…

— Позволиха ми да използвам този пълномощник — каза ракът, извивайки миниатюрните манипулатори между щипките си.

Беше се закрепил за стената чрез овалните възглавнички в краищата на крачката си. Под лъскавата му бяла черупка стърчаха всевъзможни пипалца, тръбички и съоръжения за рязане и мушкане. Очевидно Скейд си бе присвоила някаква стара машинария за убиване.

— Много мило, че си дошла да ни изпратиш — рече Фелка, изпълнена с облекчение, че Скейд няма да бъде с тях.

— Да ви изпратя ли?

— Когато разликата в скоростта на светлината превиши няколко секунди, няма ли да бъде непрактично да обитаваш пълномощника?

— За каква разлика говориш? Та аз съм на кораба, Фелка. Стаята ми е само на едно-две нива под твоята.

Фелка помнеше като ѝ казаха, че раните на Скейд са достатъчно сериозни, за да бъде нужно цяло помещение с апаратура на доктор Делмар само за поддържането на живота ѝ.

— Не мислех…

Ракът размаха един манипулатор, за да спре протестите ѝ.

— Няма значение. После се отбий долу — ще си побъбрим.

— С удоволствие — отговори Фелка. — Имаме да си говорим за доста неща, Скейд.

— Разбира се, че има. Е, аз трябва да вървя. Чакат ме важни въпроси за решаване.

В едната стена се отвори дупка; ракът закуцука през нея и изчезна в тайните дълбини на кораба.

Фелка погледна към Рьомонтоар.

— Както виждам, всички сме от Затворения съвет, и вероятно мога да говоря свободно. Тя каза ли нещо повече за експеримента „Встъпление”, когато бяхте с Клавейн?

Рьомонтоар отговори съвсем тихо. Това бе по-скоро жест. Трябваше да се предположи, че Скейд е в състояние да чува всичко, което става на кораба, и да разчита умовете им из основи. Фелка обаче разбра защо точно той изпитваше нужда да шепне.

— Нищо. Дори излъга откъде идва указът за преустановяване на строежа на кораби.

Фелка се взря в стената, за да я накара да ѝ осигури нещо за сядане. Точно срещу Рьомонтоар се появи издатина и тя се отпусна върху ѝ. Приятно бе да освободи краката си от този товар. Напоследък бе прекарвала много време в безтегловното обкръжение на ателието си и ѝ бе тежко да понесе гравитационната константа на борда на „Куче грозде”.

Вгледа се през купола и видя издадената тъмна сянка на единия от двигателите, открояваща се на фона на студените пламъци.

— Какво му каза тя? — продължи Фелка.

— Някаква история за това как Затвореният съвет сглобил парчетата от различните случаи на загуба на кораби и така достигнал до истината за нападенията на вълците.

— Неприемливо.

— Не мисля, че Клавейн ѝ повярва. Но тя не спомена нищо за „Встъпление”; очевидно искаше той да знае минимума, необходим за изпълнението на неговата задача, но нямаше как да не засегне поне до известна степен темата за указа.

— „Встъпление” е в сърцевината на всичко това. Скейд трябваше да е наясно, че ако даде на Клавейн дори само една нишка, за която да се хване, той щеше да стигне до същината на цялата работа, до самото Вътрешно светилище.

— Повече от това той не можеше да поеме.

— Тъй като познавам Клавейн, не бих била толкова сигурна. Тя го искаше за свой съюзник, защото той не е от хората, които спират заради дребни затруднения.

— Но защо просто не му каза истината? Идеята, че Затвореният съвет е хванал съобщения от бъдещето, не е чак толкова шокираща, като се замислиш. А доколкото съм разбрал, съдържанието на тези послания е било доста повърхностно, в най-добрия случай, нищо повече от неопределени предположения.

— На онзи, който не е участвал в случилото се, му е трудно да го опише. Аз обаче участвах само веднъж. Не знам какво е станало при другите експерименти.

— Скейд участваше ли в програмата, когато участваше ти?

— Да — отвърна Фелка. — Но това беше след връщането ни от далечния Космос. Указът бе издаден много преди това, много преди Скейд да бъде привлечена към конджоинърите. Затвореният съвет сигурно вече е бил започнал експериментите около „Встъпление”, когато Скейд се присъедини към нас.

Фелка погледна отново към стената. Знаеше, че е напълно разумно да се отдадеш на размисли за нещо като „Встъпление” — Скейд не можеше да има нищо против това, като се има предвид колко тясно бе свързано то със ставащото в момента. И въпреки това ѝ се струваше, че са на път да извършат неизразимо предателство.

Рьомонтоар обаче продължаваше да говори, тихо, но уверено:

— И така, Скейд се присъедини към нас… и не след дълго вече беше в Затворения съвет и активно участваше в експериментите на „Встъпление”. Поне един от експериментите съвпадна с указа, затова може да се предположи, че е имало директно предупреждение за ефекта тау-неутрино. А другите опити? Какви предупреждения дават те? Имало ли е изобщо предупреждения?

Той погледна напрегнато своята събеседница.

Тя се готвеше да отговори, да каже нещо, когато седалката под нея се насочи нагоре, толкова внезапно, че дъхът ѝ секна. Въпреки очакванията ѝ, натискът не намаля. Според нейната преценка теглото ѝ, което бе достатъчно некомфортно и преди това, сега се удвои.

Рьомонтоар погледна навън, както бе направила няколко минути по-рано Фелка.

— Какво стана? Както изглежда ускоряваме още — отбеляза тя.

— Определено — съгласи се той.

Фелка проследи погледа му, с надеждата да забележи някаква промяна в пейзажа. Но, доколкото бе в състояние да прецени, нищо не се бе променило, дори синьото сияние зад двигателите не изглеждаше по-ярко.

Постепенно ускорението стана поносимо, макар и не нещо, което би могла да определи като приятно. С предвидливост и пестеливост на движенията можеше да се справи с повечето от нещата, които бе правила преди. Корабните слуги, готови да се притекат на помощ всеки момент, правеха всичко възможно, за да съдействат на хората да сядат и да стават от местата си. Другите конджоинъри, всичките по-леки и по-слаби от Фелка, се адаптираха с обидна лекота. Вътрешните повърхности ставаха ту по-меки, ту по-твърди, според нуждите на хората, като подпомагаха движенията и ограничаваха нараняванията.

Но след един час ускорението нарасна отново. Гравитацията достигна две гравитационни константи и половина. Фелка не можеше да издържа повече. Помоли да ѝ позволят да се върне в стаята си, но научи, че все още не беше възможно да се отиде в тази част на кораба. Все пак корабът ѝ отдели специална стая и ѝ осигури кушетка, върху която да може да легне. Рьомонтоар ѝ помогна да го направи, като ѝ даде ясно да разбере, че и той като нея няма представа какво става.

— Не разбирам — заяви Фелка, като поемаше с усилие въздух между думите. — Ние просто ускоряваме. Нещо, което винаги сме знаели, че ще трябва да направим, ако искаме да имаме шанс да настигнем Клавейн.

Рьомонтоар кимна.

— Но явно не е само това. Двигателите работеха при пиков коефициент на полезно действие, когато ускорихме до една гравитационна константа. „Куче грозде” може да е по-малък и по-лек от повечето лайтхъгъри, но двигателите му също са по-малки. Предназначени са да поддържат една гравитационна константа до достигане на скоростта на светлината, не повече от това. При кратки разстояния е възможна по-висока скорост, но сега ставаме свидетели на нещо съвсем друго.

— Което значи?

— Че не би трябвало да сме в състояние да ускоряваме толкова много. Определено не и три пъти повече. Не видях и към корпуса ни да има допълнителни двигатели. В такъв случай единственият начин, по който би могла да го постигне Скейд, е като изхвърли две трети от масата, която имахме при тръгването си от Майка Нест.

Фелка присви рамене с известно усилие. Липсваше ѝ какъвто и да било интерес към механиката на космическите полети — за нея корабите бяха средство за постигането на определени цели — но можеше да участва с лекота в дискусии по този повод.

— Значи двигателите са способни да работят по-здраво, отколкото предполагаше.

— Да. Така мисля.

— И?

— Не могат. И двамата гледахме навън. Видя ли синьото сияние? Разпръсната светлина от излизащия от ауспуха лъч. Трябваше да е станал много по-ярък, Фелка, достатъчно по-ярък, за да забележим. Но не видяхме нищо такова. — Рьомонтоар направи пауза. — Дори, ако питаш мен, поотслабна, сякаш двигателите не трябваше да работят по-усилено отпреди.

— Във всичко това няма никакъв смисъл, нали?

— Не — промълви замислено Рьомонтоар. — Абсолютно никакъв смисъл. Освен ако тайната машинария на Скейд няма пръст в тази работа.