Корабът на изкуплението

ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Скейд обикаляше из кораба. Нищо в „Куче грозде” вече не ѝ изглеждаше както трябва. Налягането върху гръбнака ѝ бе намаляло, а очните ѝ ябълки бяха възвърнали в по-голяма или по-малка степен нормалната си форма, но това беше единствената компенсация. Всяко живо същество в кораба вече се намираше под влияние на полето, в мехур от изкуствено модифициран квантов вакуум. Девет десети от инерционната маса на всяка частица в полето вече не съществуваше.

Корабът се носеше към Ризургам с десет гравитационни константи.

Макар бронята да я изолираше от най-неприятните физиологични ефекти на полето, Скейд се движеше възможно най-малко. Ходенето не беше трудно само по себе си, тъй като ускорението, което чувстваше бронята, беше само една гравитационна константа, една десета от действителната стойност. Бронята вече не се измъчваше от допълнителния товар и Скейд се бе освободила от усещането, че мозъкът ѝ ще изтече при едно падане. Но всичко останало беше по-зле. Когато зададеше команда на бронята да придвижи някой крайник, тя я изпълняваше прекалено бързо. Ако опиташе да вдигне нещо тежко, това ставаше неочаквано лесно. Все едно че съдържанието на кораба бе заменено от привидно убедителни, тънки като хартия фасади. Трябваше да внимава дори когато променяше посоката на погледа си. Очните ѝ ябълки, които вече не бяха притиснати от гравитацията, реагираха изключително бурно и проявяваха тенденция да прекаляват в движенията и след това с тяхното компенсиране. Знаеше го, защото управляващите ги мускули, които бяха закрепени за черепа, бяха еволюирали да задвижват сферична тъкан с определена инерционна маса и сега бяха объркани от ставащото. Осъзнаването на всичко това обаче, не правеше по-лесно справянето с положението.

Скейд стигна до стаята на Фелка. Влезе и я завари там, където я бе оставила последния път — седнала по турски върху част от пода, която бе инструктирала да се омекоти. Дрехите ѝ имаха неспретнат, занемарен вид. Кожата ѝ беше сивкава, а косата напомняше гнездо от сплетени змии. Тук-там се виждаше разранен розов скалп на местата, където бе отскубнала цели кичури. Стоеше абсолютно неподвижно, поставила длани на коленете си. Беше повдигнала леко брадичка и затворила очи. От едната ѝ ноздра до горната устна проблясваше тънка струйка слуз.

Скейд огледа нервните връзки между Фелка и останалата част от кораба. За своя изненада не установи наличието на особен трафик. Беше предполагала, че Фелка броди из кибернетична среда, както в случая при последните ѝ две посещения. Скейд ги беше изследвала и бе открила подобни на пъзели постройки, дело на Фелка. Очевидно бяха заместители на Стената. Този път обаче не беше така. След като бе изоставила реалността, Фелка беше направила следващата логическа стъпка, обратно към мястото, откъдето беше започнало всичко.

Беше се оттеглила в черепа си.

Скейд се приведе до нейното ниво и я докосна по челото. Очакваше тя да трепне при студения допир на метала, но се оказа, че със същия успех можеше да пипне восъчна кукла.

„Фелка… можеш ли да ме чуеш? Знам, че си там някъде. Аз съм Скейд. Трябва да ти кажа нещо.”

Почака, но отговор така и не последва.

„Фелка. Става въпрос за Клавейн. Направих каквото можах, за да го накарам да се върне, но опитите ми да го убедя завършиха с неуспех. Разчитах най-вече на последния от тях. Да ти кажа ли за какво ставаше дума?”

Фелка вдишваше и издишваше, бавно и равномерно.

„Използвах те. Обещах на Клавейн, ако се откаже, да те върна при него. Жива, разбира се. Реших, че е справедливо. Но това не го заинтригува ни най-малко. Не отвърна на увертюрите ми. Виждаш ли, Фелка? Явно не означаваш за него толкова, колкото любимата му мисия.”

Изправи се и закрачи около потъналата в размисъл фигура. „Надявах се да означаваш. Това щеше да бъде най-доброто решение и за двама ни. Клавейн обаче показа кои са приоритетите му. Ти определено не си един от тях, Фелка. След всички тези години, всички тези столетия, ти не означаваш за него толкова, колкото четирийсет бездушни машини. Признавам, че се изненадах.”

Фелка все така не казваше нищо. Скейд изпита силно желание да се гмурне в черепа ѝ и да намери топлото, успокояващо местенце, в което се бе оттеглила. Ако Фелка беше нормален конджоинър, щеше да бъде по силите ѝ да нахлуе и в най-интимните ѝ ментални пространства. Но умът на Фелка беше по-различен. Скейд можеше да обходи повърхността му, от време на време да хвърли поглед по-дълбоко, но нищо повече.

Скейд въздъхна. Нямаше желание да измъчва Фелка, но се бе надявала да я измъкне от самоизолацията ѝ, като я обърне срещу Клавейн.

Не се беше получило.

Застана зад нея. Затвори очи и издаде поредица от команди до медицинското съоръжение, което бе прикрепила към гръбнака ѝ. Ефектът беше незабавен и задоволителен. Фелка се строполи. Устата ѝ се отвори и от нея потече тънка струйчица слюнка.

Скейд я вдигна деликатно и я изнесе от стаята.

Сребърното слънце гореше над нея, подобно на бяла монета, блеснало сред сивата морска мъгла. Скейд се намираше както преди в тяло от плът и кръв. Стоеше върху плосък камък. Студеният въздух проникваше до костите ѝ, богат на озон и миришещ на гниещи водорасли. В далечината милионите дребни камъчета въздъхнаха оргазмично под напора на поредната морска вълна.

Отново се намираше на същото място. Питаше се дали Вълкът не започваше да става леко предвидим.

Скейд се взираше в мъглата наоколо. На не повече от десетина крачки от нея се виждаше друга човешка фигура. Но този път това не беше нито Галиана, нито Вълкът. Беше дете, клекнало на камък, който бе горе-долу толкова голям, колкото и този под Скейд. Тя започна да подскача предпазливо от камък на камък натам, като внимаваше да не се пореже на острите ръбове, които ги свързваха. Беше смущаващо и възвисяващо да бъде отново човек. Чувстваше се по-уязвима откогато и да било преди Клавейн да я беше наранил, осъзнавайки, че под кожата си имаше само меки мускули и чупливи кости. Хубаво беше да си неуязвим. Но пък, от друга страна, беше прекрасно да усеща как Вселената нахлува химически през всяка пора на кожата ѝ, да чувства ласката на вятъра с всяко косъмче на ръката си, да усеща всяка издатинка и пукнатина на изгладения от морето камък под краката си.

Стигна до детето. Беше Фелка — и това не я изненада — вероятно такава, каквато е била на Марс, преди да я спаси Клавейн. Фелка седеше по турски, горе-долу така, както и в кабината. Беше с влажна, мръсна, разкъсана и покрита с водорасли рокля, с голи ръце и крака. Косата ѝ, също като на Скейд, беше дълга и тъмна, и падаше на кичури върху лицето. Морската мъгла правеше сцената да изглежда едноцветна.

Фелка вдигна очи към нея, срещна погледа ѝ за секунда и след това се върна към онова, което правеше. Около нея, образувайки назъбен пръстен, бяха пръснати миниатюрни части от черупкови морски създания: крачета, щипки, парченца от опашки, подобни на камшичета антенки, отчупени частици от раковини, наредени и ориентирани с маниакална точност. Множеството бели части бяха свързани по начин, напомнящ нещо като анатомична алгебра. Фелка се взираше в тях безмълвно, като от време на време се завърташе леко в кръста, за да огледа някоя друга посока. Съвсем рядко вдигаше някоя частица и я поставяше на друго място. Лицето ѝ беше безизразно, съвсем не като на заиграло се дете. По-скоро като че ли бе ангажирана в изпълнението на някаква работа, изискваща пълното ѝ внимание, прекалено сериозна и активна дейност, за да бъде приятна.

„Фелка…”

Тя вдигна отново въпросително поглед, само за да го върне пак към играта.

Далечните вълни продължаваха да се блъскат в брега. Сивата стена на мъглата изгуби за момент непрозрачността си. Скейд все така не беше в състояние да различи морето, но виждаше много по-далече, отколкото досега. Прозиращите изпод водата камъни образуваха сложни шарки, наподобяващи мозайка. Но там имаше още нещо, на самия праг на видимостта. Беше съвсем малко по-тъмно от мъглата и ту се появяваше, ту изчезваше. Определено там имаше нещо — сив стълб, подобен на кула, губещ се в сивото небе. Като че ли се намираше много далече, може би отвъд самото море.

Фелка също го забеляза. Погледна към обекта, но изражението ѝ не се промени. Едва след като видя каквото искаше, насочи вниманието си обратно към животинските частици. Скейд се чудеше какво може да е това, но в този момент мъглата се затвори отново и тя усети трето присъствие.

Вълкът беше пристигнал. Той — или тя — стоеше само на няколко крачки от Фелка. Формата оставаше неопределена, но всеки път когато мъглата отстъпеше или фигурата придобиеше по-солидна форма, ѝ се струваше, че бе по-скоро жена, отколкото животно.

Непрестанният вой на вълните премина в говор:

— Довела си Фелка, Скейд. Доволен съм.

— Това е нейно изображение — обясни Скейд. Не забрави да говори на глас, както я бе помолил преди Вълкът. И кимна към момичето. — Такава ли се вижда тя сега, като дете, или такава искаш да я виждам аз?

— По малко и от двете, може би.

— Помолих те за помощ — додаде Скейд. — Каза, че ще бъдеш по-склонен на сътрудничество, ако доведа Фелка. Е, направих го. А Клавейн е все още по следите ми. С нищо не е показал, че смята да се откаже.

— Ти какво опита?

— Използвах нея като примамка. Но Клавейн не захапа.

— Предполагала ли си изобщо, че ще го направи?

— Мислех, че милее за Фелка достатъчно, за да размисли.

— Не познаваш Клавейн — отвърна Вълкът. — Той никога не би се отказал от нея.

— Само Галиана би могла да знае това, нали?

Вълкът не ri отговори директно.

— Как реагира ти, когато Клавейн не се оттегли?

— Направих каквото казах, че ще направя. Изстрелях совалка, чието местоположение сега ще му бъде безкрайно трудно да установи.

— Но не и невъзможно?

Скейд кимна.

— Такава беше идеята. Няма да бъде в състояние да стигне до нея с някоя от своите совалки, единствено с главния кораб.

Гласът на Вълка прозвуча развеселено.

— Сигурна ли си, че някоя от неговите совалки не може да стигне до твоята?

— Енергетично е неосъществимо. Би трябвало да изстреля своята совалка много преди аз да изстрелям моята, но пък няма как да знае коя посока ще избера.

— Значи ще му се наложи да предвиди всички възможности.

— Не би могъл да го направи — възпротиви се Скейд, но съвсем не толкова убедено, колкото си мислеше, че би трябвало да се чувства. — Тогава ще му се наложи да изстреля цяла флотилия от совалки, да изхаби огромно количество гориво само заради вероятността една…

Не довърши мисълта си.

— Ако Клавейн сметне, че си заслужава да направи подобно усилие, ще го направи, дори да му струва безценно гориво. И какво очаква да намери в совалката, между другото?

— Казах му, че ще върна Фелка.

Вълкът се размърда. Сега формата му се извиси над Фелка, макар да не беше по-ясна, отколкото преди малко.

— Тя е все още тук.

— В совалката сложих оръжие. Бойна глава, предназначена за чудовищен взрив.

Вълкът кимна разбиращо.

— Надявала си се, че ще насочи кораба си към мястото на срещата. Вероятно си предвидила някаква форма на детониране при определена близост. Много умно, Скейд. Честно казано, впечатлен съм от безмилостността ти.

— Но не мислиш, че той ще се хване.

— Ще разбереш съвсем скоро.

Скейд кимна, вече сигурна, че се е провалила. Морската вълна се раздели отново и тя успя да хвърли поглед към бледата кула. Най-вероятно, гледана отблизо, беше много тъмна. Издигаше се високо и отвесно, като комин. Но не приличаше толкова на естествено образувание, колкото на заострена постройка.

— Какво е това? — попита тя.

— Кое?

— Онова…

Но когато погледна отново, обектът вече го нямаше. Или мъглата се беше затворила, за да го скрие, или беше изчезнало.

— Там няма нищо — каза Вълкът.

Скейд подбираше внимателно думите си.

— Вълк, чуй ме. Ако Клавейн оцелее след този мой ход, аз съм готова да направя онова, което обсъждахме преди.

— Немислимото ли, Скейд? Прехода към състояние четири?

Дори Фелка прекрати играта си и вдигна поглед към двамата възрастни. Моментът беше многозначителен и се проточи безкрайно дълго.

— Наясно съм с опасностите. Но трябва да го направим, за да му се изплъзнем. Трябва да прескочим границата на нулевата маса, за да влезем в четвъртото състояние. Във фазата на тахионната маса.

Отново забеляза краткотрайната вълча усмивчица.

— Много малко организми са пътували някога по-бързо от светлината, Скейд.

— Готова съм да стана един от тях. Какво трябва да направя?

— Знаеш много добре. Машината, която направи, е почти способна на това, но се нуждае от известни модификации. Не и нещо, с което фабриките ти да не могат да се справят. За да направиш промените, обаче, ще трябва да се посъветваш с „Встъпление”.

Скейд кимна.

— Затова съм тук. Затова доведох Фелка.

— Тогава да започваме.

Фелка се върна към играта си, без да им обръща повече внимание. Скейд даде кодираната последователност от невронни команди, която щеше да предизвика свързването с машинарията на „Встъпление”.

— Започва, Вълк.

— Знам. И аз го чувствам.

Фелка вдигна поглед от играта си.

Скейд усещаше, че става множествена. От морската мъгла, от посока, която не беше в състояние нито да опише, нито да посочи, идваше усещането за нещо, което се оттегля в безкрайната, леденостудена далечина, като бял коридор, достигащ до пустия край на вечността. Космите на тила ѝ настръхнаха. Знаеше, че има нещо извънредно нередно в това, което върши. Предусещането за зло беше съвсем осезаемо. Трябваше обаче не да отстъпва, а да прави каквото трябваше да се направи.

Както бе казал Вълкът, човек трябваше да се изправи лице в лице срещу своите страхове.

Скейд се вслушваше напрегнато. Струваше ѝ се, че чува шепот на гласове надолу по коридора.

— Бийст?

— Да, госпожичке?

— Винаги ли си бил напълно честен с мен?

— И защо ще съм нещо друго освен честен, госпожичке?

— Точно това се питам и аз, Бийст.

Антоанет беше сама в долната кабина за управление на полета на „Буревестник”. Товарният ѝ кораб бе прикован към тежкото монтажно скеле в един от хангарите на „Зодиакална светлина”. Намираше се там, откакто бяха взели лайтхъгъра и понесените от него повреди се отстраняваха под умелите напътствия на Зейвиър, който не жалеше сили. Той разчиташе на суперпрасетата и корабните слуги да му помогнат да се справи и в началото работата вървеше по-бавно, отколкото ако работеше с обучени за тази цел маймуни. Но макар да имаха известни проблеми с ловкостта, прасетата бяха по-умни от хиперприматите и, след като първоначалните трудности бяха преодолени и слугите — програмирани както трябва, работата потръгна. Зейвиър не само поправи корпуса, но и смени напълно бронята му. Двигателите, от отговарящите за приземяването до главния ядрен мотор, токамака, бяха щателно прегледани и ремонтирани, за да си вършат работата още по-добре. Оръжията, разположени из различни тайни места в кораба, бяха обновени и свързани в единна мрежа на управление. Зейвиър заяви, че вече няма смисъл да се крият. Нямаше причина да претендират, че „Буревестник” е все още търговски кораб. Там, където отиваха, нямаше да има пъхащи си носа навсякъде власти, от които да крият нещо.

Но след като ускорението нарасна и на всички им се налагаше или да стоят неподвижни, или да използват някакви тромави, обемни външни скелети, Антоанет намали посещенията на своя кораб. Не само защото работата бе почти привършена и нямаше какво да наглежда; задържаше я още нещо.

Предполагаше, че на някакво ниво винаги бе имала тези подозрения. Понякога ѝ се бе струвало, че не е сама на „Буревестник”; че бдителността на Бийст се простираше по-далече от несъзнателния оглед на една персона в гама-ниво. Че в него имаше нещо повече.

Но това означаваше, че Зейвиър — и баща ѝ — я бяха излъгали. Не беше готова обаче, да се изправи пред подобен факт.

Досега.

По време на едно кратко затишие, когато ускорението бе туширано заради техническа проверка, Антоанет се качи на борда на „Буревестник”. От чисто любопитство, с очакването информацията да е изтрита от корабните архиви, тя ги прегледа, за да види дали там нямаше да намери нещо за постановлението „Мандълстам”.

И намери.

Но дори да не беше успяла, мислеше, че щеше да се досети.

Съмненията бяха започнали да изплуват по-силно откогато и да било след замесването им с Клавейн. Например случаят, когато Бийст бе стрелял самоволно срещу атакуващите ги баншита, сякаш наистина се бе „паникьосал”, само дето подобно нещо беше абсолютно невъзможно за разум на гама-ниво.

После идваше ред на случая с полицейския пълномощник, онзи, който щеше да брои останалите дни от живота си в усойна килия в Шато. Тогава бе започнала да се пита каква е връзката на баща ѝ с Лайл Мерик. Пълномощникът бе споменал за постановлението „Мандълстам”.

Тогава то не означаваше нищо за нея.

Но сега вече знаеше.

Или пък случая, когато Бийст случайно бе споменал себе си като „аз”, сякаш грижливо поддържаната фасада се беше разтворила за частица от секундата. И тя бе зърнала истинското лице на нещо.

— Госпожичке…

— Знам.

— Какво знаеш, госпожичке?

— Какво си. Кой си.

— Моля за извинение, госпожичке, но…

— Млъкни, по дяволите.

— Госпожичке… ако е възможно да…

— Казах да си затваряш устата. — Антоанет удари панела на контролното табло с опакото на дланта си. Това бе еквивалентът на нанасяне на удар по Бийст и за момент я обзе разкаяние. — Знам всичко, което се е случило. Открих истината за постановлението „Мандълстам”.

— Постановлението „Мандълстам” ли, госпожичке?

— Не ми се прави на толкова невинен. Знам, че знаеш за него. Това е законът, приет непосредствено преди да умреш.

— Необратимата невронна смърт, госпож…

— Онзи, според който властите — Конвенция Ферисвил — имат правото да конфискуват и изтрият всяко копие в бета- или алфа-ниво на осъден на постоянна смърт. Според него, колкото и копия на себе си да направиш, независимо дали са истински или симулирани невронни сканирания, властите трябва да ги приберат и унищожат.

— Звучи доста крайно, госпожичке.

— И е така. Освен това те го приемат напълно сериозно. И всеки, който бъде хванат, че съхранява копие на осъден негодник, го чакат големи неприятности. Разбира се, има и вратички — симулацията може да бъде скрита почти навсякъде или излъчена към място, което се намира извън юрисдикцията на Ферисвил. Но и тогава не липсват рискове. Направих справка, Бийст. Властите са залавяли хора, съхраняващи подобни копия, нарушавайки постановлението „Мандълстам”. И всички са получили смъртни присъди.

— Доста безцеремонно.

Тя се усмихна.

— Така ли? А ако човек изобщо няма представа, че съхранява подобно нещо? Как би променил уравнението този факт?

— Не знам дали има смисъл да се правят предположения.

— Съмнявам се, че това би променило уравнението даже на йота. Не и ако питаш ченгетата. Затова е проява на още по-голяма безотговорност да заблудиш някого и без негово знание да направиш така, че да съхранява незаконна симулация.

— Да заблудиш ли каза, госпожичке?

Антоанет кимна. Беше го изрекла. И тук нямаше смисъл от по-нататъшна игра на криеница.

— Полицейският пълномощник знаеше, нали? Просто не е можел да намери доказателства, вероятно… или пък е искал да ме остави да се пържа на бавен огън, за да разбере какво знам.

Маската се плъзна отново.

— Аз не съм напълно…

— Предполагам, че Зейвиър също е включен в играта. Той познава този кораб като петте пръста на ръката си, всяка подсистема, всяка жичка. И със сигурност би се ориентирал как да скрие Лайл Мерик на борда му.

— Лайл Мерик ли, госпожичке?

— Ти знаеш. Спомняш си. Не самият Лайл Мерик, разбира се, просто негово копие. В бета или алфа-ниво, не знам точно какво. А и не ми пука особено. Това не би променило изобщо нищо в съда, нали?

— Чакай…

— Това си ти, Бийст. Ти си той. Лайл Мерик умря, когато властите го екзекутираха заради катастрофата. Но това не беше краят, нали? Ти продължи да съществуваш. Зейвиър е качил копие на Лайл на борда на скапания кораб на баща ми. Ти си това копие.

Бийст не каза нищо в продължение на няколко секунди. Антоанет наблюдаваше бавната, хипнотизираща игра на цветовете и цифрите върху контролното табло. Чувстваше се така, сякаш бяха нахлули насилствено в част от самата нея, сякаш всичко в света, на което смяташе, че може да вярва, току-що беше поставено в чувал и изхвърлено.

Когато най-после Бийст отговори, тонът му не беше променен.

— Госпожичке… Искам да кажа, Антоанет… грешиш.

— Разбира се, че греша. Може да се каже, че го призна.

— Не, не разбираш.

— Коя част не разбирам.

— Не го направи Зейвиър. Зейвиър помогна — той знаеше за това — но идеята не беше негова.

— Нима?

— Беше на баща ти, Антоанет. Той ми помогна.

Тя удари отново контролния панел, този път по-силно. И после излезе от кораба си, твърдо решена да не стъпи никога повече в него.

Прасето Лашер проспа по-голямата част от пътя след изстрелването на совалката от „Зодиакална светлина”. Нямаше какво да прави, така бе казал Скорпион, освен в самия край на операцията, но дори тогава вероятността да се наложи да стори нещо друго освен да обърне кораба, бе едно на четири. Но през цялото време подсъзнателно знаеше, че щеше да се наложи именно той да свърши мръсната работа. Затова не се изненада, когато от „Зодиакална светлина” пристигна съобщение, че точно той се намира в подходящия квадрант от небето, за да засече совалката, която Скейд бе пуснала от кораба си.

— Късметлия си, стари ми Лашер — рече си той. — Винаги си мечтал за слава. Сега е твоят шанс.

Не се отнасяше несериозно към дълга си, нито подценяваше рисковете за самия себе си. Операцията беше изпълнена с опасности. Горивото, с което разполагаше, бе точно премерено, колкото да се върне с допълнителен товар от един човек. Нямаше място за грешки. Клавейн бе дал да се разбере ясно, че безсмисленият героизъм е излишен. Ако траекторията на совалката на Скейд излизаше дори с един километър от безопасното пространство, в което бе възможно да се осъществи срещата, Лашер — или който се окажеше късметлия — трябваше да обърне назад и да забрави за нея. Единствената направена отстъпка бе, че всяка совалка носеше по една модифицирана ракета, чиято бойна глава бе отделена и заменена с транспондер. Ако се приближеше достатъчно до совалката на Скейд, можеше да прикрепи „сигналния фар” за корпуса ѝ. Той щеше да продължи да излъчва оттам своите сигнали в продължение на един век субективно или петстотин години световно време. Нямаше да бъде лесно, но все пак щеше да има някакъв шанс да се доберат до нея отново, преди да излезе от сферата на добре картографираното от хората пространство. Достатъчно беше да се знае, че не бяха изоставили окончателно Фелка.

Сега Лашер я видя. Беше се добрал до совалката на Скейд, следвайки осъвременените координати, изпратени от „Зодиакална светлина”. Сега тя падаше свободно, защото бе изгорила последния си микрограм антиматерия. Виждаше я през прозореца в предната част: беше подобна на метална власинка, осветена от собствените му прожектори.

Свърза се отново с лайтхъгъра.

— Говори Лашер. Вече я виждам. Това определено е совалка. Не мога да кажа от какъв тип, но не прилича на нашите.

Намали скоростта на приближаване. Хубаво щеше да бъде да изчака отговора на Скорпион, но не разполагаше с този лукс. Времевата разлика със „Зодиакална светлина” вече беше двайсет минути и разстоянието нарастваше непрестанно, тъй като лайтхъгърът поддържаше ускорение от десет гравитационни константи. Имаше право точно на трийсет минути тук, преди да започне обратното си пътуване. Ако се забавеше и минута по-дълго, никога нямаше да догони кораба.

Времето щеше да стигне точно колкото да осъществи връзка между двата непознати кораба, да се качи на борда на другия и да намери дъщерята на Клавейн или каквато беше там.

Не го интересуваше кого спасява, а единствено, че го правеше по поръчка на Скорпион. Какво от това, че Скорпион правеше това, което му каже Клавейн? Това нямаше значение, не намаляваше по никакъв начин изгарящото войнишко възхищение, което Лашер изпитваше към своя лидер. Следеше кариерата на Скорпион почти от първия миг от появата му в Казъм сити.

Невъзможно беше да не отчете ефекта от неговото пристигане. Преди това прасетата представляваха вечно разкъсвана от вътрешни раздори сбирщина, която се задоволяваше да сумти из най-долните слоеве на пропадналия град. Скорпион ги беше галванизирал. Беше се превърнал в месия за престъпниците, в толкова митична фигура, че много прасета се съмняваха, че изобщо съществува. Лашер бе събрал информация за всички извършени от него престъпления и ги бе наизустил с ненаситността на религиозен последовател. Беше ги изучавал, възхищавайки се от бруталната им изобретателност и достойната за японско тристишие простота. Как ли би се чувствал, ако сам бе автор на подобни бижута от жестокост? По-късно се бе придвижил в сферата на влияние на Скорпион и после се бе изкачил по стълбицата на престъпната йерархия. Помнеше първата си среща със Скорпион, лекото разочарование, когато се оказа, че и той е най-обикновено прасе като него самия. Постепенно обаче този факт само бе усилил още повече възхищението му. Скорпион беше от плът и кръв и това правеше постиженията му още по-забележителни. Лашер, първоначално доста нервно, се бе превърнал в един от главните му оперативни работници и след това — в един от неговите заместници.

И тогава Скорпион беше изчезнал. Говореше се, че заминал далече в Космоса заради някакви деликатни преговори с друга престъпна групировка в системата, може би скайджаковете.

За Скорпион беше опасно да пътува по което и да било време и особено — по време на война. Постепенно Лашер бе принуден да приеме налагащата се, макар и неприемлива вероятност той да е мъртъв.

Бяха минали месеци. И тогава до него бе достигнала вестта, че Скорпион е под арест или нещо подобно. Оказа се, че паяците го бяха пленили, може би след като го бяха хванали зомбитата. И сега паяците бяха принудени да го предадат на Конвенция Ферисвил.

Очевидно беше дошъл краят на яркото царуване в сянка на Скорпион. Конвенцията можеше да придаде достоверност на всяко обвинение, а по време на война почти нямаше престъпление, което да не се наказва със смърт. Скорпион, наградата, към която се бяха стремели толкова дълго, бе най-после в ръцете им. Несъмнено щяха да направят показно съдебно дело, последвано от екзекуция, и Скорпион щеше да премине окончателно в света на легендите.

Но не стана така. Както винаги, слуховете бяха противоречиви, но някои от тях говореха за едно и също — че Скорпион е жив и здрав и вече не е под ничий арест; че се е върнал в Казъм сити и сега се намира в зловещата постройка, известна на някои от прасетата като Шато де корбо, чието мазе според тях било обитавано от духове. И че е гост на загадъчния обитател на замъка и сега събира онова пословично нещо, за което се говореше често, но което никога досега не бе осъществявано.

Армията от прасета.

Лашер се присъедини към някогашния си господар и разбра, че слуховете са верни. Скорпион работеше за или в някакво странно сътрудничество със стареца, когото наричаха „Клавейн”. И двамата замисляха кражбата на кораб на ултрите, нещо, за което според ортодоксалния правилник на престъпниците дори не трябваше да се споменава, камо ли да се опитва. Лашер бе заинтригуван и ужасен, особено когато разбра, че кражбата трябваше да бъде само прелюдия към нещо дори още по-дръзко.

Как можеше да устои?

И така се озова тук, на светлинни години от Казъм сити, на светлинни години от всяко нещо, което можеше да определи като познато. Беше служил на Скорпион, при това му беше служил добре, като не само вървеше по неговите стъпки, но и ги предугаждаше и даже понякога бе тръгвал пред своя господар и по този начин бе заслужавал сдържаната му похвала.

Вече беше близо до совалката. Тя имаше типичния за конджоинърска машина вид на изгладено камъче. Насочи светлината на прожекторите си към нея, търсейки мястото, където, според обясненията на Клавейн, трябваше да намери люка: почти невидим „шев” в корпуса, който щеше да му се открие само отблизо. От совалката го деляха само петнайсетина метра и се приближаваше към нея със скорост от метър за секунда. Тя беше достатъчно малка, за да намери без проблем заложничката на борда ѝ, стига само Скейд да бе удържала думата си.

От корпуса го деляха десет метра. От сърцето на конджоинърския кораб се появи някаква светеща прашинка, като първата искра на изгряващото слънце.

Лашер не успя дори да мигне.

Скейд видя приказната светлинка. Не беше трудно да разбере какво представлява. Сега зад „Куче грозде” нямаше звезди, само абсолютен, мастиленочерен мрак. Относителността свиваше видимия свят в обхванал кораба пояс. Корабът на Клавейн обаче се движеше почти със същата скорост като „Куче грозде”, затова изглеждаше, че се намира директно зад него. Големият колкото връхче на карфица блясък прободе мрака като намираща се не на място звезда.

Скейд оглежда подробно светлинката, коригира незначително червеното и отместване и заключи, че експлозията включваше само взривеното оръжие и малка остатъчна маса от антиматерия. Тя беше унищожила малък кораб с размерите на совалка, но не и на лайтхъгър. Експлозията на подобна машина, която вече черпеше от безкрайните енергийни резерви на квантовия вакуум, би била с три степени по-ярка от взривяването на бойната глава.

И така, Клавейн отново се бе оказал по-умен от нея. Не, коригира се тя, не по-умен, а умен. Скейд все още не бе допуснала нито една грешка и, макар да бе парирал всичките ѝ атаки, Клавейн все още не ѝ бе нанесъл удар. Предимството бе все така на нейна страна и беше убедена, че му е създала големи неудобства поне с една от своите атаки. Най-малкото го беше принудила да изхаби гориво, което би предпочел да запази. Най-вероятно го беше накарала да отклони усилията си към отбиването на нейните удари, вместо да се подготвя за чакащата го около Ризургам битка. Във всякакъв военен смисъл не беше изгубила нищо, освен възможността да блъфира отново някога убедително.

Но тя така или иначе никога и не бе разчитала на това.

Време беше да направи това, което трябваше да бъде направено.

— Мръсен лъжец.

Зейвиър вдигна поглед към връхлетялата в стаята им Антоанет. Той лежеше по гръб на своята койка, балансирайки лаптопа между коленете си. Антоанет зърна за момент движещите се по екрана му кодови линии, символи и криволици на програмния език, предаващи сложно формализираните строфи на някаква извънземна поезия. Зейвиър беше захапал между зъбите си компютърен писец. Той падна от устата му, когато я отвори шокирано. Лаптопът падна на пода.

— Антоанет?

— Знам.

— Какво знаеш?

— За постановлението „Мандълстам”. За Лайл Мерик. За „Буревестник”. За Бийст. За теб.

Зейвиър се завъртя върху койката, стъпалата му докоснаха земята. После прокара свенливо пръсти през черните си коси.

— За какво?

— Не ме лъжи, мръсник!

Миг по-късно тя вече беше отгоре му, заслепена от гняв. В ударите ѝ нямаше истинско желание за насилие; при всякакви други обстоятелства щяха да бъдат игриви. Но Зейвиър скри лице, поемайки ударите върху ръцете си. Опитваше да ѝ каже нещо. Тя го бъхтеше в яростта си, отказвайки да чуе неубедителните му обяснения.

Най-сетне гневът премина в сълзи. Зейвиър я хвана внимателно за китките, спирайки по-нататъшните ѝ удари.

— Антоанет — промълви той.

Тя го удари за последен път, после зарева истински. Едновременно го мразеше и го обичаше.

— Вината не е моя — обясни той. — Кълна се, не е моя.

— Защо не ми каза?

Той я погледна и тя отвърна на погледа му с облените си в сълзи очи.

— Защо не ти казах ли?

— Точно това те попитах.

— Защото баща ти ме накара да обещая, че няма да го направя.

Когато Антоанет се успокои достатъчно и бе готова да слуша, Зейвиър ѝ разказа какво се бе случило. Джим Бакс беше дългогодишен приятел с Лайл Мерик. И двамата бяха пилоти на търговски кораби, и двамата работеха във и около Ръждивия пояс. Обикновено беше трудно за двама пилоти, работещи в една и съща търговска сфера, да поддържат истинско приятелство въпреки спадовете и възходите на икономиката в рамките на системата — интересите им се сблъскваха в прекалено много случаи. Но тъй като Джим и Лайл действаха в съвсем различни ниши и имаха абсолютно различни клиенти, съперничеството никога не излагаше на заплаха приятелството им. Джим Бакс пренасяше големи товари по кратки траектории с висок разход на енергия, обикновено непосредствено след получаване на поръчката и най-често, макар и невинаги, повече или по-малко в рамките на закона. Джим определено нямаше криминално проявени клиенти, но не можеше да се каже и че им отказваше, ако получеше поръчка от тях. Лайл пък, от своя страна, работеше почти изключително с престъпници. Те признаваха, че бавният му, уязвим кораб с химически двигател, на който не можеше да се разчита, би привлякъл последен вниманието на митниците и катерите на акцизните агенти на Конвенцията. Лайл не можеше да гарантира, че превозваните от него товари ще пристигнат бързо до целта си, но почти винаги можеше да гарантира, че ще пристигнат, без да бъдат инспектирани и клиентите му нямаше да бъдат принудени да отговарят на поредица от неудобни въпроси. И така, можеше да се каже, че Лайл Мерик се радваше на относителен просперитет. Той полагаше доста усилия, за да укрива печалбите си от властите, поддържайки илюзията, че се намира непрекъснато на ръба на неплатежоспособността. Но зад кулисите и според стандартите на деня, той беше умерено богат човек, много по-богат, отколкото щеше да бъде някога Джим Бакс. Достатъчно богат, за да си позволи веднъж годишно да осъвременява симулацията си в алфа-ниво в специално създадените за тази цел места във висшите слоеве на Казъм сити.

И играта му вървеше години наред. До деня, в който един отегчен полицейски катер реши да избере Лайл единствено защото никога досега не им бе създавал проблеми и следователно трябва да бе замислил нещо. За катера не беше трудно да догони стария кораб на Лайл. Той му нареди да изключи главния мотор и да се подготви да приеме полицейския пълномощник на борда си. Но Лайл беше наясно, че не може да изпълни подобно нареждане. Цялата му репутация се крепеше върху факта, че никога досега не е бил инспектиран. Ако позволеше полицейският пълномощник да се качи на борда, щеше да подпише полицата за собствения си банкрут.

Нямаше друг избор освен да бяга.

За щастие — или нещастие, както се оказа — вече почти беше стигнал до карусел Ню Копенхаген. Знаеше, че на ръба му се намираше монтажен кладенец, точно толкова голям, колкото да побере кораба му. Ако успееше да се добере там, щеше да успее поне да унищожи товара, преди полицейските пълномощници да се качат на борда. И пак го очакваха сериозни неприятности, но поне щеше да е запазил тайната на клиента и оправдал доверието му, а това за Лайл струваше много повече от финансовата сигурност.

Но така и не успя да осъществи намерението си. Не се справи с приближаването до карусела, изтормозен от катерите — те бяха станали вече четири и бяха изстреляли забавящи движението скоби към корпуса на кораба му — и се блъсна във външната повърхност на ръба. Изненадващо за всички и най-вече за самия него, Лайл оцеля. Спасителният модул излетя от кораба и проби обвивката на карусела както човката на птичето пробива черупката на яйцето. Скоростта му при удара беше само няколко десетки метра в секунда и, макар да беше доста насинен, не получи сериозни наранявания. Късметът не го изостави дори когато главната двигателна секция — подутите бели дробове на цистерните с химическо гориво — избухнаха. Взривът наби модула още по-навътре в карусела, но въпреки всичко Лайл оцеля.

Но още докато си даваше сметка какъв късметлия е, той разбра, че е загазил ужасно. Ударът не бе в най-гъсто населената част на пръстена, на карусела, но жертвите пак бяха много. Един от сводовете на ръба бе пробит и въздухът бе излязъл през отвора. Той беше в зона, където хората прекарваха свободното си време — миниатюрна поляна и гора, осветени от лампи.

През всяка друга нощ наслаждаващите се на синтетичния пейзаж на лунна светлина хора и животни нямаше да бъдат повече от петдесет-шейсет. През нощта на сблъсъка обаче имаше среднощен рецитал на един от най-популистките опити на Куирънбах, привлякъл неколкостотин души. Слава Богу повечето бяха оцелели, но мнозина пострадаха сериозно. В крайна сметка мъртвите се оказаха четирийсет и трима. Не беше изключено да бяха и повече.

Лайл не направи опит да избяга. Знаеше, че съдбата му е решена. Надали щеше да се отърве от смъртната присъда, дори само заради отказа си да се подчини на нареждането на полицията. Може би имаше средства и пътечки да се откачи, но сега вече за него не можеше да се направи нищо. След Смесената чума, когато някога великолепният Глитър Банд се бе превърнал в Ръждивия пояс, на проявата на вандализъм срещу селищата се гледаше като на най-ужасното престъпление. Четирийсет и тримата мъртви бяха само един от детайлите.

Лайл Мерик беше арестуван, съден и осъден. Бяха го признали за виновен за сблъсъка във всяко отношение. Присъдата му беше необратима невронна смърт. Тъй като се знаеше, че се бе подлагал на сканиране, трябваше да бъде приложено и постановлението „Мандълстам”.

Ферисвил разполагаше със специално назначени за тази задача служители и сега те трябваше да открият и унищожат симулациите на Лайл Мерик на алфа- или бета-ниво. Зад тях стоеше цялата правна машина на Конвенцията, заедно с арсенал от устойчиви на чумата софтуерни инструменти за тяхното издирване. Те можеха да пресеят всяка известна база данни или архив и да изтеглят скритите там незаконни симулации. Бяха много добри в работата си.

Джим Бакс обаче, нямаше намерение да изостави приятеля си. Преди мрежата да се бе затворила и с помощта на други приятели на Лайл, някои от които бяха изключително страховити особи, последните, най-съвременни копия в алфа- ниво бяха измъкнати изпод носа на закона. Благодарение на умелата промяна на документацията на извършилата сканирането клиника, изглеждаше, че Лайл бе пропуснал последната дадена му дата. Държавните служители дни наред стояха над документацията, озадачени от аномалиите. Но все пак свършиха работата си и конфискуваха останалите известни симулации.

Така че, в известен смисъл, Лайл Мерик избяга от правосъдието.

Имаше обаче една уловка и Джим Бакс се държеше за нея. Щеше да приюти персоната на Лайл в алфа-ниво и то на място, където властите надали щяха да се сетят да потърсят някога. Лайл щеше да замени субперсоната на неговия кораб. Сканирането на реално съществувало човешко съзнание в алфа-ниво щеше да замести колекцията от алгоритми и подшаблони, които изграждаха субперсоната в гама-ниво. Истинският ум, макар и неговата симулация, щеше да замести напълно фиктивната персона.

Машината щеше да бъде обитавана от истински призрак.

— Защо? — попита Антоанет. — Защо татко е пожелал да стане по този начин?

— Защо според теб? Защото е милеел и за приятеля си, и за дъщеря си. Това е бил неговият начин да предпази и двама ви.

— Не разбирам, Зейв.

— С Лайл Мерик беше свършено, ако не се бе съгласил да направи това. Но баща ти нямаше намерение да рискува врата си, като съхрани симулацията, без условието му да бъде прието. Поне така Джим щеше да има някаква изгода, освен спасяването на част от своя приятел.

— И тя е?

— Накара Лайл да обещае да се грижи за теб, когато той си отиде.

— Не — промълви едва чуто Антоанет.

— Щяха да ти кажат. Планът винаги е бил такъв. Но годините минаваха и когато Джим умря… — Зейвиър поклати глава. — Не ми беше лесно, знаеш ли. Как според теб съм се чувствал, знаейки за тайната през цялото това време? Цели шестнайсет години, Антоанет. Бях млад и зелен, както се казва, когато баща ти ме нае за първи път, за да му помогна за „Буревестник”. Разбира се, нямаше как да не разбера за Лайл.

— Нещо не ми е ясно. Какво означава „да се грижи за мен”?

— Джим знаеше, че няма да живее вечно, а те обичаше повече от…

Зейвиър не довърши мисълта си.

— Знам, че ме обичаше — рече Антоанет. — Не може да се каже, че взаимоотношенията ни баща-дъщеря бяха толкова дисфункционални, каквито ги предават винаги по холографските предавания. Всички тези глупости от рода на „никога не си казвал, че ме обичаш”. Ние всъщност се разбирахме дяволски добре.

— Знам. Точно за това става дума. На Джим не му беше безразлично какво щеше да стане с теб после, след като него вече нямаше да го има. Знаеше, че ще искаш да наследиш кораба. Той не можеше, нито пък искаше да направи нещо по този въпрос. Дяволите да го вземат, даже се гордееше с това. Истински се гордееше. Мислеше, че от теб ще стане по-добър пилот, отколкото е бил някога той самият и беше убеден, че разбираш от бизнес повече от него.

Антоанет потисна полуусмивчицата си. Беше чувала доста често подобни приказки от баща си, но въпреки това ѝ беше приятно да ги чуе и от някой друг. Това бе доказателство — сякаш имаше нужда от него — че Джим Бакс наистина бе смятал така.

— И?

Зейвиър сви рамене.

— И въпреки това искаше да се погрижи за дъщеря си. Не е чак толкова голямо престъпление, нали?

— Не знам. Каква беше уговорката?

— Лайл щеше да се засели в „Буревестник”. Джим му каза, че ще трябва да се прави на предишното гама-ниво, че ти никога не трябва да заподозреш, че си имаш ангел-хранител. От Лайл се очакваше да се грижи за теб и да не позволи да си навлечеш някоя неприятност. Звучеше разумно. Лайл имаше силен инстинкт за самосъхранение.

Тя си спомни някои от случаите, в които Бийст бе опитвал да я разубеди да направи нещо. Такива случаи имаше много и винаги си ги бе обяснявала с особености на субперсоната. Е, беше се оказала права. Дяволски права. Само че не по начина, по който бе предполагала.

— И Лайл просто се подчини?

Зейвиър кимна.

— Трябва да разбереш, че Лайл бе поел вътрешно пътуване, изпълнено с чувство за вина и самообвинение. Действително се чувстваше ужасно заради хората, които беше убил. Известно време дори не пускаше симулацията си — непрекъснато се намираше в състояние на зимен сън или опитваше да убеди приятелите си да го унищожат. Искаше да умре човекът.

— Но не го направи.

— Защото Джим му даде мотив да живее. Начин да промени стореното, като се грижи за теб.

— А всички тези глупости като „госпожичке”?

— Част от играта. Трябва да му се признае, че се справяше превъзходно, нали? До онзи случай. Но не можеш да го виниш, че се паникьоса.

Антоанет се изправи.

— Така ми се струва.

Зейвиър я погледна с очакване.

— Тогава значи… вече не се сърдиш?

Тя се обърна и го изгледа сурово право в очите.

— Не, Зейв, изобщо не си го мисли. Разбирам случилото се. Разбирам даже защо си ме лъгал през всичките тези години. Но това не означава, че не се сърдя.

— Съжалявам — промълви той, свел поглед. — Но аз само дадох обещание на баща ти, Антоанет, не съм направил нищо друго.

— Вината не е твоя — отвърна тя.

По-късно се любиха. Беше хубаво както всеки друг път с него, който си спомняше; може би дори още повече, в резултат на емоционалните фойерверки, които все още продължаваха да избухват в корема ѝ. И онова, което беше казала на Зейвиър, беше вярно. Сега, след като чу неговата част от историята, беше наясно, че той нямаше как да ѝ каже истината, не и преди да се беше досетила сама за нея. Не винеше особено даже баща си за онова, което бе направил. Той винаги се беше грижил за своите приятели и винаги бе имал изключително високо мнение за дъщеря си. Джим Бакс не беше сторил нищо нехарактерно за своята особа.

Но всичко това не правеше истината по-лесна за приемане. Когато се сетеше за всичкото време, което бе прекарала сама на борда на „Буревестник”, обитаван от Лайл Мерик, който сигурно даже я бе наблюдавал, тя се чувстваше глупаво, чувстваше се предадена.

Не мислеше, че ще е в състояние някога да преодолее това.

Ден по-късно Антоанет се отправи към своя кораб; мислеше, че като влезе отново в него, ще успее да открие в сърцето си прошка към единствения човек на света, на когото смяташе, че може да вярва. Почти нямаше значение, че лъжата беше благородна, че единствената ѝ цел бе нейното собствено добро.

Но когато се озова в основата на скелето, обхванало „Буревестник”, установи, че не може да направи нито крачка по-нататък. Вдигна поглед нагоре към кораба и той ѝ се стори заплашителен и непознат. Вече не ѝ приличаше на нейния кораб; нямаше желание да има нищо общо с него.

Антоанет се обърна и се отдалечи, като плачеше, защото и бе отнето нещо, което никога нямаше да може да си върне.

Нещата се задвижиха с главоломна бързина веднъж щом решението беше взето. След като забави кораба до една гравитационна константа, Скейд накара техниците си да причинят свиването на мехура до размери, по-малки от размерите на бактерия, като го поддържат с нищожна мощност. Това позволи голяма част от машината да бъде изключена. После даде команда за драстична промяна на формата на кораба в съответствие с информацията от „Встъпление”, която бе зърнала.

В задната част на „Куче грозде” се намираха много, подсигурени срещу чумата хранилища на наномашини, тъмни капсули, пълни с репликатори на ниско ниво. При дадена от Скейд команда машините се пускаха, програмирани да се размножават, като образуват изгаряща слуз от микроскопични, преобразуващи материята двигатели. Слузта изпълваше и проникваше във всяка ниша от задната част на кораба, разтваряйки материала, от който бе изграден лайтхъгърът. Голяма част от машинарията на самото съоръжение ставаше жертва на същото пагубно влияние. След себе си репликаторите оставяха лъскави обсидианови структури, оформени от нишки дъги и спирали, които си проправяха път в пространството зад кораба във вид на безброй пипала и жила. Бяха снабдени с допълнителни съоръжения, изпъкващи навън като черни смукала и отровни торбички. Когато оперираше, машината извършваше хипнотични движения като вършачка, удряйки и разрязвайки вакуума. Насред тези сърповидни движения щеше да се създаде квантов вакуум от четвърто състояние с размерите на един кварк. В този вакуумен джоб инерционната маса беше имагинерна в строго математически смисъл.

Мехурът с размери на един кварк щеше да вибрира, да трепти и тогава — за по-малко от миг от времето на Планк — щеше да погълне целия кораб, преминавайки през преходна инфлационна фаза до макроскопични величини. Машината, която щеше да продължава да контролира процеса, беше настроена в рамките на изумително фини толеранси, до самия праг на неяснотата на Хайзенберг. Колко от това беше необходимо, никой не можеше да отгатне. Скейд не беше готова да направи изводи от онова, което ѝ бяха прошепнали гласовете от „Встъпление”. Не ѝ оставаше друго, освен да се надява, че отклоненията нямаше да се отразят върху функциите на машината или поне да я засегнат толкова дълбоко, че да престане да действа изобщо. Мисълта, че можеше да продължи да работи, но не както трябва, бе прекалено ужасяваща, за да се спира върху нея.

Първият път обаче, не се случи нищо. Машината беше включена и квантово-вакуумните сензори доловиха странни, фини трептения… но точните измервания показаха, че „Куче грозде” не бе помръднал и с ангстрьом повече, отколкото ако бяха използвали обичайните средства за потискане на инерцията. Ядосана и на себе си, и на другите, Скейд се промъкваше из тесните процепи на черната машина. Скоро откри когото търсеше: Моленка, техника на системите на „Встъпление”. Моленка изглеждаше обезкървена.

„Какво не е наред?”

Моленка опита да даде някакво обяснение, като натъпка обществената част от съзнанието на Скейд с технически факти. Скейд ги приемаше критично, подбирайки същественото. Конфигурацията на съдържащите полето системи не беше съвършена. Мехурът на вакуума от състояние две се бе изпарил до състояние нула, преди да бъде преведен отвъд потенциалната бариера в магическото тахионно четвърто състояние. Скейд огледа критично машината. Стори ѝ се незасегната.

„Значи си разбрала какво не е било наред. Така ли е? И следователно ще можеш да предприемеш съответните промени и да опиташ пак да осъществиш прехода?”

[Скейд…]

„Какво?”

[Нещо все пак се случи. Не мога да открия никъде Джаструсяк. Той беше много по-близо от мен до апаратурата, когато предприехме извършването на опита. Не успявам да го намеря никъде, не виждам нито следа от него.]

Скейд слушаше, без да проявява нищо повече от търпимост. Едва когато събеседничката ѝ престана да говори и изминаха няколко секунди в мълчание, повтори:

„Джаструсяк ли?”

[Да… Джаструсяк. Моят партньор в работата. Другият специалист по въпросите на „Встъпление”.]

„На този кораб никога не е имало някой на име Джаструсяк, Моленка.”

Моленка пребледня още повече, или поне така се стори на Скейд. И промълви едва чуто:

[Не…]

„Уверявам те, няма никой на име Джаструсяк. Екипажът не е голям и познавам всички негови членове.”

[Това не е възможно. Бях с него преди не повече от двайсет минути. Бяхме в машината, подготвяхме я за прехода. Джаструсяк остана тук, за да осъществи последните настройки. Кълна се!]

„Може би наистина се кълнеш.” Скейд се изкушаваше, много се изкушаваше да навлезе в главата на Моленка и да инсталира мнемонична блокада, за да изтрие от паметта ѝ случилото се току-що. Но то нямаше да зачеркне явния конфликт между онова, което смяташе за вярно, и това, което бе обективна реалност.

„Моленка, знам, че ще ти бъде трудно, но трябва да продължиш да работиш с апаратурата. Съжалявам за Джаструсяк — забравих за момент името му. Ще го намерим, обещавам ти. Има много места, където е възможно да се е озовал.”

[Не ис…]

Скейд я прекъсна и един от пръстите ѝ внезапно се озова под брадичката ѝ. „Не. Нито дума повече, Моленка. Никакви думи, никакви мисли. Просто се върни в машината и направи нужните настройки. Ще го направиш заради мен, нали? Направи го заради мен и заради Майка Нест.”

Моленка трепереше. Очевидно беше ужасена. Това бе изпълненият с примирение, безнадежден ужас на малък бозайник, попаднал в нечии нокти.

[Да, Скейд.]

Името Джаструсяк заседна в ума на Скейд, мъчително познато. Не можеше да се освободи от него. Когато ѝ се предостави възможност, тя се включи към колективната конджоинърска памет и изтегли цялата информация, свързана с него. Беше решила да разбере каква бе причината подсъзнанието на Моленка да изкриви функциите си по толкова творчески начин, изграждайки несъществуваща личност от нищото в момент на ужас.

За известна своя изненада Скейд научи, че името Джаструсяк бе известно в Майка Нест. Сред конджоинърите действително бе имало някой си Джаструсяк, привлечен по време на окупацията на Казъм сити. Бързо бе приет във Вътрешното светилище, където работеше върху напредничави концепции. Беше сред екипа конджоинърски теоретици, основали своя изследователска база на един астероид. Бяха работили върху методите, позволяващи съществуващите конджоинърски двигатели да бъдат преобразувани така, че да си вършат работата незабележимо.

Оказало се, че задачата е извънредно сложна. Екипът на Джаструсяк бил сред първите, научили точно колко сложна. Цялата им база, заедно със значителна част от тяхната полусфера на астероида, била пометена.

Следователно Джаструсяк беше мъртъв, и то отдавна.

„Но ако беше останал жив — помисли си Скейд, — щеше да отговаря на изискванията ми за експерт, който съм готова да взема в екипа си на борда на „Куче грозде”. Вероятно беше от същия калибър като Моленка и рано или късно щеше да стане така, че да работи рамо до рамо с нея.”

Какво ли означаваше това? Вероятно нищо повече от неудобно съвпадение.

В този момент се обади Моленка.

[Готови сме, Скейд. Можем да опитаме отново с експеримента.]

Скейд се поколеба и за малко не ѝ каза, че е открила истината за Джаструсяк. Но в последния момент се отказа. „Тогава действай.”

Наблюдаваше движението на машината. Тя размахваше извитите си черни ръце назад-напред, както ѝ се струваше една през друга, вършеейки пространството и времето като някаква адска плетачна машина, примамвайки и поставяйки частиците с размери на бактерия в тахионната фаза. Само за секунди машината се превърна в спояваща мъгла зад „Куче грозде”. Гравитационната вълна и екзотичните сензори на частици регистрираха буря от дълбок пространствен стрес, тъй като квантовият вакуум на границата на мехура беше коагулиран и срязан в микроскопични мащаби. Белезите на тези бури, филтрирани и обработени от компютри, съобщаваха на Моленка какво е поведението на геометрията на мехура. Тя препредаваше получените факти на Скейд и това ѝ позволяваше да визуализира мехура като бляскава светлинна сфера, пулсираща и потрепваща като капка живак, увиснала от магнитна рамка. Цветовете, не всички от които бяха в рамките на нормалния за човека спектър, се движеха на призматични вълни по повърхността на мехура, свидетелство за странните нюанси на взаимодействието в квантовия вакуум. Всичко това не притесняваше Скейд. Интересуваха я единствено придружаващите ги показатели, които показваха, че мехурът се държи нормално или толкова нормално, колкото би могло да се очаква от нещо, което всъщност няма право да съществува. От мехура се излъчваше меко синкаво сияние, тъй като частиците на Хокинговата радиация биваха запращани в тахионното състояние и изтръгвани от „Куче грозде” с по-голяма от светлинната скорост.

Моленка даде сигнал, че са готови да разширят мехура, така че „Куче грозде” да се озове в неговата сфера на пространство-време в тахионна фаза. Процесът щеше да бъде осъществен светкавично и полето, според Моленка, щеше да се сгромоляса обратно в микроскопичните си мащаби в субективни пикосекунди. Този миг на стабилност обаче, щеше да бъде достатъчен корабът на Скейд да бъде преведен през пространство от светлинна наносекунда, около една трета от метъра. Отвъд очаквания радиус на мехура вече бяха разположени роботи, готови да уловят момента, когато корабът преминеше към тахионно състояние. Една трета от метъра не беше достатъчна, за да промени положението им спрямо Клавейн, разбира се, но по принцип продължителността на осъществяващата скока процедура можеше да се удължи, а тя самата — да се повтори почти незабавно. Най-трудно щеше да бъде да го направят веднъж. Оттам нататък ставаше дума единствено за усъвършенстване.

Скейд даде на Моленка разрешение да разшири мехура. В същия момент заповяда на имплантите си да преминат в режим на максимално ускорено осъзнаване. Нормалната активност на кораба се превърна в почти непроменящ се фон, дори маховете на черните ръце се забавиха дотолкова, че Скейд вече беше в състояние да различава по-ясно движенията на хипнотичния им танц. Огледа състоянието на ума си и установи наличие на нервно очакване, примесено с непобедимия страх, че е на път да извърши огромна грешка. Спомни си думите на Вълка, че много малко органични обекти са се движили някога по-бързо от светлината. При други обстоятелства може би щеше да се вслуша в неизреченото предупреждение, но той същевременно я беше подтиквал, беше я стимулирал да продължи нататък. Техническата му помощ при декодирането на инструкциите на „Встъпление” беше безценна и тя бе стигнала до извода, че той имаше интерес от цялата тази работа. Или просто му беше приятно да я гледа разкъсвана от вътрешни конфликти.

Това нямаше значение. Стореното бе сторено. Размахващите се ръце вече променяха полевите условия около мехура, милвайки границата с деликатни квантови ласки, като го насърчаваха да се разшири. Вибриращият мехур се уголемяваше, издуваше се в поредица от несиметрични разширения. Мащабите се променяха в поредица от логаритмични скокове, но съвсем не достатъчно бързо. Скейд веднага разбра, че нещо не е наред. Уголемяването трябваше да се осъществи толкова бързо, че да не бъде усетено, дори в ускорено състояние на съзнанието. Мехурът вече трябваше да е погълнал кораба, а вместо това бе придобил размери на голям грейпфрут. И бе увиснал в близост до размахващите се ръце, показвайки, че става нещо изключително нередно. Скейд се молеше той да се върне до предишните си бактериални размери, но знаеше от Моленка, че е много по-вероятно да се разшири неконтролируемо. Ужасена и изпаднала в захлас, тя наблюдаваше как грейпфрутът се огъва и трепти, как придобива форма на фъстък и миг по-късно се превръща в полусфера, топологическа трансформация, която Моленка се бе заклела, че е невъзможна. После се превърна отново в мехур и тогава Скейд бе готова да се закълне, че видя злорадо хилещо се насреща и фантасмагорично лице. Знаеше, че това е дело на собственото ѝ подсъзнание, което поставяше отпечатък там, където не съществуваше нищо, но усещането за надвиснало зло беше непреодолимо.

След това мехурът се разшири отново и достигна размерите на малък кораб. Някои от вършеещите ръце не се отклониха навреме и пробиха вибриращата мембрана. Последва претоварване на сензорите, неспособни да преработят гравитационния порой и притока на частици. Екипът губеше неумолимо контрол над събитията. Изключваха жизненоважни контролни системи в задната част на „Куче грозде”. Ръцете започнаха да се движат конвулсивно, удряйки се едни в други като несработени танцьори. Светеща плазма започна да запълва разстоянието между границата и машината. Границата се сви отново, мембраната ѝ погълна кубически хектари поддържаща апаратура. Развалящата се машина не бе в състояние да осигурява повече стабилността ѝ. В мехура пулсираха неопределени експлозии. Една от основните контролиращи ръце се отдели и се прибра в корпуса на „Куче грозде”. Скейд усети поредица от експлозии от едната страна на кораба си, към мостика се спуснаха розови цветове. Прекрасната ѝ машина се разпадаше. Мехурът нарастваше, преминавайки през развалящите се защити на спиращите да работят ръце. От всички посоки пищяха аларми, из целия кораб се спускаха защитни барикади. От сърцевината на мехура прозираше бяла светлина, тъй като материята вътре в нея преминаваше частично към чистото фотонно състояние. Катастрофално връщане към третото състояние на квантовия вакуум, при който цялата материя беше без маса…

През мембраната премина фото-лептонна светкавица. Малкото все още функциониращи ръце бяха отхвърлени назад като счупени пръсти. Последва кратко, бясно цвъртене от изпускане на плазма и мехурът се разшири, като едновременно погълна „Куче грозде” и се разпиля. Скейд усети как се стовари върху нея, като внезапен студен фронт в топъл ден. Корабът бе разтърсен от ударна вълна, която я отхвърли към стената. При обичайни условия стената щеше да се деформира, за да абсорбира енергията от сблъсъка, но този път ударът беше силен и металически.

Но корабът все още се държеше. Тя бе в състояние да мисли. Клаксоните и възвестяващите извънредно положение съобщения продължаваха да звучат, а барикадите — да се затварят. Събитието бе отминало. Мехурът се беше пукнал и, макар да беше увредил кораба ѝ — може би сериозно, може би така, че вече беше невъзможно да се поправи — не го беше унищожил.

Скейд наложи на съзнанието си да се върне към нормалната си бързина на действие. Гребенът ѝ пулсираше от допълнителната горещина, отделена от кръвта — усещаше се замаяна, но това щеше скоро да премине. Като че ли нямаше никакви наранявания, дори след силния си сблъсък в стената. Бронята се подчиняваше на волята ѝ, незасегната от удара. Тя се хвана за една от дръжките на стената и се изтегли до средата на коридора. Нямаше тегло, защото „Куче грозде” дрейфуваше и не бе оборудван за създаване на гравитация от въртенето около собствената си ос.

„Моленка?”

Не последва отговор. Цялата мрежа на кораба беше повредена и сега невронната комуникация беше възможна, само ако хората се намираха съвсем близо едни до други. Но тя знаеше къде се бе намирала Моленка преди мехурът да започне неконтролируемо да се разширява. Извика, но тъй като пак не последва отговор, се насочи към машината. Критичното пространство все така не се бе лишило от въздуха си, но се наложи да убеждава вътрешните врати да я пуснат да мине.

Лъскавите, извити повърхности на извънземната машина, подобни на черно стъкло, се бяха разместили след последното ѝ идване в тази част на кораба. Каква ли част от промените бяха станали по време на провалилия се опит за разширяване на мехура. Във въздуха миришеше на озон и още десетина непознати неща, а на фона на клаксоните и предупрежденията се чуваха звуци като от разкъсване на нещо и искри.

— Моленка? — извика отново тя.

[Скейд.]

Невронният отговор беше невероятно немощен, но нямаше съмнение, че идва от Моленка. Определено вече бе някъде наблизо.

Скейд продължаваше да напредва; движенията на бронята ѝ бяха вдървени. Машината я обкръжаваше от всички страни, гладки черни ръбове и издатини, като издълбани от водата камъни в древна подземна пещера. В този момент коридорът се разшири и тя се озова в камера с ширина пет-шест метра. Стените бяха осеяни с контакти. Прозорците в далечния край на помещението предлагаха гледка към смазаната машина, която се подаваше от задната част на кораба. Дори някои от ръцете все още продължаваха да се движат мързеливо назад-напред, напомнящи последните конвулсии на умиращо същество. Сега, като видя пораженията, Скейд разбра, че са много по-лоши, отколкото си бе мислила. Корабът ѝ беше изтърбушен и вътрешностите му висяха навън.

Но не това привлече вниманието ѝ. В приблизителния център на камерата се носеше полюшваща се торбичка, чиято млечнобяла кожица бе леко прозрачна и вътре в нея се долавяше някакво движение. Торбичката имаше пет върха, пет издатини, които отговаряха по пропорции и местоположение на човешки крайници и глава. Скейд видя, че намиращото се вътре нещо беше човек, но формата, която зърна, бе по-скоро като че ли от отделни части, а не единно цяло. Забеляза и нещо като тъмно облекло и по-светла плът.

„Моленка?”

Макар да беше само на метри оттам, отговорът дойде като че ли от много далече.

[Да. Аз съм. В капан съм, Скейд. Хваната съм вътре в част от мехура.]

Скейд потръпна, впечатлена от спокойствието на жената. Тя очевидно щеше да умре, но се отнасяше с възхитителна невъзмутимост към съдбата си. Това бе поведение на истински конджоинър, убеден, че същността му щеше да остане жива в по-широкото състояние на съзнанието на Майка Нест, а физическата смърт се ограничаваше само до отделянето на несъществен периферен елемент от много по-важно цяло. Но сега бяха много далече от Майка Нест.

„Мехура ли, Моленка?” попита Скейд.

[Той се фрагментира, когато премина през кораба. Залепи се за мен, почти умишлено. Почти като че ли търсеше някого, когото да заобиколи, когото да обгърне.]

Обектът с петте върха се тресеше неприятно, като желе, намеквайки за наличието на някаква ужасна нестабилност, в резултат на която щеше да рухне всеки момент.

„В какво състояние се намираш, Моленка?”

[Трябва да е състояние едно, Скейд… Не се чувствам особено по-различно. Просто хваната в капан… и далече. Чувствам се много, много далече.]

Фрагментът от мехура започна да се свива, точно както бе предсказала Моленка. Приелата формата на човешко тяло мембрана започна да се свива навътре, докато повърхността ѝ се допря до тялото на Моленка. В продължение на един ужасяващ миг тя изглеждаше почти нормално, само дето беше обвита в движещ се тюл от перлена светлина. Скейд се осмели да се надява, че мехурът ще избере този миг, за да се разпадне, освобождавайки своята пленница. Но същевременно беше наясно, че това няма да се случи.

Мехурът потрепна отново, хлъцна и завибрира. Изражението на Моленка, което сега се виждаше добре, се изпълни с неописуем ужас. Дори през мъждукащия невронен канал, който ги свързваше, Скейд почувства страха и опасенията ѝ. Тюлът като че ли се стягаше все повече около нея.

[Помогни ми, Скейд. Не мога да дишам.]

„Не мога. Не знам какво да правя.”

Кожата на Моленка и мембраната на мехура се бяха слели. Тя започваше да се задушава. Сега вече нормалната реч би била невъзможна, но автоматично задействащите се режими вече започваха да изключват по-маловажните части на мозъка ѝ, запазвайки жизнените ресурси, за да удължат живота на съзнанието, който можеше да осигури последния дъх, с три-четири допълнителни минути.

[Помогни ми. Моля те…]

Мембраната продължаваше да се свива. Скейд гледаше, неспособна да се обърне. Болката на Моленка нахлу през невронната връзка. Скейд не усети нищо друго: вече нямаше място за рационална мисъл. Протегна ръка в отчаяното си желание да направи нещо, макар да бе напълно безпомощна. Прокара пръсти по повърхността на мембраната. Тя не преставаше да се стяга. Невронната връзка започна да се разпада. Мембраната премазваше Моленка жива, пресата унищожаваше деликатните конджоинърски импланти в черепа ѝ.

Мембраната спря, потрепна и изведнъж се сви с шокираща скорост. Когато от Моленка останаха три четвърти от нормалните ѝ размери, фигурата в мембраната внезапно стана алена. Скейд долови писъка на прекъсване на невронната връзка и имплантите ѝ я преустановиха окончателно. Моленка беше мъртва. Но човешката форма се запази, дори когато насилственото ѝ свиване продължи. След малко се превърна в манекен, после — в ужасяваща марионетка, в кукла, във фигурка с размери на палец и най-накрая започна да губи формата си, тъй като намиращият се вътре материал започна да се втечнява. Тогава свиването се прекрати и млечнобялата обвивка се стабилизира.

Скейд се пресегна и хвана нещото с големина на топче за игра, в което се бе превърнала Моленка — знаеше, че трябва да го изхвърли във вакуума, преди да се бе свило още повече. Материята в мембраната — материята, която допреди малко представляваше Моленка — вече беше подложена на страшна компресия и не смееше да мисли какво би станало, ако започнеше спонтанно да се разширява.

Дръпна топчето, но то почти не помръдна, сякаш се бе вкаменило точно в тази точка на пространството и времето. Увеличи силата на бронята си и най-накрая то се размърда. Вътре в себе си съдържаше цялата инерционна маса на Моленка, може би и повече, и би било също толкова трудно да го спре или да го управлява.

Скейд се отправи към най-близкия люк.

Прожекционната спирала започваше да се върти все по-бързо. Клавейн стоеше с ръце върху перилата, които я ограждаха и се взираше в неопределената форма в цилиндъра. Приличаше на смачкана буболечка, перка от меки, напомнящи въжета вътрешности, излезли от единия край на твърда, тъмна черупка.

— Не бърза заникъде — заяви Скорпион.

— Право във водата — додаде Антоанет Бакс. И подсвирна. — Дрейфува, просто пада в пространството. По дяволите! Какво според теб се е случило с нея?

— Нещо лошо, но не и катастрофално — отвърна тихо Клавейн, — иначе изобщо нямаше да я видим. Скорпион, можеш ли да зумираш, за да видим задната част? Както изглежда, проблемът е там.

Скорпион контролираше камерите върху корпуса, обречени да заснемат всичко, което преминаваше покрай тях със скоростен диференциал от повече от хиляда километра в секунда. Щяха да се намират в ефикасната зона на действие на оръжията само в продължение на един час. В този момент „Зодиакална светлина” дори не ускоряваше; потискащите инерцията системи бяха изключени и двигателите мълчаха. Обитаваната сърцевина на лайтхъгъра се въртеше около оста си така, че да създава центробежна гравитация от една гравитационна константа. Клавейн се радваше, че не му се налага да се бори за извършването на всяко движение под напора на голямата гравитация или да носи външен помощен скелет. Дори още по-приятно беше, че не трябва да изтърпява смущаващите физиологични резултати от полето за потискане на инерцията.

— Ето — обади се Скорпион, когато приключи с настройването на камерите. — По-ясно от това не може да стане, Клавейн.

— Благодаря.

Рьомонтоар, който единствен измежду тях все още носеше външен помощен скелет, пристъпи още по-близо до цилиндъра, като мина току покрай Полин Сухой, съпроводен от жуженето на механизмите на своята апаратура.

— Не мога да разпозная какво представляват тези структури, Клавейн, но изглеждат умишлено създадени.

Клавейн кимна. Това беше и неговото мнение. Основната форма на лайтхъгъра изглеждаше все още такава, каквато би трябвало да бъде, но от задната му част се подаваше някаква сложна смесица от извити нишки и дъги, като пружините и зъбните колела на часовников механизъм, чийто образ бе уловен в момента на взривяването му.

— Имаш ли желание да направиш някакви предположения, Рьомонтоар? — предложи Клавейн.

— Тя искаше отчаяно да ни избяга, ама наистина отчаяно. Нищо чудно да е прибягнала до някаква крайна мярка.

— Крайна ли? — поинтересува се Зейвиър.

Едната му ръка бе обхванала Антоанет през кръста. Двамата бяха изпоцапани с машинно масло.

— Тя вече потисна инерцията — отвърна Рьомонтоар. — Но мисля, че това е нещо друго… може би модификация на същата апаратура с цел да се достигне друго състояние.

— Като? — попита Зейвиър.

Клавейн също погледна към Рьомонтоар.

— Технологията ще потисне инерционната маса, което Скейд наричаше „състояние две” — отговори Рьомонтоар. — Това обаче не я премахва напълно. При поле в състояние три обаче, цялата инерционна маса пада до нула. Материята става фотонна и не е в състояние да се движи с друга освен със светлинната скорост. Разтеглянето на времето става безкрайно, така че корабът би замръзнал във фотонното състояние и би останал в него до края на времето.

Клавейн кимна. Приятелят му изглежда бе готов да носи външния скелет, който можеше да се използва и като форма за задържане, защото бе в състояние да го обездвижи, ако Клавейн решеше, че не може да му има доверие.

— А четвъртото състояние? — попита той.

— То би могло да бъде от по-голяма полза — каза Рьомонтоар. — Ако успее да премине през състояние три, като го пропусне изцяло, тя би могла да постигне плавен преход към поле в състояние четири. Вътре в това поле корабът би преминал в състояние на тахионна маса, неспособен на друго освен да се движи с по-голяма от светлинната скорост.

— И Скейд е опитала това? — попита почти благоговейно Зейвиър.

— Не се сещам за по-логично обяснение — отвърна Рьомонтоар.

— Какво се е случило според теб? — намеси се Антоанет.

— Някаква полева нестабилност — обади се Полин Сухой. Бледото отражение на измъченото ѝ лице се появи на цилиндричния дисплей. Тя говореше бавно и тържествено. — На фона на управлението на мехур от променено пространство-време, задържането на предизвикана ядрена реакция изглежда като детска игра. Подозирам, че Скейд първо е създала микроскопичен мехур, вероятно на субатомно ниво, със сигурност не по-голямо от бактерия. В този мащаб манипулирането му изглежда измамно лесно. Виждате ли тези ръце и сърпове? — Кимна към образа, който се въртеше бавно, откакто се бе появил. — Това трябва да са били генераторите на полето и системите за задържане. Смятало се е, че те ще позволят на полето да се разширява по стабилен начин, докато обхване кораба. За уголемяващ се със скоростта на светлината мехур е нужно по-малко от половин милисекунда, за да погълне кораб с размерите на „Куче грозде”, но модифицираният вакуум се разширява по-бързо от светлината, като инфлационното пространство-време. Характерно за мехура в четвърто състояние е, че се удвоява за време от десет на минус четирийсет и трета степен от секундата. Това не оставя много време за реагиране, ако нещата не тръгнат както трябва.

— Ами ако мехурът продължи да се разраства? — попита Антоанет.

— Няма да продължи — обясни Сухой. — Поне човек няма да разбере, ако стане така. Никой не би го разбрал.

— Скейд има късмет, че изобщо ѝ е останал кораб — обяви Зейвиър.

Сухой кимна.

— Трябва да е станала дребна злополука, вероятно при прехода между състоянията. Възможно е да е достигнала състояние три, което е преобразувало малка част от кораба ѝ в чиста бяла светлина. Малка фотолептонна експлозия.

— От която явно се оцелява — обади се Скорпион.

— Забелязват ли се признаци на живот? — осведоми се Антоанет.

Клавейн поклати глава.

— Никакви. Но и не би трябвало да се забелязват, не и от „Куче грозде”. Прототипът е предназначен да осигури максимална потайност. Обичайните ни методи за сканиране няма да свършат работа.

Скорпион направи някакви настройки и цветовете на образа преминаха към спектрално зелено и синьо.

— Термални признаци — рече той. — Все още имат мощ, Клавейн. Ако големите системи бяха излезли от строя, корпусът ѝ вече щеше да бъде с пет градуса по-студен.

— Не се съмнявам, че има оцелели — отсъди Клавейн.

Скорпион кимна.

— Някои, може би. Няма да се набиват на очи, докато ги минем, докато излязат от обсега на действие на сензорите. Тогава ще преминат в режим на възстановяване. Преди да сме разбрали, ще бъдат след нас и ще продължат да ни създават същите проблеми както и досега.

— Мислил съм по този въпрос, Скорпион — отвърна Клавейн.

Прасето кимна.

— И?

— Няма да ги атакувам.

Тъмните очи на Скорпион пламнаха.

— Клавейн…

— Фелка все още е жива.

Настъпи смутено мълчание. Клавейн усещаше как го притиска. Всички го гледаха, дори Сухой, благодарейки на съдбата, че не те трябва да вземат това решение.

— Не знаеш дали е така — настоя прасето. Клавейн забеляза напрежението в стиснатите му челюсти. — Скейд вече излъга и уби Лашер. Не ни е дала никакво доказателство, че Фелка действително е с нея. Следователно Фелка или не е с нея, или вече е мъртва.

— Какво доказателство би могла да даде? — попита спокойно Клавейн. — Няма нещо, което не би могла да фалшифицира.

— Би могла да научи нещо от Фелка, нещо, което само тя самата би могла да знае.

— Ти никога не си виждал Фелка, Скорп. Тя е силна, много по-силна, отколкото предполага Скейд. И не би ѝ дала нищо, което Скейд би могла да използва, за да ме контролира.

— В такъв случай тя може наистина да е с нея, Клавейн. Но това не означава, че е будна. Вероятно е замразена, за да не създава неприятности.

— И какво променя този факт? — попита Клавейн.

— Няма да усети нищо — обясни Скорпион. — Вече разполагаме с достатъчно оръжие. „Куче грозде” е изключително удобна цел. Можем да го свалим незабавно и безболезнено. Фелка няма да разбере нищо.

Клавейн укроти гнева си с усилие на волята.

— Щеше ли да говориш така, ако не беше убила Лашер?

Прасето стовари юмрук върху парапета.

— Тя го уби, Клавейн. Единствено това има значение.

— Не… — обади се Антоанет. — Не единствено това. Клавейн е прав. Не можем да действаме така, сякаш животът на един човек няма значение. Направим ли го, падаме на нивото на вълците.

Застаналият до нея Зейвиър засия от гордост.

— Съгласен съм — рече той. — Съжалявам, Скорпион. Знам, че тя уби Лашер и знам колко те вбеси това.

— Нямаш представа — увери го Скорпион. Не звучеше толкова ядосан, колкото изпълнен със съжаление. — И не ми казвайте, че изведнъж животът на един човек придоби значение. Всичко това е, защото я познавате. Скейд също е човек. Какво ще кажете за нея и съюзниците ѝ на кораба?

Крус, който бе мълчал до този момент, заговори тихо:

— Послушай Клавейн. Той има право. Ще ни се удаде друга възможност да убием Скейд. Не е редно да го направим сега.

— Може ли да предложа нещо? — намеси се Рьомонтоар.

Клавейн го погледна смутено.

— Какво, Рем?

— Намираме се точно, ама точно на разстояние, което може да бъде взето от совалка. Това ще ни коства още антиматерия, една пета от останалите ни запаси, но може никога повече да не ни се удаде подобен шанс.

— Шанс за какво? — попита Клавейн.

Рьомонтоар премигна изненадано, сякаш това бе повече от очевидно.

— Да спасим Фелка, разбира се.