Корабът на изкуплението

ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

— Здравей, Клавейн — каза Иля Вольова. Наложи се да напрегне вниманието си, за да разбере какво изрича немощният ѝ, подобен на шумолене на хартия глас. — Радвам се най-сетне да те видя. Ще се приближиш ли?

Той тръгна към леглото ѝ, неспособен да повярва, че това е триумвирът. Изглеждаше ужасно болна, но същевременно усещаше дълбокото ѝ спокойствие. Изражението ѝ, доколкото можеше да го разчете, тъй като очите ѝ бяха скрити зад сиви очила, говореше за умиротворено чувство за изпълнен дълг, за уморено въодушевление, което идва в резултат на приключването на някакво дълго и трудно дело.

— Приятно ми е да се запозная с теб, Иля — рече той.

Ръкува се с нея изключително внимателно. Вече бе научил, че макар да бе ранена, беше излязла отново, за да се включи в битката. Лишена от нужната протекция, беше облъчена от такова количество радиация, с което не бяха в състояние да се справят дори широкоспектърните медишинки.

Тя щеше да умре и то, скоро.

— Много си приличаш с твоя пълномощник, Клавейн — заяви все така едва-чуто тя. — И много се различаваш от него. В теб има нещо тържествено, което липсва в машината. Или пък просто вече те познавам по-добре като противник. Съвсем не съм убедена, че преди те уважавах.

— А сега?

— Накара ме да се позамисля на няколко пъти, това мога да го кажа със сигурност.

В стаята бяха деветима. До леглото на Вольова стоеше Хури. Клавейн предположи, че това е помощничката ѝ. Той самият, на свой ред, беше придружен от Фелка, Скорпион, двама от неговите прасета-войници, Антоанет Бакс и Зейвиър Лиу. Совалката на Клавейн бе паркирала в „Носталгия по безкрая” незабавно след обявяването на прекратяването на огъня, последвана малко след това от „Буревестник”.

— Мисли ли върху моето предложение? — попита деликатно Клавейн.

— Твоето предложение ли? — изсумтя презрително триумвирът.

— Преразгледаното ми предложение. Онова, което не предвижда едностранна капитулация от твоя страна.

— Едва ли си в положение да правиш предложения на когото и да било, Клавейн. Когато погледнах за последен път, видях, че разполагаш само с половин кораб.

Тя имаше право. Рьомонтоар и по-голямата част от намиралия се там екипаж бяха все още живи, но лайтхъгърът беше понесъл големи увреждания. Истинско чудо беше, че конджоинърските двигатели не се бяха взривили.

— Под предложение имам предвид… идея. Взаимно уреждане на въпроса, носещо полза и за двете страни.

— Защо не ми опресниш паметта, Клавейн?

Той се обърна към Бакс.

— Антоанет, би ли се представила?

Младата жена се приближи до леглото със същия трепет, който бе проявил и Клавейн.

— Иля…

— Триумвир Вольова, млада госпожице. Поне докато се опознаем по-добре.

— Исках да кажа… Аз притежавам този кораб., товарния…

Вольова погледна към Клавейн. Той разбра какво означава погледът ѝ. Тя си даваше ясно сметка, че не ѝ остава много време и нямаше нужда от усуквания.

— Бакс има товарен кораб — поясни той. — Сега е паркиран тук. Разполага с ограничени трансатмосферни способности… не с най-добрите, но ще се справи.

— И накъде биеш с всичко това, Клавейн?

— Ами той разполага с големи овъздушени товарни трюмове. Може да пренася пасажери, голям брой пасажери. Не точно при луксозни условия, но…

Иля направи знак на Бакс да се приближи още.

— Колко?

— Четири хиляди без проблем. Може би дори пет. Корабът просто е подходящ да бъде използван като Ноев ковчег, триумвир.

Клавейн кимна.

— Помисли за това, Иля. Знам, че тече някакъв евакуационен план. Преди мислех, че това е хитрост; но сега вече видях доказателствата. Но засега сте пренесли нищожна част от населението на планетата.

— Правим каквото можем — обади се Хури, сякаш се оправдаваше.

Клавейн вдигна длан.

— Знам. Като се има предвид всичко, с което трябва да се съобразявате, действително е постижение, че сте успели да прекарате и толкова хора. Но това не означава, че сега не можем да се справим значително по-добре. Оръжието на вълците… инхибиторското съоръжение е стигнало почти до сърцето на Делта Павонис. Просто няма време за друг план. С „Буревестник” броят на пътуванията намалява до петдесет. Може би дори до четирийсет, както предполага Антоанет. И тя е напълно права — това е Ноев ковчег. При това — бърз.

Вольова изпусна стара като света въздишка.

— Ех, ако само беше толкова просто, Клавейн.

— Какво имаш предвид?

— Ние не превозваме безлични единици от повърхността на Ризургам. Превозваме хора. Уплашени, отчаяни хора. — Сивите очила се наклониха лекичко. — Нали, Хури?

— Тя е права. Там долу е голяма бъркотия. Администрацията…

— Преди бяхте само вие двете — прекъсна я Клавейн. — Трябваше да работите с правителството. Но сега разполагаме с армия и със средствата да наложим своята воля. Нали, Скорпион?

— Можем да превземем Кювие — уточни прасето. — Вече съм мислил по този въпрос. Не е нищо повече от превземането на една пресечка в Казъм сити. Или на този кораб.

— Вие изобщо не сте превземали кораба ми — напомни му Вольова. — Така че не надценявайте възможностите си. — Върна вниманието си към Клавейн и гласът ѝ стана по-остър, отколкото беше при пристигането му. — Сериозно ли мислиш за превземане със сила?

— Ако това е единственият начин тези хора да бъдат изведени от планетата, тогава да, точно това ще направя.

Триумвирът го погледна лукаво.

— Както разбирам, запя друга песен, Клавейн. Откога евакуирането на Ризургам зае първо място сред твоите приоритети?

Той погледна към Фелка.

— Осъзнах, че притежанието на оръжията съвсем не е чак толкова ясно разделен на черно и бяло проблем, както смятах. Трябваше да се направи избор, по-труден, отколкото би ми се искало, и то не един, но си дадох сметка, че избягвам да мисля за тях именно заради трудността им.

— Значи не искаш оръжията, така ли? — попита Вольова.

Клавейн се усмихна.

— Всъщност още ги искам. Както и ти. Но мисля, че бихме могли да се споразумеем.

— Чака ни работа, Клавейн. Нямам предвид само евакуирането на Ризургам. Наистина ли смяташ, че ще оставя инхибиторите да правят каквото си искат?

Той поклати глава.

— Не. Всъщност вече имам своите подозрения.

— Аз умирам, Клавейн. Нямам бъдеще. При подходяща интервенция бих могла да оцелея още няколко седмици, не повече. На някой друг свят може би ще успеят да направят за мен още, стига, разбира се, някъде все още да са запазени съществуващите преди чумата технологии, но това ще включва досадни неща като замразяване, нещо, което ми се е случвало предостатъчно пъти за едно съществуване. Затова смятам, че това е краят. — Вдигна китката си с тънка като на птица кост и потупа по леглото. — Поверявам ти този скапан, чудовищен кораб. Можеш да го отведеш заедно с хората далече оттук, веднъж щом приключим операцията по евакуирането. Ето, давам ти го. Твой е. — Тя повиши глас, усилие, което може би ѝ струваше повече, отколкото той бе в състояние да предположи. — Чуваш ли, Капитане? Сега корабът е на Клавейн. Следователно аз си подавам оставката като триумвир.

— Капитан ли…? — попита Клавейн.

Тя се усмихна.

— Ще разбереш, не се притеснявай.

— Аз ще се погрижа за евакуираните — увери я Клавейн. А после кимна и към Хури. — Имате думата ми. Обещавам, че няма да предам доверието ти, триумвир.

Вольова го накара да замълчи с уморено махване на ръка.

— Вярвам ти. Ти ми изглеждаш от хората, които си вършат работата докрай.

Той се почеса по брадата.

— В такъв случай има само още едно нещо.

— Оръжията ли? Кой ще ги получи в крайна сметка? Е, не се тревожи. Вече съм мислила за това.

Той зачака, оглеждайки поредицата от абстрактни сиви гънки, която представляваше отпуснатото върху леглото тяло на триумвира.

— Ето какво предлагам — обяви тя със слаб като шепот на вятъра глас. — И то не подлежи на преговори. — Тогава премести отново вниманието си към Антоанет. — Ти. Как каза, че ти е името?

— Бакс — отвърна, почти заеквайки, младата жена.

— Хмм. — Ако се съдеше по тона на Иля, това бе най-безинтересното нещо, което беше чувала в живота си. — А корабът ти… товарния… наистина ли е толкова голям и бърз, както се твърди?

Антоанет сви рамене.

— Така смятам.

— Тогава вземам и него. Няма да ти трябва, щом приключим с евакуирането на планетата. Вие по-добре се погрижете да приключите с тази работа преди да съм умряла.

Клавейн погледна към Бакс и след това — отново към Вольова.

— За какво ти е корабът ѝ, Иля?

— За слава — отвърна пренебрежително тя. — За слава и изкупление. За какво друго според теб?

Антоанет Бакс седеше сама на мостика на кораба си, корабът, който беше неин и преди това — на баща ѝ, корабът, който някога беше обичала и после беше мразила, корабът, който бе част от нея, като плътта ѝ, със съзнанието, че това е последният път. За добро или за лошо, нищо вече нямаше да бъде същото от сега нататък. Беше дошъл моментът да приключи процеса, започнал с онова излитане от карусел Ню Копенхаген, имащо за цел осъществяването на един абсурден и глупав обет от детството ѝ. Въпреки цялата си глупост, той бе роден от нежност ѝ обич, а я бе отвел насред войната и в огромната смазваща машина на самата история. Само ако знаеше, ако нещо ѝ бе подсказало какво щеше да се случи, как щеше да се замеси в историята на Клавейн, история, която бе започнала векове преди собственото ѝ раждане и щеше да я откъсне от средата ѝ и да я отнесе на светлинни години от дома и десетилетия в бъдещето… тогава може би щеше да изгуби кураж и да се откаже от изпълнението на обета. Може би. Но не беше изключено и да реагира по съвсем друг начин — да погледне страха си право в лицето и да се изпълни с дори още по-непреклонна решимост да изпълни онова, което си бе обещала да направи преди толкова години. Напълно възможно беше да постъпи именно така. Който си е твърдоглав, остава такъв до гроб… ако това не беше личното ѝ мото, време беше да го направи такова. Баща ѝ може би нямаше да одобри, но тя бе убедена, че в дълбините на сърцето си щеше да се съгласи и може би дори да се изпълни с възхищение към нея заради него.

— Корабе?

— Да, Антоанет?

— Всичко е наред, знаеш ли. Нямам нищо против. Можеш да продължаваш да ме наричаш „госпожичке”.

— Това винаги е било само преструвка. — Бийст или по-точно Лайл Мерик — направи пауза. — Справих се по-скоро добре, не мислиш ли?

Татко е имал право да ти се довери. Ти наистина се грижеше за мен, нали?

Толкова добре, колкото успявах. Което не беше толкова добре, колкото се надявах. Но и ти не улесняваше нещата. Но това е неизбежно, като се има предвид кой ти е баща. Той не беше от предпазливите и ти си наследила това му качество.

— Но се справихме, Корабе. И продължаваме да се справяме. Това все пак означава нещо, нали?

— Така мисля.

— Корабе… Лайл…

— Антоанет?

— Знаеш какво иска триумвирът, нали?

Мерик не и отговори в продължение на няколко секунди. Цял живот си бе въобразявала, че паузите бяха вкарани като украса в разговорите на субперсоната, но сега вече знаеше, че са напълно реални. Съзнанието на симулацията на Мерик беше доста близко до нормалната човешка мисъл, така че паузите му говореха за истински ретроспекции.

— Да, Зейвиър ме информира.

Антоанет се зарадва, че поне не ѝ се налагаше тя да го запознае с тази част от уговорката.

— Когато евакуирането завърши, когато отведем от планетата толкова хора, колкото успеем, триумвирът ще иска да използва „Буревестник” за себе си. Казва, че било за слава и изкупление. Звучи ми като самоубийствена мисия, Лайл.

— И аз стигнах горе-долу до същото заключение, Антоанет. — Синтетичният глас на Мерик звучеше изнервящо спокойно. — Тя умира, доколкото разбирам, така че това не е самоубийство в стария смисъл… но правенето на тази разлика е абсолютно безсмислено. Предполагам, иска да изкупи миналото си.

— Хури, другата жена, казва, че тя не е чудовището, което са направили от нея хората на Ризургам. — Антоанет поддържаше гласа си равен и спокоен като този на Мерик с цената на доста усилия. Двамата засягаха ужасна тема, обикаляха около отсъствие, което никой от тях не желаеше да признае. — Но предполагам, че в миналото си все пак е извършила някои лоши неща.

— В такъв случай ставаме двама. Да, Антоанет, знам какво те тревожи. Но не трябва да се притесняваш за мен.

— Тя мисли, че ти си просто кораб, Лайл. И никой няма да ѝ каже истината, защото всички страшно много се нуждаят от нейното сътрудничество. Не че ако ѝ кажеха, нещо щеше да се промени… — Младата жена не довърши мисълта си; мразеше се, задето се чувстваше толкова тъжна. — Ти ще умреш, нали? Най-накрая, така, както щеше да стане преди всички тези години, ако татко и Зейвиър не ти бяха помогнали.

— Аз го заслужавах, Антоанет. Извърших нещо ужасно и се изплъзнах от лапите на правосъдието.

— Но, Лайл…

Усещаше парене в очите. В цялото ѝ същество започваха да се надигат сълзи, глупави, ирационални сълзи, заради които се презираше. Беше обичала кораба си, после го беше мразила… мразила заради лъжата, в която бе замесен баща ѝ, заради лъжата, която ѝ бяха казали; и след това го бе обикнала отново, защото корабът и призракът на Лайл Мерик, който го обитаваше, бяха осезаема връзка с баща ѝ. И след като бе постигнала това помирение, ножът отново се бе завъртял в раната. Отнемаха ѝ онова, което се бе научила да обича, онази кучка Вольова измъкваше от ръцете ѝ последната връзка с баща ѝ…

Защо всичко винаги трябваше да става по трудния начин? Единственото ѝ желание бе да спази един обет.

— Антоанет?

— Бихме могли да те отделим оттук — каза тя. — Да те извадим от кораба и да те заменим с обикновена субперсона. Не е нужно Вольова да знае за това, нали?

— Не, Антоанет. Дошло е и моето време. Ако тя иска слава и изкупление, защо тогава аз да не мога да взема мъничко от тях за себе си?

— Ти вече промени положението. Няма никаква нужда от по-голяма саможертва.

— Но въпреки това аз правя този избор. Няма да ми се сърдиш за него, нали?

— Не — отвърна тя, но гласът ѝ изневери за момент. — Няма.

— Ще ми обещаеш ли нещо, Антоанет?

Тя потърка очи, засрамена от сълзите си и същевременно — обзета от странно ликуване.

— Какво, Лайл?

— Че ще продължаваш да се грижиш добре за себе си, каквото и да се случи оттук нататък.

Тя кимна.

— Обещавам. Ще го направя.

— Това е добре. Искам да кажа още нещо и после мисля, че всеки може да си върви по пътя. Аз мога да продължа сам с евакуирането на хората. Всъщност категорично отказвам да ти позволя да се излагаш на по-нататъшна опасност, като продължаваш да летиш на борда ми. Как ти се струва тази заповед? Впечатлена си, нали? Не мислеше, че съм способен на това.

— Не, Корабе, не мислех.

Младата жена се усмихна, напук на себе си.

— И едно последно нещо, Антоанет. За мен беше удоволствие да служа под твоите команди. Удоволствие и чест. А сега, моля те, отиди да си намериш друг кораб, за предпочитане по-голям и по-хубав, на който да бъдеш капитан. Сигурен съм, че ще се справиш прекрасно с тази задача.

Тя стана от мястото си.

— Ще се постарая, обещавам.

— В това не се и съмнявам.

Антоанет тръгна към вратата, но на прага се поколеба.

— Сбогом, Лайл — каза тя.

— Сбогом, госпожичке.