Корабът на изкуплението

ТРИЙСЕТА ГЛАВА

Тя обикаляше из тайната камера, също като кралица, правеща оглед на своята войска. Налице бяха трийсет и три оръжия, като нямаше две еднакви. Беше посветила голяма част от живота си на тяхното изучаване, заедно с другите седем, които бяха изгубени или унищожени. Но за цялото това време не бе постигнала нищо повече от изключително ограничено запознаване с повечето от тях. Беше тествала много малко по начин, който наистина да има значение. А онези, които беше опознала най-добре, бяха именно изгубените. Беше убедена, че някои от останалите оръжия дори нямаше как да бъдат изпробвани, без да бъде изразходвана единствената възможност да бъдат използвани. Но това не се отнасяше за всички. Най-трудното беше да се отличат различните подкласове оръжия, да се класифицират според обсега на действие и разрушителната им мощ и колко пъти можеха да бъдат използвани. Вольова винаги бе крила незнанието си по въпроса от своите колеги, защото имаше само най-бегла представа за възможностите на половината си оръжия. Но дори това недостатъчно знание бе постигнала с цената на значителни усилия.

Беше решила кои оръжия да използва срещу инхибиторските машини въз основа именно на дългогодишните си изследвания. Щеше да използва осем, а останалите двайсет и пет да остави на борда на „Носталгия по безкрая”. Те бяха с малка маса и следователно можеха да бъдат разположени бързо и дискретно из системата. Изследванията ѝ показваха също, че въпросните осем оръжия имаха достатъчно голям обсег на действие, за да ударят по мястото, където се бяха разположили в момента инхибиторите, но пресмятанията ѝ в голяма степен се базираха върху догадки. А Вольова мразеше догадките. Още по-малка беше сигурността и че те ще успеят да навредят достатъчно на инхибиторите, за да променят намеренията им. Беше убедена обаче в едно: щяха да ги забележат. Ако досега човешката дейност в системата беше само нещо като досадно жужене на насекоми — дразнещо, но не и активно опасно — тя щеше да я доведе до друго ниво — истинска атака на комари.

„Да ви видим как ще ги смачкате, копелета” — помисли си тя.

Огледа подробно и осемте оръжия, за да се увери, че нищо не се бе променило след последната ѝ инспекция. И наистина нищо не се бе променило. Те стояха по местата си точно така, както ги беше оставила. Изглеждаха също толкова злокобни и застрашителни, но не бяха направили нищо неочаквано.

— Ето от тези осем ще имам нужда, Капитане — обяви тя.

— Само от осемте?

— Ще свършат работа засега. Не трябва да слагаме всичките си кошници в едно яйце или както там беше метафората.

— Сигурен съм, че има нещо подходящо.

— Когато кажа, всички оръжия ще трябва да се задействат едно след друго. Ще можеш да го направиш, нали?

— Когато кажеш…

— Просто ги изкарай от кораба. Извън теб, имам предвид — поправи се тя, защото забеляза, че Капитанът бе започнал да проявява склонност да говори за себе си и за кораба като за едно цяло. Не искаше да направи нищо, колкото и незначително да беше, което би могло да наруши внезапно проявената от него склонност към сътрудничество. — Просто отвън — продължи Вольова. — И тогава, когато и осемте бъдат отвън, ще направим още една проверка на системите. Теб ще оставим между тях и инхибиторите, за да бъдеш във възможно най-голяма безопасност. Нямам чувството, че ни наблюдават, но най-разумно би било да действаме предпазливо.

— Абсолютно съм съгласен с теб, Иля.

— Чудесно. В такъв случай да започнем с доброто старо оръжие седемнайсет?

— Както кажеш, Иля.

Движението беше внезапно и стряскащо. От толкова отдавна нито едно от оръжията не се беше раздвижвало по какъвто и да било начин, че беше забравила напълно как изглежда това. Подпората му започна да се движи по релсата, така че цялата маса на оръжието, с размери на обелиск, се плъзна гладко и безшумно встрани. Всичко в това помещение се извършваше в мълчание, разбира се, но на Вольова ѝ се струваше, че тук тишината беше още по-дълбока и безпристрастна, като тишината на място за екзекуции.

Мрежата от релси позволяваше на оръжията да стигат до значително по-малката камера, която се намираше непосредствено под тайното помещение, в което се намираха. Малката камера бе голяма колкото да побере най-голямото оръжие и беше построена единствено за тази цел.

Вольова проследи с поглед как оръжие номер седемнайсет изчезна в съседното помещение, припомняйки си своето преживяване с контролната субперсона „Седемнайсет”, която бе проявила тревожни признаци на свободомислие и подчертана липса на уважение към нейния авторитет. Не се съмняваше, че нещо подобно на Седемнайсет съществува във всяко едно оръжие. Нямаше смисъл да се тревожи за това сега; можеше само да се надява Капитанът и оръжията да продължават да вършат онова, за което ги молеше.

Нямаше смисъл да се притеснява за това, определено не. Но въпреки всичко я измъчваха недобри предчувствия.

Свързващата врата се затвори. Иля превключи монитора на скафандъра си да черпи информация от външните камери и сензори, за да може да наблюдава оръжието, щом излезе извън корпуса. Щяха да му бъдат нужни няколко минути, за да стигне там, но тя не бързаше.

Случи се обаче нещо съвсем неочаквано. Скафандърът ѝ, включен към мониторите на корпуса, показваше, че корабът се бомбардира от светлина на оптичен лазер.

Първата ѝ реакция беше смазващо усещане за провал. Най-накрая, неизвестно как, бе привлякла вниманието на инхибиторите. Като че ли само намерението ѝ да извади оръжията се беше оказало достатъчно. Лазерната светлина трябва да идваше от уредите им с далечен радиус на действие. Те бяха забелязали кораба, бяха го подушили в мрака.

Но тогава осъзна, че емисиите не идваха от тяхната част на небето.

Идваха от междузвездното пространство.

— Иля…? — обади се Капитанът. — Да не би нещо да не е наред? Да прекратя ли изваждането на оръжието?

— Ти знаеше за това, нали?

— За кое?

— Че някой ни облива с лазерна светлина. С честота за комуникиране.

— Съжалявам, Иля, но аз току-що…

— Не си искал да знам за това. И аз го разбрах едва след като се включих към сензорите на корпуса, за да наблюдавам излизането на оръжието.

— Какви емисии… а, почакай. — Гръмовният му, достоен за божество глас, се поколеба. — Чакай. Сега разбирам какво имаш предвид. Не бях ги забелязал — ставаха толкова много други неща. Ти си по-силно настроена към подобни тревоги от мен, Иля… Тези дни нещо съм съсредоточен предимно към самия себе си. Ако изчакаш, ще върна назад информацията, за да видя кога са започнали… Разполагам със сензорните факти, както знаеш.

Не му вярваше, но беше наясно, че няма смисъл да го изобличава в лъжа. Той контролираше всичко и тя бе разбрала за лазерната светлина единствено поради моментен пробив в концентрацията му.

— Добре. От колко време?

— Не повече от ден, Иля. Един ден или нещо от този порядък…

— Какво означава „нещо от този порядък”, лъжец такъв?

— Имам предвид… въпрос на дни. Не повече от седмица.

— Копеле. Лъжлива свиня. Защо не ми каза по-рано?

— Мислех, че вече знаеш за сигнала, Иля. Не го ли улови, когато ме наближи със совалката?

„А — помисли си тя. — Значи сега вече говорим за сигнал, не за безсмислена светлина. Какво ли още знае?”

— Разбира се, че не съм го уловила. Спах до последния момент, а совалката беше програмирана да следи само за трансмисии, идващи от системата. Междузвездните комуникации са по-изместени към синия цвят на светлинния спектър в сравнение с обичайните честотни ленти. Какво беше синьото отместване, Капитане?

— Скромно, Иля… десет процента от светлината. Точно колкото да го отмести от очакваната честотна лента.

Вольова направи набързо нужните пресмятания. Десет процента от светлината… един лайтхъгър не би могъл да забави от такава скорост за много по-малко от трийсет дни. Дори в системата да навлизаше лайтхъгър, тя все още разполагаше с половин месец преди неговото пристигане. Не беше кой знае колко, но беше за предпочитане пред откритието, че от това събитие ги делят само броени дни.

— Капитане? Сигналът трябва да е автоматизирана трансмисия, програмирана да се повтаря непрекъснато, иначе нямаше да го поддържат толкова дълго. Препрати го към скафандъра ми. Незабавно.

— Да, Иля. А тайните оръжия? Да изоставя ли изкарването им?

— Да — започна тя, но се коригира веднага. — Не. Не! Нищо не се променя. Продължавай да вадиш проклетите оръжия — изваждането и на осемте ще отнеме само няколко часа. И нали чу какво казах преди? Искам масата ти да ги екранира от инхибиторите.

— Ами източникът на сигнала, Иля?

Ако имаше такава възможност, при този въпрос тя охотно щеше да го срита. Но се носеше във въздуха далече от нещо, което би могло да бъде ритнато.

— Просто ми пусни шибания сигнал.

Стъклото пред лицето ѝ се замъгли и закри гледката на тайната оръжейна. За момент тя не виждаше нищо друго освен неизмеримо бяло море. После се оформи някаква сцена, бавно се появи някакъв интериор. Тя като че ли стоеше в единия край на дълго, спартански мебелирано помещение. Между нея и другите трима присъстващи се издигаше черна маса.

— Здравейте — обади се единственият човек от мъжки пол от тримата непознати. — Казвам се Невил Клавейн и мисля, че имате нещо, което искам. — На пръв поглед той ѝ заприлича на продължение на масата. Дрехите му бяха със същия неотразяващ черен цвят, така че се открояваха само дланите му със сплетени пръсти и главата му. На обратната страна на дланите му се виждаха подобни на въжета изпъкнали вени. Брадата и косата му бяха бели, тук-там лицето му беше набраздено от тъмни сенки.

— Той има предвид съоръженията във вашия кораб — обади се седналата до него жена. Тя изглеждаше много млада и носеше подобна на неговата черна квазиуниформа. На Вольова ѝ беше малко трудно да разбере акцента ѝ; според нея той звучеше като някой от местните Йелоустоунски диалекти. — Знаем, че трийсет и три от тях в момента са при вас. Следим непрекъснато диагностичните им сигнатури, така че дори не си помисляйте да блъфирате.

— Нищо няма да излезе — обади се третият от групичката, който беше прасе. — Твърдо сме решени, нали разбирате. Пленихме този кораб, макар да твърдяха, че е невъзможно да се направи. Дори поразкървавихме носовете на конджоинърите. Доста се потрудихме, за да се сдобием с това, което желаем, и няма да се върнем с празни ръце.

Докато говореше, той подчертаваше думите си с жестове на едната си, подобна на свинско краче ръка.

Клавейн, първият, който беше говорил, се приведе напред.

— Скорпион е прав. Разполагаме с техническите средства, за да си възвърнем оръжията. Въпросът е ще бъдете ли така благоразумни да ни ги дадете без бой?

Иля се почувства така, сякаш Клавейн очакваше отговора ѝ. Подтикът да каже нещо, макар да знаеше, че това не е послание в реално време, беше почти непреодолим. Тя заговори; скафандърът ѝ можеше да запише всичко, което каже, и да го препрати към кораба-натрапник. Достигането на сигнала до тях обаче, щеше да стане за около три дни, което означаваше, че не може да очаква отговор, преди да е минала една седмица.

Клавейн вече говореше отново.

— Но нека все пак не бъдем прекалено догматични. Знам, че имате местни проблеми. Видяхме активността във вашата система и разбираме, че тя е в състояние да предизвика притеснения. Но това не променя непосредствената ни цел. Искаме тези оръжия да бъдат готови и да ни бъдат предадени още щом навлезем в околозвездното пространство. Без номера, без отлагане. Това не подлежи на обсъждане. Но сме готови да обсъдим подробностите и ползите от взаимното сътрудничество.

— Не и когато сте на половин месец разстояние оттук; тогава не можете — прошепна Вольова.

— Ще пристигнем скоро — продължаваше Клавейн. — Вероятно по-скоро, отколкото очаквате. Но засега сме извън радиуса на ефективната комуникация. Ще продължаваме да излъчваме това послание, докато пристигнем. Междувременно, за да улесня преговорите, подготвих копие на самия себе си в бета-ниво. Сигурен съм, че сте запознати с протокола за симулациите. Ако ли не, можем да ви осигурим техническа документация. Иначе можете да пристъпите към пълно и незабавно инсталиране. Когато това съобщение направи повече от хиляда повторения, ще разполагате с цялата необходима информация, за да задействате симулацията ми в бета-ниво. — Клавейн се усмихна сдържано и разтвори ръце в жест на откритост. — Моля ви, помислете върху това. Ние, разбира се, ще направим съответната подготовка от наша страна за вашето бета-ниво, ако решите да изпратите преговарящ пълномощник. Очакваме реакцията ви с интерес. Аз съм Невил Клавейн, от „Зодиакална светлина”. Край.

Иля Вольова изруга под носа си.

— Разбира се, че сме запознати с шибания протокол, надут глупак такъв.

Съобщението бе повторено повече от хиляда пъти, което означаваше, че вече бяха записали нужната информация, за да задействат бета-нивото.

— Видя ли това, Капитане?

— Да, Иля.

— Изчисти бета-нивото, ако обичаш. Провери го за всички възможни гадости. После намери начин да го задействаш.

— Съмнявам се, че би могло да ми направи нещо в моето сегашно състояние, дори да съдържаше някой военен вирус. Все едно някой страдащ от напреднала форма на проказа да се тревожи заради дребен кожен проблем. Или капитан на потъващ кораб да се притеснява заради открити на кораба дървояди. Или пък…

— Да, разбрах какво искаш да кажеш. Но го направи въпреки всичко. Искам да разговарям с Клавейн. Лице в лице.

Тя възвърна прозрачността на стъклото пред лицето си точно навреме, за да види как друго оръжие от скривалището започна да пълзи към откритото пространство. Беше неописуемо вбесена. Не само защото новодошлите се бяха появили така неочаквано или имаха толкова неочаквани и мъчителни изисквания. Особено се ядосваше заради факта че Капитанът бе положил толкова усилия, за да скрие целия този случай от нея.

Нямаше представа каква игра играе, но тя определено не ѝ харесваше.

Вольова отстъпи крачка назад от слугата.

— Започвай — рече тя, застанала нащрек.

Симулацията в бета-ниво отговаряше на обичайните протоколи и бе съвместима с основните симулационни системи още от средата на Бел Епок. Оказа се също така, че няма никакви вируси. Вольова обаче продължаваше да не ѝ се доверява, затова посвети още половин ден, за да се увери, че тя не беше успяла, по някакъв невъобразимо непочтен начин, да промени вирусовите ѝ филтри. Оказа се, че не беше сторила нищо такова. Но и сега Иля се постара да я изолира максимално от контролната мрежа на кораба.

Капитанът, разбира се, беше напълно прав — сега корабът беше самият той. Атакуващият кораба атакуваше него. А тъй като се беше превърнал в кораба благодарение на факта, че се бе справил с една изключително адаптираща се извънземна чума, беше невероятно нещо от човешки произход да успее да проникне в него. Вече беше нападнат и поразен от опитен нашественик.

Слугата се раздвижи рязко. Отстъпи крачка назад от нея и за малко не падна. Очите-камери гледаха в различни посоки, но след това се върнаха в бинокулярния си режим и се взряха в нея. Механичните ириси се разтваряха и затваряха. Машината направи още една крачка, този път — към Иля.

Тя вдигна ръка.

— Стоп.

Беше инсталирала симулацията в бета-ниво в една от малкото машини с пълна андроформа. Слугата представляваше скелетоподобен ансамбъл от издължени части. Вольова не чувстваше заплаха от близостта му, поне не рационално усещане за заплаха, защото беше физически по-силна от машината.

— Както трябва ли си инсталиран? — попита тя. — Отговори ми.

Гласовата кутия на машината забръмча подобно на хваната в капан муха.

— Аз съм симулацията в бета-ниво на Невил Клавейн.

— Добре. Коя съм аз?

— Не знам. Не си се представила.

— Аз съм триумвир Иля Вольова. Това е моят кораб, „Носталгия по безкрая”. Инсталирах те в един от нашите слуги — общи работници. Машината е крехка, нарочно я избрах, така че не се опитвай да правиш маймунджилъци. Програмирана е да се саморазруши в подобен случай, но за мен няма да е проблем и да те разкъсам на части със собствените си ръце.

— Маймунджилъците са последното, което би ми дошло на ума, триумвир. Или Иля. Как да те наричам?

— Сър. Сега сме на моя територия.

Симулацията като че ли не я чу.

— Уреди ли твоята симулация в бета-ниво да бъде изпратена до „Зодиакална светлина”, Иля?

— Какво те интересува?

— Любопитен съм, това е всичко. Би се получила приятна симетрия, ако и двамата бяхме представени от съответните си симулации в бета-ниво.

— Нямам доверие на бета-нивото, това е всичко. А и не виждам какъв е смисълът.

Слугата на Клавейн се огледа, очите му отново бяха започнали да действат самостоятелно. Беше го активирала в една от относително нормалните части на кораба, където трансформациите на Капитана бяха действително много леки. Подозираше обаче, че бе свикнала да живее сред обкръжение, което би изглеждало странно според обичайните критерии. Помещението беше увенчано с лъскави арки от чумна материя, напомнящи ребра на кит. Те блестяха от стичащите се по тях секрети. Скритите ѝ в ботуши крака газеха сред дълбоки десетина сантиметра, неприятни черни отточни води.

— Та какво казваше? — додаде подканващо тя.

Машината върна вниманието си към нея.

— Използването на симулации в бета-ниво е абсолютно разумно, Иля. Корабите ни все още са прекалено отдалечени един от друг, за да можем да общуваме, но се приближават. Симулациите могат да ускорят процеса на договаряне, да установят основните правила, ако щеш. Когато корабите се доближат достатъчно, те ще им предадат набрания си до този момент опит. Първообразите ни от плът и кръв ще могат да прегледат онова, което вече е било обсъдено, и да вземат съответните решения много по-бързо, отколкото би било възможно иначе.

— Звучи приемливо, но в момента разговарям просто с набор от алгоритмични реакции; модел, опитващ се да предскаже реакцията на реалния Клавейн в подобна ситуация.

Слугата сви рамене.

— И какво искаш да кажеш с всичко това?

— Нямам гаранция, че истинският Клавейн би реагирал точно така, ако стоеше тук сега.

— Все старата заблуда. Говориш също като Галиана. Фактът е, че истинският Клавейн би могъл да реагира различно във всеки случай, когато бъде изправен пред същия стимул. Следователно не губиш нищо, като общуваш със симулацията в бета-ниво. — Машината вдигна едната си скелетоподобна ръка и я изгледа през празните пространства между нейните подпори и жици. — Но си даваш сметка, че това няма да помогне с нищо?

— Моля?

— Като ме поставяш в подобно, толкова очевидно механично тяло. А този глас… не съм аз, изобщо не съм аз. Видя трансмисията. Това тук няма нищо общо с мен. Аз например леко фъфля. Понякога дори го подчертавам. Вероятно може да се каже, че това е част от характера ми.

— Вече ти казах…

— Ето какво предлагам, Иля. Дай на машината достъп до твоите импланти, за да очертае осезаем призрак в твоето аудио-визуално поле.

Тя усети странна нужда да се защити.

— Аз нямам импланти, Клавейн.

Жужащият глас прозвуча учудено.

— Но нали си ултра?

— Да, но никога не съм имала импланти, даже преди чумата.

— Мислех, че разбирам ултрите — промълви замислено симулацията на Клавейн. — Изненадваш ме, признавам. Но трябва да имаш начин да гледаш прожектирана информация, когато не разполагаш с холограма.

— Имам си очила за тази цел — призна Вольова.

— Донеси ги. Това ще ти улесни живота, уверявам те.

Не ѝ харесваше някаква симулация в бета-ниво да ѝ нарежда какво да прави, но беше готова да признае, че предложението беше разумно. Накара друг слуга да донесе очилата и слушалки. Постави ги и позволи на симулацията да модифицира онова, което виждаше през очилата. Скелетоподобният робот изчезна от зрителното ѝ поле и бе заменен от образа на Клавейн, такъв, какъвто го беше видяла по време на трансмисията. Илюзията не беше съвършена и служеше за полезно напомняне, че не общува с човек от плът и кръв. Но като цяло беше значително подобрение след слугата.

— Ето — прозвуча в ухото ѝ истинският глас на Клавейн. — Сега вече можем да пристъпваме към работата. Вече те питах, но тъй като не ми отговори, ще повторя въпроса си дали би изпратила своя симулация в бета-ниво на „Зодиакална светлина”.

Ето сега вече я бе поставил в неудобно положение. Не искаше да признае, че не разполага с нужните средства за подобно нещо, така вече щеше да му се стори наистина странна.

— Ще помисля по въпроса. А междувременно, Клавейн, нека приключим този разговор, а? — Вольова се усмихна. — Прекъсна работата, която вършех.

Образът на Клавейн отвърна на усмивката ѝ.

— Нищо сериозно, надявам се.

Тя не беше прекъснала работата по изваждането на оръжията, дори докато се занимаваше със слугата. Беше казала на Капитана, че не иска да издава присъствието си, докато симулацията е включена, затова единственият начин, по който можеше да разговаря с нея, бяха същите слушалки. Той, на свой ред, можеше да разчита неизречените ѝ на глас мисли.

— Не искам Клавейн да знае повече, отколкото трябва, Капитане — беше казала Иля. — Особено пък за теб и случилото се с този кораб.

— А защо трябва Клавейн да научава нещо? Ако симулацията открие нещо, което не искаме да знаем, просто ще я убием.

— Но след това Клавейн ще задава въпроси.

— Ако има „след това”.

— Което означава?

— Означава… че ние нямаме намерение да преговаряме, нали?

Тя придружи слугата из кораба до мостика, като се стараеше да избира път, който щеше да ги преведе през най-малко изменените части на „Носталгия по безкрая”. Виждаше как симулацията на бета-ниво наблюдава всичко наоколо, очевидно осъзнавайки, че с кораба се бе случило нещо странно. Но не ѝ зададе нито един въпрос, свързан директно с дължащите се на чумата трансформации. Във всеки случай битката беше предварително обречена на неуспех. Приближаващият кораб съвсем скоро щеше да има възможност да види лично „Носталгия по безкрая” и щеше да узнае за чудноватите външни преобразувания.

— Иля — обади се гласът на Клавейн. — Нека не заобикаляме темата. Ние искаме трийсет и трите обекта, които сега се намират при вас, имаме страшна нужда от тях. Признаваш ли, че си наясно за какви обекти става дума?

— Би било малко неприемливо да го отричам, струва ми се.

— Добре. — Изображението на Клавейн кимна, за да подчертае съгласието си. — Това е някакъв напредък. Поне стана ясно, че въпросните обекти съществуват.

Вольова сви рамене.

— След като няма да го караме със заобикалки, защо не ги наречем направо с имената им? Това са оръжия, Клавейн, и ти го знаеш. И аз го знам. Те също го знаят, най-вероятно.

Тя свали за момент очилата си. Слугата на Клавейн крачеше из стаята, движенията му бяха почти, но не съвсем по човешки гъвкави. Върна очилата на мястото им и насложеното изображение започна да извършва същите, достойни за марионетка, движения.

— Вече започваш да ми допадаш, Иля. Да, това са оръжия. Много стари оръжия с по-скоро неизвестен произход.

— Не ми говори врели-некипели, Клавейн. Щом знаеш за тях, значи си наясно поне колкото мен, ако не и повече, кой ги е създал. Е, ето какво е моето предположение: мисля, че са дело на конджоинърите. Ти как смяташ?

— Близо си до истината, не отричам.

— Близо казваш?

— И то много.

— Защо не ми кажеш направо за какво точно става дума, дяволите да го вземат? Ако са оръжия на конджоинърите, как така си научил едва сега за тях?

— Те издават специални сигнали, позволяващи да ги открием. Така разбрахме къде се намират.

— Но вие не сте конджоинъри.

— Не… — Клавейн подчерта това твърдение с широк жест на ръката, почти синхронно със слугата. — Но ще бъда честен с теб, дори и само защото това би могло да наклони в моя полза везните при преговорите. Конджоинърите искат да си вземат оръжията обратно. Всъщност след „Зодиакална светлина” се носи цяла флота тежко въоръжени конджоинърски кораби.

Вольова си спомни думите на прасето Скорпион за това как Клавейн разкървавил носовете на паяците.

— Защо ми казваш всичко това? — попита тя.

— То те разтревожи, както виждам. И не те виня за това. Аз също бих се притеснил. Образът се почеса по брадата. — Затова би било добре да преговаряш първо с мен. Нека те освободя от оръжията. И по-нататък аз ще се оправям с конджоинърите.

— Защо смяташ, че ще имаш по-голям късмет от мен, Клавейн?

— Поради две причини, Иля. Първо, вече ги надхитрих няколко пъти. Второ и, може би най-важно — до неотдавна и аз бях един от тях.

— Направих справка, Иля — прошепна в ухото ѝ Капитанът. — Има Невил Клавейн, който е бил свързан с конджоинърите.

— И ти мислиш, че това би променило нещо? — попита Иля.

Той кимна.

— Конджоинърите не са отмъстителни. Ще те оставят на мира, ако нямаш какво да им предложиш. Но ако оръжията са все още при теб, ще те атакуват и ще те направят на пух и прах.

— В тезата ти има малък недостатък. След като оръжията са в мен, не смяташ ли, че аз ще ги направя на пух и прах?

Клавейн и намигна.

— Нима знаеш да боравиш толкова добре с тях?

— Имам известен опит.

— Не, нямаш. Едва си включила скапаните оръжия, Иля. Ако имаше опита, за който претендираш, щяхме да сме ги открили още преди векове. Не надценявай познанията си за технологии, които почти не разбираш. Това може да причини гибелта ти.

— Аз би трябвало да съдя за това, нали?

Клавейн — налагаше си да престане да мисли за симулацията като за Клавейн — се почеса отново по брадата.

— Не исках да те обиждам. Но оръжията са опасни. Напълно искрен съм в предложението си да ми ги предадеш още сега и да престанеш да се притесняваш повече заради тях.

— А ако откажа?

— Ще направим точно това, което обещахме: ще ги вземем със сила.

— Клавейн, искам да ти покажа нещо. Ще погледнеш ли? Спомена преди за нещо от този род, но аз искам да бъдеш напълно сигурен във фактите.

Беше програмирала сферата на дисплея да светне в този момент, изобразявайки разглобения от инхибиторите свят. Облакът от материя се беше свил и разкъсал на части, осеян с плътни възли от струпана на едно място материя. Но тромпетоподобният обект, израстващ от сърцето ѝ, беше десетократно по-голям от която и да е друга структура, и сега изглеждаше почти напълно оформен. Макар за сензорите ѝ да беше трудно да виждат през мегатоновете материя, която все още препречваше гледката, беше очевидно, че това е нещо с невероятна сложност, смайващо струпване на милиарди детайли в приличащо на дантела творение, което се губеше отвъд границата на резолюцията на нейния скенер. Машината имаше мускулест, органичен вид, с множество подутини и възли от хрущяли, сухожилия и жлези. Не приличаше на нищо, което човешкото въображение би произвело по свой замисъл. Но дори в момента нови слоеве маса се добавяха към гигантската ѝ плът: Вольова виждаше плътните струи, които продължаваха да носят материя на определени места. Но нещото изглеждаше почти завършено, един изключително тревожен факт.

— Виждал ли си ги досега, Клавейн?

— Само малко. Не така ясно.

— Какво смяташ, че е?

— Защо не ми кажеш първо ти, Иля. Какво смяташ, че е?

Тя присви очи.

— Стигнах до очевидното заключение, Клавейн. Наблюдавах как машините разнищиха три малки планети, преди да се прехвърлят тук. Те са извънземни. Тук ги привлече нещо, което направи Дан Силвест.

— Да. Предполагахме, че той има нещо общо с това. Ние също знаем за тези машини… поне подозирахме, че съществуват.

— Кои по-точно са тези „ние”?

— Конджоинърите. Аз дезертирах наскоро. — Той направи пауза, преди да продължи. — Преди няколко века изпратихме експедиции далече в междузвездното пространство, много по-далече от която и да било друга човешка фракция. Тези експедиции се натъкнаха на машините. Дадохме им кодовото име „вълците”, но мисля, че тук виждаме същите същности.

— Те самите нямат име за себе си — рече Вольова. — Но ние ги наричаме „инхибиторите”. Това е името, което са си спечелили в дните на своя апогей.

— И сте научили всичко това от наблюдения?

— Не. Не точно.

„Казвам му прекалено много” — помисли си тя. Но Клавейн беше толкова убедителен, че тя не успяваше да се удържи. Ако не внимаваше, не след дълго щеше да му разкаже всичко случило се около Хадес: как Хури бе зърнала за миг тъмната история на галактиката преди появата на хората, изпълнена с безкрайни унищожителни походи и войни, простиращи се назад във времето до самото зараждане на разумния живот…

Някои неща беше готова да обсъди с Клавейн, но други предпочиташе да запази за себе си, поне засега.

— Загадъчна жена си ти, Иля Вольова.

— Освен това съм жена, която я чака много работа, Клавейн. — Насочи зума на сферата към една тепърва създавана машина. — Инхибиторите строят някакво оръжие. Силно подозирам, че ще го използват, за да предизвикат някакъв звезден катаклизъм. Те са предизвикали взрив, изтрил от лицето на вселената амарантинците, но мисля, че това събитие ще бъде различно — много по-всеобхватно и вероятно — окончателно. И просто не мога да позволя да се случи. На Ризургам има двеста хиляди души и всички те ще умрат, ако това оръжие бъде използвано.

— Напълно ти симпатизирам, повярвай ми.

— Тогава ще разбереш защо няма да ти дам оръжията, сега, или в който и да е момент в бъдеще.

За първи път Клавейн ѝ се стори разгневен. Потърка с длан косите си, които щръкнаха като настръхнал бял таралеж.

— Дай ми оръжията и аз ще се погрижа да бъдат използвани срещу вълците. Какво не ти харесва в това?

— Нищо — отвърна жизнерадостно тя. — Само дето не ти вярвам. А ако тези оръжия са толкова мощни, колкото твърдиш, не съм сигурна, че бих искала да ги дам на когото и да било. Все пак ние се грижим за тях от векове. И досега с тях не е сторено нищо лошо. Според мен този факт ни представя в добра светлина, не мислиш ли? Проявихме се като добри пазачи. Би било проява на твърде голяма небрежност от наша страна да позволим сега да попаднат в ръцете на банда негодници. — Иля се усмихна. — Особено след като признаваш, че вие не сте законните им собственици.

— Ще съжаляваш, когато дойде ред да имаш вземане-даване с конджоинърите, Иля.

— Хмм! Е, поне ще имам вземане-даване с истинските им притежатели.

Клавейн подпря чело върху пръстите на дясната си ръка, сякаш бе получил пристъп на мигрена.

— Не, нищо подобно. Не в смисъла, който си мислиш. Те искат оръжията, за да могат да изчезнат в далечния Космос с тях.

— А подозирам, че вашата цел е да ги използвате безкрайно по-великодушно?

Клавейн кимна.

— Точно така. Искам да ги върна в ръцете на човешката раса. Демаршисти… ултри… армията на Скорпион… Не ме интересува кой ще ги вземе, стига да ме убеди, че ще ги използва правилно.

— И правилното използване е?

— За борба срещу вълците. Те приближават. Конджоинърите го знаеха и случващото се го доказва. Следващите няколко столетия обещават да бъдат много интересни, Иля.

— Интересни ли? — повтори тя.

— Да. Но не по начина, по който ни се иска.

Вольова изключи симулацията в бета-ниво. Образът на Клавейн се пръсна на милиони парченца и изчезна; остана само скелетоподобната форма на слугата. Преходът беше разтърсващ: беше усещала съвсем осезаемо неговото присъствие.

— Иля? — обади се Капитанът. — Вече сме готови. Последното оръжие от скривалището е навън.

Тя свали слушалките и заговори нормално.

— Добре. Има ли нещо за докладване?

— Нищо особено. Пет оръжия излязоха без инциденти. Колкото до останалите три, забелязах преходна аномалия с изтласкващата част на оръжие шест и периодични дефекти в управляващите подсистеми на оръжия четиринайсет и двайсет и три. Нито един от тях не се е появявал повече след изваждането им.

Вольова запали цигара и изпуши една четвърт от нея, преди да отговори.

— Не ми прилича на „нищо особено”.

— Сигурен съм, че дефектите няма да се появят отново — избумтя гласът на Капитана. — Електромагнитното обкръжение в оръжейната е съвсем различно от това извън корпуса. Преходът вероятно е предизвикал известно объркване, това е всичко. Оръжията ще се приспособят към новата среда, след като вече са навън.

— Приготви една совалка, ако обичаш.

— Моля?

— Чу ме. Излизам, за да проверя оръжията.

— Не е необходимо, Иля. Мога да следя непрестанно състоянието им.

— Може да си в състояние да ги контролираш, Капитане, но не ги познаваш така добре като мен.

— Иля…

— Няма да ми трябва голяма совалка. Бих излязла даже със скафандър, ако в него можеше да се пуши.

Въздишката на Капитана приличаше на рухване на далечна сграда.

— Добре тогава, Иля. Ще ти приготвя совалка. Ще внимаваш, нали? Ще се придържаш към страната на кораба, която инхибиторите не могат да видят.

— На тях изобщо не им е до това да ни обръщат внимание. Положението няма да се промени през следващите пет минути.

— Но разбираш притесненията ми.

Дали Капитанът беше действително загрижен за нея? Не беше сигурна, че го вярва наистина. Е, несъмнено се чувстваше малко самотен тук и тя беше единственият му шанс да има човешка компания. Но тя бе също така жената, която беше изобличила престъплението му и го беше наказала с тази трансформация. Чувствата му към нея несъмнено бяха смесени.

Беше изпушила достатъчно от цигарата си. Пъхна угарката в телената глава на слугата, между две тънки метални пръчки. Върхът ѝ просветна в оранжев цвят.

— Гаден навик — заяви Иля Вольова.

Взе двуместната совалка със змийска глава, която Хури и Торн бяха използвали, за да изследват работата на инхибиторите около някогашния газов гигант. Капитанът вече я беше затоплил и закарал край един от люковете. Тя беше претърпяла известни увреждания при срещата с машините на инхибиторите в атмосферата на Рок, но повечето бяха поправени лесно със съществуващия запас от компоненти. Останалите дефекти не бяха пречка совалката да се използва в близост до кораба като в този случай. Вольова се настани на командното място и се взря в дисплеите. Капитанът беше свършил много добра работа: дори цистерните с гориво бяха пълни до ръба, въпреки че нямаше да се отдалечава на повече от неколкостотин метра.

Нещо не ѝ даваше мира, но не можеше да определи точно какво.

Започна да изкарва совалката навън през бронираните врати, докато се озова в открито пространство. Излезе близо до значително по-големия отвор, през който бяха преминали оръжията. Те самите бяха изчезнали зад подобната на планина извивка на корпуса на кораба, така че бяха станали невидими за инхибиторите. Вольова следваше същия път, наблюдавайки как наподобяващата мъглявина маса на накълцаната планета остава зад острия хоризонт на корпуса.

Сега осемте оръжия се появиха пред погледа ѝ, подобни на чудовища. Различаваха се едно от друго, но очевидно бяха оформени от един и същ управляващ разум. Винаги беше подозирала, че са построени от конджоинърите, но сега, след като Клавейн го бе потвърдил, се чувстваше обезпокоена. Не виждаше причина да я е излъгал. Но защо конджоинърите бяха създали такива страховити неща? Имаше само едно обяснение — защото са възнамерявали в определен момент да ги използват. Ами ако мишената беше човечеството?

Към всяко оръжие бяха прикрепени насочващи се ракети и подсистеми за прицелване, както и малък брой допълнителни оръжия, предназначени главно за защита на основните. Всяко разполагаше със самостоятелна система за движение, която можеше да ги заведе до всяка точка на системата, но те бяха прекалено бавни за изискванията на Иля. Затова наскоро им беше прикрепила по осем теглещи ракети, разположени на срещуположни ъгли. Така за придвижването на осемте оръжия до другия край на системата щяха да бъдат нужни по-малко от трийсет дни.

Вольова насочи носа на совалката към групата оръжия. Усетили приближаването ѝ, те промениха положението си. Тя се плъзна между тях, после се наклони, направи завой и забави скорост, за да огледа внимателно онези, за които Капитанът бе докладвал за затруднения. На гривната на китката и започнаха да текат диагностични обобщения, стегнати, но по същество. Извика информация за всяко едно от оръжията и я прегледа педантично.

Сякаш имаше някаква грешка.

Или по-скоро нямаше грешка. Не забелязваше нищо нередно с нито едно от осемте оръжия.

Усети отново неопределеното настойчиво чувство, че нещо не е както трябва, че всъщност беше насочвана да прави нещо, което само ѝ се струваше по неин избор. Оръжията бяха абсолютно здрави, не виждаше никакви признаци за проблеми, пък било то преходни или постоянни. Това означаваше само едно: че Капитанът я беше излъгал, че беше докладвал за несъществуващи проблеми.

Наложи си да се успокои. Не трябваше да вярва на приказките му, а да провери сама, преди да напусне кораба…

— Капитане… — започна неуверено тя.

— Да, Иля?

— Капитане, получавам странни резултати от проверката. Всички оръжия изглеждат здрави, без абсолютно никакви проблеми.

— Сигурен съм, че имаше преходни грешки, Иля.

— Сигурен ли си?

— Да. — Но гласът му не прозвуча чак толкова убедено. — Да, Иля, съвсем сигурен. Защо иначе щях да докладвам за тях?

— Не знам. Може би защото си искал да ме отдалечиш от кораба поради една или друга причина?

— И защо ще го правя, Иля?

Звучеше възмутено, но не чак толкова възмутено, колкото би ѝ се искало.

— Не знам. Имам обаче ужасното чувство, че ще разбера защо.

Видя как едно от оръжията — беше номер трийсет и едно, оръжието с квинтесенциалната сила — се отдели от групичката. Плъзна се встрани, а от двигателите му изскачаха ярки искри. Изглеждаше невероятно, че тази огромна маса се движи толкова леко и гладко. Вольова се взря в гривната си. Жироскопите се въртяха, придвижвайки носещата част към центъра му на гравитация. Бавно, като голям железен показалец, който се готви да посочи обвиняемия, то избираше своята мишена.

Завиваше обратно към „Носталгия по безкрая”.

Със закъснение, като се проклинаше заради глупостта си, Иля разбра какво точно ставаше.

Капитанът се опитваше да се самоубие.

Трябваше да усети наближаването на тази криза. Изплуването от кататоничното му състояние беше само част от замисъла. Трябва да бе възнамерявал от самото начало да се довърши, да сложи край на мизерното си положение. И тя му беше осигурила идеалното средство. Беше го помолила да ѝ позволи да използва тайните оръжия и той се бе съгласил, прекалено лесно, както виждаше сега.

— Капитане…

— Съжалявам, Иля, но трябва да го направя.

— Не. Не трябва. Нищо не е задължително да се прави.

— Ти не разбираш. Знам, че искаш и мислиш, че го правиш, но няма как да знаеш какво е това.

— Капитане… чуй ме. Можем да поговорим. Каквото и да е това, което чувстваш и с което не си в състояние да се справиш, можем да го обсъдим.

Оръжието забавяше въртенето си — подобното му на цвете дуло беше почти точно насочено към потъналия в мрака корпус на лайтхъгъра.

— Времето за обсъждане е минало отдавна, Иля.

— Ще намерим начин — възкликна отчаяно Вольова, но дори тя самата не си вярваше. — Ще намерим начин да те направим отново такъв, какъвто беше — човешко същество.

— Не ставай глупава, Иля. Не можеш да поправиш онова, в което съм се превърнал.

— Тогава ще намерим начин да го направим поносимо… да сложим край на болката или дискомфорта, които изпитваш. Ще намерим начин да постигнем дори нещо повече от това. Можем да се справим, Капитане. Няма нещо, което двамата с теб да не сме в състояние да постигнем, стига да го решим.

— Казах, че не разбираш. И се оказах прав. Нима не усещаш, Иля? Не става дума за това в какво съм се превърнал или какво съм бил, а какво съм направил. Не съм в състояние да живея повече с осъзнаването на този факт.

Оръжието спря. Сега вече беше насочено право към кораба.

— Убил си човек — рече Вольова. — Убил си един човек и си взел тялото му. Това е престъпление, Капитане, ужасно престъпление. Саджаки не заслужаваше това, което направи с него. Но нима не разбираш? За престъплението вече е било платено. Саджаки умря два пъти: веднъж със своето съзнание в тялото си и веднъж — с твоето. Това беше наказанието и Господ е свидетел, че той страда заради извършеното. Няма никаква нужда от по-нататъшно изкупление, Капитане. То вече е факт. Ти също страда достатъчно. Всеки би се съгласил, че случилото се с теб е достатъчно справедливо възмездие. Ти плати за стореното хилядократно.

— Все още помня какво направих с него.

— Разбира се, че помниш. Но това не означава, че сега пък трябва да си причиниш това.

Тя хвърли поглед към гривната си. Оръжието се зареждаше. След миг щеше да бъде готово за използване.

— Напротив, трябва. Това не е някаква прищявка, както вероятно си даваш сметка. Планирам този момент много по-дълго, отколкото предполагаш. Във всеки наш разговор намерението да сложа край на живота си неизменно присъстваше.

— Можеше да го направиш, докато бях на Ризургам. Защо избра точно сега?

— Защо сега ли? — Това, което чу, почти можеше да мине за смях. Смразяващ кръвта смях. — Нима не е очевидно, Иля? Какъв смисъл има актът за възстановяване на справедливостта, ако няма свидетел?

Гривната я информира, че оръжието беше вече в състояние на пълна бойна готовност.

— И искаше аз да видя как става това?

— Разбира се. Винаги си била нещо специално за мен, Иля. Най-добрият ми приятел; ти единствена разговаряше с мен, когато бях болен. Ти единствена разбра.

— Но и аз те направих това, което си.

— Беше необходимо. Не те обвинявам за това, наистина не те обвинявам.

— Моля те, не го прави. Ще нараниш не само себе си. — Знаеше, че трябва да подбира внимателно всяка дума, че онова, което щеше да каже сега, беше решаващо. — Капитане, ние имаме нужда от теб. Имаме нужда от оръжията, които носиш, имаме нужда и от теб, за да ни помогнеш да избягаме от Ризургам. Ако сега се убиеш, ще убиеш още двеста хиляди души. Ще извършиш много по-голямо престъпление от онова, което искаш да изкупиш.

— Но това ще бъде просто грях от пропуска да се извърши нещо, Иля.

— Капитане, умолявам те… не прави това.

— Отдалечи совалката си, моля те, Иля. Не искам да пострадаш от това, което ще се случи. Никога не съм имал подобно намерение. Исках само да бъдеш свидетел, някой, който може да разбере.

— Но аз вече разбирам! Не е ли достатъчно?

— Не, Иля.

Оръжието се активираше. Лъчът, който излезе от дулото му, беше невидим, докато докосна корпуса. И тогава, сред буря от излизащ въздух и йонизирана броня, се прояви, премигвайки: дебел един метър сноп с изгаряща, разрушителна квинтесенциална сила, която неумолимо разяждаше кораба. Това оръжие, трийсет и едно, не беше сред най-разрушителните в нейния арсенал, но имаше огромен радиус на действие. Затова го беше избрала за атаката срещу инхибиторите. Квинтесенциалният лъч преминаваше през целия лайтхъгър и излизаше от другата му страна сред подобна вихрушка. Оръжието започна да се движи по дължината на корпуса, като буквално го изгризваше.

— Капитане…

— Съжалявам, Иля — дочу се гласът му. — Вече не мога да спра.

Очевидно се измъчваше от болка. И в това нямаше нищо изненадващо. Нервните му окончания достигаха до всяка част на „Носталгия по безкрая”. Той усещаше пораженията на режещия лъч така агонизиращо, както би усетила и Вольова, ако започнеше да си реже ръката с трион. Тя го разбираше и сега. Това не трябваше да бъде бързо самоубийство. Тогава нямаше да бъде достатъчно възмездие за извършеното престъпление. Самоубийството трябваше да протече бавно, продължително, мъчително. Беше необходима екзекуция с фанфари, под погледа на прилежен свидетел, който би оценил и запомнил какво си бе причинил сам Капитанът.

Лъчът беше направил в корпуса дълъг сто метра проход. От Капитана изтичаха въздух и течности.

— Спри — възкликна Вольова. — За Бога, спри!

— Остави ме да го довърша, Иля. Моля те да ми простиш.

— Не. Няма да го позволя.

Не си остави време, за да помисли какво трябва да се направи. Иначе надали щеше да намери смелост да действа. Никога не се беше смятала за смела и определено не беше проявявала желание за саможертва.

Иля насочи совалката си към лъча, за да застане между оръжието и фаталната рана, която правеше в „Носталгия по безкрая”.

— Не! — чу тя вика на Капитана.

Но беше прекалено късно. Той не можеше да спре действието на оръжието за по-малко от секунда, нито да го придвижи достатъчно бързо, така че Вольова вече да не се намира на огневата линия. Совалката се сблъска с лъча — не се беше прицелила достатъчно точно — и краят му изпепели моментално цялата ѝ дясна част. Броня, изолация, вътрешни укрепления, мембраната за налягането — всичко изчезна в един миг на безжалостно изтребление. Иля разполагаше само с частица от секундата, за да осъзнае, че не бе улучила точния център на лъча, и още миг, за да разбере, че това всъщност нямаше значение.

Така или иначе щеше да умре.

Зрението ѝ се замъгли. В гръкляна си усети шокиращ, внезапен студ, сякаш някой бе излял в гърлото ѝ течен хелий. Опита се да поеме въздух и студът нахлу в белите ѝ дробове. Последва ужасното усещане, че в гърдите си има твърд гранит. Вътрешните ѝ органи бяха смразени.

Отвори уста, опитвайки се да каже нещо, да изрече последните си думи. Стори ѝ се, че това е правилната постъпка.