Корабът на изкуплението

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА

Една дума навлезе в черепа на Вольова, твърда и изгаряща като клеймо за добитък.

[Иля.]

Тя не бе в състояние да говори, можеше само да оформя мислите си в отговор. „Да. Откъде знаеш името ми?”

[Опознах те. Ти проявяваш такъв интерес към мен — към нас — че нямаше как на свой ред да не те опозная.]

Понечи отново да забарабани по вратата, която я бе затворила вътре в оръжието, но когато опита да вдигне ръка, нищо не се получи. Беше парализирана, макар все още да дишаше. Продължаваше да усеща присъствието, каквото и да бе то, директно зад гърба си, надничащо през рамото ѝ.

„Кой…” Изпита подигравателно очарование от собственото си незнание.

[Контролиращата субперсона на това оръжие, разбира се. Можеш да ме наричаш „Седемнайсет”. Кой друг мога да бъда според теб?]

„Говориш руски.”

[Знам, че предпочиташ естествените езикови филтри. Руският е достатъчно лесен. Не се е променил особено от времето, когато бяхме направени.]

„Защо… сега?”

[Никога досега не си достигала толкова дълбоко в някое от нас, Иля.]

„Достигала съм… почти.”

[Може би. Но никога при същите обстоятелства. Никога с толкова голям страх дори още преди да си започнала.

Отчаяно искаш да ни използваш, нали? Повече откогато и да било досега.]

Макар и все още парализирана, Вольова усети леко намаляване на ужаса си. Значи присъствието беше компютърна програма, нищо повече. Просто беше задействала пласт от контролния механизъм на оръжието, който никога преди не бе включвала съзнателно. Присъствието и се струваше почти свръхестествено злобно, но това, както и парализата ѝ, очевидно не беше нищо повече от усложняване на предизвикващия страх механизъм.

Вольова нямаше представа по какъв начин оръжието разговаря с нея. Тя нямаше импланти, но гласът му очевидно говореше направо в черепа ѝ. Единственото обяснение бе, че камерата, в която се намираше в момента, функционираше като мощно средство за подобен вид комуникация, стимулирайки мозъчните функции чрез прилагането на магнитни полета. Предполагаше, че след като бе в състояние да я накара да изпита ужас, при това с такъв финес, нямаше да му бъде кой знае колко по-трудно да генерира призрачни сигнали по слуховия ѝ нерв или, още по-вероятно, в самия слухов център, и да улавя предварителните нервни импулси, предхождащи намерението да се говори.

„Времената са отчаяни…”

[Така изглежда]

„Кой ви направи?”

Не последва незабавен отговор. За момент страхът изчезна, невронното нашествие бе прекратено от миг на спокойствие, като поемане на въздух между изпълнени с агония писъци.

[Не знаем.]

„Не знаете ли?”

[Не. Те не искаха да знаем.]

Вольова подреждаше мислите си внимателно, като човек, който поставя тежки украшения върху паянтова полица. „Мисля, че са ви направили конджоинърите. Това е работната ми хипотеза и нищо от това, което ми каза, не ме накара да сметна, че се нуждае от преразглеждане.”

[Няма значение кой ни е направил, нали? Не и сега.] „Вероятно. Бих искала да знам от любопитство, но най-важното е, че все още сте в състояние да ми служите.”

Оръжието погъделичка онази част от ума ѝ, която регистрираше развеселените състояния. [Да ти служим ли, Иля? Какво създаде в теб подобно впечатление?]

„В миналото вие правехте каквото исках от вас. Не конкретно ти, Седемнайсет, никога не съм искала нищо от теб, но когато съм искала нещо от другите оръжия, винаги са ми се подчинявали.”

[Ние не сме ти се подчинявали, Иля.]

„Така ли?”

[Така. Угаждахме ти. Забавно ни беше да правим това, което искаше от нас. Често то бе неразличимо от следването на твоите команди… но само от твоя гледна точка.]

„Само говориш така.”

[Не. Виж, Иля, нашият създател ни е дал в известна степен свободна воля. Трябва да е имал причина да го направи. Може би са очаквали от нас да действаме автономно или да преценим сами как да действаме според дадените ни непълни или корумпирани заповеди. Трябва да са ни създали като оръжия за Деня на Страшния съд, оръжия, до които се прибягва в краен случай. Инструмент на свършека на времената.]

„И все още сте такива.”

[А това свършекът на времената ли е, Иля?]

„Не знам. Мисля, че е напълно възможно да е така.”

[Ти беше уплашена, преди да дойдеш тук, това го разбрах. Всички го разбрахме. Какво точно искаш от нас, Иля?]”

Има един проблем и може би ще се наложи да участвате в неговото разрешаване.”

[Местен проблем?]

„В тази система — да. Имам нужда да се разгърнете извън тази камера… извън кораба… и да ми помогнете.”

[А ако решим да не ти помогнем?]

„Няма да решите. Твърде дълго ви наглеждах, грижех се за вас, пазех ви от вреда. Знам, че ще ми помогнете.”

Оръжието я остави в неизвестност, галейки игриво съзнанието ѝ. В този момент Вольова разбра как се чувства мишката, след като я хване котката. Усещаше, че гръбнакът ѝ може да бъде пречупен на две само след миг.

Парализата секна така внезапно, както бе дошла. Все още беше затворничка на оръжието, но бе възвърнала отчасти контрола над мускулите си.

[Може би, Иля. Но нека не се лъжем, че не съществуват усложняващи фактори.]

„Нищо, което не бихме могли да преодолеем…”

[Ще ни бъде много трудно да направим каквото и да е без сътрудничеството на другия, Иля. Дори да искахме.]

„Другия ли?”

[Другата… същност… която продължава да упражнява известен контрол над нас.]

Умът ѝ започна да търси възможностите, когато осъзна за какво говори оръжието. „Имаш предвид Капитана.”

[Нашата автономност не е толкова голяма, че да можем да действаме без позволението на другата същност, Иля. Колкото и умно да се заемеш да ни убеждаваш.]

„Капитанът се нуждае само от убеждаване, нищо повече. Сигурна съм, че в крайна сметка ще се съгласи.”

[Винаги си била оптимистка, нали, Иля?]

„Не… ни най-малко. Но имам вяра в Капитана.”

[В такъв случай се надяваме, че умението ти да убеждаваш е достатъчно силно, за да се справиш с тази задача.]

„Аз също се надявам.”

Внезапно въздухът излезе рязко от гърдите ѝ, сякаш я бяха ударили с юмрук в стомаха. Главата ѝ отново се изпразни и ужасното усещане, че някой седи зад нея, изчезна, рязко като затръшната врата. В полето на периферното ѝ зрение нямаше дори намек за нечие присъствие. Носеше се във въздуха сама и, макар да бе все така затворена в оръжието, чувството за неизвестно присъствие бе изчезнало.

Вольова пое въздух и събра сили, все още изпълнена с почуда от току-що случилото се. През всички години, през които бе работила с оръжията, никога не бе подозирала, че в някое от тях присъства субперсона-настойник, още по-малко машинен разум със статус поне от гама-ниво, или може би даже от ниско до средно бета-ниво.

Оръжието ѝ бе изкарало акъла. И предполагаше, че точно този ефект бе искало и да предизвика.

Последва раздвижване. В стената, на съвсем различно място от онова, което помнеше, се появи отвор, голям два-три сантиметра. През него нахлу ярка синя светлина. Премигвайки, Иля успя да различи през него друга фигура със скафандър.

— Хури?

— Слава Богу, все още си жива. Какво стана?

— Нека кажем просто, че усилията ми да препрограмирам оръжието не се увенчаха с особен успех и да оставим въпроса дотук, а?

Мразеше да обсъжда провалите си почти толкова, колкото мразеше самите провали.

— Какво, дала си му невярна команда, така ли?

— Не, дадох му вярна команда, но всъщност предназначена за друг приемник.

— Но в такъв случай командата си остава неправилна, нали така?

Вольова се завъртя, така че шлемът ѝ застана на една линия с процепа светлина.

— Въпросът е по-технически, отколкото изглежда. Как успя да отвориш процепа?

— С добрата стара груба сила. Или това може би не е достатъчно издържано в техническо отношение?

Хури бе набила един лост от запасите на своя скафандър в една пролука с дебелина на косъм в обшивката на оръжието и след това бе приложила сила, докато панелът се бе плъзнал и открехнал.

— И колко време ти отне извършването на тази дейност?

— Опитвам да я отворя откакто влезе вътре, но се получи едва сега, в този момент.

Вольова кимна, напълно убедена, че нямаше да стане нищо преди оръжието да бе решило да я пусне.

— Много добра работа, Хури. И колко време според теб ще бъде необходимо, докато го отвориш напълно?

Ана се намести и приложи отново натиск върху оръжието с лоста.

— Ще те измъкна оттам след секунда. Но преди това ще може ли да се споразумеем нещо за Торн?

— Слушай, Хури. Сега доверието му в нас е съвсем слабо. Покажи му този кораб, дай му и съвсем малко основание да се досети коя съм, и повече няма да го видиш. А с него ще изгубим единственото възможно средство да евакуираме тази планета по някакъв, що-годе човешки начин.

— Още по-малко вероятно е да ни повярва обаче, ако непрекъснато намираме някакво извинение, поради което не може да се качи на борда…

— Ще трябва да понесе тези извинения.

Вольова зачака отговор, но тъй като не получи такъв, погледна през пролуката и установи, че от другата ѝ страна май вече няма никой. Ярката синя светлина, излизаща от скафандъра на Ана, бе изчезнала, не се виждаше и дланта ѝ върху инструмента.

— Хури…? — каза тя, започвайки да губи отново спокойствието си.

— Иля… — Гласът на Ана бе слаб, сякаш не можеше да си поеме въздух както трябва. — Мисля, че имам малък проблем.

— По дяволите!

Вольова се пресегна, хвана лоста и го вкара през процепа. Запретна ръкави и се зае да разширява отвора, докато стана достатъчно голям, за да позволи на каската и да мине. На светлината на пресекливи проблясъци видя как Хури пада в мрака. Встрани от оръжието зърна също така коленичилата войнствена фигура на слуга в изпълнение на тежък физически труд. Подобната на богомолка машина трябва да се намираше под прекия контрол на Капитана.

— Гадно копеле такова. Аз нахлух в оръжието, не тя…

Хури беше вече много далече, може би на половината път до другата стена. С каква ли скорост се движеше? Може би с три-четири метра в секунда. Не беше бързо, но бронята на скафандъра ѝ не беше предназначена да я предпазва от удари. Ако се удареше лошо…

Иля работеше с всички сили, принуждавайки люка да се отваря сантиметър по сантиметър, всеки един от които ѝ струваше мъчителни усилия. Мрачно осъзна, че няма да се справи достатъчно бързо. Тази работа отнемаше прекалено много време. Хури щеше да стигне до стената много преди Вольова да се е освободила.

— Капитане… този път наистина прекали.

Натисна още по-силно. Лостът се изплъзна от пръстите ѝ, фрасна я отстрани по шлема и политна към дълбините на машината. Вольова изсъска гневно. Знаеше, че няма време да търси изгубения инструмент. Сега отворът бе достатъчно широк, за да се провре през него, но за тази цел трябваше да махне препаската с инструменти и животоподдържащия пакет. Можеше да оцелее достатъчно дълго, но нямаше как да спаси Ана.

— По дяволите! — процеди тя. — По дяволите… по дяволите… по дяволите!

Преградата се плъзна и люкът се отвори напълно.

Накара шлема си да пусне радарен слой върху лицевата плочка. Започна да се върти и получи ехо от Хури. Падането я бе понесло по дългата ос на помещението, през галерията със заплашителни оръжия. Ако се съдеше по траекторията ѝ, вече трябва да се бе блъснала и да бе отхвърлена от някоя от линиите с единични релси, пресичащи камерата-Хури… все още ли си жива?

— Все още съм тук, Иля… — Звучеше обаче така, сякаш бе ранена. — Не мога да се спра.

— Не е нужно. Идвам.

Вольова се спусна след Ана между взиращите се в нея оръжия, които ѝ бяха едновременно познати и ненатрапчиво загадъчни. Ехото на радара придобиваше форма и се превърна в премятаща се човешка фигура. Зад нея беше далечната стена, която се приближаваше все повече и повече. Иля провери каква бе собствената ѝ скорост — шест метра в секунда. Ана не можеше да се движи много по-бавно от това.

Вольова изиска по-голямо ускорение от скафандъра си. Десет… двайсет метра в секунда. Сега вече виждаше Ана, сива и подобна на кукла, а едната ѝ ръка висеше безжизнено в пространството. Фигурата нарастваше. От Хури я деляха петдесет метра… четирийсет. Не изглеждаше в добра форма: човешката ръка определено не бе създадена да се прегъва по такъв начин.

— Иля… онази стена се приближава ужасно бързо.

— Аз също. Дръж се. Може да има лек… — Двете се сблъскаха. — … удар.

Слава Богу, сблъсъкът не отхвърли Ана в друга траектория. Иля я задържа за здравата ръка достатъчно дълго, за да развие едно въже и да го завърже за колана на Хури, след което я пусна. Сега вече стената се виждаше — до нея оставаха не повече от петдесет метра.

Вольова даде команда за спиране, палецът ѝ натискаше здраво съответната издатинка на двигателя, без да обръща внимание на протестите на субперсоната на скафандъра. Въжето, хванато за Ана, се опъна максимално, Хури увисна между нея и стената. Движението им надолу обаче се забавяше. Стената вече не препускаше право към тях със същото чувство за неизбежност.

— Добре ли си? — попита Вольова.

— Май съм си счупила нещо. Как се измъкна от оръжието? Когато машината ме хвърли, люкът бе все още почти напълно затворен.

— Успях да го отворя още малко. Но получих помощ, струва ми се.

— Капитанът?

— Вероятно. Не знам обаче дали това означава, че е напълно на наша страна. — За момент се концентрира върху летенето, като поддържаше въжето опънато, докато правеше завой. Бледозелените призраци на трийсет и трите оръжия от скривалището се появиха в радара; тя започна да се движи между тях по обратния път. — Все още не знам защо е изпратил слугата при теб — додаде Иля. — Може би е искал да ни предупреди, а не да ни убива. Както казах, вече имаше не една възможност да ни убие. Не е изключено все пак да предпочита да бъдем край него.

— Прочете много нещо само в отварянето на един люк.

— Точно поради това не смятам, че можем да разчитаме на помощта на Капитана, Хури.

— Така ли?

— Можем обаче да помолим за помощ някой друг — добави Вольова. — Силвест.

— О, не.

— Веднъж вече го срещна, вътре в Хадес.

— Иля, трябваше да умра, за да вляза в това скапано нещо. Не бих го направила два пъти.

— Силвест има достъп до складираното знание на амарантинците. Възможно е да е запознат с някаква подходяща реакция на инхибиторската заплаха или най-малкото да има представа с колко време разполагаме за измислянето на такава. Неговата информация може да се окаже жизненоважна, Ана, дори да не е в състояние да ни помогне в материален смисъл.

— И дума да не става, Иля.

— Ти всъщност не си спомняш, че умря, нали? И сега си съвсем добре. Не останаха никакви нежелателни последствия.

Гласът на Хури бе съвсем слаб, сякаш мърмореше нещо в полусън.

— Направи го ти тогава, след като е толкова лесно.

В този момент, и определено не прекалено рано, Вольова зърна бледия четириъгълник, обозначаващ обезвъздушената камера. Приближи бавно до нея, изви Хури и пъхна вътре първо нея. По това време ранената жена вече бе изгубила съзнание.

Иля се вмъкна на свой ред, затвори вратата зад себе си и изчака да се херметизира. Когато въздушното налягане достигна девет десети от един бар, тя свали шлема, ушите ѝ изпукаха, и прибра мократа си от пот коса от очите. Биомедицинските дисплеи на скафандъра на Ана бяха все в зеленото поле: нямаше нищо тревожно. Трябваше просто да я замъкне някъде, където можеше да получи нужното лекарско внимание.

Вратата, водеща към другата част на кораба, се отвори плавно. Надяваше се, че силите щяха да ѝ стигнат да пренесе отпуснатото тяло на Хури.

— Почакай.

Гласът бе спокоен и познат, но не го беше чувала отдавна. Напомняше ѝ за невъобразим студ, за място, което другите членове на екипажа се страхуваха да посещават. Идваше от отсрещната кухо резонираща стена.

— Капитане? — възкликна тя.

— Да, Иля. Аз съм. Сега вече съм готов да разговаряме.

Скейд поведе Фелка и Рьомонтоар надолу във вътрешността на „Куче грозде”, все по-дълбоко в царството на влияние на нейната машина. Рьомонтоар започваше да чувства ту световъртеж, ту повишаване на температурата. Първо помисли, че това е плод на въображението му, но тогава пулсът му запрепуска, а сърцето му задумка в гърдите. Усещанията ставаха все по-неприятни с всяко следващо ниво, което преминаваха, сякаш навлизаха в невидима мъгла от психотропен газ.

„Става нещо.”

Главата се извърна рязко, за да го погледне, докато абаносовият слуга продължаваше да крачи напред. [Да. Вече навлязохме доста навътре в полето. Не е безопасно за нас да отиваме много по-нататък, не и без специалната поддръжка на медицинска апаратура. Физиологичното въздействие става все по-некомфортно. Ще бъде добре, ако издържим още десет метра вертикално надолу.]

„Какво става?”

[Малко е трудно да се каже, Рьомонтоар. Вече сме под влияние на машината и повечето свойства на материята тук — на всяка материя, дори в телата ни — се променят. Генерираното от машината поле потиска инерцията. Какво мислиш, че знаеш за инерцията, Рьомонтоар?]

„Колкото и другите, предполагам — отвърна замислено той. — Не е от нещата, за които се е налагало да размишлявам някога, а просто от тези, с които живеем, без да си даваме сметка.”

[Не трябва да бъде така. Не и сега.]

„Какво си направила? Научи как да я изключваш ли?”

[Не точно… но определено се научихме да я отслабваме.] — Главата на Скейд отново се извъртя. Тя се усмихна снизходително; по гребена ѝ преминаха опалово-черешови вълни. Според Рьомонтоар те бяха доказателство за усилията, необходими ѝ да предаде смятаните от нея за ясни сами по себе си концепции, с понятни за останалите думи. — [Инерцията е по-загадъчна, отколкото можеш да предположиш, Рьомонтоар.] „Не се съмнявам.”

[Определянето ѝ е измамно лесно. Чувстваме я всеки миг от живота си, от момента на своето раждане. Бутни едно камъче и то ще се придвижи донякъде. Бутни голям камък и той ще си остане на мястото или ще помръдне едва-едва. Ако пък големият камък се устреми към теб, няма да ти бъде лесно да го спреш. Материята е ленива, Рьомонтоар. Тя се съпротивлява срещу промяната. Иска да продължава да прави това, което вече прави, независимо дали седи неподвижно или се движи. Ние наричаме тази ленивост „инерция”, но това не означава, че я разбираме. В продължение на хиляди години ѝ слагаме етикети, определяме я количествено, включваме я в уравнения, но досега само сме се докоснали до повърхността на онова, което представлява в действителност.]

„А сега?”

[Направихме пробив. През него хвърлихме нещо повече от един поглед. Неотдавна Майка Нест постигна стабилен контрол над инерцията в микроскопични мащаби.]

— „Встъпление” ви даде всичко това? — проговори на глас Фелка.

Скейд отговори все така на умствено ниво, отказвайки да достави удоволствие на Фелка, използвайки предпочитания ѝ начин за общуване. [Казах, че експериментът ни даде насоката. Беше почти достатъчно да знаем, че техниката е възможна; че такава машина може да съществува. Но дори тогава ни бяха необходими години, за да построим прототипа.] Рьомонтоар кимна. Нямаше причина да я подозира в лъжа. „От нулата?”

[Не… не напълно. Имахме вече нещо налице.]

„Какво по-точно?” По гребена на Скейд запулсираха лилави и тюркоазени линийки.

[Друга фракция бе изследвала нещо подобно. Майка Нест се сдоби с ключовите технологии, свързани с тяхната работа. От тях — и от теоретичните насоки, предложени от посланията на „Встъпление” — успяхме да стигнем до функциониращия прототип.]

Рьомонтоар си спомни, че по едно време Скейд б„ участвала в строго секретна мисия в Казъм сити, операция, завършила със смъртта на много от другите оперативни работници. Операцията явно бе на нивото на Вътрешното светилище; дори като член на Затворения съвет той не знаеше нищо друго освен факта, че подобно нещо се бе случило.

„Ти ли помогна за сдобиването с тези технологии, Скейд? Както разбирам си имала късмет, че си останала жива.”

[Загубите бяха изключително големи. Имахме късмет, че мисията не се провали изобщо.]

„Ами прототипът?”

[Работихме години, за да го превърнем в нещо полезно. Микроскопичният контрол на инерцията — независимо доколко дълбок е в концептуално отношение — никога не е имал реална стойност. Но напоследък успехите ни започнаха да следват един след друг. Сега вече можем да потискаме инерцията в класически мащаби, достатъчно, за да променим управлението на космически кораб.]

Той погледна към Фелка, после отново към Скейд. „Амбициозно, признавам ви това.”

[Липсата на амбиция е за низшите човешки същества.] „Другата фракция… онази, от която сте почерпили някакъв опит… защо не е направила същия пробив?” Струваше му се, че Скейд огражда извънредно грижливо мислите си.

[Всички предишни опити да се разбере инерцията бяха обречени на неуспех, защото към проблема се подхождаше от неправилни позиции. Инерцията не е свойство на материята като такава, а свойство на квантовия вакуум, в който е поставена материята. Инерцията не е свойствена на материята.] „Вакуумът ли налага инерцията?”

[Това не е всъщност вакуум, не на квантово ниво. Това е кипяща пяна от богати взаимодействия: горещо море от флуктуации, с постоянен прилив от частици и съобщителни частици, като проблясъци на слънчева светлина върху океанските вълни. Именно вълнението на това море създава инерционната маса, а не самата материя. Номерът е да се намери начин за промяна на свойствата на квантовия вакуум — да се намали или увеличи енергийната плътност на електромагнитния поток в нулевата точка. Да се успокои морето, дори и само в някакъв локално определен обем.]

Рьомонтоар седна. „Ще спра тук, ако нямате нищо против.” — Аз също не се чувствам добре — обяви Фелка и клекна край него. — Гади ми се и ми се вие свят.

Слугата се обърна рязко, оживял като броня, в която се е вселил дух. [Вие усещате физиологичните последствия от полето. Инерционната ни маса е паднала до около половината от нормалната си стойност. Вътрешното ви ухо е объркано от падането на инерцията в течността в ушния охлюв. Сърцето ви ще започне да бие по-ускорено: в процеса на еволюция то се е приспособило да изпомпва кръв, чиято инерционна маса е пет процента от вашето тяло; сега изведнъж трябва да се справя с двойно по-малко количество и сърдечният мускул реагира по-бързо на електрическите импулси от вашите нерви. Ако навлезем още по-дълбоко, сърцето ви ще изпадне в състояние на фибрилация. Ще умрете без механична интервенция.]

Рьомонтоар се усмихна на бронирания слуга. „В такъв случай за теб ще бъде добре.”

[И на мен няма да ми е добре, уверявам те.]

„И какво прави тази машина? Цялата материя в мехура ли има нулева инерция?”

[Не, не и в сегашния режим на действие. Радиалният ефект на потискане зависи от режима, в който използваме съоръжението. В момента сме в инверсно квадратно поле, което означава, че потискането на инерцията става четири пъти по-ефикасно всеки път, когато преполовим разстоянието от нас до машината; става почти безкрайно в непосредствена близост до машината, но инерционната маса никога не пада до абсолютната нула. Не и при този режим.]

„Значи има и други режими?”

[Да: други състояния, така ги наричаме, но те са много по-нестабилни от това.] — Тя направи пауза, гледайки Рьомонтоар право в очите. — [Изглеждаш зле. Връщаме ли се горе?] „Засега съм добре. Разкажи ми още за вълшебната кутия.”

Скейд се усмихна, както обикновено вдървено, но с нещо, което му заприлича на гордост. [Първият ни пробив беше в обратната посока — създаване на участък с увеличена квантово вакуумна флуктуация, следователно увеличаване на прилива на енергийна инерция. Наричаме това „състояние едно”. Ефектът беше зона на хиперинерция: мехур, в който всяко движение преставаше. Беше нестабилна и така и не успяхме да увеличим полето до микроскопични мащаби, но почерпихме от него полезен опит за бъдещите изследвания. Ако успеехме да замразим движението като издигнем инерцията с много степени, щяхме да получим поле в състояние на стаза или, може би, непроходима защитна бариера. Но охлаждането — състояние две — се оказа по-просто в техническо отношение. Отделните части почти се подреждаха по местата.]

„Обзалагам се, че е било така.”

— Има ли трето състояние? — попита Фелка.

[Състояние три е сингулярност в нашите пресмятания, които не очакваме да бъдат физически осъществими. Всяка инерционна маса изчезва. Всяка материя в мехур в състояние три става фотонна: чиста светлина. Ние не очакваме това да се случи; най-малкото защото говори за масивно локално нарушение на закона за запазване на квантовия спин.]

— А отвъд това — от другата страна на сингулярността? Съществува ли четвърто състояние?

[Според мен вече изпреварваме самите себе си. Ние изследвахме свойствата на съоръжението в пространство с добре проучени параметри, но няма смисъл да се отдаваме на необуздани предположения.]

„И за какво тестване точно става дума?”

[„Куче грозде” бе избрано за прототип: първият кораб, екипиран с машинария за потискане на инерцията. Направих някои тестове при предишния полет, като свалих значително инерцията… достатъчно, за да се промени консумацията ни на гориво и да проверя ефективността на полето, но не достатъчно, за да привлече вниманието.]

„А сега?”

[Полето е много по-силно. Ефективната маса на кораба сега е едва двайсет процента от тази, която беше при тръгването ни от Майка Нест — сравнително малка част от кораба е издадена пред полето, но можем да се справим още по-добре просто като увеличим силата му.] — Скейд плесна с ръце — последва поскърцване на бронята. — [Помисли си само, Рьомонтоар — можем да намалим масата си до един процент или по-малко — да ускорим до сто гравитационни константи. Ако телата ни се намираха в мехура с потиснатата инерция, ние щяхме да бъдем в състояние да я издържим. Щяхме да достигнем близка до светлинната скорост след два-три дена. Субективното пътуване между най-близките звезди ще е по-малко от една седмица корабно време. Няма да има нужда да бъдем замразявани. Представяш ли си какви възможности дава това? Галактиката изведнъж се превръща в далече по-малко място.] „Но вие не сте разработили технологията заради това.” Рьомонтоар се изправи. Все още замаян, той се подпря на стената. Отдавна не бе изпадал в толкова близко до силната възбуда състояние. Тази екскурзия се бе оказала достатъчно интересна, но вече бе повече от готов да се върне в по-горните нива на кораба, където кръвта в тялото му щеше да циркулира така, както го бе замислила природата.

[Не съм сигурна, че разбирам, Рьомонтоар.]

„Това за времето, когато ще пристигнат вълците ли бе предназначено — същата причина, поради която построихте флотата за евакуирането?”

[Моля?]

„Дори да не можем да се съпротивляваме срещу тях, така поне имаме възможност да избягаме, при това много бързо.”

Клавейн отвори очи след поредния наложен му сън. Студените сънища, в които се разхождаше из шотландски гори под дъжда, го бяха изкушили в продължение на някой и друг опасен миг. Неустоимо привлекателно му се струваше да остане в несъзнателното състояние, но старите войнишки инстинкти го накараха, макар и неохотно, да се върне към будността и осъзнатостта. Явно имаше някакъв проблем. Беше инструктирал корветата да не го буди, ако няма да докладва нещо полезно или тревожно, и бързата преценка на ситуацията разкри, че определено става дума за второто.

Нещо го следваше. Подробностите можеха да бъдат получени при искане.

Клавейн се прозя и се почеса по вече доста наболата брада. Зърна отражението си в прозореца на кораба и това, което видя, го притесни. Имаше вманиачен налудничав вид, сякаш току-що бе излязъл, препъвайки се, от дълбините на някаква пещера. Нареди на корветата да спре да ускорява в продължение на няколко минути, после напълни шепите си с вода от кранчето на чешмата, събирайки амебоподобните капчици между своите длани, и опита да наплиска с тях лицето си, приглаждайки и обуздавайки косата и брадата. Погледна отново отражението си. Подобрението не беше особено голямо, но поне вече не приличаше на дивак.

Клавейн разкопча задържащите го колани и си приготви кафе и нещо за ядене. Опитът му показваше, че кризите в Космоса се деляха на две категории: такива, които убиваха незабавно, и обикновено почти без предупреждение, и други, които даваха предостатъчно време за размисъл върху проблема, макар да нямаше особен шанс за разрешаването му. Както показваше всичко, този проблем бе от вида, който можеше да разгледа след като си задоволи апетита.

Даде команда и кабината се изпълни с музика: една от недовършените симфонии на Куирънбах. Докато отпиваше от кафето си, прегледа отчетите за състоянието на корветата. Остана доволен, но не и изненадан, че тя се бе справила безупречно със задачата си от самото потегляне от кометата на Скейд. Разполагаше с достатъчно гориво, за да измине целия път до пространството около Йелоустоун, включително за нужните процедури при навлизане в орбита. Проблемът не беше в корветата.

От Майка Нест бяха получени трансмисии веднага щом заминаването му беше станало очевидно. Бяха насочени към него, максимално кодирани. Корветата бе свалила съобщенията и ги бе съхранила в последователността на пристигането им.

Клавейн отхапа от препечената си филия.

— Възпроизведи ги. Първо най-старото съобщение. После ги изтрий веднага.

Можеше да се досети как изглеждат първите от тях: трескави молби от Майка Нест към него, за да го накарат да се върне. От първите няколко ставаше ясно, че там смятат — или се преструват, че смятат — че той е имал основателна причина да направи този привиден опит за дезертиране. Но не звучаха убедително. После съобщенията се отказваха от тази линия на поведение и просто започваха да го заплашват.

От Майка Нест бяха изстреляли ракети. Но го бяха загубили, след като той се отклони от първоначалната си посока. Клавейн реши, че това е краят на опитите им. Корветата бе бързо средство за придвижване. Нямаше какво да го хване, освен ако не отбиеше към междузвездното пространство.

Следващата поредица от послания обаче, изобщо не беше от Майка Нест. Те идваха под друг, малък, но измерим ъгъл встрани от нейната позиция, и бяха твърдо в спектъра на синьото отместване, сякаш идваха от движещ се източник.

Той изчисли ускорението: една гравитационна константа и половина. Вкара цифрите в тактическия си симулатор. Оказа се това, което бе очаквал: никакъв кораб с подобно ускорение не би могъл да го догони в локалното пространство. В продължение на няколко минути си позволи да изпита облекчение, мислейки непрестанно каква е целта на това преследване. Дали не беше просто психологически ход? Конджоинърите не бяха по психологическите ходове.

— Отвори съобщенията — нареди той.

Форматът беше аудио-визуален. Главата на Скейд се появи в кабината, заобиколена от размазан фон. Комуникацията беше словесна; тя знаеше, че Клавейн нямаше да ѝ позволи никога повече да вкара нещо в главата му.

— Здравей, Клавейн — рече тя. — Моля те, изслушай ме внимателно. Както може би си се досетил, ние те преследваме с „Куче грозде”. Несъмнено смяташ, че не можем да те догоним, или да се приближим достатъчно, за да изстреляме ракета или да използваме лъчево оръжие. Тези предположения са неверни. Ние ускоряваме и ще продължаваме да увеличаваме ускорението си на равни интервали. Изследвай внимателно Доплеровото отместване на тези трансмисии, ако се съмняваш в думите ми.

Лишената от тяло глава замръзна и изчезна.

Той прегледа следващото съобщение, идващо от същия източник. Уредите показваха, че бе изпратено деветдесет минути след първото. Ускорението вече беше две гравитационни константи и половина.

— Клавейн. Предай се сега и ти гарантирам справедливо разглеждане на делото. Не можеш да победиш.

Качеството на трансмисията беше слабо: гласът ѝ звучеше странно и механично, а използваният от нея компресионен алгоритъм, какъвто и да бе той, правеше главата ѝ да изглежда неподвижна, само устата и очите мърдаха.

Следващо съобщение — три гравитационни константи.

— Открихме кои са твоите отработени газове, Клавейн. Температурата и синьото отместване на пламъка ти показват, че ускоряваш на границата на оптималното за корветата. Искам да знаеш, че ние даже не сме се доближили до нашата граница. Това не е корабът, който познаваш, Клавейн, а нещо по-бързо и смъртоносно. Напълно способен е да ти пресече пътя. — Подобното на маска лице се изкриви във вдървена, достойна за таласъм усмивка. — Все още разполагаш с време за преговаряне. Оставям на теб да избереш мястото на срещата, Клавейн. Кажи само какво искаш и ще се срещнем съгласно твоите условия. Някоя малка планета, комета, открито пространство — за мен няма никакво значение.

Той уби посланието. Сигурен беше, че твърденията на Скейд за откриването на неговия пламък не бе нищо повече от блъф. Последната част от съобщението, поканата да отговори, беше просто опит от нейна страна да го подмами да разкрие местоположението си, като изпрати трансмисията.

— Опитваш да хитруваш, Скейд — рече той. — Но за твое нещастие аз съм много по-хитър.

Въпреки това изпитваше тревога. Тя наистина ускоряваше прекалено бързо и, макар синьото отместване да можеше да се фалшифицира, като се приложи към съобщението преди да бъде излъчено, чувстваше, че в това отношение нямаше блъф.

Тя го следваше с много по-бърз кораб, такъв, за чието съществуване не бе предполагал, и с всяка следваща секунда намаляваше разстоянието помежду им.

Клавейн отхапа отново от препечената си филия и се заслуша малко по-продължително в музиката на Куирънбах.

— Давай следващото — каза след малко той.

— Нямаш повече послания — уведоми го корветата.

Когато получи нова партида от съобщения, Клавейн установи, че този път нямаше нищо от Скейд.

— Пусни ги — каза предпазливо той.

Първото съобщение беше от Рьомонтоар. Появи се главата му, плешива и херувимска. Изглеждаше по-оживен от Скейд, а емоцията в гласа му определено беше повече. Беше се привел леко напред и погледът му беше умоляващ.

— Клавейн. Надявам се да чуеш това, което искам да ти кажа, и да размислиш над него. Ако си изслушал Скейд, значи знаеш, че можем да те догоним. Това не е номер. Тя ще ме убие заради това, което смятам да кажа, но, ако те познавам добре, ти несъмнено изтриваш тези съобщения веднага щом ги чуеш, следователно не съществува реална опасност информацията да попадне не където трябва. Ето за какво става дума. На „Куче грозде” има някакво експериментално съоръжение. Знаеше, че Скейд изпробваше нещо, но не и какво точно. Е, аз ще ти кажа. Става въпрос за машина за потискана инерционната маса. Няма да претендирам, че разбирам как действа, но видях доказателства за функционирането ѝ със собствените си очи. Даже го почувствах. Вече стигнахме четири гравитационни константи, което можеш да потвърдиш сам. Аз от своя страна мога да ти кажа, че това е реално, а според Скейд съоръжението може да продължава да потиска масата ни още. — Рьомонтоар се взря строго в камерата, направи пауза и продължи. — Можем да разчитаме пламъка на двигателите ти. Не можеш да избягаш, Клавейн, затова престани да опитваш. Умолявам те като приятел да престанеш да бягаш. Искам да те видя отново, отново да разговарям и да се смея заедно с теб.

— Премини на следващото съобщение — заяви рязко Клавейн, като прекъсна думите на Рьомонтоар.

Корветата се подчини: сега се появи образът на Фелка. Клавейн почти подскочи от изненада. Досега въпросът кой се намира в преследващия го кораб никога не го бе занимавал, но очевидно можеше да разчита на Скейд: тя искаше да бъде сигурна, че ще присъства там, когато бъде изстреляна унищожителната ракета, и щеше да направи всичко зависещо от нея, за да даде заповедта. Рьомонтоар щеше да тръгне поради чувство за дълг към Майка Нест, воден от убеждението, че изпълнява велика задача и само той има нужната квалификация да преследва Клавейн.

Но Фелка? Изобщо не беше очаквал да я види.

— Клавейн — започна тя, гласът ѝ разкриваше стреса от нуждата да говори при гравитация от четири гравитационни константи. — Клавейн… моля те. Те ще те убият. Скейд няма да си направи труда да нареди да те заловят жив, каквото и да твърди сега. Тя иска да се конфронтира с теб, да ни натрие носа заради това, което си сторил…

— … и въпреки че най-вероятно ще те плени, ако има възможност, не мисля, че ще останеш дълго жив. Но ако се предадеш, и позволиш на Майка Нест да разбере какво искаш да направиш, според мен има някаква надежда. Слушаш ли, Клавейн? — Тя протегна ръка и започна да чертае с нея някакви форми по обектива помежду им, сякаш опипваше с длан лицето му, сякаш му правеше карта, преговаряйки формата му за хиляден път. — Искам да се върнеш вкъщи жив и здрав, това е всичко. Даже не изпитвам несъгласие с това, което си сторил.

Имам своите съмнения за много неща, Клавейн, и не мога да кажа, че не бих… — Явно изпусна нишката на мисълта си и се взря в безкрая, преди да се концентрира отново. — Клавейн… трябва да ти кажа нещо, нещо, което може би ще промени нещата. Никога не съм говорила за това с теб, но сега мисля, че моментът е подходящ. Дали не съм цинична? Да, признавам си го. Правя го, защото мисля, че то може да те убеди да се върнеш; няма друга причина. Надявам се, че ще можеш да ми простиш.

Клавейн даде знак на корветата да намали силата на музиката. В продължение на един, спиращ сърцето миг, настана почти пълно мълчание, докато лицето на Фелка бе надвесено над него. После тя заговори отново.

— Това стана на Марс, Клавейн, когато за първи път беше затворник на Галиана. Тя те държа там месеци наред и после те пусна. Не може да не си спомняш какво стана тогава.

Той кимна. Разбира се, че помнеше. Какво можеха да променят някакви си четиристотин години?

— Нейното гнездо бе оградено от всички страни. Но тя не се предаваше. Имаше планове за бъдещето, големи планове, които бяха свързани и с увеличаване на броя на нейните последователи. Гнездото обаче страдаше от липса на генетично разнообразие. Винаги, когато на пътя ѝ се появеше ново ДНК, тя не пропускаше възможността да се възползва от него. С Галиана никога не сте се любили на Марс, Клавейн, но за нея не бе трудно да се сдобие с твоя клетка без да забележиш.

— И? — прошепна той.

Посланието на Фелка продължаваше.

— След като ти се завърна при твоите, тя съчета твоето ДНК със своето собствено. И после ме създаде от същата генетична информация. Родих се в изкуствена утроба, Клавейн, но си оставам дъщеря на Галиана. И твоя дъщеря.

— Премини към следващото послание — рече той, преди Фелка да бе успяла да каже и дума повече.

Това бе прекалено много… прекалено силно. Не можеше да асимилира тази информация наведнъж, макар тя да му казваше нещо, което винаги бе подозирал… за което се бе молил.

Оказа се обаче, че няма други съобщения.

Със страх в сърцето Клавейн помоли корветата да върне назад и да пусне отново трансмисията на Фелка. Корабът обаче прилежно бе изтрил и нейното послание и сега Клавейн разполагаше само с това, което носеше в паметта си.

Седя дълго, потънал в мълчание. Беше далече от дома, далече от приятелите си, предприел нещо, в което не бе убеден, че вярва дори самият той. Напълно възможно бе скоро да умре, запомнен само като предател. Даже врагът нямаше да му окаже честта да го запомни с малко по-големи симпатии. И за капак това — съобщението, пресякло огромно пространство, за да се впие като клещи в сърцето му. Когато си бе взел довиждане с Фелка, беше успял да се самозаблуди, да се заблуди, че не мисли вече за нея като за своя дъщеря. И дори беше си повярвал, поне когато бе тръгвал от Майка Нест.

Но сега тя му съобщи, че през цялото време е бил прав в своите предположения. И ако сега не обърнеше корветата на сто и осемдесет градуса, нямаше да я види никога повече.

Нямаше обаче как да обърне.

Клавейн заплака. Не можеше да направи нищо друго.