Корабът на изкуплението

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Бронирана в черно, Скейд крачеше из кораба, който сега бе напълно неин. Засега бяха в безопасност, защото се бяха промъкнали незабелязани през последния слой от демаршистката защита в периметъра. Между „Куче грозде” и целта на пътуването му имаше единствено празни светлинни години.

Скейд прокара стоманените си пръсти по коридора — приятен ѝ беше гладкият допир на двата метала. Известно време корабът бе носил печата от собственичеството на Клавейн и дори след дезертирането му трябваше да се съобразява с Рьомонтоар, негов симпатизант и съюзник, но сега вече и двамата ги нямаше и с право можеше да го смята за свой. Ако имаше подобно желание, можеше да промени името с друго, което ѝ допада, или изобщо да отхвърли идеята за даване на име, нещо доста далечно за конджоинърския начин на мислене. В крайна сметка реши, че запазването на старото име носеше особено, перверзно удоволствие. Такава радост щеше да бъде за нея да обърне първокласното оръжие на Клавейн срещу него самия и радостта щеше да бъде дори още по-пълна, ако оръжието носеше все още даденото му от него име. Това щеше да бъде окончателното унижение, богато възнаграждение за всичко, което ѝ бе причинил.

И все пак, макар да презираше онова, което бе направил, не можеше да отрече, че се приспособяваше към новото състояние на тялото си по начин, който вероятно щеше да я уплаши само преди няколко седмици. Бронята се превръщаше в самата нея. Възхищаваше се на формата ѝ, когато се озовеше пред някоя отразяваща повърхност. Първоначалната тромавост вече бе изчезнала и, когато останеше насаме в стаята си, се забавляваше с часове, правейки учудващи номера за сила и ловкост и достойни за фокусник трикове. Бронята се приучваше да предугажда движенията ѝ и се освобождаваше от необходимостта да чака сигналите да пропълзяват нагоре и надолу по гръбнака ѝ. Скейд свиреше бързо с една ръка фуги на холографското пиано, скритите ѝ под металната ръкавица пръсти се превръщаха в метална мъгла, бързи и фатални като вършачка. „Токатата в ре” на някой си Бах бе покорена от майсторството ѝ. Тя се превръщаше във взрив от звуци, подобни на стрелба с гатлингово оръжие, така че се налагаше невронни процесори да го разделят в нещо, наподобяващо „музика”.

Всичко това беше просто за забавление, разбира се. Може и да се бе промъкнала през последната защитна линия на демаршистите, но през последните три дни си бе дала сметка, че трудностите ѝ не бяха приключили напълно. Нещо, което бе излязло от Йелоустоунската система, я следваше по почти същата траектория.

Скейд реши, че беше дошло време да съобщи новината на Фелка.

„Куче грозде” бе притихнал. Скейд не чуваше нищо друго освен собствените си стъпки, докато слизаше из предната част на кораба. Те ехтяха ясно и равномерно като чукове в ковачница. Корабът ускоряваше с две гравитационни константи, потискащата инерцията машина действаше гладко и безшумно, но ходенето не бе съпроводено с усилия за Скейд.

Беше замразила Фелка малко след като научи вестта за поредния си провал. Беше станало ясно, че Клавейн ѝ се бе изплъзнал отново, че Рьомонтоар и прасето не бяха успели да го пленят, а сами бяха станали жертва на местни бандити. Привлекателно беше да заключи, че Клавейн е мъртъв, но вече беше допускала тази грешка и не смяташе да го прави пак. Ето тогава бе замразила Фелка, за да я използва като лост при евентуални бъдещи преговори с Клавейн. Знаеше какво мисли той за Фелка.

То не беше вярно, но това нямаше значение.

Скейд възнамеряваше да се върне в Майка Нест след приключването на мисията, но след като не успя да убие Клавейн, се принуди да размисли. „Куче грозде” бе в състояние да продължи да лети в междузвездното пространство и по пътя към Делта Павонис можеха да се справят с всевъзможните дребни въпроси от техническо естество. Майсторът на делото също не се нуждаеше от пряк надзор от нейна страна, за да завърши евакуационната флота. Веднъж щом флотата бъдеше готова и оборудвана с потискаща инерцията машинария, част от нея щеше да последва Скейд към системата Ризургам, а другата щеше да потегли в друга посока, натоварена със спящи пасажери. Една-единствена бойна глава беше достатъчна, за да се справи с Майка Нест.

Скейд щеше да се захване с възвръщането на оръжията. Ако се провалеше при опита си, щеше да ѝ се наложи само да изчака пристигането на първата част от флотата. Нейните кораби бяха много по-големи и бяха в състояние да носят значително повече оръжие, в това число и най-тежките видове. Веднъж щом си върнеше изгубеното оръжие, щеше да се срещне с останалата част от евакуационната флота в някоя друга система, в противоположната половина от небето на Делта Павонис, колкото се може по-далече от зоната, където се бяха появили инхибиторите.

После щяха да навлязат дори още по-дълбоко в Космоса, на десетки, може би дори стотици светлинни години разстояние. Бе дошло време да се сбогуват с тази слънчева система. Малко вероятно беше някой от тях да я види отново някога.

Съзвездията щяха да се преместят и то не с някакви си градуси, а достатъчно, за да ги изкарат от форма. За първи път в историята щяха да живеят под напълно чуждоземни небеса, без утехата на мистичните съчетания от детството — случайно подредените по даден начин звезди, на които човешкото съзнание бе придало определено значение. При това щяха да знаят, че тези небеса са жестоки и обитавани от чудовища като някоя омагьосана гора.

Усети промяна в собственото си тегло, сякаш плуваше на кораб сред морето и внезапно бе излязъл шквал. Скейд се подпря на стената и установи връзка с Джаструсяк и Моленка, двамата ѝ експерти по системите за потискане на инерцията.

„Има ли нещо?”

На запитването ѝ отговори Моленка. [Нищо, Скейд. Просто малка нестабилност. Нищо неочаквано.]

„Искам да знам, ако се случи нещо неблагоприятно, Моленка. Може да се наложи да искаме значително повече от тази апаратура и затова трябва да ѝ имам абсолютно доверие.”

Сега беше ред на Джаструсяк. [Всичко е под контрол, Скейд. Машината е в съвършено стабилно състояние — „състояние-две”. Появата на дребна нестабилност не е проблем.]

„Добре. Но все пак гледайте да държите под контрол тази нестабилност.”

В последния момент Скейд се отказа от намерението си да добави, че тези нестабилности я ужасяват. Не трябваше да разкрива страховете си пред другите, не и когато толкова много зависеше от това, дали щяха да приемат лидерството ѝ. Доста трудно беше да накара членовете на общ, „кошерен” ум да се подчинят на волята ѝ и щеше да подкопае сама контрола си, ако само намекнеше, че има някакви съмнения.

Не последва повече нестабилност на полето. Доволна, Скейд продължи да върви към отделението за спящите пасажери.

Само две от криокамерите бяха заети. Скейд беше задействала цикъла за събуждане на Фелка преди шест часа. Сега по-близкият от двата ковчега се отваряше и разкриваше все още недошлата в съзнание фигура на Фелка. Диагностичната аура на ковчега показваше, че сега тя просто спеше и се намираше в стадия на бързото движение на очите. Скейд се взря в потрепващите ѝ клепачи и постави стоманената си длан върху ръката на Фелка. Стисна я леко и тя изохка и се размърда.

„Фелка. Фелка. Събуди се веднага.”

Фелка идваше бавно на себе си. Скейд чакаше търпеливо, като я гледаше почти с обич.

„Фелка. Разбери ме. Ти излизаш от състояние на сън. Беше замразена в продължение на шест седмици. Ще изпиташ дискомфорт и дезориентиране, но те ще отзвучат. Няма от какво да се страхуваш.”

Фелка отвори очи, но дори мъждивата синя светлина в отделението ѝ беше прекалено силна. Тя изохка отново и опита да излезе от ковчега, но това усилие бе прекалено голямо за нея, особено когато гравитацията бе две гравитационни константи.

„Внимателно.”

Фелка мънкаше и заваляше някаква поредица от звуци, която повтаряше, докато започнаха да се оформят разпознаваеми думи.

— Къде съм?

„На борда на „Куче грозде”. Спомняш си, нали? Тръгнахме след Клавейн, във вътрешната част на системата.”

— Клавейн… — Не каза нищо повече в продължение на петнайсет-двайсет секунди, преди да попита: — Мъртъв?

„Не, мисля. Не.”

Фелка успя да отвори очи малко повече.

— Кажи ми… какво стана.

„Клавейн ни измами с корветата. Успя да стигне до Ръждивия пояс. Предполагам, че това си го спомняш. Рьомонтоар и Скорпион тръгнаха след него. Никой друг не успя — само те двамата имаха някакъв шанс да се придвижат незабелязано през пространството около Йелоустоун. Теб нямаше как да те пусна, поради очевидни причини. Клавейн те обича, Фелка, и това те прави ценна за мен.”

— Заложничка?

„Не, разбира се, че не. Просто една от нас. Клавейн е агнето, изоставило стадото, не ти. Клавейн е този, който искаме да се върне. Клавейн е блудният син.”

Отидоха в кабината за управление на полета на „Куче грозде”. Фелка отпиваше от бульон с аромат на шоколад, обогатен с възстановяващи медишинки.

— Къде се намираме? — попита тя.

Скейд ѝ показа дисплея, на който бе изобразена намиращата се зад тях част от звездното небе, където се виждаше мъждива, жълто-червена звезда със зелени контури. Това беше Епсилон Еридани, двеста пъти по-блед, отколкото беше дори от най-неблагоприятната за наблюдение позиция в Майка Нест. Вече наистина се намираха в междузвездното пространство, за първи път в живота на Скейд.

„На шест седмици от Йелоустоун, повече от хиляда и триста астрономически единици. През повечето време поддържахме две гравитационни константи, което означава, че вече сме достигнали скорост, равна на една четвърт от скоростта на светлината. Конвенционалният кораб нямаше да е достигнал още и една осма от тази скорост, Фелка. Но ние можем да се справим още по-добре, ако се наложи.”

Скейд знаеше, че е истина, но не виждаше практическа ценност в по-голямото ускорение. Относителността се грижеше за това. Голямото ускорение щеше да компресира субективната продължителност на пътуването им до Ризургам, но почти нямаше да промени обективното време, което щеше да отнеме пътуването. А именно то беше единственият действително важен фактор в по-широката картина: за достигането до Ризургам пак щеше да отиде толкова време, колкото щеше да бъде измерено от външните наблюдатели и щяха да изминат десетилетия, преди да се срещнат с другите елементи от евакуационната флота.

Имаше обаче и други причини да се мисли за евентуално увеличаване на ускорението. И някъде в задните ъгълчета на съзнанието на Скейд се спотайваше една опасна и примамлива възможност, която би променила напълно правилата.

— Ами другият кораб? — попита Фелка. — Къде е той?

Скейд вече ѝ беше казала за летящото тяло зад тях. Сега на дисплея се появи втори кръг, разделен от две кръстосани линийки. Намираше се почти точно над кръстчето, което маркираше Епсилон Еридани.

„Ето го. Много е бледо, но се вижда ясно източник на тау-неутрино, освен това се движи в същата посока като нас.”

— Но доста по-назад — уточни Фелка.

„Три-четири седмици след нас.”

— Може да е търговски кораб, ултри или нещо подобно, с подобна дестинация.

Скейд кимна. „Размишлявах над тази възможност, но ми се струва малко вероятна. Ризургам не е сред популярните дестинации на ултрите, а ако този кораб се бе насочил към друга колония в същата част на небето, вече трябваше да се е отклонил от нашата посока. Подобно нещо обаче, не се наблюдава. Той се движи по петите ни, Фелка.”

— Недвусмислено преследване, значи.

„Да, следва ни умишлено. Те имат известно тактическо предимство. Нашият пламък сочи към тях; техният не сочи към нас. Успявам да установя, че се движат зад нас, защото разполагаме с неутрино детектори от военна класа и въпреки това е трудно. Докато те нямат нужда от съвършени съоръжения, за да установят къде се намираме. Разделих лъчите, излизащи през ауспуха, на четири компонента и ги отклоних под различни ъгли, но на тях им е достатъчна съвсем малко изпусната радиация, за да установят местоположението ни. Ние обаче сме „безшумни” в неутринно отношение и това ще ни даде определено предимство, когато завием и насочим пламъка си към Ризургам. Но няма да се стигне до това. Този кораб не може да върви заедно с нас вечно, колкото и да се старае.”

— Той вече трябва да е изостанал — рече Фелка. — Така ли е?

„Не. Засега поддържа две гравитационни константи през целия път от Ръждивия пояс.”

— Не мислех, че нормалните кораби могат да ускоряват толкова.

„Обикновено не могат. Но има разни методи. Чувала ли си историята за Иравъл Вейда?”

— Разбира се — отвърна Фелка.

„Докато преследва „Рън Севън”, тя модифицира кораба си така, че да успее да вдигне две гравитационни константи. Но го прави недодялано — не като подобрява ефикасността на конджоинърските двигатели, а като оголва кораба и го превръща направо в скелет. Изоставя всичките си пасажери на една комета, за да намали масата.”

— И смяташ, че онзи кораб е направил нещо подобно?

„Няма друго обяснение. Но това няма да им помогне.

Дори с две гравитационни константи не могат да се справят с пропастта помежду ни, а тя ще нарасне, когато увеличим ефекта от потискането на инерцията. Те не могат да стигнат три гравитационни константи, Фелка; намаляването на масата може да се прави до известни граници. Минеш ли ги, оставаш изобщо без кораб. Те несъмнено вече са съвсем близо до границата.”

— Това трябва да е Клавейн — промълви Фелка.

„Изглеждаш много сигурна.”

— Никога не съм предполагала, че ще се откаже, Скейд. Не е в стила му. Той иска много силно тези оръжия и няма да те остави безпрепятствено да сложиш върху тях студените си стоманени ръце.

Скейд искаше да свие рамене, но бронята не и позволи. „В такъв случай подозренията му ще бъдат потвърдени, Фелка. Клавейн не мисли рационално. Той си пада по жестовете, колкото и да са безплодни или глупави. Това е просто най-големият и най-безнадежден жест, който е правил досега.”

Клавейн се натъкна на първия от капаните на Скейд на осемстотин астрономически единици от Йелоустоун, след като бяха изминали сто светлинни часа. Беше очаквал да опита нещо; нещо повече — в противен случай щеше да се почувства разочарован и малко притеснен. Но Скейд не го беше разочаровала.

„Куче грозде” бе оставил мини след себе си. В продължение на седмици Скейд ги беше пускала от кърмата на кораба: малки, автоматизирани, почти напълно автономни роботи, нагласени така, че да бъдат максимално невидими за насочените напред сензори на Клавейн. Роботчетата-мини бяха достатъчно малки, за да може Скейд да си позволи да ги произвежда със стотици и да осее със скрити препятствия пътя на Клавейн.

Не беше необходимо да са кой знае колко умни или с кой знае колко голям радиус на действие. Скейд беше почти сигурна за траекторията, която щеше да следва Клавейн, така както Клавейн бе почти сигурен за нейната траектория. И най-малкото отклонение от директната линия между Епсилон Еридани и Делта Павонис щеше да струва на Клавейн безценни седмици и да забави още повече пристигането му. И без това вече изоставаше и нямаше желание да причинява допълнителни забавяния, ако можеше да ги избегне. Поради тази причина Скейд знаеше, че той щеше да следва същия курс и най-много да направи само някои кратки отклонения.

Това не променяше факта, че ѝ предстоеше още много дълъг път. Експлозиите не бяха ефикасен начин за причиняване на вреда на космическите кораби, защото вакуумът не предаваше ударните вълни. Скейд несъмнено беше наясно, че вероятността някоя от нейните мини да се окаже на не повече от хиляда километра от кораба на Клавейн бе пренебрежимо малка, така че нямаше смисъл да им слага бойни глави за пробиване на корпуса. Клавейн очакваше, че вместо това, целта на мините ще бъде да идентифицират кораба му и да се взривяват от обичайното разстояние от светлинни секунди. Най-вероятно щяха да бъдат от типа, изстрелващ работещи на принципа на частиците лъчи. Точно така щеше да постъпи и той самият, ако го преследваше подобен кораб.

Скейд обаче бе използвала бойни глави. Беше ги вкарала, доколкото успя да прецени Клавейн, в една на всеки двайсет мини, но най-често в тези, които се намираха в края на рояка. Както изглежда, бойните глави бяха програмирани да се взривяват, когато се приближеше на един светлинен час от тях. Избухваше ярка синя светлина, която преминаваше във виолетово; отместването му в червения спектър ставаше с неколкостотин километра на секунда спрямо кораба на Клавейн. И тогава, часове или десетки часове по-късно, детонираше друга мина, понякога две-три, и в нощта избликваше водопад от фойерверки. Някои бяха по-близо от останалите, но всички бяха достатъчно далече, за да не причинят вреда на кораба му. Клавейн направи анализ на модела на разпръскването им с бавно връщане назад и стигна до заключението, че вероятността бомбите на Скейд да навредят на кораба му е една на хиляда. А вероятността попадението да бъде разрушително бе още сто пъти по-малка. Очевидно не бяха пуснати с тази цел.

Така стигна до извода, че Скейд използваше бойните глави, просто за да увеличи точността на насочване на другите си оръжия. Отблясъците от експлозиите щяха да отбелязват точното му местоположение и скорост в момента. Другите ѝ мини сигурно душеха наоколо за отразени от корпуса му фотони. Това бе начин да се компенсира фактът, че мините на Скейд бяха прекалено малки, за да носят неутрино детектори, и следователно разчитаха на остарели изчисления на позицията, предавани обратно от „Куче грозде”, който се намираше на много светлинни часове напред в междузвездното пространство. Бойните глави засмукваха кораба на Клавейн от мрака и позволяваха на оръжията на Скейд да го засекат. Клавейн не виждаше лъчите им, само проблясването на експлозиите. Резултатът беше около една стотна от избухване на бойна глава, което стигаше лъчът и гразерът да получат достатъчна енергия, за да убиват в радиус от пет светлинни секунди. Ако лъчът го пропуснеше, той не можеше да го види. В междузвездното пространство имаше толкова малко прашинки, че дори преминалият на километри от кораба на Клавейн лъч щеше да е твърде слабо разсеян, за да се разкрие. Клавейн наподобяваше глух и сляп човек, който вървеше с препъване по ничия земя, без да забелязва прелитащите покрай него куршуми, даже без да усети вятъра, създаден при преминаването им.

Най-ироничното от всичко беше, че вероятно дори нямаше да разбере, ако някой от тези лъчи ги улучеше.

Клавейн разработи стратегия с надеждата да свърши работа. Ако оръжията на Скейд се взривяваха в общия случай на разстояние пет светлинни секунди, значи бяха разположени според предположенията за местоположението на кораба на Клавейн, което обаче беше остаряло поне с десет секунди и по-вероятно — с трийсет. Алгоритмите, определящи мястото на мишената, предвиждаха посоката на движението му. Трийсетте секунди обаче, даваха на Клавейн достатъчна възможност да направи тази стратегия изключително неефективна за Скейд. За трийсет секунди, при две гравитационни константи, корабът променяше относителното си положение с девет километра, което беше повече от два пъти дължината на корпуса му. Но ако Клавейн започнеше да променя тази величина напосоки, Скейд нямаше да знае със сигурност къде в тази деветкилометрова отсечка да насочва оръжията си. Щеше да се наложи да впрегне по-големи ресурси, за да запази същата вероятност да го улучи. Това бе игра на числата, а не гарантиран метод да избегнеш вероятността да бъдеш убит. Клавейн обаче, беше прекарал достатъчно голяма част от живота си като войник, за да знае, че в крайна сметка повечето бойни ситуации се свеждаха именно до това.

И методът като че ли работеше. Мина седмица, след нея — втора, и тогава взривяванията на лъчи престанаха. Останаха само далече по-редките и отдалечени проблясъци от бойни глави. Тя продължаваше да го държи под око, но засега се бе отказала от идеята да се отърве от него с нещо толкова лесно като лъч, работещ на принципа на частиците.

Клавейн обаче не се отпускаше, а беше нервен и постоянно нащрек. Познаваше добре Скейд.

Тя нямаше да се откаже така лесно.

И се оказа прав. Два месеца по-късно една пета от армията беше мъртва, а много повече бяха ранени и вероятно щяха да умрат през идните седмици. Първият намек за предстоящи проблеми беше наистина безобиден: почти незабележима промяна в движението на светлината, която долавяха от „Куче грозде”. Изглеждаше невероятно такава дребна промяна да се отрази някак си и на техния кораб, но Клавейн знаеше, че Скейд не би направила каквото и да било без основателна причина. Затова, веднъж щом промяната беше проверена и се доказа, че е умишлена, той събра ръководството на екипажа на мостика на откраднатия лайтхъгър.

Корабът — Скорпион го беше нарекъл „Зодиакална светлина” поради неясни за останалите свои причини — беше типичен търговски лайтхъгър, произведен преди повече от двеста години. Оттогава беше преживял няколко цикъла на ремонтни работи и промяна на дизайна, но сърцевината му оставаше почти непроменена. Беше дълъг четири километра и много по-голям от „Куче грозде”, а пълният му със складове корпус бе достатъчно голям, за да погълне цяла флотилия от кораби със средни размери. Самият корпус беше почти коничен, като изтъняваше като игла на носа, а опашката му беше по-тъпа. Два междузвездни двигателя бяха прикрепени за него чрез лонжерони, излизащи от най-широката част на конуса. По тях в продължение на две столетия се бяха трупали наслоявания, но под тези слоеве все още се различаваше основната форма на конджоинърската технология. Останалата част от корпуса имаше като че ли влажния, гладък вид на черен мрамор, с изключение на носа, поставен в матрица от аблативен лед, осеян с нишки от хипердиамант. Както бе казал X, като цяло корабът беше здрав. Бившият му екипаж бе изпаднал в несъстоятелност единствено поради недалновидните си бизнес методи. Армията от прасета, тренирана да не вреди на нищо, което няма как да бъде заменено, бе съумяла да сведе до минимум щетите, дори по време на самото му пленяване.

Мостикът заемаше една трета от разстоянието от носа нататък, което се равняваше на едно цяло и трийсет и пет стотни от километъра вертикално разстояние, когато корабът ускоряваше. По-голямата част от технологията на него или по-точно от технологията на кораба като цяло, беше остаряла, както физически, така и морално. Това обаче не изненада Клавейн: ултрите бяха известни със своя консерватизъм и именно защото почти не бяха възприели нанотехнологиите, продължаваха да играят някаква роля в дните след чумата. В търбуха на кораба имаше фабрики, осъществяващи производството на множество основни продукти, които сега работеха с пълна пара за създаването на оръжие и нямаше възможност поне част от производствените мощности да бъдат освободени, за да се заловят с подобряване на основата и инфраструктурата на „Зодиакална светлина”. На Клавейн не му беше нужно много време, за да се приспособи към обстановката в огромния стар кораб. Знаеше, че неговата здравина щеше да им свърши добра работа в предстоящите битки с триумвир Вольова.

Самият мостик представляваше сферично помещение с възможност да се завърта по особен начин в зависимост от това дали корабът ускоряваше или се въртеше около оста си. В стените имаше прожекционни системи, които показваха външността му от различни перспективи и най-близкото пространство около него, заснемани от намиращите се около него роботи, както и симулации на различните стратегии за пристигането в системата Ризургам. По други части на стените течаха текстове, изписани по старомоден начин на нортски, безкраен списък с дефекти на кораба и заелите се с поправката им автоматични системи.

Овален, заобиколен с перила подиум, на който имаше направени като решетки столове от червен метал, дисплей и контролни системи, можеше да побере двайсет човека, преди да стане пренаселено. Клавейн прецени, че точно в момента надали разполагаше дори с толкова хора, които да покани тук. Сред тях бяха, разбира се, Скорпион и Лашер, както и Шадоу, Блъд и Крус — три от прасетата, които действаха като техни заместници, както и една едноока жена-човек от същия престъпен подземен свят. По-назад седяха Антоанет Бакс и Зейвиър Лиу, все още мръсни от набързо изоставената си работа по ремонта, останалите насядали по местата фигури бяха смесица от прасета и хора от най-ниските слоеве на обществото, много от които до последния момент бяха служители на Шато. Те бяха специалисти в събраната от X като пъзел от различни фрагменти технология и, подобно на Скорпион и неговите сътрудници, бяха убедени, че е много по-добре да се присъединят към експедицията на Клавейн, отколкото да останат в Казъм сити или Ръждивия пояс. Тук беше дори Полин Сухой, готова да се върне към работата, която беше изкривила болезнено личната ѝ реалност. Тя напомняше на Клавейн жена, която току-що е излязла, препъвайки се, от обитавана от духове къща.

— Има ново развитие на нещата — обяви той, когато присъстващите насочиха вниманието си към него. — Все още не знам как трябва да реагирам на него.

В центъра на подиума се намираше цилиндричен дисплей, напомнящ цистерна, древна система за прожектиране на образи. Във вътрешността му се съдържаше нещо като спирала, което можеше да се завърта около оста си с огромна скорост. Поставените в основата на цистерната цветни лазери излъчваха нагоре пулсиращи лъчи светлина, които се пресичаха от движещата се повърхност на спиралата.

В цистерната се появи плосък квадрат, който се въртеше бавно, за да може да бъде видян от всички на мостика.

— Това е двуизмерен образ на небето пред нас — обясни Клавейн. — Вече се наблюдават силни ефекти в съответствие с принципа на относителността: звездите се отместиха от обичайното си местоположение, а спектърът им премина към синьото. Горещите звезди изглеждат по-матови, защото изпускат енергийния си поток предимно в ултравиолетовия спектър. Като че ли отникъде изникват звезди-джуджета, тъй като внезапно виждаме невидим до този момент инфрачервен поток. Днес обаче не ме интересуват звездите. — Той посочи средата на квадрата към някакъв смътен, подобен на звезда обект. — Това нещо тук, което също прилича на звезда, са изхвърлените отработени материали от лайтхъгъра на Скейд. Тя прави всичко възможно, за да прикрие двигателя си, но ние все още забелязваме достатъчно отклонени фотони, за да сме в състояние да следим „Куче грозде”.

— Можеш ли да определиш каква е мощността му? — поинтересува се Сухой.

— Да — кимна Клавейн. — От температурата на пламъка става ясно, че използва номинална мощност, което би дало една гравитационна константа на обикновения кораб от един милион тона. Двигателите на „Куче грозде” са по-малки, но и той е малък в сравнение със стандартите на лайтхъгърите. Това не би трябвало да води до кой знае каква разлика, но корабът се движи с две, понякога — дори с три гравитационни константи. И тя като нас разполага с потискаща инерцията машина. Знам обаче, че може да използва възможностите ѝ в по-голяма степен.

— Не можем да направим подобно нещо — отвърна Сухой, като пребледня повече от всякога. — Квантовата реалност е гнездо от змии, Клавейн, а ние и без това вече ги бодем с доста остра пръчка.

Той се усмихна търпеливо.

— Разбирам какво искаш да ми кажеш, Полин. Но ние също бихме могли да намерим начин да направим това, което прави Скейд. Не ме вълнува обаче то, а това.

Картината се смени почти незабележимо. Следата от лайтхъгъра на Скейд стана леко по-ярка.

— Тя е увеличила мощността или е променила геометрията на лъча — обяви Антоанет.

— И аз мислех така, но допълнителната светлина е различна. Кохерентна е и прави остър връх в оптическото изображение на контурите, когато корабът е в покой.

— Светлина от лазер ли е тогава? — попита Лашер.

Клавейн погледна прасето, най-довереният съюзник на Скорпион.

— Така изглежда. Оптични лазери с висока мощност, вероятно цял набор, сияещи обратно към линията на движение. Вероятно не виждаме целия приток, а само част от него.

— И какво ще спечели тя от това? — осведоми се Лашер. Той имаше черен белег на лицето си, нещо като молив, свързващ веждата с бузата. — Много е пред нас, за да може да го използва като оръжие.

— Знам — съгласи се Клавейн. — И точно това ме притеснява. Защото Скейд не би направила нищо без основателна причина.

— И то опит да ни убие ли е? — попита прасето.

— Не ни остава нищо друго освен да се досетим сами как се надява да успее — отвърна Клавейн. — И след това да се надяваме с всички сили, че ще съумеем да направим нещо по въпроса.

Никой не отговори. Всички се взираха в бавно въртящия се квадрат светлина с лошокачествената звезда на излизащите от „Куче грозде” пламъци в центъра.

Говорителят на правителството беше дребен, спретнат мъж, с изключително добре поддържани нокти на ръцете. Той мразеше мръсотията и заразата от всякакъв вид и когато му подадоха подготвеното заявление — сгъната сива, синтетична веленова хартия — го пое само с палеца и показалеца, което осигуряваше минимален контакт между кожата и хартията. Едва когато седна пред бюрото си в Дома за излъчване на емисиите, една от тантурестите постройки, залепени за Дома на инквизицията, си позволи да отвори заявлението, и то след като се увери, че по повърхността на бюрото няма трохички или мазни петна. Постави го върху него така, че линиите на листовете да бъдат успоредни на краищата му, и след това го разгърна, бавно и равномерно, както се отваря кутия, в която е възможно да е поставена бомба. Използва ръкава си, за да притисне хартията върху повърхността, като я поглаждаше диагонално. Едва след като приключи с този процес, сведе поглед и прегледа текста, за да се запознае със съдържанието му, и то само за да бъде сигурен, че няма да допусне грешки при неговото четене. От другата страна на писалището операторът насочи камерата към него. Тя представляваше дълго рамо, към чийто край бе прикрепена стара, носеща се във въздуха камера. Оптичната ѝ система все още работеше безупречно, но левитиращите ѝ мотори отдавна бяха сдали багажа. Подобно на много други неща в Кювие, и тя бе мъчителен спомен за това колко по-добро е било всичко в миналото. Говорителят прогони тези мисли от главата си. Неговото задължение не беше да размишлява върху настоящото състояние на живота, а и, честно казано, собственото му съществуване бе далече по-комфортно в сравнение с начина на живот на мнозинството. Получаваше допълнителни порциони храна, а със съпругата му живееха в по-голямо от обичайните жилища в един от най-добрите квартали на Кювие.

— Готов ли сте, сър? — попита операторът на камерата.

Той не отговори веднага, а прегледа още веднъж подготвения текст, мърдайки леко устни, за да се упражни. Нямаше представа кой беше авторът и кой — стилистът на посланието, нито пък посвети дори една мисъл на използвания език. Не беше негова работа да се притеснява за подобни неща. Достатъчно бе да знае, че правителствената машинария се бе задействала, както винаги, и огромният, солиден, добре смазан апарат бе доставил текста в неговите ръце, за да го доведе до знанието на хората. Прочете го още веднъж и вдигна очи към оператора.

— Да — отвърна той. — Мисля, че вече сме готови.

— Можем да го заснемем още веднъж, ако не сте доволен от първото прочитане. Няма да го излъчваме на живо.

— Смятам, че един път ще бъде достатъчен.

— В такъв случай, да започваме…

Говорителят се изкашля и усети спазъм от вътрешно отвращение при мисълта за слузта, която се бе размърдала и застанала отново неподвижно при въпросното телесно действие. И започна да чете.

— Демократичното правителство на Кювие желае да направи следното изявление. Преди една седмица беглецът, известен като Торн, беше задържан в резултат на съвместна операция на Дома на инквизицията и Бюрото по контратероризъм. Сега Торн е под арест и вече не представлява заплаха за спазващите закона граждани на Кювие и сателитните му общности. Демократичното правителство на Кювие опровергава за пореден път по възможно най-неопровержим начин безотговорните слухове, пускани от заблудени последователи на беглеца Торн. Няма доказателства, че колонията е заплашена от скорошно разрушение. Няма доказателства за съществуването на две запазени совалки, способни да пренасят хора от повърхността на планетата до нейната орбита. Няма доказателства за създаването на нелегални евакуационни лагери, нито че вече е започнала масова миграция от който и да е от големите населени центрове към въпросните фиктивни лагери. Следователно не съществуват абсолютно никакви доказателства, че местоположението на междузвездния кораб на триумвира е установено, нито че той е в състояние да евакуира цялото население на Ризургам.

Говорителят направи пауза, за да възстанови за миг зрителния си контакт с камерата.

— Само преди трийсет и шест часа самият Торн публично критикува собственото си съучастничество в разпространението на тези слухове. Той издаде имената на онези, които са му помагали в разпространението на тези зловредни неистини и поиска прошка от правителството за проблемите, които вероятно е създал, вземайки участие във въпросните действия.

Лицето на говорителя не издаваше абсолютно никаква вътрешна дисхармония, докато четеше тези редове. Когато прегледа текста за първи път, на това място опита да се сети кога Торн бе направил каквото и да било публично изявление, камо ли критика на собствените си действия, но така и не успя. Подобни неща обаче, не бяха нещо непознато и беше напълно възможно да бе пропуснал точно този момент.

Той продължи нататък, като промени тона на гласа си.

— По един подобен въпрос… неотдавна направените изследвания от Научния институт „Мантел” доведоха до преоценка на предполагаемата природа на видимия на нощното небе обект. Сега се смята, че най-вероятно не става дума за комета. По-допустимо е явлението да е свързано с най-големия газов гигант на системата. Демократичното правителство на Кювие обаче, опровергава категорично вероятността планетата да е била или в момента да се разрушава по някакъв начин. Пусканите слухове по този въпрос са недобронамерени и трябва да бъдат заклеймени по всякакъв начин. — Тук говорителят направи нова пауза и позволи на устните му да се появи призрак на усмивка. — С това завършва изявлението на демократичното правителство на Кювие.

На борда на „Носталгия по безкрая” Иля Вольова допушваше безрадостно до филтъра една от цигарите, които ѝ бе осигурил корабът. Мислеше усилено, умът ѝ бръмчеше като турбинна зала. Ботушите ѝ шляпаха в отделяната от кораба слуз, чиято консистенция бе точно като човешката. Имаше леко главоболие, което в никакъв случай не се облекчаваше от постоянното бръмчене на трюмните помпи. В известен смисъл обаче, беше въодушевена, защото най-сетне виждаше някаква перспектива за действие.

— Толкова е хубаво, че реши да разговаряш с мен, Капитане — рече тя. — Не знам какво означава това, след цялото това време.

Гласът му прозвуча от всички посоки около нея, едновременно близък и далечен, безкраен и без възраст като Божия глас.

— Съжалявам, че отне толкова време.

Тя усещаше вибрирането на целия кораб при всяка изречена от него сричка.

— Имаш ли нещо против да попитам защо отне толкова време, Капитане?

Той рядко отговаряше веднага, ако изобщо го правеше. Вольова имаше чувството, че подреждането на мислите отнемаше време; че огромните размери вървяха ръка за ръка с извънредно бавното развитие на всичко, така че взаимоотношенията му с нея не представяха истинската скорост на мисловния му процес.

— Трябваше да се примиря с някои неща, Иля.

— Какви неща, Капитане?

Поредната всемогъща пауза. Това не бе първият разговор, на който се наслаждаваха, откакто Капитанът бе възстановил общуването помежду им. При първите няколко колебливи диалога Вольова се бе опасявала, че паузите сигнализираха поредното му оттегляне в нова продължителна кататония. Оттеглянията вече не изглеждаха така сериозни както преди — нормалните корабни функции не се прекъсваха, — но тя все още се страхуваше, че това мълчание може да означава нещо сериозно. Че може би щяха да минат месеци, преди да успее да го приласкае да общува отново. Но никога не се бе случило нещо чак толкова лошо. Мълчанието просто бе показател за период на размисъл, времето, необходимо на сигналите да минат напред и да се върнат по огромната синаптична материя на трансформирания кораб и след това да се организират в мисли. Готовността на Капитана да обсъжда въпроси, за които доскоро не можеше да става и дума, явно бе несравнимо по-голяма от преди.

— Нещата, които направих, Иля. Престъпленията, които извърших.

— Всички сме вършили престъпления, Капитане.

— Моите са изключителни.

„Да — помисли си тя, — това няма как да се отрече.” При неволните си сблъсъци с извънземните съконспиратори, патърн джъглърите, Капитанът бе извършил нещо недопустимо спрямо друг член на своя екипаж. Беше ги използвал, за да отпечатат собственото му съзнание в главата на друг човек, за да нахлуе в черепа му: трансфер на персоналност, много по-ефикасен от всичко, което би могло да се постигне чрез различните технологии. И в продължение на много години корабно време беше съществувал като двама души, единият от които бавно умираше в резултат на заразяването си със Смесената чума.

Тъй като престъплението му беше толкова грозно, се бе принудил да го скрие от другите членове на екипажа. То бе излязло наяве едва при кулминационните събития край неутронната звезда, същите събития, в резултат на които на Капитана бе позволено да погълне и трансформира собствения си кораб. Вольова му бе наложила тази съдба като наказание, въпреки че щеше да ѝ бъде също толкова лесно да го убие. Беше го направила също и с надеждата, че така може да увеличи шансовете си за оцеляване. Корабът така или иначе вече бе попаднал под контрола на враждебно настроен агент — чумата — и ѝ се струваше, че по-малкото зло бе да позволи на Капитана да поеме командването. Но признаваше, че тогава не бе подложила това решение на особено задълбочен анализ.

— Знам какво си направил — отвърна тя. — А ти знаеш колко отрицателно е отношението ми към това. Но ти страда много заради стореното, Капитане, никой не би го отрекъл. Мисля, че е време да оставим случилото се зад нас и да продължим напред.

— Изпитвам непоносима вина заради стореното.

— И аз изпитвам непоносима вина заради онова, което причиних на офицера на оръжейната. И аз заслужавам упрек, не само ти, Капитане. Съмнявам се, че всичко това щеше да се случи, ако не го бях подлудила.

— Но пак ще трябва да живея с това престъпление.

— Станало е толкова отдавна. Бил си много изплашен. Направил си нещо наистина ужасно, но пък то не е дело на мислещ човек. Това не извинява постъпката ти, но я прави по-лесно разбираема. Ако аз бях в твоето положение, Капитане — обикновен човек и може би заразена с нещо, което щеше да ме убие или дори още по-лошо… не съм убедена, че не бих прибягнала до нещо също толкова крайно.

— Ти никога не би убила, Иля. По-добра си, отколкото твърдиш.

— На Ризургам ме смятат за военен престъпник. И понякога се питам дали не са прави. Ами ако все пак сме унищожили Финикс?

— Не сте.

— Надявам се.

Последва поредната дълга пауза. Тя вървеше сред слузта; правеше ѝ впечатление, че съставът и цветът на отделяната материя никога не беше еднакъв в различните участъци на кораба. Ако бъдеше оставен сам на себе си, той щеше да бъде погълнат от нея само за няколко месеца. Не знаеше дали това щеше да помогне на Капитана или да го възпрепятства и се надяваше никога да не стане свидетел на изпълнението на този експеримент.

— Какво точно искаш, Иля?

— Оръжията, Капитане. В крайна сметка ги контролираш ти. Опитах да се справя с тях сама, но не можеше да се каже, че постигнах особен успех. Напълно са се слели с мрежата на някогашната оръжейна.

— Оръжията не ми допадат, Иля.

— Нито пък на мен, но ми се струва, че този път имаме нужда от тях. Ти разполагаш със сензори, Капитане. Видял си всичко, което сме видели и ние. Показах ти разрушаването на скалистите планети. Това бе само началото.

След поредната тревожна пауза, той рече:

— Видях какво направиха с газовия гигант.

— Тогава значи си видял и че се заформя нещо ново в облака от освободената от гиганта материя. Засега е още само скицирано, така да се каже, не по-оформено от зародиш. Но очевидно се прави умишлено. Това е нещо огромно, Капитане, по-обемно от всичко, на което сме ставали свидетели. Дори сега е вече хиляди километри и сигурно ще нарасне още.

— Видях го.

— Нямам представа какво е, нито какво ще прави. Инхибиторите ще сторят нещо на слънцето, Капитане, на Делта Павонис. Нещо пагубно. При това не става дума само за предизвикване на голям взрив. Ще бъде много по-голямо от което и да е масово изригване, за което сме чували някога.

— Що за оръжие трябва, за да убие цяло слънце?

— Не знам, Капитане. Не знам. — Вольова дръпна силно от угарката, но тя бе окончателно изгаснала. — В момента обаче, това не е първата ми грижа. Повече ме интересува един друг въпрос. Какво оръжие би могло да убие въпросното оръжие?

— Мислиш, че нашите оръжия могат да свършат работа?

— Една от онези трийсет и три ужасии все би трябвало да се справи, не смяташ ли?

— И искаш моята помощ — заяви Капитанът.

Иля кимна. Беше достигнала критичната точка на разговора. Ако я преминеше, без да предизвика кататонично прекратяване на всякаква комуникация, щеше да осъществи забележителен прогрес във взаимоотношенията си с капитан Джон Браниган.

— Нещо такова — отвърна тя. — Все пак ти си този, който контролира тайните оръжия. Въпреки старанията си, така и не успях да ги накарам да направят почти нищо без твоята намеса.

— Би било крайно опасно, Иля. Сега сме в безопасност. Не сме сторили нищо, за да предизвикаме инхибиторите. Използването на тайните оръжия… дори само на едно от тях…

Капитанът не довърши мисълта си — не беше необходимо.

— Знам, че е малко рисковано.

— „Малко рисковано”? — Изкискването му наподобяваше малко земетресение. — Винаги си си падала по омаловажаването на фактите, Иля.

— Е, Капитане, ще ми помогнеш ли или не?

След ледено мълчание той отговори:

— Ще помисля върху въпроса ти, Иля. Хубавичко ще помисля.

Според нея този разговор трябваше да се отчете като успешен.