Корабът на изкуплението

ТРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Вольова наблюдаваше как пет от тринайсетте останали оръжия от тайната оръжейна заемат позиция за атака извън „Носталгия по безкрая”. Цветните им иконки се носеха над леглото ѝ като дрънкулките, които поставяха над кошчетата, за да забавляват малките деца в тях. От време на време Иля протягаше ръка и разместваше позицията на оръжията спрямо кораба си, като при възможност винаги използваше корпуса му като камуфлаж. Иконките се движеха упорито, отразявайки мудните движения в реално време на самите оръжия.

— Веднага ли смяташ да ги използваш? — попита Хури.

Вольова премести погледа си към нея.

— Не. Не още. Не и преди той да ме е принудил да го направя. Не ми се иска инхибиторите да разберат, че разполагаме с още тайни оръжия освен двайсетте, за които вече знаят.

— В крайна сметка ще се наложи да ги използваш.

— Освен ако Клавейн не се вразуми и не осъзнае, че няма как да победи. Може би ще го направи. Все още не е късно.

— Но ние нямаме представа с какво оръжие разполага той. Ами ако има нещо също толкова мощно?

— Това няма да промени абсолютно нищо, Хури. Той иска нещо от мен, нали разбираш? Аз не искам нищо от него. Това ми дава явно предимство.

— Не…

Вольова въздъхна, разочарована, че се налага да изрече дума по дума това.

— Ударът му срещу нас трябва да бъде хирургически. Иначе рискува да увреди оръжията, които иска толкова силно. Ако искаш да ограбиш някого, няма да хвърлиш отгоре му бомба, нали? Аз обаче не съм вързана от подобни ограничения. Клавейн няма нищо, което да искам.

„Е — помисли си триумвирът, — почти нищо.” Изпитваше известно любопитство, свързано с онова, което му позволяваше да намалява така бързо скоростта. Дори да не беше нещо толкова екзотично като технология за потискане на инерцията… но не. Това не беше нещо, от което имаше отчаяна нужда. Следователно можеше да използва цялата си огнева мощ срещу него. Можеше да го зачеркне от лицето на света и единствената ѝ загуба щеше да бъде нещо, в чието съществуване даже не беше сигурна.

Смущаваше я обаче и друго. Клавейн определено можеше да си дава сметка за всичко това. Особено ако това бе същият онзи Клавейн, Палачът на Тарзис. Нямаше да оцелее в продължение на повече от четиристотин толкова опасни години от човешката история, ако допускаше трагично елементарни грешки.

Ами ако Клавейн знаеше нещо, което тя не знаеше?

Прокара пръсти през проекцията, променяйки нервно конфигурацията на иконките, като се питаше кои от тях би трябвало да използва първо. Минаваше ѝ през ума също, че като имаше предвид ограниченията на Клавейн, щеше да бъде по-интересно да остави битката да ескалира, вместо да свали незабавно кораба му.

— Някакви вести от Торн? — попита тя.

— На път е от Ризургам с други две хиляди пътници.

— И знае ли за малките ни затруднения с Клавейн?

— Казах му, че се приближаваме към Ризургам. Не виждам причина да му давам повече поводи за тревога.

— Така е — съгласи се веднъж с нея Вольова. — Хората са поне в същата безопасност в Космоса, както биха били и на Ризургам. Поне веднъж щом са се отделили от планетата, имат някаква надежда за оцеляване. Не кой знае каква, но…

— Сигурна ли си, че няма да използваш тайните оръжия?

— Ще ги използвам, Хури, но нито миг по-рано, отколкото се налага. Никога ли не си чувала израза „да видиш бялото на очите им”? Може би не си; само един войник би могъл да знае подобни неща.

— Аз съм забравила за войниклъка повече неща, отколкото ти някога ще научиш, Иля.

— Просто ми се довери. Толкова много ли искам?

Двайсет и две минути по-късно битката започна. Салютът, с който я откри Клавейн, беше почти обидно неточен. Вольова беше доловила почерка на тежките космически оръжия, вълните от електромагнитна енергия, предназначени да запратят снаряд с огромна плътност със скорост от една-две хиляди километра в секунда. Щеше да им бъде нужен един час, за да стигнат до нея от мястото си на изстрелване близо до „Зодиакална светлина”. На самата граница на различителната способност на своите телескопи тя успя да види скелетоподобната форма на оръдията и после да наблюдава пулсациите на последователните експлозии материя-антиматерия, които ускоряваха снарядите до максималната им скорост, като при този процес унищожаваха самите оръдия. Клавейн не разполагаше с достатъчно от тях, за да обхване непосредственото пространство около „Носталгия по безкрая”, следователно можеше да избегне попадението, като се погрижеше — или по-скоро Капитанът се погрижеше — лайтхъгърът да поддържа произволен модел на движение, без никога да влиза в границите на пространство, в което се е намирал преди час, където щеше да бъде насочен всеки пристигащ снаряд.

В началото точно това и стана. Дори не се наложи да казва на Капитана какво да прави. Той разполагаше със същата тактическа информация като Вольова и очевидно бе в състояние да достигне до същите изводи. Усещаше леко полюшване, сякаш леглото ѝ се намираше на сал в морето при леко вълнение, сякаш „Носталгия по безкрая” се движеше с кратка, буреносни изблици на множеството двигатели по корпуса си.

Тя обаче можеше да направи нещо още по-добро.

Благодарение на електромагнитните сигнатури на оръдията Вольова можеше да определи точната посока на прицелване на всеки един снаряд. Съществуваше известна вероятност за грешка, но тя не беше голяма, и Иля се забавляваше като оставаше на мястото си до последния възможен момент и едва тогава преместваше кораба. Преглеждаше симулациите на тактическия дисплей, показваше на Капитана проекцията на точката на попадение на всеки новоизстрелян снаряд и, за нейна радост, той преразгледа досегашната си стратегия. Така ѝ харесваше повече. Беше много по-елегантно и икономисваше гориво, а и се надяваше, че Клавейн ще получи нужния урок.

Искаше той да действа по-умно, за да може и тя самата да действа по-умно.

Клавейн наблюдаваше как последното от тежките му космически оръдия стреля и се самоунищожава сред водопад от бързи, ярки експлозии.

Беше започнал атаката преди един час и не очакваше тя да има друг ефект освен да запълни свободното време на триумвира, отвличайки вниманието ѝ от другите елементи на щурма. Ако един от снарядите улучеше лайтхъгъра, щеше да се освободи около един килотон кинетична енергия, достатъчна за да осакати кораба, може би дори да го пробие, но не и за да го унищожи напълно. Все още оставаше някаква вероятност за успех — четири снаряда още летяха натам, — но триумвирът бе показал, че е в състояние да се справи с тази заплаха. Клавейн не изпитваше почти никакво съжаление, а по-скоро облекчение, че бяха приключили стадия на преговорите и бяха навлезли в по-почтената арена на битката. Подозираше, че Вольова се чувства по същия начин.

Фелка и Рьомонтоар се носеха във въздуха край него в наблюдателния купол, който беше откачен от въртящата се около оста си част на кораба. Сега, след като „Зодиакална светлина” бе спрял на края на бойното пространство, вече нямаха нужда от външните си скелети и Клавейн се чувстваше странно уязвим.

— Разочарован ли си, Клавейн? — обади се Рьомонтоар.

— Не. Всъщност съм успокоен. Ако всичко изглежда прекалено лесно, започвам да се опасявам, че има някакъв капан.

Рьомонтоар кимна.

— Тя не е глупава, това е ясно, независимо какво е направила с кораба си. Ти все още не вярваш на историята за опита за евакуиране, доколкото разбирам?

— Сега имаме по-голямо основание да ѝ повярваме, отколкото имахме преди — обади се Фелка. — Нали така, Клавейн? Видяхме движещи се между повърхността и орбита совалки.

— Но това е всичко, което сме видели.

— И един по-голям кораб, движещ се между орбита и лайтхъгъра — продължи тя. — Какво по-убедително доказателство ни е нужно за това, че тя казва истината?

— Това не е непременно индикатор за програма за евакуиране — отвърна той през стиснати зъби. — Може да е предизвикано от още безброй причини.

— Тогава поне я оправдай поради липса на доказателства — рече Фелка.

Клавейн се обърна към нея, внезапно кипнал от неудържим гняв. Все пак се надяваше, че не му личи.

— Това е нейният избор. Оръжията са в нея, а те са единственото, което искам.

— Оръжията няма да променят нищо в дългосрочен план.

Сега вече той не направи опит да скрие гнева си.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Точно каквото казах. Знам го, Клавейн. Знам, че всичко ставащо тук, всичко, което означава толкова много за тебе, за нас, не означава абсолютно нищо в дългосрочен план.

— И тази перла на мъдростта дължим на Вълка, така ли?

— Знаеш, че донесох част от него от кораба на Скейд.

— Да. И това означава, че имам още по-основателна причина да не обръщам внимание на това какво казваш, Фелка.

Тя се придвижи, изтегляйки се с ръце, до едната страна на купола, и изчезна през отвора за излизане. Клавейн отвори уста, за да я повика, за да произнесе някакво извинение. Не излезе никакъв звук.

— Клавейн?

Той погледна към Рьомонтоар.

— Какво, Рем?

— Първите свръхбързи ракети трябва да пристигнат след минута.

Антоанет видя как първата вълна от свръхбързи ракети прелетя покрай „Буревестник” с разлика в скоростта почти хиляда километра в секунда. Ракетите бяха четири и макар да преминаха от четирите страни на кораба ѝ, миг по-късно се събраха пред него и пламъците от двигателите им се сляха.

Две минути по-късно друга вълна премина от дясната страна, последвана от трета, след още три минути, този път доста по-далече вляво.

— Дяволите да го вземат — промърмори под носа си тя. — Май не си играем на война, а?

— Уплашена ли си? — попита Зейвиър, който бе заел мястото зад нея.

— Повече от уплашена. — Вече се беше върнала от инспекцията на бронирания щурмови ескадрон, който носеше в товарния трюм на кораба си. — Но това е хубаво. Татко винаги е казвал…

— … „Бъди уплашен, ако не си уплашен.” Да — кимна Зейвиър. — Това беше един от неговите лафове.

— Всъщност…

И двамата погледнаха към контролното табло.

— Какво, Корабе? — попита Антоанет.

— Всъщност беше един от моите лафове. Но баща ти го харесваше достатъчно, за да ми го открадне. Приемам го като комплимент.

— Значи всъщност Лайл Мерик казваше… — започна Зейвиър.

— Да.

— Не ни ли поднасяш? — попита младата жена.

— Не ви поднасям, госпожичке.

Последната вълна от снаряди беше все още на път, когато Клавейн премина към следващото ниво на атаката си срещу Вольова. Отново нямаше момент на изненада. Но той почти винаги липсваше в космическите битки, където местата за криене и възможностите за камуфлаж бяха изключителна рядкост. Човек можеше да планира и да изготвя стратегии с надеждата, че от вниманието на врага ще убягнат очевидните или коварни капани, намиращи се в разположението на силите, но във всяко друго отношение войната в Космоса беше напълно прозрачна. Всяка от страните можеше да предположи почти със сигурност, че неприятелят ѝ е всезнаещ. Подобно на игра на шахмат, изходът често можеше да се отгатне само след няколко хода, особено ако опонентите бяха неравностойни.

Вольова проследяваше траекториите на свръхбързите ракети, летящи от тежките оръдия на „Зодиакална светлина”. Те ускоряваха със сто гравитационни константи, като ги поддържаха в продължение на четирийсет минути, преди да придобият чисто балистични свойства. Движеха се малко по-бавно от един процент от скоростта на светлината, което ги правеше трудни мишени, но все пак във възможностите на автономната защита на корпуса на „Носталгия по безкрая”. Всеки междузвезден кораб би трябвало да бъде в състояние да проследява и унищожава бързо движещи се обекти като нормална част от процедурите си за избягване на сблъсък, затова не се налагаше Вольова да обновява съществуващите охранителни мерки на лайтхъгъра си.

Това бе въпрос на числа. Всяка ракета ангажираше определена част от оръжията по корпуса, с които разполагаше корабът, но статистически винаги съществуваше макар и малка вероятност по едно и също време да пристигнат твърде много ракети, за да може Капитанът, който всъщност се занимаваше със защитата, да се справи с тях.

Такова нещо обаче така и не се случи. Иля направи анализ на изстреляните ракети и заключи, че Клавейн не се опитва да я улучи. Във възможностите му беше да го направи. Той имаше известен контрол над ракетите до момента, в който престанеха да ускоряват, достатъчно, за да коригира траекторията им при всяка малка промяна в позицията на „Носталгия по безкрая”. А директното попадение на свръхбърза ракета, дори с бутафорна бойна глава, би изкарало светкавично от строя цял кораб. Траекториите на всички ракети обаче бяха такива, че профучаваха неизменно покрай лайтхъгъра, на десетки километри от него, и само една от двайсет се взривяваше малко по-близо до Ризургам. Сигнатурите им говореха за малки експлозии материя-антиматерия: или остатъчно гориво, или бойни глави с размери на връхчета на игла. Другите деветнайсет бяха всъщност бутафорни.

Една по-близка детонация несъмнено щеше да увреди „Носталгия по безкрая”. Петте извадени навън тайни оръжия бяха достатъчно здрави, за да не се притеснява за тях, но близкият взрив материя-антиматерия бе в състояние да извади от строя оръжията по корпуса и да остави кораба почти беззащитен срещу по-концентрирана атака. Тя нямаше намерение да позволи да се случи подобно нещо, но за тази цел трябваше да използва доста голяма част от своите ресурси. Най-досадното бе, че повечето ракети, които се налагаше да унищожава, не представляваха реална опасност: те или се движеха по взаимно пресичащи се траектории, или изобщо не носеха боен заряд.

Вольова не стигна чак дотам да поздрави Клавейн. Той не беше направил нищо повече от дословното изпълнение на учебников подход за щурмуване чрез насищане, ангажиращ защитните ѝ системи със заплаха от типа ниска вероятност/ значителни последствия. Това не беше нито умно, нито оригинално, но в по-голяма или по-малка степен тя щеше да постъпи точно така при същите обстоятелства. Можеше да му признае поне едно: не я беше разочаровал.

Иля реши да му даде последна възможност, преди да сложи край на забавленията му.

— Клавейн — каза тя, излъчвайки на същата честота, която вече бе използвала, за да изпрати ултиматума си. — Клавейн, чуваш ли ме?

Изминаха двайсет секунди и тогава чу гласа му.

— Слушам, триумвир. Може би това е предложение да се предадете?

— Предлагам ти една възможност, Клавейн, преди да приключа с тази работа. Възможност да си тръгнеш и да насочиш усилията си срещу не толкова ентусиазиран противник.

Изчака, докато отговорът му пропълзи до нея. Забавянето може би беше изкуствено, но едно бе сигурно — той все още се намираше на борда на „Зодиакална светлина”.

— И защо искаш да ми дадеш тази възможност, триумвир?

— Ти не си лош човек, Клавейн. Просто… заблуден. Мислиш, че се нуждаеш повече от мен от тези оръжия, но грешиш, бъркаш. Няма да те виня за това. Все още никой не е пострадал сериозно. Обърни флотата си и ще определим станалото като „недоразумение”.

— Говориш така, сякаш вярваш, че предимството е на твоя страна, Иля. На твое място не бих бил толкова сигурен.

— Оръжията са в мен, Клавейн. — Усети, че едновременно се усмихва и мръщи. — Този факт променя значително нещата, не мислиш ли?

— Съжалявам, Иля, но мисля, че един ултиматум е достатъчен за когото и да било.

— Голям глупак си, Клавейн. Тъжното е, че никога няма да разбереш колко голям глупак си.

Той не отговори.

— Е, Иля? — обади се Хури.

— Дадох на онова копеле шанс. Настъпи моментът да прекратим игричките. — Повиши глас. — Капитане? Чуваш ли ме? Искам да ми дадеш пълен контрол над оръжие седемнайсет. Съгласен ли си да го направиш?

Не последва отговор. Моментът се проточи. Космите на тила ѝ настръхнаха в очакване. Ако Капитанът не беше готов да й'позволи да използва петте извадени навън оръжия, тогава всичките ѝ планове отиваха на кино и внезапно Клавейн вече нямаше да изглежда чак толкова глупав.

Тогава забеляза почти недоловима промяна в статуса на оръжейните иконки, означаваща, че сега тя имаше пълен военен контрол над тайното оръжие седемнайсет.

— Благодаря, Капитане — каза ласкаво Вольова. После се обърна към оръжието. — Здравей, Седемнайсети. Приятно ми е, че ще работя отново с теб.

Пъхна длан в проекцията и стисна плуващата иконка на оръжието между пръстите си. И този път реакцията беше мудна, отражение на тежестта на оръжието, което изваждаха от сензорната сянка, хвърляна от корпуса на „Носталгия по безкрая”. Докато се придвижваше, то насочваше дулото си към вече не толкова далечната си цел — „Зодиакална светлина”. Във всеки момент информацията на Иля за позицията на Клавейн имаше давност от двайсет секунди, но това не беше кой знае какъв проблем. Дори да решеше да се раздвижи внезапно, пак щеше да бъде улучен. Убийствената ос на оръжието щеше да премине през заемания от него обем, действителен и предполагаем, и със сигурност щеше да го улучи в една или друга точка. Вольова щеше да разбере, когато се случи това: детонацията на конджоинърските двигатели щеше да освети цялата система. Ако имаше нещо, което гарантирано би привлякло интереса на инхибиторите, това щеше да бъде точно този взрив.

Въпреки това нямаше избор, трябваше да го направи.

Но Иля бе обхваната от трепет, когато моментът наближи. Нещо не ѝ се струваше както трябва, прекалено окончателно беше и неспортсменско. Този извод я изненада. Чувстваше, че е длъжна да му даде последна възможност да се откаже, да му даде финално, настойчиво предупреждение. „Клавейн… Клавейн… — мислеше си тя. — Не трябваше да става така…”

Но беше станало и тя нямаше друг избор.

Натисна иконката, като бебе, което смушква с пръст играчката си.

— Довиждане — прошепна Вольова.

Моментът отмина. Индикаторите и символите в близост до иконката на оръжие седемнайсет се промениха, признак за значителна промяна в състоянието му. Тя погледна към изображението на лайтхъгъра на Клавейн в реално време, като отброяваше на ум двайсетте секунди, които щяха да изминат, преди корабът да бъде взривен от лъча на оръжие седемнайсет. То щеше да направи рана с размерите на каньон в „Зодиакална светлина”, ако не предизвикаше незабавно и фатално избухване на конджоинърските двигатели.

След десет секунди Клавейн все още не бе помръднал. Тогава тя разбра, че се е прицелила добре, че попадението ще бъде точно и опустошително. Той така и нямаше да разбере, че умира, нямаше да усети настъпващата забрава.

Вольова изчака да изминат останалите десет секунди, предвкусвайки горчивия триумф, който щеше да съпровожда унищожението на неприятеля.

Времето минаваше. Тя неволно премигна, за да закрие очи от предстоящата ослепителна светлина, като дете, очакващо детонацията на фойерверки.

Двайсетте секунди станаха двайсет и една… двайсет и двете се превърнаха в двайсет и три… в трийсет. Измина половин минута. После — минута.

Корабът на Клавейн бе все така невредим.

Не се беше случило нищо.