Корабът на изкуплението

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Това е колата за бягството — заяви мургавият човечец и кимна към самотния автомобил, паркиран на улицата.

Торн се взря в отпусната фигура зад прозореца.

— Шофьорът май е позаспал.

— Не е.

Но за по-сигурно, шофьорът на Торн спря току до другата кола. Двете бяха с еднаква форма, в съответствие със стандартния дизайн, избран от правителството. Другата кола обаче беше по-стара и очукана, цялата в неравномерни кръпки от претърпените многобройни ремонти. Нейният шофьор излезе, приближи се през локвите към тях и почука тихичко на прозореца. Другият шофьор свали стъклото и двамата говориха около минута-две. Шофьорът на Торн подкрепяше думите си с неуморни жестове и гримаси. После се върна и влезе при него, като си мърмореше под носа. Освободи ръчната спирачка и колата им се понесе сред свистене на гуми.

— На тази улица няма паркирани никакви други превозни средства — каза Торн. — Изглежда подозрително да се чака така там.

— Да не предпочиташ да нямаше кола в една такава гадна нощ като тази?

— Не. Но все пак провери дали глупакът има убедителна история, в случай, че главорезите на Вюйомие решат да си поговорят с него.

Той си има обяснение, не се притеснявай заради това. Мисли, че госпожата му го мами. Виждаш ли онзи жилищен апартамент ей там? Наблюдава го, за да разбере дали тя няма да се появи оттам, когато би трябвало да бъде уж нощна смяна.

— В такъв случай би трябвало да се посъбуди.

— Казах му го. — Завиха покрай някакъв ъгъл. — Отпусни се, Торн. Правил си това стотици пъти, били сме поне на десетина събрания в този район на Кювие. Причината аз да работя за теб е, че така не ти се налага да се тревожиш за подробностите.

— Имаш право. Вероятно става въпрос за обичайните нерви.

Тези думи разсмяха мъжа.

— Ти и нерви?

— Залогът е наистина голям. Не искам да ги разочаровам. Не и след като стигнахме дотук.

— Няма да ги разочароваш, Торн. Те няма да ти позволят да го направиш. Не си ли го разбрал? Те те обичат. — Шофьорът натисна един бутон на контролното табло и чистачките се задействаха с подновен ентусиазъм. — Проклети землеоформители, а? Сякаш напоследък не валя достатъчно дъжд. Но те продължават да твърдят, че бил ползотворен за планетата. Между другото, мислиш ли, че правителството лъже?

— За какво? — попита Торн.

— За онова странно нещо на небето.

Торн последва организатора, който влезе в определената сграда. Минаха през поредица от неосветени коридори, докато стигнаха в голямо помещение без прозорци. Беше пълно с хора, седнали с лице към импровизирана сцена и катедра. Торн мина между тях, вървейки пъргаво към сцената. Посрещнаха го със спокойни, изпълнени с уважение, но не и екзалтирани аплодисменти. Той погледна към хората и установи, че са около четирийсет, както му бяха обещали.

— Добър вечер — започна Торн. Постави и двете си ръце върху катедрата и се приведе напред. — Благодаря ви, че дойдохте тук тази вечер. Съзнавам, че сте поели риск. Обещавам ви, че си е заслужавало да го направите.

Неговите последователи бяха от всички сфери на живота в Ризургам освен от самата сърцевина на правителството. И не защото служителите на правителството не правеха понякога опити да се присъединят към движението, нито пък защото не бяха от време на време искрени. Просто непрестанно им правеха проверки. Последователите му бяха техници, готвачи и шофьори на камиони, фермери, водопроводчици и учители. Някои от тях бяха много възрастни и помнеха ясно какъв е бил животът в Казъм сити още преди „Лорийн” да ги докара в Ризургам. Други бяха родени след режима на Жирардио и за тях онзи период беше просто не толкова мръсен като настоящето или „доброто старо време”, колкото и трудно да беше за вярване. Хората като Торн, които имаха единствено детски спомени за стария свят, бяха малцина.

— Значи е истина? — попита някаква жена от първия ред. — Кажете ни, Торн, ама веднага. Всички чухме слуховете. Освободете ни от мизерията.

Той се усмихна търпеливо, въпреки липсата ѝ на уважение към неговия сценарий.

— И за какви слухове точно става дума?

Жената се изправи и се огледа, преди да отговори.

— Че сте ги открили… корабите. Тези, които ще ни изведат от тази планета. И че сте намерили така междузвездния кораб, който ще ни изведе от Йелоустоун.

Торн не ѝ отговори направо. Той погледна над главите на присъстващите и заговори на някого отзад.

— Бихте ли показали първата картина, ако обичате? — После отстъпи встрани, за да не пречи на образа, прожектиран върху очуканата и изпоцапана задна стена на стаята. — Тази снимка е направена точно преди двайсет дни — поясни той. — Засега няма да кажа къде е направена. Виждате обаче сами, че това е Ризургам и снимката трябва да е направена съвсем скоро — вижте колко синьо е небето, колко растителност се забелязва на заден план. Ясно е, че това са равнинни области, защото програмата за оформяне на земята имаше най-голям успех именно там.

На фотографията се виждаше тесен каньон или дефиле. Два издължени метални обекта бяха паркирани в сянката между скалните стени, нос до нос.

— Това са совалки — продължи Торн. — Големи совалки, свързващи повърхността на планетата с орбита, всяка с капацитет от около петстотин пасажери. Оттук не можете да получите представа за размерите им, но този малък черен отвор тук е врата. Следващата, ако обичате.

Картината се промени. Сега под една от совалките стоеше самият Торн и се взираше нагоре към врата, която допреди малко бе изглеждала толкова малка.

— Слязох надолу по склона. Повярвах, че са реални едва когато се доближих. Ето ги. Функционират абсолютно нормално, също като в деня, в който са дошли.

— Откъде са? — попита някакъв мъж.

— От „Лорийн” — отговори Торн.

— И са били там през цялото това време? Не ми се вярва.

Торн сви рамене.

— Построени са така, че да се поддържат в състояние да бъдат използвани. Самогенериращата се стара технология. Не като новите, с които сме свикнали. Тези совалки са реликва от времето, когато нещата не са се разваляли, износвали или излизали от употреба. Не трябва да забравяме този факт.

— Влязохте ли вътре? Според слуховете сте били вътре, дори сте стартирали совалките.

— Следващата.

Снимката показваше Торн, заедно с един мъж и една жена, в кабината за управление на полета на совалката; и тримата се усмихваха на обектива, а контролните уреди зад тях светеха.

— Отне ни доста време, много дни, но в крайна сметка успяхме да накараме совалката да ни проговори. Не защото тя не искаше да го направи, а просто защото сме забравили всички протоколи, които според нейните създатели трябва да знаем. Но, както виждате, корабът е поне номинално функционален.

— Могат ли да летят?

Торн погледна сериозно.

— Не знаем със сигурност. Няма причина да предположим, че не могат, но засега само сме се докоснали до повърхността на диагностициращите слоеве. Оставихме там хора, които да ги изучават, но в момента сме в състояние да кажем единствено, че совалките би трябвало да летят, имайки предвид всичко известно ни за машините от Бел епок.

— Как ги открихте? — поинтересува се друга жена.

Торн сведе очи, подреждайки мислите си.

— През целия си живот съм търсил начин за измъкване от тази планета — отвърна той.

— Аз не питах това. Ами ако тези совалки са поставен от правителството капан? Ами ако то е наслагало уликите, които са те завели до тях? Нищо чудно да са намислили да убият и теб, и твоите последователи, веднъж завинаги.

— Правителството не знае нищо за какъвто и да било начин за напускане на планетата — увери я той. — Довери ми се в това отношение.

— Откъде си толкова сигурен?

— Следващата.

Сега им показа снимка на нещото, което чакаше на небето, докато прожекционният апарат насочваше фокуса ту върху него, ту наоколо. Торн изучаваше реакцията на присъстващите. Някои от тях вече бяха виждали тази снимка; други бяха виждали същото нещо, с много по-малка резолюция; едни го бяха виждали със собствените си очи, като бледо охрено петънце, следващо залязващото слънце като деформирана комета. Той им обясни, че според неговите източници това бе последната и най-ясна снимка, с която разполагаше правителството.

— Това не е комета — додаде той. — Такава е официалната версия на правителството, но не е вярна. Не е и свръхнова, нито каквото и да е според другите слухове, които са пуснали. И успяват да се измъкнат безнаказано с тези лъжи, защото малцина тук долу знаят достатъчно за астрономията, за да си дадат сметка за какво всъщност става дума. Тези пък, които са осведомени, са прекалено наплашени, за да кажат истината, тъй като са наясно, че правителството лъже умишлено.

— И за какво става дума? — попита някой.

— То няма необходимата морфология, за да бъде комета и не е нещо извън нашата слънчева система. Движи се срещу звездите, по малко всяка нощ, и седи в еклиптиката заедно с другите планети. Има си обяснение, при това съвсем очевидно. — Изгледа своята аудитория, убеден, че е приковал вниманието ѝ. — Това е планета, по-скоро нещо, което е било планета. Петънцето е там, където е имало газов гигант, който наричаме „Рок”. Онова, което виждаме, е изкорменият труп на Рок. В момента унищожават планетата, буквално я разглобяват. — Торн се усмихна. — Ето това правителството не желае да знаете, защото не е в състояние да направи нищо по въпроса. — После кимна отново към задната част на залата. — Следващата. — Показа им как се бе започнало преди повече от година. — Първо три скалисти свята със средни размери са били разрязани от самовъзпроизвеждащи се машини. Натрошените отломки са били събрани, преработени и запратени през системата към газовия гигант. Там вече чакат други машини. Те превръщат три от луните на Рок в колосални фабрики, поглъщащи мегатонове чакъл за секунда и плюещи високоорганизирани механични компоненти. Те изграждат от тази материя дъга около газовия гигант, огромен метален пръстен, невероятно плътен и здрав. Вижда се тук, доста неясно, но ще трябва да приемете моята дума, че е дебел дванайсетина километра. Същевременно те издигат тръби от подобен материал към самата атмосфера.

— Кой? — попита друг мъж. — Кой прави това, Торн?

— Не кой — отвърна той. — А какво. Машините нямат човешки произход. Правителството е абсолютно сигурно в това. Има също и своя теория по въпроса. Било свързано с нещо, което направил Силвест. И това привлякло вниманието им и ги довело тук.

— Точно както са направили най-вероятно и амарантинците ли?

— Може би — отговори Торн. — Не липсват предположения в този дух. Не са намерени обаче признаци преди в тази система да са разрязвани големи планети, не са открити резонансни празнини в ничии орбити. Но пък това се е случило преди един милион години. Може би инхибиторите са почистили сцената, след като са си свършили мръсната работа.

— Инхибиторите ли? — попита един брадат мъж, в когото Торн разпозна безработен палеоботаник.

— Така правителството нарича извънземните машини. Не знам защо, но името не ми се струва по-добро или по-лошо от всяко друго.

— Какво ще ни направят те? — попита една жена с изключително лоши зъби.

— Не знам.

Торн стисна здраво ръба на катедрата. Беше усетил промяната в настроението на аудиторията през последната минута. Винаги ставаше така, когато видеха какво се случва. Онези, които знаеха за въпросното нещо на небето, бяха започнали да поглеждат тревожно към него от мига на разпространяване на слуховете. През по-голямата част на годината то изобщо не се виждаше от географската ширина на Кювие, където все още се намираше почти цялото население на планетата. Никой обаче не беше на мнение, че това означава нещо добро. Сега то бе увиснало на нощното небе и нямаше как да не му обръщат внимание.

Експертите на правителството имаха своя идея за ставащото около гиганта. Те бяха заключили правилно, че активността край него може да бъде резултат единствено от действията на разумни сили, но не и от някакъв необичаен астрономически катаклизъм, макар за известно време да не бяха отрекли напълно и тази възможност. Според малка част не беше изключено зад разрушението да стоят хора: може би конджоинъри или някоя нова, войнствена групировка ултри. Още по-малка група, чиято идея се приемаше с още по-голямо недоверие, смяташе, че това бе свързано по един или друг начин със самия триумвир, Иля Вольова. Но мнозинството бе стигнало съвсем правилно до извода, че най-вероятното обяснение бе извънземна намеса и тя по някакъв начин бе отговор на разследванията на Силвест.

Правителствените експерти обаче имаха достъп до съвсем ограничени факти. И не бяха виждали извънземните машини от толкова близо като Торн.

Вольова и Хури имаха пък своите теории.

Веднага щом дъгата бе завършена, веднага щом гигантът бе опасан от нея, свойствата на неговата магнетосфера се промениха драстично. Установено бе наличието на извънредно силно четириполюсно поле с по-интензивен порядък на величините от естественото поле на планетата. Магнитният поток се вихреше от екватора до полюса и стигаше далече отвъд атмосферата. Полето очевидно беше изкуствено и можеше да бъде създадено само от протичането на някакви токове по проводници, разположени около съответните географски ширини — огромни метални примки, омотани около планетата като намотки на електромотор.

Именно този процес Торн и Хури бяха наблюдавали със собствените си очи. Бяха видели поставянето на намотките, навиването им дълбоко вътре в атмосферата. Но нямаха представа до каква дълбочина бяха стигнали. Може би намотките потъваха дълбоко в океана от метален водород, достатъчно навътре, за да се постигне сцепление в момента на усукване със силно свитото, но изключително богато на метал скалисто ядро. Външната сила на ускорение, придавана на намотките, щеше да достигне до самата планета.

Междувременно, орбиталната дъга около планетата генерираше потоци от полюс до полюс, които преминаваха през гиганта и се връщаха до дъгата посредством магнитосферната плазма. Зарядните елементи в пръстена реагираха срещу полето, в което бяха поставени, причинявайки съвсем лека промяна в ъгловата инерция на намотките.

В началото незабележимо, газовият гигант започваше да се върти все по-бързо.

Процесът бе продължил повече от година. Ефектът беше катастрофален: планетата се приближаваше все по-близо до крайната, гранична скорост, когато собствената и гравитация нямаше да може повече да възпрепятства разхвърчаването ѝ във всички посоки. В рамките на шест месеца половината маса от атмосферата на планетата бе изхвърлена в Космоса, в донякъде красива, донякъде отблъскваща нова околопланетна мъглявина, която се виждаше от Ризургам като голямо колкото палеца петънце на нощното небе. А сега вече от атмосферата не бе останало почти нищо. Освободен от потискащата го тежест на горните пластове, океанът от течен водород се бе върнал в газообразното си състояние, а освобождаваната при този процес енергия незабавно се пренасочваше към механизма за увеличаване на скоростта на въртене. Океанът от метален водород бе претърпял подобна и дори още по-конвулсивна промяна на състоянието си. Това също бе част от плана, тъй като процесът на разпадането не спираше нито за миг.

И единственото, което бе останало сега, беше шушулка от нестабилната в тектонично отношение материя от ядрото, която се въртеше около оста си с бързина, близка до скоростта си на разпадане. Машините я заобикаляха неспирно, дори сега, докато Торн говореше, като я обработваха и раздробяваха все повече и повече. В мъглявината, която се виждаше от Ризургам като неопределени, свързани помежду си сенки, се оформяха други структури, всяка от които сама по себе си бе по-голяма от планета.

— Аз не знам какво става — повтори Торн. — Не мисля, че някой знае. Но имам идея. Направеното досега от тях беше йерархично. Машините са страхотни, но и те имат своите ограничения. Материята трябва да дойде отнякъде и те не биха могли да се захванат веднага с разтрошаването на газовия гигант. Първо трябваше да се снабдят с инструментите за това, което означаваше да разбият три по-малки свята. Просто се нуждаеха от полезни изкопаеми. Енергията очевидно не е проблем — може би са в състояние да я извличат директно от вакуума — но явно не са в състояние да я кондензират отново до материя точно и ефективно. Затова се налага да работят поетапно, стъпка по стъпка. Сега разрязаха цял газов гигант и по този начин освободиха може би една десета от един процент от цялата полезна маса в тази система. Ако се ръководим от видяното дотук, можем да заключим, че ще използват тази освободена маса, за да направят нещо друго. Какво — не знам. Но съм готов да гадая. Сега вече остава само едно място, където да отидат, само една йерархична степен над газов гигант. Това трябва да е слънцето. Мисля, че ще се заемат с неговото раздробяване.

— Не говориш сериозно — обади се някой.

— Де да беше така. Трябва обаче да има причина все още да не са смазали Ризургам. Мисля, че тя е очевидна: просто не се налага. След време, може би по-скоро, отколкото ни се иска, няма да има нужда да се тревожат заради него. Ризургам няма да го има. Те ще разкъсат на парченца цялата слънчева система.

— Не… — възкликна някой.

Торн понечи да отговори, готов да поработи над напълно разбираемите им съмнения. Вече имаше достатъчно опит в тази работа, за да знае, че за приемането на истината е нужно време. Затова първо им разказа за совалките, за да има към какво да насочат надеждите си. Щеше да им каже, че това е краят на техния свят, но това не означаваше, че трябва да умрат. Имаше начин да се спасят. И от тях се искаше само смелостта да му се доверят, смелостта да го последват.

И тогава Торн си даде сметка, че човекът бе възкликнал „не” поради съвсем друга причина, нямаща нищо общо с неговата презентация.

Беше заради полицията, която нахлуваше през вратата.

„Действай така, както би постъпил, ако смяташ, че животът ти е в опасност — беше му казала Хури. — Трябва да изглежда напълно достоверно. За да подейства — а трябва да подейства заради всички нас — те трябва да повярват, че си бил арестуван, без да имаш представа какво става. По-добре се съпротивлявай, Торн, и бъди готов да бъдеш ранен.”

Той скочи от подиума. Полицаите бяха маскирани, невъзможно беше да ги разпознаеш. Те се движеха със спрейове в ръце между слисаната и ужасена публика с бързи, отривисти движения, без звукова комуникация помежду си. Торн се приземи и се спусна към определения за бягство изход, който щеше да го отведе до чакащата го две пресечки по-нататък кола. „Постарай се да изглежда истинско. Постарай се да изглежда супер истинско.” Чуваше скърцането на столовете от ставането на хората или от опитите им да станат. В помещението тракаха зашеметяващи пистолети и избухваха пълни с газ на страха гранати. Някой извика, последва удар на броня върху кост. Мигът на почти пълно спокойствие бе приключил. Настана паника и всеки се опитваше трескаво да се измъкне навън.

Изходът му беше блокиран. Полицаите бяха и там.

Торн се завъртя на пети. От другата страна беше същото. Закашля се и усети как паниката започва неочаквано да го завладява, като внезапен подтик за кихане. Ефектът от газа на страха беше толкова неоспорим, че му се прииска да изпълзи в един ъгъл и да трепери там. Но Торн се съпротивляваше. Грабна един стол и го вдигна като щит, когато полицаите се втурнаха към него.

Миг по-късно беше на колене, после и дланите му се допряха в пода, и полицаите го налагаха с пръчки умело, така че да причиняват болка, но не и вътрешни наранявания или счупвания на големи кости.

С крайчето на окото си Торн видя как друга група полицаи се нахвърли върху жената с лошите зъби. Тя изчезна под тях, като нещо, нападнато от врани.

Докато чакаше певецът да довърши своето изграждане, надзирателят задълба игриво в подобните на състояния спомени от предишните му превъплъщения.

Надзирателят не съществуваше само в една-единствена машина на инхибиторите. Това би било прекалено уязвима концентрация на експертност. Когато даден рояк бъдеше привлечен към мястото, където се налагаше да се прибегне до чистка — в повечето случаи пространство, чийто обем не надхвърляше няколко светлинни часа — разпределената помежду им интелигентност се генерираше от много подумове. Комуникациите, осъществявани със скоростта на светлината, свързваха не особено умните елементи, изтъкавайки бавни, сигурни мисли. По-бързата обработка се поверяваше на индивидуалните единици. По-обемните мисловни процеси на надзирателя бяха по необходимост мудни, но това ограничение никога не се бе превръщало в спънка за инхибиторите. Нито пък бяха правили опити да свържат поделементи на надзирател с канали за комуникация с по-голяма от светлинната скорост. В архивите имаше предостатъчно предупреждения срещу подобни експерименти — цели видове бяха изтривани от галактическата история заради един-единствен глупав епизод на несъобразяване с причинно-следствените връзки.

Надзирателят бе не само бавен и разделен на поделементи. Той беше също така временен, позволяваше му се да бъде в съзнание само за кратко време. Още със зараждането си, усещането му за собствена самоличност беше наясно с мрачната неизбежност — да умре, след като изпълни дълга си. Той обаче не изпитваше горчивина от неизбежността на съдбата, дори след като проучеше архивираните спомени на предишните си прояви — спомени, останали от други чистки. Просто нещата вървяха така. Разумът, дори машинният, бе нещо, на което не можеше да се позволи да заразява галактиката, с цел да се избегне поредната криза. Разумът беше, буквално казано, най-лошият му враг.

Установи, че си припомня някои от предишните чистки. Разбира се, в действителност той не беше същият надзирател, ръководил въпросните изтребвания. Когато се срещнеха, което се случваше рядко, инхибиторските рояци разменяха знание за последните убийства и бурни изблици, методи и детайли. Напоследък тези срещи оредяваха, затова имаше само една значителна добавка към библиотеката с техники за унищожаване на звезди през последните петстотин милиона години. Рояците, изолирани толкова дълго един от друг, действаха предпазливо, когато се срещнеха. Носеха се дори слухове за сблъсъци между различни инхибиторски фракции заради права за унищожение.

Нещо определено се беше объркало в сравнение със старите времена, когато убийствата се извършваха чисто и методично и през мрежата не можеха да се направят почти никакви пробиви. Надзирателят не можеше да не си направи някакви изводи. Голямата, обхващаща галактиката машина за справяне с разума — машината, от която той бе вярна на дълга си част — западаше. Разумът започваше да се промъква през пролуките и заплашваше да зарази всичко. Положението определено се беше влошило през последните няколко милиона години, но не беше нищо в сравнение с тринайсетте галактически завъртания — трите милиарда години — които оставаха преди настъпването на кризата. Надзирателят се съмняваше сериозно, че разумът ще може да бъде контролиран дотогава. Това бе почти достатъчно да го накара да се откаже още сега и да остави този вид без чистка. Все пак те бяха четириноги гръбначни, дишащи кислород същества. Бозайници. Това пробуждаше някакво далечно ехо за сродство, нещо, което не го беше вълнувало, когато унищожаваше дишащи амоняк мехове или бодливи насекомоподобни.

Надзирателят си наложи да излезе от това състояние. Твърде вероятно беше именно този начин на мислене да бе причина за намалелия успех на чистките.

Не, бозайниците щяха да умрат. Така беше ставало открай време и така щеше да продължава.

Надзирателят се вгледа в работата, която бе извършена около Делта Павонис. Знаеше за предишната чистка, за изтребването на птиците, които бяха населявали последни тази част от Вселената. Бозайниците най-вероятно даже не бяха еволюирали тук, което означаваше, че това щеше да бъде само първата фаза от една по-продължителна чистка. Разбира се, желанието им винаги беше да осъществяват чистките с минимално увреждане на околната среда. Световете и слънцата се превръщаха в оръжие само при предстоящ пробив от трета степен, но дори тогава това се избягваше винаги, когато бе възможно. Надзирателят не обичаше да причинява ненужни щети. Усещаше силната ирония на факта, че разбива звезди сега, когато основната цел на дейността му беше да избегне по-големи разрушения след три милиарда години. Налагаше се обаче да бъде изтърпяно известно разрушение.

Голяма бъркотия. Но това, както отсъди надзирателят, беше „животът".

Инквизиторката оглеждаше измития от дъжда Кювие. Собственото и отражение бе увиснало във въздуха зад прозореца — призрачна фигура, обикаляща из града.

— Ще се оправите ли с този тук, мадам? — попита пазачът, който го доведе.

— Ще се справя — отвърна тя, все така без да се обърне. — Ако не успея, ти си в съседната стая. Махни му белезниците и ни остави.

— Сигурна ли сте, мадам?

— Махни му белезниците.

Човекът от охраната махна пластмасовите белезници. Торн протегна ръце и докосна нервно лицето си, като художник, който проверява за недоизсъхнала боя.

— Можеш да си вървиш — добави инквизиторката.

— Мадам — отвърна пазачът и затвори вратата след себе си.

Торн почти се строполи върху очакващия го стол. Хури продължаваше да гледа през прозореца, стиснала длани зад гърба си. Дъждът падаше като завеса. Нощното небе представляваше мъгла без отличителни черти, чийто цвят варираше между червено и черно. Тази вечер нямаше звезди, нямаше смущаващи предзнаменования по небето.

— Нараниха ли те? — попита тя.

Той си напомни да не излиза от ролята, която му налагаха обстоятелствата.

— Ти какво си мислиш, Вюйомие? Че си направих това сам, защото ми харесва да гледам кръв ли?

— Знам кой си.

— Аз също. Аз съм Рензо. Поздравления.

— Ти си Торн. Този, когото търсим. — Гласът ѝ се извиси малко повече от нормалното. — Голям си късметлия, знаеш ли.

— Така ли?

— Ако те беше открил отдел „Контратероризъм”, сега щеше да бъдеш в моргата. Може би в няколко морги. За щастие полицаите, които са те арестували, не са имали представа кой си. А и, честно казано, съмнявам се, че биха ми повярвали, ако им кажех. За тях Торн е като триумвира — отблъскваща митична фигура. Най-вероятно очакват да бъдеш някакъв великан, способен да ги разкъса с голи ръце. Но ти си човек с най-нормален вид, който може да се разхожда незабелязано по която и да е улица в Кювие.

— Съжалявам, че щях да предизвикам такова разочарование, ако бях Торн, и слава Богу, че не съм — заяви той.

Ана се обърна и тръгна към него. Осанката ѝ, изражението, дори излъчващата се от нея аура не бяха на Хури. Торн бе обзет за момент от ужасни съмнения; през съзнанието му се стрелна мисълта, че всичко случило се след последната среща тук, бе просто фантазия, че изобщо нямаше Хури.

Но Ана Хури беше реална. Беше споделила с него своите тайни, не само свързаните с нейната собствена самоличност и самоличността на триумвира, но и болезнените секрети, които стигаха по-дълбоко, свързаните с нейния съпруг и жестокия начин, по който бяха разделени. Същевременно отчаяно му се искаше да я откъсне от миналото ѝ, да я накара да разбере, че трябва да приеме случилото се и да продължи нататък. Но това го караше да се чувства гузен, защото знаеше, че този подтик не бе продиктуван единствено от желанието да помогне на Хури; в него имаше и егоистични мотиви. Искаше също така да бъде с нея, искаше да я люби. Презираше се за това желание, но то въпреки всичко не го напускаше.

— Можеш ли да стоиш прав? — попита тя.

— Влязох сам тук.

— Ела с мен тогава. Но не предприемай нищо, Торн. Иначе ще стане много зле за теб.

— Какво искаш от мен?

— Трябва да обсъдим насаме един въпрос.

— За мен и тук е чудесно място.

— Иска ли ти се да те предам на „Контратероризъм”? Лесно ще се уреди. Сигурна съм, че ще се зарадват много, като те видят.

Тя го поведе в стаята, която помнеше от първото си посещение и чиито стени бяха покрити с натежали от книжа полици. Хури затвори вратата зад себе си — тя се затваряше плътно и херметично — и махна някакъв тънък сребърен цилиндър с размерите на пура от едно от чекмеджетата на бюрото. Вдигна го високо и се завъртя бавно в средата на стаята. Светлинките в пурата от червени станаха зелени.

— В безопасност сме — обяви тя, след като светлинките останаха зелени в продължение на три-четири минути. — Напоследък се налага да вземам допълнителни предпазни мерки. Сложили са подслушвателно устройство тук, докато бях горе в междузвездния кораб.

— Научиха ли много?

— Не. Беше доста примитивно съоръжение и докато се върнах, вече бе дало дефект. Но след това направиха друг опит, вече с по-съвършена апаратура. Не мога да рискувам, Торн.

— Кои са те? Друг клон на правителството ли?

— Може би. Но не е изключено и да е този. Обещах им главата на триумвира на поднос, но така и не им я доставих. Някой е започнал да става подозрителен.

— Но хвана мен.

— Да, и вероятно този факт им е дал известна утеха. О, по дяволите! — Като че ли чак сега го бе забелязала както трябва. — Виж какво са направили с теб, Торн. Толкова съжалявам, че трябваше да изтърпиш това.

Ана измъкна малка аптечка от друго чекмедже. Намокри памук с някакъв дезинфекциращ разтвор и го притисна към разцепената вежда на Торн.

— Боли — промълви той.

Лицето му бе съвсем близо до нейното. Виждаше всяка поричка, а благодарение на близостта можеше да погледне в очите ѝ, без да има чувството, че се е втренчил.

— Няма как, ще боли. Много ли бяха груби с теб?

— Не ми направиха нищо, което приятелите ти от долния етаж вече да не са ми правили. Мисля, че ще оживея. — Потрепери. — Бяха доста безжалостни.

— Не са имали специални нареждания, просто обичайното предупредително напердашване. Съжалявам, но нямаше друг начин. Ако само един детайл от арестуването ти се стори някому инсцениран, с нас е свършено.

— Имаш ли нещо против да седна?

Тя му помогна да го направи.

— Съжалявам, че трябваше да пострадат и други хора.

Торн си спомни как полицаите се бяха струпали около жената с лошите зъби.

— Можеш ли да се погрижиш всички да се измъкнат?

— Никой няма да бъде задържан. Това е част от плана.

— Говоря сериозно. Тези хора не заслужават да страдат, защото трябва да има свидетел, Ана.

Тя продължаваше да обработва раните му с дезинфекциращото средство.

— Ще страдат несравнимо повече, ако планът се провали, Торн. Никой няма да стъпи в онези совалки, ако не ти се доверят да ги поведеш. Заслужава си да понесат малко болка сега, ако това означава, че няма да умрат по-късно.

Сякаш за да подсили думите си, тя прокара памука по челото му. Торн изохка с усещането, че в тази част на тялото му се забиха хиляди игли.

— Доста студен начин да се гледа на нещата — рече той. — Кара ме да мисля, че си прекарала с ултрите повече време, отколкото ми каза.

— Аз не съм ултра, Торн. Използвах ги. И те ме използваха. Това не ни прави едни и същи. — Ана затвори преносимата аптечка и я върна в чекмеджето. — Постарай се да не го забравяш, а?

— Съжалявам. Но цялата тази работа е дяволски брутална. Отнасяме се към хората от нашата планета като към овце — караме ги като стадо натам, накъдето смятаме, че е по-добре за тях. Не им се доверяваме да преценят сами.

— Те нямат време за преценки, това е проблемът. Иска ми се да свърша тази работа демократично, наистина ми се иска. Нищо не искам така, както да имам чиста съвест. Но няма да стане по тоя начин. Ако хората знаеха какво ще се случи с тях — или да останат на тази обречена адска планета, или да пътуват с междузвезден кораб, консумиран и трансформиран от заразеното с чума тяло на бившия си капитан, който по една случайност е абсолютно побъркан убиец — мислиш ли, че щяха да хукнат към совалките? Прибави и факта, че там ще срещнат триумвир Иля Вольова, най-омразната фигура в Ризургам, и съм убедена, че много от тях ще кажат: „Не, благодаря”, не си ли на това мнение?

— Но поне ще са взели сами решението — отвърна Торн.

— Да. И това ще бъде страхотна утеха, когато наблюдаваме как ги изпепеляват. Съжалявам, Торн, но вземам гадното решение сега и ще се притеснявам за етиката после, когато им спасим живота.

— Няма да спасите всички, дори планът ви да проработи.

— Знам. Бихме могли, но няма да го направим. Неизбежно е.

Тук има двеста хиляди човека. Ако започнем сега, ще успеем да извозим всички от планетата след шест месеца, макар година да е по-вероятен срок, като се имат предвид всички променливи величини. Но дори това време може да се окаже недостатъчно. Мисля, че ще трябва да гледам на операцията като на успешна дори да успеем да спасим едва половината. Може би дори по-малко от това. Не знам. — Потърка лице и внезапно придоби вид на много по-стара и уморена жена, отколкото преди. — Опитвам се да не мисля колко зле би могло да завърши всичко.

Черният телефон на бюрото ѝ звънна. Хури го остави да звъни няколко секунди, вперила очи в сребърния цилиндър. Светлинките останаха зелени. Направи знак на Торн да мълчи, вдигна тежката черна слушалка и я допря отстрани до главата си.

— Вюйомие. Надявам се, че е нещо важно. Разговарям с един заподозрян по случая „Торн”.

Гласът от другата страна отговори нещо. Хури изпусна въздишка и затвори очи. Гласът продължаваше. Торн не успяваше да различи думите, но чуваше достатъчно ясно тона, за да долови нарастващото отчаяние в него. Като че ли някой опитваше да обясни защо нещо се бе провалило.

— Искам имената на замесените — заяви Ана и постави слушалката на мястото ѝ.

После погледна към Торн.

— Съжалявам.

— За какво?

— Убили са един от присъстващите на срещата. Жена. Умряла преди няколко минути…

Той я прекъсна:

— Знам за кого говориш.

Ана не отговори. В стаята се възцари мълчание, улавяно и увеличавано от масата на заобикалящите ги книжа; там бяха документирани много животи с вцепеняваща точност, единствено с цел да се осигури потисничеството.

— Знаеш ли името ѝ? — попита най-сетне тя.

— Не. Беше просто един от последователите. Един от хората, които искаха да намерят начин да напуснат Ризургам.

— Съжалявам. — Хури се пресегна през бюрото и го хвана за ръката. — Съжалявам. Наистина, Торн. Не исках да започне по този начин.

Той се изсмя кухо.

— Е, тя си го получи, нали? Каквото искаше. Начин да напусне тази планета. Тя беше първата.